Дженифър Донъли
В морските дълбини (9)

Осем

Нийла настигна Серафина и сграбчи ръката й.

— Стой тук! — извика в опит да я отдалечи от лежащите мъже. — Опасно е. Трябва да повикаме дворцовата стража.

— Ами ако са наранени? Ако кървят? Не можем просто да ги оставим така!

— Напротив, можем. Спокойно можем да ги оставим.

Серафина се освободи от Нийла и отново заплува към телата.

— Не са мъртви! Дишат и… аха. Охо. Това не го очаквах.

Нийла затвори очи. Стисна носа си с пръсти. „Как може да са толкова глупави? — помисли си тя. — Как е възможно?“

— Нийла? Това е Махди…

— И Язид — довърши Нийла.

Тя сведе очи към тях. Двете момчета лежаха по гръб. Около главата на Махди беше завързан пурпурен шал, а на бузата му имаше размазани следи от червило. На едното му ухо се поклащаше златна халка. Черната му коса бе опъната назад в морскоконска опашка. Язид носеше две блестящи обици. Някой беше нарисувал усмихнато личице на гърдите му с червило. В късата му черна коса се виждаше ивица розово, а около врата му висеше дебела златна верига. На ръката си имаше татуировка. Докато Нийла стоеше и се взираше в тях, наблизо мина невзрачна зеленушка и се доближи до Язид. Побутна с муцуна брадичката му. Язид я прегърна, придърпа я към себе си и я целуна. Махди продължи да хърка, а Язид измърмори на рибата каква чудесна руса коса има.

Побесняла, Нийла силно плесна всяко от момчетата с опашка.

— Ох! — извика Махди.

— По дяволите, русалке! — викна Язид и пусна рибата. — Казах само, че имаш чудесна… Нийла? — той примигна срещу сестра си.

Махди присви очи срещу светлината.

— Яз, сепия такава! Къде беше? Чаках те. Реших да остана да те изчакам тук. Сигурно съм заспал. Защо винаги играеш най-бавния общ знаменател?

— Язид, сваляй веднага тъпите обици! И се изправете! И двамата! — развика се Нийла. — Серафина е тук.

Махди пребледня.

— Какво? — промълви. — О, не.

Изправи се.

— Серафина? Ти ли си?

— И аз се радвам да те видя, Махди — каза Серафина.

Гласът й бе хладен, но Нийла виждаше объркването в очите й. Беше се надявала да успее да запази глупавото поведение на братовчед си в тайна от Сера. Беше се надявала, че той ще се държи добре по време на посещението си тук. Очевидно бе хранила напразни надежди.

— Виж, Серафина, трябва да ти обясня… — започна той, докато ставаше.

— Хм, Махди? Това блещукане ли е по теб?

— Я чакай малко… Блещукаш ли? — невярващо попита Нийла. Доплува до Махди и го огледа, после направи същото с Язид. Части от телата им блещукаха, а други бяха прозрачни. Тя грабна златната верига на брат си и я издърпа през главата му. От нея висеше малка черупка от рапан. Когато Нийла я обърна с отвора надолу, от нея изпаднаха две розови перли.

— Перли невидимки — констатира тя. — Чакайте да позная… хвърлили сте перлите снощи и сте се измъкнали от двореца. Когато сте се опитали да се промъкнете обратно, всички врати са били заключени. И прозорците също. Така че сте прекарали нощта тук, под корала. Единственият въпрос е: къде бяхте преди това?

— Никъде — отвърна Язид с невинно изражение. — Просто излязохме да поплуваме малко.

— О, моля ти се. На бас, че сте плували до Лагуната. Нали? — попита Нийла и скръсти ръце.

Язид се заоглежда, демонстрирайки внезапен интерес към архитектурата наоколо.

Нийла хвърли поглед към Сера. Очите на приятелката й бяха приковани в следите от червило по бузата на Махди. После се вдигнаха към шала около главата му. На него бе избродирано Л. „Л като Лучия“, помисли си Нийла. Сърцето й се сви, когато видя болката, изписана на лицето на Сера.

— Голяма си работа, Махди — каза тя гневно. — Ние сме гости на Меровингите, поканени сме тук за годежа ти, бих добавила, а ти хукваш да плуваш с пасажите?

— Не сме плували с пасажите. По-скоро, ъъ, давехме мъката си — каза Яз. — Последната нощ на Махди като свободен мъж. Нали ме разбираш?

Нийла вдигна ръце.

— Млъкни. Веднага — заповяда.

После се обърна към братовчед си, прокара пръст по следата от червило на бузата му и му го показа.

— Давили сте мъката си, а?

Махди прояви достатъчно разум да се изчерви.

— Нийла — каза Серафина съвсем тихо. — Аз трябва… трябва да се връщам.

Нийла обаче не я чу. Пак се беше нахвърлила на брат си.

Докато те спореха, Махди доплува до Серафина.

— Ей, Сера… — започна.

— Съжалявам, Махди, но трябва да тръгвам — прекъсна го Серафина.

— Не, почакай. Моля те. Съжалявам за всичко това. Наистина. Не това е начинът, по който си представях срещата ни. Знам как изглежда, но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — каза той.

Серафина се усмихна тъжно.

— Явно същото важи и за момчетата.

Махди се сви от думите й.

— Серафина — започна пак. — Ти нямаш представа…

— Кой си ти всъщност — каза тя. — Не те познавам, Махди. Вече не.

— Серафина! — извика Язид. — Ела ми помогни, русалке! Кажи на Нийла Цунамито да ме остави на мира. Просто излязохме за малко и отидохме в Корсаря. Свиреха „Мъртви бирници“. Те са ми любимата група. И на Махди също. Трябваше да отидем. Иначе щяхме да сме абсолютно СЧСП.

— СЧСП? — повтори Серафина.

— Скапани, че сме пропуснали — обясни Яз.

— Не го насърчавай, Сера. Мисли си, че е много сухоземен с тъпата си имитация на гогски жаргон — каза Нийла.

— Започнахме да танцуваме, после някакви глупави русалки взеха, че разпознаха Махди, и откачиха. Изрисуваха ни целите с червило. После някакви авантюристи ни казаха, че в Серулия има целонощно уейв-парти, така че се върнахме — разказа Яз. — Това е всичко, кълна се!

— Целонощно уейв-парти в развалините на двореца, така ли? — попита Нийла. — Ти сериозно ли очакваш да ти повярваме? Това е национален паметник!

— Ама ние в развалините ли сме? Трябваше да сме в Коледжио — рече Язид. После хвърли поглед на Махди. — Голям си навигатор, а?

Яз лъжеше, та пушек се вдигаше. Нийла беше сигурна. Опитваше се да скрие какво всъщност бяха правили навън.

— Вижте, наистина трябва да тръгвам — каза Серафина. Беше експерт в прикриването на чувствата си, но в този момент й бе трудно да се преструва.

— Чакай, Сера — повика я Махди. Изглеждаше отчаян. — Съжалявам. Наранена си, разбирам…

— О, не. Съвсем добре се чувствам, Ваша Светлост — каза Серафина, преглъщайки сълзите си.

Махди поклати глава.

— Ваша Светлост? Ей, Сера, това съм аз.

— Предполагам — меко каза Серафина. — Предполагам, че придворните са били прави — тя поклати глава. — Не се тревожи, Махди. Добре съм. Щях да бъда наранена… само ако ме интересуваше.