Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il Sentiero de Profumi, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Ани Томова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2020)
Издание:
Автор: Кристина Кабони
Заглавие: Пътят на парфюма
Преводач: Ани Томова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 24.04.2015
Редактор: Анна Балева
ISBN: 978-954-655-577-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7493
История
- — Добавяне
3.
Бензоин. Голямото дърво, от което се извлича тъмна смола, носи успокоение, а гъстата, силна балсамова есенция прогонва тревожността и безпокойството. Чрез нея духовната енергия черпи сили и подготвя за медитация.
Първият спомен на Елена беше от ослепителното слънце на Лазурния бряг, а вторият — от безкрайната долина с лавандула. Зелено, синьо, розово, лилаво, бяло и още много цветове… А след това — тъмнината на магазина, където майка й работеше, наведена над масите, покрити с флакони от стъкло и алуминий.
В Прованс майка й работеше през по-голямата част от годината. Там имаха къща. И там Сузана бе открила наново един мъж, първата й любов. Морис Видал.
Там, сред разцъфналите полета, Елена бе научила първите си уроци по парфюмерия: кои билки се събират, кои се оставят за дестилация и кои трябва да се превърнат в точните, от които да се извлече Абсолютът. Венчелистчета с всякакви цветове и размери летяха, носени от мистрала, или падаха на малки водопади от балкона, на който ги съхраняваха. След това берачите ги тъпчеха в големи силози, където можеха да се поберат стотици килограми цветя, и след като се напълнят с венчелистчета, ги затваряха. Тогава започваше обработката, или както го наричаха — „миенето“. При тази процедура се извлича восъчно вещество — концентрат, изключително ароматен. Накрая допълнителното измиване с алкохол го превръща в Абсолют и по този начин го отделя от нечистите примеси.
Всеки етап се бе отпечатал в детското й съзнание, с ясен образ. В нейното самотно съществуване ароматът се бе превърнал в език, чрез който можеше да общува с мълчаливата си майка — тя винаги я вземаше със себе си, но рядко говореше с нея. Елена обичаше да гледа течния парфюм; обожаваше цвета му. Някои съдове бяха съвсем малки, колкото ръката й, а други — толкова големи, че бе нужна помощта на Морис, за да ги преместят.
Той беше висок и силен. Беше собственик на лабораторията и на полетата и обожаваше Сузана Росини. Обичаше я толкова, колкото мразеше нейното дете.
Елена знаеше защо той никога не я поглежда. Тя беше дъщеря на друг.
Не знаеше точно какво означава това, но със сигурност беше нещо лошо, защото караше майка й да плаче.
Веднъж тя се върна вкъщи за закуска и чу майка си да се кара с Морис. Често се случваше и отначало не обърна внимание. Взе си една бисквита и тъкмо се канеше да излезе пак да играе, но реши да вземе една и за Моник.
— Изцяло се е метнала на баща си, нали? Признай, че изобщо не прилича на теб. Не мога дори да я гледам. Как може да искаш да живее с мен? С нас?
Елена спря. Изведнъж стомахът й се сви на топка. Тонът му я порази. Морис говореше тихо, все едно споделяше някаква тайна, но тя го чу много добре.
Върна се. Вратата на спалнята беше отворена. Морис седеше на един стол с наведена глава, заровил ръце в косата си.
— Направих грешка, но нищо не мога да променя. Освен това, когато се върнах с нея, ти каза, че миналото не те интересува и че искаш да започнем заедно отначало. Опитай се да разбереш. Тя е и моя дъщеря.
Да, тя беше нейна дъщеря. Сузана бе промълвила тази дума по странен начин. А защо плачеше? Елена си помисли, че явно тези думи не й харесват, щипят гърлото и очите й.
Морис закри лицето си с ръце, а после изведнъж се изправи.
— Твоя дъщеря! Твоя и на кой друг? Кой е баща й?
— Никой, хиляди пъти съм ти го казвала. Дори не знае за съществуването на детето.
