Дженифър Донъли
В морските дълбини (37)

Тридесет и шест

Когато денят започна да преваля, русалките бяха преплува пет левги и наближаваха първия завой на Олта. Не прибягваха до велозаклинания в реката, защото не искаха да рискуват да пропуснат някой от знаците. Срещнаха още речни русалки, до една несговорчиви и със силно собственическо чувство, та с молби успяха да минат през отсечките, които им принадлежаха. Сега, приближавайки завоя, дочуха гласове — високи и пронизителни.

— Сега пък какво има? — почуди се Нийла, явно изморена.

С тревога в очите, Серафина допря пръст до устните си и посочи с палец към брега. И трите се притиснаха към земята в плитчините и запълзяха бавно напред. След завоя ги посрещна тревожна гледка: три призрака нападаха русалка. Призраците бяха на терагогски момичета. Дрехите им бяха от друга епоха. Русалката също беше млада, с къдрави червени коси, сини очи и изобилие от лунички по лицето. Доскоро бе носила очила със златни рамки, които сега висяха от едното й ухо.

— Как смееш да идваш тук! — запищя един от призраците.

— След всичко, което направи! — изкрещя вторият.

— След като ми го отне! — викна третият.

Те щипеха русалката. Удряха й шамари. Скубеха я. Тя се отбраняваше с всички сили.

Линг въздъхна.

— Всички в Пресноводието ли са tîngjù? — запита тя.

— Какво… — започна Серафина.

— Кретени.

Трите се спуснаха да помогнат на червенокосата русалка.

— Оставете я! Махайте се оттук! — развика се Линг.

— Къш! — добави Нийла.

Вместо обаче да изплашат призраците, само ги разгневиха още повече. Толкова ги ядосаха, че те започнаха да налитат и на тях. Бяха навсякъде едновременно. Шамарите и щипането им бяха болезнени. Русалките бяха четири срещу трите призрака, но засега търпяха поражение.

Един от призраците, на закръглена руса девойка, откъсна чантата на Нийла от рамото й и заровичка в нея. Когато откри храната, лакомо я изяде. Всичко падна на дъното на реката през прозрачното й тяло и това я вбеси. Друг призрак издърпа гребените, които държаха косата на червенокоската, и перлите от шията й и се опита да си ги сложи. Но и те паднаха на дъното. Третата призрачна девойка се опита да издърпа меча на Линг от ножницата на гърба й.

— Какво искаш? — извика Нийла.

— Искам си моя Григори!

— Моя Фьодор!

— Моя Александър!

— Момичета, имам си проблеми тук! — извика Серафина, а един от призраците отпра яката на туниката й.

— Какво ще правим? — викна Нийла. — Не мога да ги откача от себе си!

— Meu Deus^[1]! — чу се нов глас. — Ей сега го видях! С нея е!

И трите призрачни момичета замръзнаха.

— Какво? — попита първата.

— Видяла си го? — добави втората.

— С нея? — повтори третата.

Русалката, която беше проговорила — с тъмни очила, облечена в прасковено и с пираня на каишка, кимна мрачно. Кожата й беше с топъл шоколадов цвят, а косите й бяха сплетени на десетки лъскави плитки.

— Наистина. Кълна се. И я целуваше. И се смееха и двамата. На теб, querida^[2]. Как ти беше името?

— Елизабета!

— Илеана!

— Катерина!

— Ами да. Точно това име го чух да споменава. За теб говореха, mina^[3], със сигурност.

Трите призрака захвърлиха нещата, които бяха взели от русалките, и запищяха от ярост.

— Къде е той? — извикаха те в един глас.

Русалката посочи към устието на реката. — Натам. Веднага след последното село.

Призраците побягнаха.

— Tão louca^[4]! — изкоментира русалката през смях, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. После каза:

— Аз съм Ава. Tudo bem, gatinhas^[5]?

— Ами… още сме живи, мисля… — каза Линг. Обърна се към другите и поясни:

— Попита ни как сме. На португалски.

— Не съм сигурна — каза Нийла. Косата й висеше пред лицето. — Какво беше това?

— Наричат се русалийки. Поне по тези места — обясни Ава. — Призраци на човешки момичета, които са скочили в реката, за да се удавят заради разбито сърце.

— Момин скок! — възкликна Серафина. — Един от знаците на Вража!

— Момин скок — повтори Ава, клатейки глава. — Maluca^[6]! Явно реките са непреодолимо привлекателни за тъжните момичета. Просто не могат да не се хвърлят в тях. Много речни призраци съм виждала. Като витрини са, но са злобни. И в моята река ги има, в Амазонка. Но там ги наричаме другояче.

— Как ги наричате? — попита Нийла.

— Идиоти! — отвърна Ава и прихна. — Представяте ли си? Да се самоубиеш заради някакъв мъж? — тя направи гримаса. — Ekah! Não faz sentido!^[7] И не ми пука колко е хубав!

Другите също се засмяха. Серафина се представи, после Нийла и накрая Линг.

