Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (66)

LXIV

Автомобилът ускори по рампата и спря с пронизително свистене пред входа на летищния терминал. Майор Фуентес изскочи от колата и бързо се отправи към сградата, пренебрегвайки пътния знак, който указваше, че рампата е място за преминаване, а не за паркиране.

Автоматичната врата се отвори и новодошлият се озова сред топлината и силната светлина на терминала. Съзря зоната за чекиране на авиокомпанията, отбелязана в отпечатъците от текст в бележника, и тръгна натам, но не разпозна Томаш сред пасажерите, които чакаха на опашка, за да регистрират багажа и да получат бордните си карти.

— Coco!^[1] — изруга тихо той, опасявайки се, че обектът вече е влязъл в зоната, до която достъп имаха само пасажери. — Ами сега?

Подобна ситуация обаче не представляваше пречка за опитен агент на ЦРУ. Знаеше, че разполага с няколко възможности, някои от които включваха дългата и всесилна ръка на Хари Фъч, но може би нямаше да се налага да безпокои директора на Националната служба за тайни операции. Затова тръгна към офиса на охраната на летище „Дълес“ и със служебната си карта в ръка се отправи към дежурния служител.

— Майор Мануел Фуентес, ЦРУ — представи се той. — Имам нужда от незабавен достъп до зоната за пасажери. Трябва да заловя заподозрян, който отпътува в полунощ с полет за Лондон. — Хвърли поглед към таблото с полетите. — Мисля, че тръгва от изход 43.

Служителят, на чиято табелка на гърдите пишеше лейтенант Браун, разгледа служебната карта и като се увери в нейната автентичност, се изправи.

— Гледай ти, на летище „Дълес“ имаме вечер на ЦРУ, а? — пошегува се той и даде знак на новодошлия да го придружи. — Елате.

Лейтенант Браун поведе посетителя през странична врата и коридор, който опасваше зоната за проверка по сигурността на пътниците и багажа и митницата.

— Какво имате предвид с това „нощ на ЦРУ на летище, Дълес“?

— Ами ваш колега се появи тук преди десетина минути. Случи се инцидент на терминала и когато полицаят се опита да задържи виновника, вашият колега се намеси и го отведе. Мъжът се оказа важен сътрудник в борбата срещу тероризма.

Майор Фуентес не схвана добре историята, но не настоя; това не го засягаше. Задоволи се да следва лейтенант Браун. В края на коридора изкачиха няколко стъпала и излязоха през врата, скрита между два безмитни магазина в сектора за международни полети. Тръгнаха към едно от крилата с изходи за полети и след минути стигнаха до номер 43.

Цяла тълпа изпълваше чакалнята, имаше повече от двеста души. С мъжа от охраната до себе си, агентът от ЦРУ се огледа в търсене на Томаш, чието лице бе запечатано в паметта му. След като обиколи два пъти бординг залата, той примирено спря.

— Не го виждам.

Лейтенант Браун посочи към служителката зад банката, която се подготвяше да започне повикването на пътниците.

— Не искате ли да прегледате списъка с пасажерите?

— Добра идея.

Двамата мъже се приближиха до банката и офицерът от охраната обясни на служителката, че е възникнал проблем и трябва да проверят дали определен пасажер е дошъл за този полет. Притеснена от евентуалната заплаха за самолета, тя веднага им показа списъка в компютъра. Майор Фуентес се приближи до екрана и разгледа имената, но не откри това на Томаш. Когато отново прочете списъка обаче, друго португалско име привлече вниманието му.

Мария Секейра.

Името му бе познато. Заинтригуван, той отвори куфарчето си и извади досието от Хари Фъч. Разлисти страниците на документите, докато намери името и снимката на жената, която придружаваше заподозрения — в текста фигурираше името на Мария Флор Секейра и бе прикачена снимка, изпратена от човека на ЦРУ в Лисабон.

— Вече съм виждал това лице — отбеляза майорът и вдигна поглед, за да огледа тълпата, която чакаше полета за Лондон. — И то преди няколко минути. Такава жена не остава незабелязана…

Той се подготви за втора обиколка на залата на изход 43, този път с пресния образ на Мария Флор в ума си; не се съмняваше, че я бе засякъл само преди минути, докато търсеше Томаш Нороня. Мина покрай редица седалки с насядали хора и покрай друга групичка пасажери, които чакаха до прозорците.

Най-сетне я забеляза, седнала на седалка в ъгъла, близо до една саксия. Тялото й бе превито, с наведена глава и зачервени очи като на човек, който е плакал. Преследването на Томаш Нороня още не е приключило, но майор Фуентес знаеше, че току-що бе направена огромна крачка в тази посока.

Той кимна на лейтенант Браун и мъжът от охраната се приближи до Мария Флор.

— Бихте ли ме придружили, госпожо.

