Дженифър Донъли
В морските дълбини (3)

Две

Очите на Серафина се напълниха със сълзи, когато вратите се затвориха зад Изабела, но тя ги преглътна.

Почти всеки разговор между нея и майка й завършваше с неловко мълчание или разгорещена словесна престрелка. Беше свикнала. И все пак болеше.

Едно тънко пипало се плъзна по рамото й. Друго я прегърна през шията. Трето се уви около ръката й. Силвестър, който безпогрешно разпознаваше настроенията на Серафина, беше посинял от тревога. Тя допря глава до неговата.

— Много съм притеснена за докими, Силвестър — каза му. — Майка ми не ще и да чуе, но може би Нийла ще ме изслуша. Трябва да поговоря с някого. Ами ако Алития ми откъсне главата? Ами ако объркам песен-заклинанието си? Ами ако Махди не…

Серафина не можа да се накара да довърши последното изречение. Мисълта я плашеше повече от изпитанието, което я очакваше.

— Серафина! Къде си, дете мое? Фризьорката ти е тук!

Това беше Тавия, бавачката на Серафина, която я викаше от приемната. Силвестър изчезна веднага щом чу гласа й. Нямаше повече време за притеснения. Сера трябваше да тръгва. Очакваха я — Тавия, канта мага и целият двор.

— Идвам! — викна тя.

Заплува към вратите, после спря. В момента, в който ги отвореше, вече нямаше да е Серафина. Щеше да е Ваша Светлост или Ваше Височество, или Светлейша принцеса. Щеше да е тяхна.

Тя мразеше напрегнатата атмосфера в двора. Мразеше шепота, бързите погледи, ласкателните усмивки. Сред придворните тя винаги трябваше да е облечена безукорно. Да плува винаги грациозно. Никога да не повишава тон. Да се усмихва, да кима и да говори за приливите, макар че повече й се искаше да язди Клио или да изследва развалините на древния палат на Мероу. Мразеше задушаващата тежест на очакванията, постоянния натиск да постига съвършенство във всичко. И острите погледи, и язвителните коментари, когато не успяваше.

— Две минути — прошепна тя.

Врътна опашка и се понесе към другия край на стаята си. Отвори двете стъклени врати и излезе на балкона, при което стресна две морски червеношийки, които бяха кацнали на парапета. Отвъд него се простираше столицата на кралството.

Серулия, голяма и разпръсната, през вековете се бе превърнала от първото поселище на морския народ в център на културата му. Беше древна и красива, със сгради, построени от син кварц, който се добиваше дълбоко под морското дъно. По това време на деня слънчевите лъчи пронизваха Опашката на дявола — предпазен гъсталак от бодли, който се носеше над града — и обливаха със светлина покривите на къщите, от което те заблестяваха.

Първият дворец, реджията, бе построен на един висок хълм в центъра на Серулия. Покривът му се бе срутил преди няколко века и след това бяха построили нов дворец за кралското семейство и двора. Представляваше барокова сграда от корал, кварц и седеф. Останките на двореца обаче все още стояха насред града, сякаш за да напомнят за миналото.

Серафина вдигна поглед от виещите се улици на Серулия към заострените кули на Коледжио, пълен с преподаватели черноризци, после — към огромния Острокон и накрая — към Златния клафтер^[1], кварталът на високите къщи, модерните ресторанти и луксозните магазини. След това погледна отвъд тях, отвъд градските стени, към Колизея, където се вееха кралските флагове на Миромара и Матали. На миромарския флаг бе изобразена червена коралова клонка на бял фон, а маталийският флаг представляваше изправен на задните си крака дракон със сребристосиньо яйце в ръце. Колизеят бе мястото, където след няколко часа Сера щеше да се подложи на докими пред целия двор, кралското семейство на Матали и народа на Миромара…

… и пред Махди.

Бяха минали две години, откакто го бе видяла за последен път. Сега затвори очи и си представи лицето му: тъмните му очи, свенливата му усмивка, сериозното му изражение. Когато пораснеха още малко, щяха да се оженят. Обичаят беше абсурден, но Серафина се радваше, че именно той е нейният избраник. Все още чуваше последните думи, които й бе казал тогава — точно преди да потегли към дома си в Матали.