— А ти, mina? — попита Ава червенокосата русалка.

— Аз съм Бека. От Атлантика — отвърна тя. — Мерси за помощта.

Бека беше коленичила на дъното на реката, събираше си вещите и ги подреждаше спретнато в куфара си.

— Лошо са те порязали. Бузата ти кърви — отбеляза Линг. — Не мога да повярвам как успя сама да се биеш с всичките.

Бека се усмихна и сви рамене безгрижно.

— Само драскотина е — каза тя. — И по-лошо съм се наранявала.

— Смела си. Щеше да се биеш с тях цял ден — заяви Ава.

— Ако се беше наложило — да — призна Бека. После присви очи. — И те щяха да са по-зле от мен… накрая.

— Една с дух силен, непреклонен — каза Ава. — Усетих го в момента, в който те видях, mina.

Бека спря да прибира багажа си и вдигна поглед към Ава.

— Откъде знаеш тези думи? — попита тя.

Ава отвори уста да отговори, когато се чу силно щракване.

— Опита се да ме ухапе! — изписка Нийла. — Аз исках само да го погаля!

— Внимавай — предупреди я Ава. — Има много зъби и е невъзпитана.

— Какво точно правиш с пираня на каишка? — попита Нийла раздразнена.

— Това е рибата ми водач. Без нея съм заникъде. Нали така, Бебе? — каза Ава и се усмихна на ръмжащата пираня.

Бебе спря да ръмжи и й се усмихна в отговор.

— Чакай, ти да не си… ама не може… Така де… ти си… — заекна Нийла.

— Сляпа? Ами да. Абсолютно. Нищо не виждам.

Тя си свали очилата. Очите й бяха бледи и замъглени.

— Но нали ей сега ни видя? Видя призраците — каза Серафина.

— Чух ви. И призраците. И ви почувствах. Очите ми не работят, но въпреки това виждам. По различен начин. Чувствам нещата. Усещам ги. Като… като tubarão. Как се наричаше, querida?

— Акула — отвърна Линг.

— Като акула. Вас ви усетих още преди няколко дни.

— Ти си онази, за която ни съобщи Лина, нали? — попита Нийла. — Каза ни, че си минала през нейната отсечка от реката… Но това значи, че си се движила пред нас. Как се оказа зад нас?

— Усетих, че идвате и не знаех дали това е хубаво, или лошо. Затова се скрих. Оставих ви да ме подминете. Проучих ви. Ти — тя кимна към Серафина — си дъщерята на Мероу. Разбрах по начина, по който застана между призраците и приятелките си преди малко, като принцеса воин.

— А ти — продължи тя и кимна към Нийла, — ти пазиш светлината. Усещам как се излъчва от теб, топла като слънцето. А ти — тя кимна към Линг — говориш езиците на всички водни създания. Ще поговориш ли с Бебе? Кажи й да се държи прилично.

Серафина и Нийла се спогледаха.

— Една, която вижда бъдещето на нещата — казаха едновременно.

— С Бека ставаме четири, а с Ава пет — заяви Линг. — Къде е шестата?

— Да попитаме йелите — предложи Бека. — Може би те ще ни кажат.

— Може би? Que diablo^[8]! — възкликна Ава. — Най-добре ще е да ни кажат коя е шестата, както и разни други неща. Да не мислите, че съм дошла чак дотук от Макапа, в тази студена, тъмна, repulsivo^[9] река, за да чуя може би?

Бека затвори капака на куфара си с щракване. После стана и изтръска калта от люспите си.

— Най-добре да тръгваме — каза тя забързано и бутна очилата на носа си. — Наоколо може да има съгледвачи, а ние имаме още две левги до йелите, което, според моите изчисления, значи, че ще сме там, преди да падне нощта, ако плуваме с умерена скорост и не срещаме повече призраци, силни течения, водопади, хора в черни униформи и…

Последва ново щракване и възмутено „Ей!“ от Линг.

— Бебе, какво ти става? Стига вече! Тя е приятел, не вечеря! — скара й се Ава.

Серафина и Нийла отново се спогледаха.

— Мисля, че ще бъдем в по-голяма безопасност в компанията на Трахо, ездачите на смъртта и Рафе Мфеме, отколкото в тази на Бебе — прошепна Нийла.

Серафина се засмя. После другите заплуваха напред, а тя изостана малко, за да види как Нийла плува редом с Линг, а Ава — с Бека. Веднага бе харесала пъстрата, засмяна Ава, а Бека я бе заинтригувала — беше толкова организирана и действена.

Ездачите на смъртта бяха някъде зад тях, а йелите някъде пред тях. И едното, и другото я плашеше, но докато гледаше старата си приятелка и трите нови, се чувстваше все по-сигурна и по-силна, способна да се изправи пред онова, което им предстоеше.

Нийла се обърна.

— Сера, какъв беше следващият знак? — попита тя и й махна с ръка да побърза.

Сера заплува по-бързо, настигна ги и петте русалки продължиха заедно срещу течението на Олта. Заедно.