Кристина Кабони
Пътят на парфюма (12)

11.

Ирис. Ценен и незаменим като водата, въздуха, земята и огъня. Ароматът му е интензивен и светъл. Прогонва напрежението и обновява вярата на душата.

Моник за трети път преговаряше тази формула. Потопи листчето за проби в мерния цилиндър, а после го помириса. Изчака основните нотки, на бадем и грейпфрут, напълно летливи, да се изпарят. Вдиша пак, като се опитваше да открие тези, които съставяха сърцевинната нотка — бял мускус, бобова тонка. Почака още малко, защото това, което още не успяваше да я убеди, беше на дъното. Беше в аромата, който трябваше да даде на мъжа чувството, че е силен и способен да накара една жена да мечтае: сандалово дърво и ветивер.

Нищо. Не усети абсолютно нищо, освен натрапчивия аромат на ветивер. А тя искаше да постигне аромат, който да напомня за най-силното мъжко ухание. Да е като поглед, обещаващ неща, които нито едно изречение не може да опише. Тя искаше в него да се съдържат емоции; искаше да излъчва аромата на Жак.

Удари ядосано с ръка по масата.

Мерният цилиндър, в който бе сложила сместа, потрепери. Моник протегна ръка, за да го задържи, но той се изплъзна от пръстите й. Съдържанието му се разля по пода на балкона в светложълто петно, напръска капкомера, хартията и цялата апаратура, която Моник бе подредила пред себе си, включително и бележника й.

Тя погледна безпорядъка, който бе създала, и изруга. Почти разкъса престилката си в опита си да се освободи от нея. Имаше нужда от въздух и от пространство. Изхвърча от лабораторията и забърза по коридора. Срещна един от чистачите и му нареди:

— Изчисти всичко. Веднага!

Слезе по стълбите и излезе на терасата. Въпреки че слънцето грееше силно, дъхът й се виждаше. Но не той замъгляваше погледа на Моник, а гневните й сълзи.

Изтри очите си с пръсти, вдиша студения въздух и каза на глас:

— Ще започна отново. Каквото ще да става, но ще направя този парфюм.

 

 

Клодин наблюдаваше Елена Росини цяла сутрин. Харесваха й маниерите на тази жена. Беше компетентна, мила, но и решителна; не се оставяше да я водят клиентите, а предлагаше алтернативни решения. Да, новата беше сполучлива придобивка, от която тя смяташе да се възползва. Имаше си някои предимства, помисли си практично. Бе оставила Елена Росини да й помага, защото интуитивно разбра, че тя ще й бъде много полезна.

Усмихна се и се върна на мястото си.

— Мога ли да ви попитам нещо? — Една госпожа с много изтънчен вид се бе спряла пред щанда й. — Бих искала лек парфюм, подходящ за много младо момиче.

Очакваше да бъде обслужена на мига. Беше елегантна и важно се оглеждаше. Пръстите й докосваха рамките на очилата „Гучи“ със стъкла с формата на лунен сърп.

Безбожно богата, помисли си Клодин. Познаваше добре този тип хора. След като седем години бе обслужвала клиентите на „Нарцисус“, бе развила нещо подобно на шесто чувство. Можеше да се обзаложи, че е трудна клиентка, а освен това и стисната. От онези, които са пълни с пари, искат нещо уникално, и то веднага, и същевременно да е на изгодна цена. Ако може, още по-малко, отколкото плащат и на камериерката си.

— Сега ще повикам служителката от отдел „Продажби“ — каза тя с обичайното си кротко изражение.

Не й даде възможност да отговори. Наслади се на изненаданото изражение на госпожата и весело се отдалечи. Веднага щом срещна погледа на Елена, й направи знак с ръка, изчака тя да се доближи и дискретно й посочи жената.

— Госпожата има нужда от нежен и младежки парфюм — опитай се да удовлетвориш желанието й.

После се оттегли. Само ако клиентката извади кредитната си карта, щеше да се завърне на сцената — точно навреме, за да си припише всички заслуги.

 

 

Елена очакваше специалния следобед. Цяла сутрин мисълта за срещата й с Кайл я бе прекъсвала в най-неподходящите моменти. Нямаше търпение да отиде на разходката с него. Беше доволна, но и малко нервна.