— Ти си моят избор — бе прошепнал той и бе взел ръката й в своята. — Моят. Не техният.

Серафина отвори очи. Зелените им дълбини бяха замъглени от тревога. Преди две години, след като се беше прибрал у дома, той редовно й бе пращал лични раковини по доверен пратеник. Всеки път, когато пристигнеше раковина, тя веднага хукваше към стаята си и вдигаше раковината до ухото си, нетърпелива да чуе гласа на Махди. След една година обаче личните раковини вече не пристигаха. Вместо тях той започна да й праща официални, в които гласът му звучеше сковано и студено.

Горе-долу по същото време Серафина започна да дочува разни неща за Махди. Бил станал купонджия, казваха някои. Прекарвал цели нощи навън, плувал с рибните пасажи. Плувал с безразсъдна компания. Харчел купища мокрети за седла за кабалабонг, игра подобна на гогското поло^[2]. Тя не беше сигурна дали да вярва на тези разкази, но какво щеше да стане, ако бяха истина? Какво щеше да прави, ако той се бе променил?

— Серафина, излизай веднага! Таласа ще бъде тук всеки момент, а знаеш, че не обича да чака — извика Тавия.

— Идвам, Тавия! — извика в отговор Серафина и заплува към стаята си.

Серафина…

— Велика богиньо Нерия, казах, че идвам!

Дъще на Мероу, ти си избрана…

Серафина спря внезапно. Това не беше Тавия. Гласът не идваше от другата страна на вратите.

Идваше иззад нея.

— Кой е там? — извика тя и се завъртя бързо.

Краят е близо, часът ти настъпи…

— Джована, ти ли си? Донатела?

Никой не й отговори.

Изведнъж рязко движение някъде отляво привлече погледа й. Тя си пое дъх стреснато, но в следващия момент се успокои и се засмя. Беше огледалото й. Вътре се разхождаше витрина.

Огледалото й бе високо и много старо. Червеи бяха изгризали дупки в позлатената му рамка, а повърхността му бе изпъстрена с черни точици. Беше взето от потънал терагогски кораб. В него живееха призраци, витрини — душите на красивите, суетни човеци, които бяха прекарали твърде дълго време, любувайки се на отражението си в огледалото. То ги беше хванало в капан. Телата им бяха повехнали и мъртви, но душите им продължаваха да живеят, затворени от другата страна на стъклото завинаги.

В огледалото на Серафина живееха една графиня, прислужницата й, един красив млад херцог, три куртизанки, един актьор и един архиепископ. Често й говореха. Тъкмо сега беше мернала движението на графинята.

Серафина почука по рамката. Графинята повдигна пищните поли на роклята си и затича към нея. Спря на сантиметри от огледалната повърхност. Носеше висока бяла перука със сложна прическа. Лицето й бе напудрено, а устните — начервени. Изглеждаше уплашена.

— При нас има някого, принцесо — прошепна тя и хвърли поглед през рамо. — Някой, чието място не е тук.

Видяха го едновременно — смътна фигура в далечината, тъмна и неподвижна. Серафина беше чувала, че огледалата са проходи във водата и че могат да се отварят, ако знаеш как. Само най-силните магьосници обаче можеха да плуват из сребристия им свят. Серафина не познаваше никого, който го бе правил. Дори Таласа. Докато с графинята гледаха фигурата, тя започна да се приближава към тях.

— Това не е витрина — изсъска графинята. — Щом е влязла тук, значи може и да излезе. Махай се от огледалото. Бързо!

Когато фигурата се приближи, Серафина видя, че това е речна русалка, с кафяво-сива опашка. Носеше наметало от пера на орел рибар. Яката от преплетени еленови рога се извисяваше зад главата й. Косата й бе сива, очите — пронизващи. Пееше заклинание.

Сипе се пясъкът, магията се разпростира,

стъпка по стъпка песента ни сила придобива…

Серафина познаваше този глас. Беше го чула в кошмара си. Това беше гласът на речната вещица Баба Вража.

