Дженифър Донъли
В морските дълбини (15)

Четиринадесет

Серафина полудяваше от страх.

— Не! — изкрещя тя на чичо си. — Грешиш! Грешиш!

Гласът на Валерио омекна.

— Сера, докторът е сигурен, че по стрелата е имало русалско биле. Разпознава симптомите. Отровата идва от арктически риби скорпиони.

— Арктически риби скорпиони — повтори Серафина глухо. — Това значи…

— … че адмирал Колфин стои зад нападението. Черни униформи — цветът на Ондалина. Сигурен съм, че са от войската на Колфин. Това значи война.

Серафина го отблъсна, заобиколи лекаря, който тъкмо притискаше нова превръзка върху раната на Изабела, и седна на пода до майка си. Отърси скъпата мантия от раменете си, смачка я на топка и я подложи под главата й.

— Мамо? Мамо! Чуваш ли ме? — попита тя и хвана ръката й. Беше покрита с кръв.

Изабела спря да се гърчи. Сякаш гласът на Серафина я бе върнал към реалността. Тя отвори очи, но погледът й беше далечен.

— Песен-заклинанието ти беше толкова красиво, Сера — каза. — Не успях да ти го кажа.

— Тихо, мамо, не говори — каза Серафина, но Изабела не й обърна внимание.

— Всички са толкова красиви. И стаята е красива, с всички тези цъфнали анемони и грейналите полилеи… И баща ти, и брат ти — не са ли прекрасни?

Серафина осъзна, че майка й халюцинира церемонията докими. Отровата действаше на съзнанието й.

— Защо си тук, Сера? Защо не танцуваш с Махди? — запита Изабела раздразнено. — Защо не чувам музика?

— Музикантите си почиват, мамо — излъга Серафина, опитвайки се да я успокои. — Ще се върнат след няколко минути.

— Той те обича.

„Олеле. Съвсем си е загубила ума“, помисли си Серафина.

— Погледнах го. В Колизея. Да можеше да видиш лицето му, докато пееше заклинанието. Радвам се за теб, Сера, радвам се и за Миромара. Спойката между царствата ни ще е още по-здрава, щом се крепи на истинска любов.

Лицето й се изкриви от болка.

— Отляво… нещо не е наред.

— Не мърдай, мамо — каза Серафина. — Сега трябва да си почиваш. Искаш ли да си разменим местата само за тази вечер? Аз ще съм кралица, а ти — принцеса. Първата ми повеля като монарх е да си отидеш в леглото. Ще си вдигнеш перките нависоко, ще слушаш клюкарски раковини и ще ядеш кан-дживухута.

Изабела се опита да се усмихне.

— Нийла ли ги донесе?

— А също и чилауонди, бингбанги, джантишапти и зизита. Спалнята ми прилича на маталийска сладкарница.

Изабела се засмя, но смехът рязко се превърна в ужасяваща кашлица. От устните й пръсна кръв. Тя изстена силно и очите й се затвориха.

— Помогнете й, моля ви! — прошепна Серафина на доктора.

Докторът обаче поклати глава.

— Почти нищо не мога да направя — призна той.

След няколко секунди Изабела отново отвори очи. Този път погледът й не беше далечен, а съвсем съсредоточен и изострен. Тя стисна ръката на Серафина.

— Още си много млада, мила моя. Не успях да те подготвя както трябва. Има още толкова много да учиш — в гласа й звънна нетърпение.

— Мамо, спри да говориш. Трябва да лежиш неподвижно — помоли Серафина.

— Няма… няма време — отвърна Изабела и с мъка си пое дъх. — Слушай… запомни какво ще ти кажа. Конт Бартоломео е най-мъдрият сред министрите ми. Валерио ще стане регент, разбира се, докато навършиш осемнадесет, а Бартоломео е единственият достатъчно силен сред министрите да постави чичо ти на място.

Изабела поспря, за да си поеме дъх, после продължи:

— На конт Орсино бих поверила живота си. Дръж под око Волнеро и Ди Ремора. Сега са верни, но може да започнат да действат срещу теб, ако видят изгода другаде.

— Мамо, спри! — извика Серафина. — Плашиш ме. Аз само се шегувах, като казах, че съм кралица!

— Сера, слушай ме! — гласът на Изабела заглъхваше. Серафина се наведе към нея, за да я чува. — Ако не успеем да отблъснем нападателите, трябва да стигнеш до подземията. После, ако успееш, трябва да стигнеш до Царно. До крепостта… — тя отново се закашля. Серафина изтри кръвта от устните й с края на роклята си.

Валерио се приближи. Размени поглед с доктора.

— Изпратете да повикат канта мага — каза докторът.

Серафина знаеше какво значи това. Канта мага идваше, когато кралицата умираше, за да изпее древните заклинания, които щяха да освободят душата на русалката и да я върнат на морето.

— Не! — изкрещя тя. — Тя ще се оправи! Накарайте я да се оправи!

— Ваша Светлост — каза докторът, все така на Валерио, — трябва да изпратите за канта мага веднага.

Валерио отвори уста да заговори, но Серафина не чу думите му. Бяха удавени в непоносимо силен рев, звук толкова огромен, сякаш предизвестяваше края на света. Основите на двореца се разтресоха и разлюляха водата. Треморът отхвърли Серафина назад. Падна по гръб и няколко секунди не можа да се изправи. Лека-полека възстанови равновесието си. Тя се огледа, все още замаяна от падането, и видя как парче от източната стена на залата се откъртва и пада. Придворните се разпищяха и хукнаха към изхода. Някои не успяха да излязат и бяха премазани от падащите камъни.

Еничарите като един заплуваха към дупката с извадени оръжия.

— Ejderha! Ejderha! — развикаха се те.

„Не“, помисли Серафина. „Това е невъзможно.“

Тя се хвана за майчиния си трон и се изтегли нагоре.

Тогава го видя.

Ejderha.

И изпищя.