Харесваше й как се развиват нещата в „Нарцисус“. Въпреки че началото не бе особено обещаващо, се беше приспособила учудващо бързо. Струваше й се, че разбира по-добре динамиката на продажбите, и тази сутрин бе изживяла вълнуващи моменти.

Една много елегантна госпожа с аристократичен вид купи парфюм за дъщеря си. Искаше да й направи специален подарък. Отношенията им били напрегнати. Изведнъж на мястото на момиченцето й се появила една вечно навъсена, дълбоко нещастна непозната. Елиоз Шабо — така се казваше госпожата — искаше нещо специално, което да покаже на дъщеря й колко много държи на нея.

— Подарък от една жена за друга жена — обясни тя на Елена.

Веднъж майка й също й бе подарила парфюм. Елена почти бе забравила за това. Споменът внезапно изскочи пред нея и тя се смая. Беше подарък за един неин рожден ден. Така и не отвори този парфюм — сигурно все още бе във Флоренция, прибран някъде в кашоните, в които баба й държеше всичко.

Елена препоръча на госпожата семпла композиция: бадем, мед, шоколад, бобова тонка, и като основна нотка — топла и кадифено нежна амбра. Освен младостта, имаше и лек привкус на привлекателност и съблазън.

— Това не е парфюм за дете, но не е и за жена. Не вдъхва самочувствие на тези, които вече са стигнали донякъде, а на тези, които още са на път.

Елоиз й благодари с широка усмивка. Дори я прегърна.

Елена ускори крачка. Никога не бе изпитвала това удовлетворение, идващо от чувството, че е била полезна, че е направила нещо специално за някого.

Отново се сети за парфюма, който майка й бе създала за нея. Когато го получи, първоначално изпита лудо щастие. Винаги се чувстваше така, когато получаваше нещо от Сузана. А после радостта постепенно се изпари. Стори й се, че държи в ръцете си счупена чаша, цялата в пукнатини, от които се процеждаше цялото съдържание. Остави подаръка, без дори да го отвори.

Тези жестове на внимание от страна на майка й не й трябваха. Един парфюм — какво толкова. Можеше да има всички парфюми, които иска. Баба й и без друго постоянно правеше нови и нови. Освен това, ако чак толкова искаше да има парфюм, щеше да си го приготви сама.

Тя искаше от нея съвсем друго нещо, помисли си ядосано. Щастието от тези кратки жестове на внимание бързо се превръщаше в неприязън и горчивина. Тя мечтаеше за прегръдки, часове, прекарани в разговори, внимание, смях, дори и упреци — от онези, които приключваха със сълзи и обещания. Искаше да й разкаже за случая, когато Масимо Фери от осми „б“ клас я покани на среща, и колко бе разочарована от неговата целувка: тя бе толкова влажна, а неговият аромат… толкова неподходящ.

Господи! Откъде изникна този спомен? Сухият звук на клаксона я върна към реалността. Сърцето й биеше силно. На лицето й се появи усмивка. Колко глупава е била! Масимо Фери. Беше безкрайно влюбена в това момче. Помнеше името му, но не и лицето му. Любовта й се бе изпарила със същата скорост, с която се бе появила.

Поклати глава и както винаги се опита да скрие в някое далечно и тайно място в съзнанието си всичко, свързано с майка й, както и мъката, която изпитваше, когато си спомняше за нея.

Единственото, което остана, бе любопитството относно парфюма. Кой знае как Сузана бе решила да го създаде и какво ли бе избрала за нея, в края на краищата. Дали беше ванилия или гардения, нероли или лавандула…

Когато стигна до кръстовището с улица „Де Розие“, видя продавача на литографии. Беше се сгушил в старото си яке, нахлупил червена вълнена шапка, която подчертаваше очите му — така изглеждаше по-млад. Спря се за миг да го погледа, като потропваше с крака от студ. Реши, че вкъщи ще си обуе ботушите. Искаше да види всичко, което ще й покаже Кайл. Вече предвкусваше разходката.

В това време старецът пусна касетофона. Ето я: La vie en rose, el dès que je L̀aperçois alors je sens en moi, mon coeur qui bat.

Усмихна се и тръгна към къщи. Нямаше търпение да излезе с този мъж. Специалист по розовите хибриди. Невероятно!