Португалката вдигна глава и го погледна с широко отворени очи, очевидно изненадана, че я бяха заговорили.

— Моля?

— Аз съм лейтенант Браун и отговарям за сигурността на летището. Ще съм ви благодарен, ако дойдете с мен.

По лицето на Мария Флор се изписа паника.

— Защо? Какво става? Нещо не е наред ли?

Лейтенант Браун настойчиво махна към изхода на бординг залата.

— Елате с мен, моля.

— Но аз чакам полета за Лондон…

— Това е просто рутинна проверка, не се тревожете. — Той разпери пръстите на дясната си ръка. — Ще отнеме само пет минути, не повече.

Тъй като нямаше избор, страхувайки се от най-лошото, португалката последва офицера от охраната на летището.

Неохотно забеляза едър мъж със студени очи и индиански черти, който, изглежда, придружаваше лейтенант Браун, да върви зад нея, сякаш за да се увери, че няма да избяга, но не каза нищо. Човекът, когото придружаваше, я заведе до странична врата в безмитната зона, след това минаха по някакъв коридор, докато стигнаха до офиса на летищната охрана.

Лейтенант Браун се отдръпна от вратата и учтиво покани двамата си придружители в малка стая с маса и няколко стола, където тримата се настаниха.

— Майор Фуентес ще ви зададе няколко въпроса — каза той, като представи агента. — Той е от ЦРУ.

Мри споменаването на американската разузнавателна агенция Мария Флор внезапно пребледня.

— От… от ЦРУ ли?

— Да, госпожо — отвърна майор Фуентес, проговаряйки за първи път, откакто бяха открили жената. — Работя по разследване, свързано с тайно проникване в информационната система на Агенцията, случило се тази сутрин. Преди да започна с въпросите, имате ли да кажете нещо по случая?

Португалката отвори и затвори уста, очевидно се колебаеше как трябва да реагира в подобна ситуация.

— Аз… аз — заекна тя — искам адвокат.

Агентът от ЦРУ се разсмя и се спогледа съучастнически с лейтенант Браун, сякаш му казваше, че подобно изявление се равнява на скрито самопризнание.

— Всяко нещо с времето си. Впрочем дори е възможно да не ви потрябва адвокат… стига да ни сътрудничите, разбира се. Имаме нужда от информация. Ако ми я дадете, веднага ще ви оставим да хванете полета си и да се приберете вкъщи без повече проблеми. — Той вдигна вежди в очакване. — Какво ще кажете? Готова ли сте да сътрудничите?

— Ами… разбира се. Какво искате да знаете?

Американецът впери решителен поглед в нея.

— Къде е Томас Нороня?

При тези обстоятелства и факта, че я разпитваше агент на ЦРУ, не можеше да се каже, че въпросът изненада Мария Флор, но да приемеш възможността, че ще ти зададат подобен въпрос, е едно, съвсем друго е обаче да го чуеш.

Португалката се поколеба; отклони поглед към лейтенант Браун в търсене на утеха и закрила, но не ги получи. Осъзна, че е съвсем сама, и събра смелост да погледне майор Фуентес в очите.

— Не знам.

— Не знаете или не искате да ми кажете?

— Той ме остави на летището и продължи по пътя си.

— Къде отиде?

— Нямам представа.

Агентът от ЦРУ задържа погледа и, преценявайки думите й и начина, по който ги изговаря. След няколко секунди взе решение и въздъхна дълбоко, сякаш за да покаже, че дългът го кара да действа против волята му.

— Щом е така, страхувам се, че ще трябва да ме придружите до Лангли каза майор Фуентес. — Ще ви подложим на детектор на лъжата. Ако преминете теста, Агенцията ще ви предостави самолетен билет за вашата държава. Ако обаче се провалите, ще ви задържим по обвинение в заплаха за националната сигурност на страната ни. Разбирате ли в какво положение се намирате?

Португалката леко кимна.

— Напълно.

— И продължавате да твърдите, че не знаете къде е приятелят ви Томас Нороня?

— Разбира се.

Майор Фуентес постави куфарчето си върху масата и извади от него белезници.

— Щом е така, трябва да ви съобщя, че сте задържана съгласно антитерористичния закон на Съединените американски щати — обяви той тържествено и издекламира прословутото предупреждение „Миранда“. — Имате право да мълчите или всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, а ако не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен служебен.

Майор Фуентес изговори това преди всичко, за да убеди лейтенант Браун, че арестът протича съгласно правилата, но всъщност при арест ЦРУ обикновено не прибягваше до предупреждението „Миранда“.

След като приключи с формалностите, майор Фуентес се изправи, обиколи масата, изви ръцете на Мария Флор на гърба и й сложи белезниците. След това я дръпна навън от офиса на охраната и я повлече из терминала на „Дълес“ без да обръща внимание на тихите сълзи, които се стичаха по бледото лице на задържаната.