Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (4)

II

Една лека виолетова светлина, известяваща утрото, проникваше отвъд хоризонта, в който като шумолящи призраци, сливащи се със стопяващия се мрак, се врязваха големите американски борове на Бетезда^[1]. Слънцето всеки момент щеше да разсее нощта, но Уолтър Халдерман все още не си бе легнал. Беше прекарал последните осем часа пред компютъра, пишейки и преглеждайки отново и отново доклада, който трябваше да изпрати тази сутрин в Белия дом, с убеждението, че усилията му ще бъдат забелязани и ще му осигурят добра длъжност в Агенцията, когато му дойде времето.

Мобилният му телефон иззвъня.

В този час хората почти никога не си звъняха, но Халдерман не изглеждаше изненадан, сякаш знаеше кой го търси. Погледна дисплея, видя номера, натисна зеления бутон и отговори.

— Халдерман слуша.

— Добър вечер, сър — поздрави гласът от другата страна на линията. — Простете, че звъня в този час, но имаме спешно обаждане от нашия човек в посолството ни в Берн. Настоява спешно да говори с вас. Да ви свържа ли?

— Свържете ме.

По линията се чу изщракване и заговори друг глас.

— Ало?

— Името ми е Халдерман, заместник-директор на дирекция „Наука и технологии“ в ЦРУ. Казаха ми, че спешно трябва да говорите с мен.

— Точно така. Казвам се Пол Зелазни от отдел „Информация“ на посолството в Швейцария. От полицията в Женева току-що се свързаха с мен с една неприятна новина. Съжалявам да ви съобщя, че преди около час вашият директор, Франк Белами, е бил открит мъртъв при… как да кажа… странни обстоятелства.

— Франк Белами е мъртъв?

— Да, сър.

Халдерман сви юмрук в победоносен жест, сякаш се радваше на новината, но гласът му прозвуча равнодушно.

— Как така?

Събеседникът му от другата страна на линията си пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше да заговори.

— Тялото му е било открито в огромен детектор за елементарни частици в ЦЕРН. Изглежда, е починал от задушаване. Швейцарската полиция разследва случая като убийство.

— Сериозно? Какво ги кара да мислят така?

— Ами… съобщиха ми, че Франк Белами е оставил бележка с името на мъжа, който го е убил.

— О? Кой е той?

— Швейцарската полиция все още се опитва да идентифицира заподозрения, но ми дадоха името му, а след малко ще ми изпратят снимка на бележката, оставена от Франк Белами. Убиецът е мъж на име Томас Нороня. Познато ли ви е?

— Томас ли? Да не е Томаш?

— Може и да е така.

— Знам кой е. Полицията арестува ли го вече?

— Работят по въпроса.

Халдерман погледна часовника си; беше почти шест сутринта.

— Вижте, господин…

— Зелазни. Пол Зелазни.

— Вижте, Пол. Когато получите копие на бележката, оставена от Белами, изпратете ми я в Лангли с референция „спешно“, става ли? Искам да е в кабинета ми, когато пристигна, защото настоявам да се погрижа за случая лично. Благодаря за обаждането. Приятен ден.

Без да изчака събеседника си да се сбогува, Халдерман затвори. Вдигна поглед към прозореца и се взря в утринната светлина. Устните му се разтвориха в доволна усмивка, докато си представяше перспективите, които се разкриваха пред него.

Най-сетне Франк Белами беше извън играта.