Когато Кайл пристигна, тя вече отдавна беше готова: с широк тъмносин панталон, бяла блуза и пуловер, с голямо деколте. Беше си го купила малко след пристигането си в Париж, в едно от близките ретро магазинчета, с каквито градът бе пълен. Беше мек и дебел, в бледорозов цвят — никога не би облякла нещо такова във Флоренция, но сега много й харесваше. А и, както каза продавачката, й стоеше божествено.

Божествено. Повтори си го, докато слизаше по стълбите.

Отвори вратата и видя Кайл. Той я погледна мълчаливо. Елена почувства как погледът му се плъзна по цялото й тяло. Затаи дъх, сърцето й заби бързо.

— Трябва да си вземеш яке.

Елена се намръщи. Беше преминал рязко и бързо по същество. По дяволите! Тя да не би да очакваше целувка?

Каква глупачка съм — помисли си, докато се опитваше да потисне разочарованието си.

— Разбира се — отвърна тя и взе дългото вълнено палто от старовремската закачалка.

Кайл опипа плата и каза:

— Не става. Трябва ти нещо по-дебело.

Тя помисли малко, после кимна.

— Сега се връщам.

След няколко минути слезе с кожено яке; беше си сложила и шал.

Кайл я погледна и кимна в знак на съгласие. Но не отвърна на усмивката й; изглеждаше умислен.

Сега пък какво има, зачуди се Елена. Този мъж беше особен. Изглеждаше почти ядосан. Нещо се преобърна в стомаха й.

— Виж какво, ако не ти се ходи… няма проблем.

Той се престори, че не я чува. Продължаваше да я гледа мълчаливо. После попита:

— Добре ли си?

Беше объркана; не можеше да разбере какво го прихваща понякога. Намръщи се.

— Да, а ти?

— Говоря сериозно, Елена. Ще се качим на мотора и ще ти стане студено.

Мотор ли? Никога не се беше возила на мотор. Шумът им я плашеше. Но Кайл имаше мотор и искаше да я повози. Всички съмнения се изпариха, прогонени от възбудата. Щеше да се качи на мотор! По дяволите, нямаше търпение.

— Не знаех, че имаш мотор. Голям ли е? Сигурно ще ми трябва каска. Аз нямам — каза с известно разочарование.

Кайл вдигна вежди и отвърна:

— Имам каска. — Протегна ръка, вдигна с пръст един кичур коса, паднал на лицето й, и го прибра зад ухото.

— Закопчай си якето.

Беше се отдалечил, пъхнал ръце в джобовете си. Отново придоби мрачен вид; оглеждаше я от глава до пети. Сърцето на Елена подскочи.

— Да вървим, вече става късно — каза той изведнъж.

След малко Елена видя огромния хромиран мотор — искрящо черен, с червени пламъци, нарисувани върху резервоара. Кайл й каза, че се казва Хермион.

Елена реши да приеме всичко това за нормално. Защо пък да е смешно да наречеш мотор с женско име? Прехапа устни, за да не се разсмее, и се съсредоточи върху най-подходящия начин за качване на това чудо.

— Ела, ще ти покажа — каза Кайл.

— На теб ти е лесно, но моите крака не са дълги като твоите — измърмори тя и погледна мрачно седалката на „Харли Дейвидсън“-а.

Кайл поклати глава, закопча й каската и я прихвана през кръста. След минута тя вече бе седнала на мотора. Той заръмжа, отначало малко глухо, а после все по-силно. Когато тръгнаха, тя се вкопчи здраво в Кайл. Реши, че нищо не би могло да я убеди да разхлаби хватката си.

Ville Lumière — град — светлина.

Ако Париж можеше да се опише с две думи, това бяха те. Градът искреше от цветове и оживление. Беше доста мрачен следобед, и цял Париж се бе изпълнил със светлини. Сега си спомни, че като дете в паметта й бе останала точно тази светлина, както и ароматите. Градът ухаеше на автомобили, хора, храна и пушек. Освен това над Сена се издигаше и друг аромат, тежък и влажен. Но сега беше по-различен. Добавяше се и ароматът на мъжа, за когото тя се държеше здраво: силен, топъл и интригуващ, смесица от треви, кожа и нежност.