Той поклати глава.
— Не мога да го понеса, Сузана. Знам, че ти обещах, но не мога.
В този момент той я забеляза и извика:
— Какво правиш тук?
Елена се отдръпна, а след това побягна. Поплака съвсем малко и се върна при Моник. Но първо си избърса добре лицето. Приятелката й мразеше хленчещите момиченца. Плачът не служеше за нищо. Моник постоянно й го повтаряше, и беше вярно. Но болката си оставаше там, в гърлото, като буца. Въпреки това й разказа всичко, защото тя я слушаше и я разбираше.
И докато говореше с Моник, разбра, че Морис греши. Тя никога не бе имала баща. Може би трябваше да му го каже, и тогава нещата щяха да се развият по-добре.
Но през следващите дни строгият поглед на този човек я плашеше. Думите засядаха и отказваха да излязат от устата й; оставаха там, заплетени в езика й. Тогава реши да направи рисунка.
Трябваше й цял лист, защото Морис беше много висок, но накрая успя да го събере. И ето ги тримата заедно: Сузана я държеше за ръка, а до тях беше той — не друг баща.
Преди да му я подари, я показа на майка си.
— Прекрасна е, скъпа — каза Сузана.
Много обичаше нейните рисунки, въпреки че все нямаше време да ги разгледа хубаво. Но тази рисунка беше специална и Елена настоя да покаже на майка си всички детайли. Детайлите са важни… винаги повтаряше учителката. Беше нарисувала Сузана с дълга черна коса, стигаща до раменете й, до нея Морис, а тя самата — в средата, между тях… Държеше ги за ръка. Беше с розова рокля — много обичаше този цвят.
Нямаше никакъв друг баща. Той можеше да стане неин баща, ако иска. Що се отнася до приликата, Жасмин я беше уверила, че като порасне, ще заприлича на майка си. А на нейното мнение можеше да се разчита — тя имаше много деца.
Един ден Морис беше много ядосан и Елена реши да му даде рисунката, за да го зарадва. Беше решила да не обръща внимание на мрачното му изражение, което я плашеше. Събра смелост и му връчи листа. Той го взе, без да каже нищо. Хвърли му бърз поглед и насочи вниманието си към нея. Лицето му бе сбръчкано от гняв.
Елена инстинктивно се дръпна назад. Дланите й се изпотиха, стискаше с пръсти ръба на роклята си.
Морис се обърна към Сузана, която приготвяше вечерята, и размаха листа.
— Мислиш, че това ще оправи нещата между нас ли? — попита той тихо, почти шепнешком. — Щастливото семейство… Ти, аз и дъщерята на… на онзи ли? Сега детето ли използваш, за да ме убедиш?
Сузана погледна рисунката и пребледня. После отвърна едва чуто:
— Това е само една рисунка, престани.
— Знаеш много добре какво мисля за това! — Той смачка листа в голямата си ръка, захвърли го в ъгъла и извика: — Защо, по дяволите, не искаш да разбереш?
Хълцането на Елена наруши настаналото между тях мълчание.
Морис се втренчи в малката, сякаш чак сега забеляза какво е направил. После бавно взе листа от пода, приглади го с пръсти и й го подаде.
Но тя поклати глава. Морис го остави на масата, вдигна рамене и изведнъж се разсмя.
Елена и сега си спомняше, въпреки изминалите години, този груб, пресилен смях.
Сузана се намеси и я изпрати да си играе при Моник. Докато излизаше, Елена чу как отново започват да се карат, и затова се затича. Жасмин избърса сълзите й, уверявайки я, че Морис не е разбрал рисунката. Възрастните често правели така, когато не разбират и се страхуват. После я хвана за ръката и я заведе у тях.
Морис вече го нямаше. Очите на Сузана бяха подути и зачервени. Жасмин направи чай и остана до късно при тях. На следващата сутрин Сузана събра багажа им и те заминаха. Цялата пролет ги нямаше, но после се върнаха.