Графинята беше казала на Серафина да се отдалечи, но тя не можеше да помръдне. Сякаш без замръзнала на място, с лице на няколко сантиметра от повърхността на огледалото, а сърцето й биеше в гърлото.

Вража я повика с жест.

— Ела, дете мое — каза тя.

Серафина бавно вдигна ръка, като в транс. Тъкмо щеше да докосне огледалото, когато Вража внезапно спря да пее. Обърна се да погледне нещо. Нещо, което Серафина не можеше да види. Страх изпълни очите й.

— Не! — извика тя. Тялото й се изкриви, после се пръсна като стъкло. Стотина змиорки се загърчиха на мястото, където бе стояла вещицата, после се гмурнаха в течното сребро на огледалото.

След няколко секунди в огледалото се появи терагог и развълнува сребристата повърхност. Беше облечен с черен костюм. Косата му, толкова руса, че изглеждаше почти бяла, беше подстригана съвсем късо. Стоеше с рамо към Серафина, вперил поглед в последната от змиорките, докато останалите изчезваха в далечината. Тази бе по-бавна от останалите. Мъжът я сграбчи и я захапа. Създанието се загърчи в агония. Кръвта му се стичаше по брадичката на мъжа. Той погълна змиорката, после се обърна с лице към огледалото.

Ръцете на Серафина литнаха към устата й. Очите на мъжа бяха напълно черни. Нямаше ириси, нямаше бяло, само плътен мрак.

Той се приближи към повърхността на огледалото и провря ръка през нея. Сера изпищя. Заплува назад, блъсна се в един стол и падна на пода. Ръката на мъжа се показа цялата, а после и рамото му. Започна да се показва и главата му, когато гласът на Тавия се извиси в стаята.

— Серафина! Какво има? — извика тя от другата страна на вратите. — Влизам!

Мъжът отправи пълен с омраза поглед към вратите. След секунда изчезна.

— Какво стана, дете мое? Добре ли си? — заразпитва Тавия.

Сера стана от пода трепереща.

— Аз… видях нещо в огледалото. Изплаших се… паднах — каза тя.

Тавия, която имаше краката и тялото на син омар, заприпка към огледалото. Серафина виждаше, че вече е празно. Вътре нямаше речна вещица. Нямаше терагог в черно. Видя единствено отражението на бавачката си.

— Досадни витрини. Сигурно не си им обръщала необходимото внимание. Стават докачливи, ако не им се подмазваш достатъчно — изкоментира Тавия.

— Тези бяха различни. Бяха…

Тавия се обърна към нея.

— Да, дете мое?

Страшната вещица от един кошмар и терагог със зловещи черни очи, щеше да каже. В следващия момент си даде сметка, че ще прозвучи като бълнуване на луд.

— Ами… бяха различни. Никога не съм ги виждала.

— Случва се понякога. Повечето витрини все ти стоят пред лицето, но има и стеснителни — обясни Тавия. Почука силно по огледалото. — Ей, вие там. Успокойте се, чувате ли? Иначе ще прибера огледалото в килера!

Вдигна една кувертюра от морска коприна от близкия стол и я метна върху огледалото.

— Това ще им даде да разберат. Витрините мразят килерите. Там няма кой да им казва колко са красиви.

Тавия изправи стола, който Серафина бе съборила, и започна да й се кара, че толкова се бави.

— Закуската ти е поднесена. Фризьорката ти е тук. Крайно време е да излезеш! — каза.

Серафина хвърли един последен поглед към огледалото и се запита дали наистина бе видяла всичко това. Вража не беше истинска. Тя беше една от йелите, а йелите живееха само в приказките. А ръката, която се бе подала от огледалото? Това е било просто светлинен ефект или пък халюцинация в резултат на недоспиване и притеснения за докими. Нали майка й беше казала, че нервите са врагът?

— Серафина, няма да те викам отново! — смъмри я Тавия.

Принцесата вдигна глава, преплува през вратите към приемната и се присъедини към придворните си.