Кристина Кабони
Пътят на парфюма (10)

9.

Червен жасмин. Екстракт от цветето плумерия. Решителен, чувствен и наситено цветен. Той е есенцията на женствеността, която разцъфва и се отваря към живота.

— Какво? По дяволите… Джон, мирно! — нареди му Кайл.

Някаква жена! Какво правеше жена по това време на терасата?

— Престанете да се дърпате, Джон няма да ви направи нищо.

Опряла гръб на стената, с протегнати напред ръце, Елена все още трепереше.

— Страх ме е от кучета — прошепна тя.

— Разбрах, но ви казах, че Джон няма да ви нападне. Ако не бяхте влезли вкъщи по този начин, той нямаше да се нахвърли върху вас.

Суровостта на тези думи не обезкуражи Елена.

— Не знаех, че някой живее тук… Исках само малко спокойствие — обясни тя. — По-добре е да сложите навън звънец, табела или нещо подобно.

Един облак се премести и освободи светлината на луната. Сега виждаше мъжа — не много ясно, но достатъчно, за да забележи решителните черти и дълбокия му поглед. Изглеждаше като сребърен. В този сив свят бялата му риза се открояваше ясно. Дългата му коса стигаше до раменете. Нещо пресичаше лицето му — белег.

Тогава го позна.

— Ти си… Помогна ми вчера.

Жената с ароматите. Кайл също я бе познал.

— Никой не идва тук горе, затова не е имало нужда да слагам ключалка.

— Винаги има първи път, нали знаеш? А това, че не приемаш посетители, не е достатъчна причина.

— Да, разбира се. Някои са по-любопитни от други.

Кайл наклони глава встрани, без да откъсва поглед от нея.

Елена се намръщи. Тя не беше просто поредният любопитен човек; беше се качила дотук по определена причина.

— Защо се страхуваш от кучета?

Тя понечи да му каже, за да разбере, че има сериозни причини, които оправдават ужаса й. Но после се отказа. В края на краищата, дори не го познаваше; не беше длъжна да му обяснява нищо.

— Хапало ме е куче, очевидно — отговори сухо.

Мъжът вдигна рамене.

— Казваш го, като че ли вината е моя.

Елена се отдръпна от стената. Той бе на няколко крачки от нея. Колко беше висок! Но въпреки това не я беше страх от него. Треперенето й се дължеше на спомена за онзи случай, когато беше дете и немската овчарка на Морис я ухапа, и отчасти на студената нощ.

Изведнъж Кайл отстъпи назад. Ръцете му не бяха отпуснати, а скръстени на гърдите в почти заканителна поза.

— Сама ли си тук?

Елена онемя.

Кайл посочи вратата.

— Ние сме единствените обитатели в тази част.

— Така ли? — Ето че всичко започваше да придобива смисъл.

— Но все пак е по-добре да сложиш ключалка.

Той продължаваше да я гледа спокойно, говореше бавно и отчетливо. Елена въздъхна. Ароматът на мъжа тази вечер беше различен — малко по-топъл и малко по-сложен. Осъзна, че го е събудила. Вероятно приличаше на луда.

— Защо си се качила точно тук, горе?

Директният, почти груб въпрос я изненада. Какво да му отговори?

— Само исках да погледам небето.

Онези думи… Не знаеше защо ги каза. Какво го интересуваше нейното изгубване, нуждата й да се потопи в съзерцание на нощта, за да намери отново спокойствие и мир, освобождавайки ума си от всякакви мисли?

Чудеше какво да направи, а Кайл изглеждаше потънал в мисли.

— Подай ми ръка!

— Защо?

— Искам да видя дали Джон не те е наранил.

Не, нищо не й бе направил — нямаше дори драскотина. Елена се засрами малко. Всъщност, кучето само я беше предупредило, не беше стиснало челюстите си. А може би всъщност само й беше близнало ръката. При мисълта, че реакцията й е била прекомерна, й стана неудобно. Плашеше се от всякакви кучета, дори и от най-малките.

Елена се размърда нервно.