Допирът до неговия топъл гръб й действаше успокоително. Чувстваше леко вълнение, сякаш щеше да извърши някаква малка лудост. В края на краищата, той бе непознат — чаровен мъж, който бе решил да й покаже един прекрасен и много романтичен град.

Помисли си, че ако в този момент чуе La vie en rose, вероятно ще почувства още по-силно магията.

Кайл стигна до Ил дьо ла Сите и се насочи към един охраняем паркинг.

Спряха и той помогна на Елена, която се бореше със закопчалката на каската.

— Уф, нямах търпение да сваля това чудо — възкликна тя. Въпреки че дъхът им излизаше на малки облачета пара, усещаше, че лицето й е пламнало. Но преди всичко беше щастлива. Бе изпитала радост и ужас едновременно, и все пак й беше безкрайно забавно. Нямаше търпение да опита отново.

Кайл остави мотора и изчака да вземе бележката. После излязоха навън.

Имаше страшно много хора. Той изведнъж я хвана за ръката, посочи тълпата и й каза:

— Стой близо до мен.

— Добре, щом настояваш — отвърна Елена и вдигна очи към небето, за да потисне неудобството, което изпита от тази близост.

Кайл я погледна учудено, но тя се засмя весело и той разбра, че се шегува. Отново усети в сърцето си радостна тръпка и осъзна, че иска да се присъедини към този смях. Ей така, без определена причина. Защото се чувстваше добре. С нея се чувстваше добре. Това бе странен момент. Стояха, спрели насред тълпата, и се гледаха, опитвайки се да общуват без думи.

— Ела, да вървим — каза рязко той, прекъсвайки краткия вълшебен миг.

— Къде?

— Ще ти хареса, ще видиш.

Елена започваше да свиква с тази негова прямота. А и с него се чувстваше сигурна — с тази топла ръка, която бе хванала нейната.

— Кажи ми нещо повече.

Кайл изглежда размишляваше. После се обърна към нея.

— Шоколад — прошепна и за миг се приближи до устните й.

Всички възражения на Елена просто изчезнаха. Когато отново започна да диша нормално, усети, че се смее като малко момиченце. Шоколадът беше най-голямата й слабост. Хвана го за ръкава и се притисна към него.

— Ако сънувам, не ме буди.

Кайл поклати глава. После се престори, че търси пулса й, като докосваше китките й с палец, и сърцето на Елена отново заби бясно. Това докосване бе интимна и нежна ласка. Елена можеше да се отдръпне всеки момент, защото ръката на Кайл я държеше леко, без да я притиска прекалено. Въпреки това се почувства свързана с него и това я развълнува.

Продължиха да вървят, хванати за ръце, без да говорят. Когато тълпата стана още по-гъста, Кайл я привлече към себе си, прегърна я през раменете и след първоначалната си изненада тя се отпусна в неговата прегръдка.

Пред Нотр Дам имаше много туристи. Беше се събрала много дълга опашка, от единия до другия край на площада.

— Никога няма да успеем да се качим на кулите — прошепна тя и погледна тъжно върха на камбанарията. Много й се искаше да види Париж отвисоко, а още повече й се искаше да го види заедно с Кайл. Изгледът от камбанарията бе невероятен и уникален. Още го помнеше, въпреки изминалите години. Някъде в спомените й проблесна една мисъл. Ако видят заедно изгледа, ще имат нещо, което да споделят.

— Ще намерим някакъв начин, довери ми се — обеща Кайл.

Погледна го и разбра, че говори сериозно. Усмихна му се.

Сладкарницата беше близо до катедралата, само на стотина метра. Беше цялата розова; Елена не можеше да повярва на очите си. Спря и вдиша уникалния аромат, който се излъчваше от нея. Горски плодове, мед, шоколад, праскови. А след това — незаменимият вкус на захарта, която се топи, миг преди да потъмнее, превръщайки се в хрупкав карамел.

В този момент осъзна, че умира от глад. Стомахът я присви. Надяваше се да не й прилошее отново. Но Кайл не я пускаше.

— Не е „Ладуре“ — каза той с леко извинителен тон.

Елена вдигна рамене.

— Ако и вкусът е наполовина толкова хубав, колкото миризмата, тук ще бъде истински рай.