Винаги се връщаха, а Морис беше все там. Тогава за първи път Елена почувства уханието на омразата: студено, както когато няма звезди на небето, валяло е, а вятърът продължава да свири.
Уханието на омразата е страшно.
След няколко месеца Елена навърши осем години. През есента те пак заминаха, а тя остана с баба си във Флоренция.
— Тези ми харесват — каза Елена, прекъсвайки спомените си.
Кристалните шишенца, блестящи под прожекторите, бяха специални, с ръбчета, изпълнени със своеобразен характер.
— Не, прекалено са твърди. Жак иска нещо по-хармонично.
Елена поклати глава.
— Хармонията е субективна и не е на мода. Ако търсиш нещо ново, Мони, трябва да проявиш смелост.
Приятелката й я погледна за момент и се умисли.
— Ти какво би избрала, Елена?
— Аз ли?
— Да, ти! Дали да не се разделим, за да намерим точния парфюм? Ще представим на Жак два варианта за избор. Той е луд по такива неща. Ами, да — решено е. Ще се видим тук след час, а после ще те заведа на обяд. Днес в „Четирите сезона“ има неделна закуска — ще бъде чудесно. Имам кредитна карта от Жак. Ще се отдадем на луда радост и ти ще махнеш от лицето си тази тъжна физиономия. Хайде, хайде… загубила си един любовник, какво толкова. Имаш ли представа колко мъже биха извършили лудости заради теб, само ако поискаш?! — възкликна Моник и размаха пръст. — Цял куп, скъпа.
— Естествено. Как ли пък не.
Въздъхна. Чувстваше се празна. Нямаше сили дори да се ядоса на Моник — а и защо ли? Тактичността не беше сред силните й страни; тя го знаеше много добре. Още от дете винаги казваше това, което мисли, без да се тревожи за последствията.
Изведнъж почувства нужда да остане сама. Моник беше човекът, когото обичаше най-много на света, но в този момент Елена беше прекалено уязвима, чувстваше се разголена. Достатъчен й беше един поглед, една дума, за да се сгромоляса тънкото равновесие, което толкова се стараеше да възстанови.
— Наистина ли искаш да продължим отделно?
Почти не й се вярваше, че ще сключат временно примирие, а вече дори не й се виждаше толкова неизпълнима идеята да се потопи из парфюмите, за да избере някой от тях.
Моник направи гримаса и възкликна:
— Ще се престоря, че не съм чула изпълнения ти с надежда глас. Хайде, давай — каза тя и се разсмя. — Събери си мислите в главата и се опитай да се успокоиш. Но не забравяй, че искам този парфюм. Наистина ми трябва. Бързо, бързо! Ще се видим тук след един час.
Елена успя да докара нещо като усмивка и се обърна.
Беше направила само няколко крачки, когато осъзна, че няма и най-бегла представа какво иска Жак. Знаеше само, че той е собственикът на „Нарцисус“ — магазинът, в който работеше Моник; че произхожда от древно и известно семейство производители на парфюми и че приятелката й е имала с него кратка, но бурна връзка. Най-добрият секс в живота й — така Мони бе описала с няколко думи Жак Монтие.
Обърна се да я потърси сред тълпата. Щандовете, обградени от всички страни от каменни стени, завършващи с греди от стомана и дърво, бяха изпълнени с хора, които внимателно проучваха наситения с аромати въздух. Различните есенции се смесваха, създавайки едно-единствено хармонично цяло, което варираше според разстоянието между различните изложители. Елена търсеше приятелката си, и изведнъж я забеляза до една огромна орхидея, бял фаленопсис. Стоеше пред маса, покрита с кристални шишенца. Тръгна към нея и загледа течността, съдържаща се в луксозните флакончета. Различните им оттенъци варираха от бледорозово до пепелявосиво, а някои стигаха до силно наситения цвят амбра.
— Мони, не ми каза точно какво иска Жак — каза, когато стигна до нея.
Тя се обърна. Пръстите й стискаха едно шишенце с гладка повърхност и ясно изразени ръбове.
