Дженифър Донъли
В морските дълбини (21)

Двадесет

Серафина се задърпа, щом видя нашийника.

Мяташе се, опитвайки се да се отскубне от стражите си, но един от тях я сграбчи за косата и дръпна главата й назад, за да я обездвижи. Можеше единствено да мига с подивял поглед, докато друг страж й сложи нашийника и го заключи с катинар. Както белезниците и запушалката за уста, така и нашийникът беше железен, а желязото отблъскваше магията. Докато беше с нашийника, не можеше да прави песен-заклинания.

Веднага щом войниците я пуснаха, тя отново се замята, вдигайки пясък от пода на палатката. Нашийникът беше груб и тежък, свързан с верига за дървен кол. Тя се наведе и се задърпа с всичка сила. Заудря кола с опашка. Опита се да го бутне с рамо. Единственото, което постигна, беше да се нарани.

— Спри, детето ми. Няма смисъл.

Серафина заплува към дървения кол. Таласа също беше прикована към него. Тя се взря в лицето на обичната си учителка, изранено от войниците. Погледна осакатената й ръка, превързана с вече окървавен парцал.

— Учителко — запита тя с пресеклив глас, — защо? Защо ти причини това?

— Защото вярва, че йелите са истински. И мисли, че имам връзка с тях.

— Сера?

Серафина се завъртя при звука на този глас.

— Нийла! — изплака тя.

Оскъдната светлина на единствения фенер в палатката й позволи да види приятелката си, свита на кълбо на пода. Тя беше прикована с верига към друг кол, на няколко метра от двете с Таласа. Едното й око бе насинено и подуто. Серафина инстинктивно се хвърли към нея, но веригата я дръпна обратно.

Нийла седна на земята и протегна ръце към Сера, но не можа да я докосне. Тогава Серафина легна и се протегна толкова, колкото й позволяваше веригата. Успя да потупа плавника на Нийла със своя. Нийла също отвърна с потупване.

— Трахо ли ти насини окото? — попита Сера.

— Един от войниците, когато се опитах да им се изплъзна.

— Тихо там! — викна груб глас.

И трите русалки обърнаха поглед към входа на палатката. През тъканта й се виждаше силуетът на страж, застанал на пост отпред.

Таласа постави пръст пред устните си. Сера и Нийла кимнаха.

— Трахо ще ви разпитва и двете утре — прошепна тя. — Пригответе се. Измислете нещо, което да му кажете. Невъзможно е да му обясните истината. Той е луд.

Тя поклати глава.

— Да напада Серулия заради измислени вещици… Да ни измъчва заради сънища и песни… напълно безумно.

Нийла се стегна.

— Какви сънища? Какви песни? — попита тя.

— Сънувах йелите. Пееха някакво заклинание. Трахо знае за него. Не знам как е разбрал — разказа Серафина.

— Сера — заговори Нийла бързо, — какво точно видя насън?

— Йелите плуваха в кръг и пееха. Имаше едно чудовище в клетка. Искаше да излезе. И почти успя…

— Абадон — каза Нийла. — Чудовището се казва Абадон. Има една по-стара вещица. Тя е водачката. Казва се Вража.

Серафина поклати глава.

— Няма начин. Няма. Начин. Откъде знаеш всичко това?

— Знам го, Сера — отговори Нийла, — защото сънувах абсолютно същия сън.