Моментното й прилошаване изчезна, отстъпвайки място на свиреп глад.

Вътре всичко беше в кремав цвят — от щандовете до рафтовете, отрупани с кутии във всевъзможни цветове и размери.

Елена веднага разбра, че уханието на току-що изпечени бисквити не идва от фурната, а е изискано парфюмерийно творение. Докато Кайл й помагаше да си съблече якето, се усмихна на себе си. Това бе психология на обонянието. Напоследък много се търсеше специален аромат, който да създава приятни усещания. По този начин магазинът оставя незаличим спомен у клиентите си. Това бе невероятно сензитивно възприятие. Прекрасният външен вид, парфюмът, вкусът, чувството за благоденствие.

Едно момиче, облечено в бяло, ги обслужи веднага — донесе им да опитат сладкиши от многолистно тесто, макарони^[1] с плодове и горещ шоколад със сметана. Кайл поиска черен чай.

Елена започна да яде, без да губи време. Сладкишите бяха превъзходни. Захапа тънката плодова коричка и меката сърцевина се разтвори в устата й.

— Много е хубав — каза тя и веднага си взе друг.

Той я гледаше мълчаливо, следеше всяко нейно движение. В погледа му проблясваше весело пламъче.

— Отдавна имаш… Хермион, нали? — попита Елена.

— От пет години. Преди това имах друг мотор.

Отдръпна се и отклони поглед от нея. Елена го гледаше как си играе с една от салфетките, които сервитьорката беше сложила на масата. Очевидно не искаше да говори за това. Елена смени темата и продължи да хапва от макароните. Бяха толкова ярко лилави, че приличаха на изкуствени. Експлозията от боровинков крем я накара да притвори очи. Удоволствието беше неописуемо. Изключителен вкус, а кремът се топеше в устата като топъл мед.

— Страхотно! Това е едно от най-вкусните неща, които съм яла — прошепна тя.

Кайл продължаваше да я гледа и най-накрая изражението му се смекчи. Не чак в истинска усмивка, но все пак тя си помисли колко щеше да е хубав, ако се усмихне.

— Отдавна ли работиш с парфюми?

— Цял живот — усмихна се тя. После отклони поглед.

Кайл побутна към нея чинията с пастите. Беше му приятно да я гледа как яде. Това му бе достатъчно. Изчака тя да си вземе още една, като я наблюдаваше мълчаливо. Елена дъвчеше бавно. След това започна да говори:

— Много жени в моето семейство са били парфюмерийни специалисти. Най-надарените от тях са създали важни парфюми, но и другите са продължавали семейната традиция. — Направи пауза и погледна навън; после отново съсредоточи вниманието си върху Кайл. — Знаеш ли, че нашият успех е започнал точно от Франция? Една моя прабаба е създала специален парфюм. Толкова въздействащ, толкова идеален, че е покорил една принцеса. Човекът, който го поръчал, се оженил за нея, а после се отплатил на парфюмерката с огромна сума. Впоследствие тя напуснала страната и се върнала във Флоренция.

— Струва ми се, че има и още, но ти нямаш намерение да ми го кажеш.

Елена издържа на погледа му.

— Тя така и не го забравила. Онзи господин, имам предвид. Продължила да го обича, дори и след като се омъжила за друг, и пишела за него в дневника си. Тъжна история.

Кайл остави чашата на масата, облегна се назад и вдигна рамене.

— Може би не им е било писано да са заедно.

— Съдбата може да се промени — отвърна Елена. — Нужна е воля. Единствено тя може да промени събитията.

— Невинаги. Има ситуации… неща, които се случват и от които не можеш да избягаш.

Отново изглеждаше дистанциран. Погледът му внезапно стана твърд. Но в тези ледени очи се криеше нещо по-дълбоко. Стори й се тъжен. Елена имаше чувството, че думите на Кайл са продиктувани от дълбока болка. Тогава разбра.

— Говориш за смъртта.

— Не — заяви той. — Днес ще говорим само за хубави неща.

Това не беше отговор, помисли си Елена. Но посланието бе ясно. Нямаше намерение да продължава този разговор. Тя също не искаше да говори за съдба и смърт.