— Да, наистина. Но това няма значение — отвърна Моник и отново се концентрира върху малкия кристален шедьовър. — Парфюмът не е за него. Жак иска ново, енергично ухание, което да включи в каталога си и да продава в „Нарцисус“. Иска да създаде нова модна тенденция за динамичните жени в Париж; нещо различно, което да излъчва женственост и хармония.
— Накратко… нищо особено — измърмори Елена и направи гримаса.
Моник се усмихна.
— Ти ще го изненадаш, или по-точно аз. Ще обера всички лаври, щом ти нямаш такова желание.
Елена поклати глава.
— Ако това е някакъв трик, с който да ме накараш да се върна към работата с парфюмите, да знаеш, че не действа.
Но въпреки това, докато вървеше сред различните щандове, разглеждаше ги и усещаше енергията, излъчвана от различните аромати, Елена осъзна, че неудобството, което я обземаше, когато започваше да работи над някоя нова есенция, е изчезнало. Изпитваше чувство за принуда и дълг. А сега в дъното на съзнанието й имаше само малка сенчица на неприязън, от която вече не я болеше, сякаш се бе превърнала в белег от зараснала рана.
Сега у нея се надигаше нещо различно — някаква нужда, която я караше да души, да изпълва дробовете си с тази или онази съставка. Дори и гаденето беше изчезнало. Не знаеше кога и как се бе случило, но изведнъж го нямаше — просто така. В нея бе останало само чувството за необходимост. Внезапно бе станала любопитна. Искаше да почувства аромата, сякаш за пръв път го усеща, сякаш не познаваше целия този свят, който бе станал част от живота й. Тази лудост, която я бе обзела, изглеждаше чак смешна, неуместна… но все пак съществуваше.
Всички сигурни опори в нейния живот бяха изчезнали, заедно с така прилежно изградените й планове. Не й оставаше друго, освен да се остави на инстинкта си да я води.
В този момент Елена се намираше пред щанда на една млада производителка на парфюми, индийка. Слушаше я, застанала настрана. Жената имаше съвсем ясни идеи. Хареса й описанието, което даваше на своите парфюми. В думите й личеше отлично познаване на технологичния процес на добиването им, а простичките изрази грабваха въображението на слушателите.
И сред тези екзотични парфюми тя намери това, което търсеше. Откри цяла експлозия от ухания на цветя: пачули, гардения, жасмин — букет от съставки с мистериозния полъх на карамфил и кориандър. И накрая — на дървесина, която, освен че хармонизираше композицията, я правеше кремообразна. Представи си я върху кожата си и й се стори, че още щом попие в нея, вече излъчва елегантност и изисканост. И разбра, че това е парфюмът.
Не знаеше дали ще се хареса на Жак, но усещаше, че е идеален за всяка жена, която обича своята женственост, а не се отказва и от малко палавост. Този парфюм сякаш й говореше: разказваше й за себе си, за местата, където е бил сътворен, за жените със сарита в тюркоазен, червен и златист цвят, за които е бил създаден, за модерния метрополис, в който се бе превърнал Делхи.
А щом този парфюм можеше да бъде счетен за добър в екзотичната индийска столица, то в Париж той щеше да бъде обожаван. Реши да послуша вътрешния си глас и го купи.
Продължи да се разхожда сред заведенията на гара „Леополда“, с парфюма в чантата си. Когато се видяха с Моник, усети, че не се е чувствала толкова спокойна от много време насам. Разбира се, болката си оставаше вътре в нея. Но когато се качваше в таксито, което щеше да ги закара до „Четирите сезона“, усети в себе си нарастването на някакво чувство на очакване и възбуда.
Освен това беше гладна като вълк.
Много по-късно, когато нощта се бе спуснала над града, Елена проследи с поглед светлинките на самолета, който откарваше приятелката й в Париж. Преди да се разделят, си бяха обещали да се чуят скоро, и този път Елена смяташе да спази обещанието си.