— Разкажи ми за теб. С какво се занимаваш, освен че живееш в Маре и гледаш звездите?

Той поклати глава.

— Моята работа прилича малко на твоята. Занимавам се с хибридни цветя. Моята област са ароматните рози. Опитвам се да поддържам непроменени древните сортове — рози с характер, със силен цвят и уникален аромат. Целта ми е да постигна сложните аромати — тези, които се усещат на различните нива на обонянието. Започва се с обикновен плодов мирис, а след това цитрусови и миро, способни да предизвикат интензивни и уникални усещания. Не ми се иска новосъздадените, които нямат никакъв мирис, да ги превъзхождат само заради външната си красота.

— Значи ги покровителстваш?

Кайл вдигна вежди.

— Не го правя с благотворителна цел — печеля добре.

— Разбирам те. Ако не бях решила да създам алтернативен вариант на старите аромати, и тях ги чакаше забрава.

Продължиха да си говорят. Кайл както винаги се изразяваше сухо и кратко, но й разказа за последното си творение — било доста разочароващо.

— Както при човешките същества. Ако майката е със сини очи, а бащата със зелени, детето, което ще се роди, може да е пак със светли очи, но с различен нюанс.

Елена го слушаше отнесено. Неведнъж изгуби нишката на разговора, но упорито не отместваше поглед от него. Когато излязоха, вече бе тъмно и Ил бе озарен от хиляди пъстроцветни светлини.

— Нотр Дам е на няколко крачки. Ела.

Кайл й посочи огромната катедрала, чиито остри кули стърчаха към небето. От зъберите им каменните гаргойли сякаш намигаха на минувачите.

Почти бяха стигнали до огромната порта. Елена погледна нагоре.

— Не си спомнях, че се минава оттук…

Кайл кимна.

— Входът е откъм улица „Дю Клотр“. Четиристотин извити стъпала. Долната част на катедралата е много хубава.

Елена кимна в знак на съгласие.

— Да, знам. Но отдолу не бих могла да видя камбаните.

— Да, наистина.

— Всичките имат хубави имена — добави Елена.

Кайл кимна.

— Анжелик-Франсоаз, Антоанет-Шарлот, Хаясинт-Жан и Дениз-Давид са само най-новите. Най-голямата е Емануел, почти тринайсет тона.

— Изключително — прошепна Елена. — Небето изглежда толкова близо оттук. — Спомни си за последния път, когато се бе качила на тези кули.

После се обърна към Кайл, докосна го по рамото и изведнъж попита:

— Да отидем, искаш ли?

Той я хвана за ръката, стисна я за миг, после кимна и я пусна.

— Добре.

Опашката от туристи бе намаляла; имаха късмет. Започнаха да се изкачват бавно, пръстите им бяха замръзнали от есенния въздух. Стъпалата следваха непрестанно, едно след друго. Светлината омекотяваше грубите им очертания. Тези стени миришеха на древност, на влага, на цели векове стъпки, стар тамян и пчелен восък. Колко ли хора бяха минавали оттам преди нея? Въображението й се остави да бъде водено от аромата и това, което той предизвикваше. Жени, мъже — всеки със своето минало и своята история.

Внезапно спря. Не можеше да диша. Имаше чувството, че дробовете й не могат да поемат въздух. Наведе глава, после отново я вдигна. Паниката се надигна в нея и я вцепени. Започна да диша учестено, но въпреки усилията й, чувството за задушаване бе прекалено силно и плашещо.

Кайл бе зад нея. Когато разбра, че нещо не е наред, спря и я обърна към себе си. Повдигна лицето й и видя, че тя всеки момент ще припадне.

— Сега слизаме, успокой се.

Не изчака отговора й. Вдигна я на ръце като малко момиченце. Проправи си път сред качващите се туристи, които протестираха полугласно, и продължи да слиза стъпало по стъпало. Когато излязоха навън, й свали шала и отметна косата й от лицето много внимателно, като я галеше нежно. Беше бледа, но дишаше нормално.

— Елена, чуваш ли ме?

Миглите й трепнаха, после тя примигна и го погледна, сякаш не разбираше.

— Какво стана?

— Припадна. Ще те заведа в болницата. — Не дочака отговора й. Отново я вдигна на ръце и пресече улицата.