— Няма да накажеш кучето, нали? Уверявам те, че ми няма нищо, а и то не е виновно.

— За човек, който мрази кучетата, се държиш малко странно.

— Аз не мразя кучетата — отвърна тя обидено. — Но много внимавам да съм по-далеч от техните зъби; това е съвсем различно. Както виждаш, всичко е наред… Няма ли лампа на тази тераса?

Кайл се наежи.

— За да гледаш звездите, трябва тъмнина.

— Звездите ли? — повтори тя учудено. За миг си помисли, че не е чула добре.

— Ти каза, че искаш да гледаш небето, а аз имам телескоп.

Шега ли беше това? Елена се изкушаваше да откаже и да си тръгне. Или поне така би направила една разумна жена. Но тя знаеше, че този човек няма да й направи нищо лошо — чувстваше го.

Звездите! Боже господи… Миришеше на рози и имаше телескоп.

— Ела, последвай ме. Не е кой знае какво, но е достатъчно, за да се видят ясно Алфа Кентавър, Сириус, Алтаир. Всъщност, тях може да ги видиш и с просто око, но с телескоп въздействат по съвсем друг начин.

Елена не знаеше толкова много подробности. На нея й стигаше да вдигне поглед и да се вгледа в тъмната нощ, напръскана с хиляди блестящи точици. Спокойствието я обземаше почти веднага. Беше лесно да се оставиш на съзерцанието на безкрайността. Но винаги се бе възхищавала на хората, които знаеха имената на съзвездията. На нея й бе достатъчно да знае, че съществуват Голямата и Малката мечка.

— Погледни тук, вътре — ето така.

Той й показа какво да направи. Очарована, тя не можеше да откъсне очи от него. Той се отдръпна, отстъпвайки й място. Тя мълчаливо наведе глава и се доближи до окуляра. Сякаш потъна в един кадифен свят, в който огромни брилянти грееха с уникална, единствена по рода си, небивала светлина. Сърцето й заби силно. Изпита някакво странно усещане, почувства се малка и нищожна. Чувствата се бореха в нея. Светлата диря на Млечния път светеше толкова близо до нея, и същевременно толкова далече. Преглътна и вдигна поглед. Непознатият беше там, до нея. Ако протегне ръка, можеше да го докосне. Той също я гледаше, потънал в мълчание. Но не чувстваха никакво неудобство. Дори напротив — рядко й се бе случвало да усети такъв синхрон с някого. Беше като познание, като споделяне. Наведе се отново над микроскопа и в полусянката откри колко измамни могат да бъдат големите и загадъчни звезди.

— Не знам даже как се казваш — каза тя изведнъж и вдигна глава.

— Какво значение има? Аз също не знам твоето име.

Така беше, наистина — а това беше най-малкото странно. Внезапно й стана смешно. Подаде му ръка и каза:

— Елена Росини.

— Кайен Мак Лиън. Кайл, ако предпочиташ — отвърна той и й стисна ръката. — Значи си италианка.

Това не беше въпрос. Кайен Мак Лиън се държеше рязко, дори малко грубо.

— Да, току-що пристигнах. А ти? Отдавна ли живееш в Париж?

Той поклати глава и отвърна:

— През декември ще станат пет години.

Изведнъж някаква тъга се прокрадна в гласа му. Беше едва доловима в интонацията му, но я имаше — беше действителна. Елена го погледна. Беше прекалено тъмно, за да разбере какво крие този поглед. После разбра, че вероятно е уморен. Не всички страдаха от безсъние като нея.

— Извинявай, понякога губя представа за времето. Време е да си тръгвам.

Кайл не възрази. Само я погледна невъзмутимо.

— Ще те изпратя.

Разочарованието я накара да ускори крачка. Кой знае защо, очакваше, че той ще я помоли да остане още малко. Беше направо смешна, упрекна се сама. После инстинктивно протегна ръце напред, от страх да не се удари някъде в тъмнината. Отново се бяха срещнали на тъмно.

— Благодаря, много си внимателен.

Преди да излезе на стълбищната площадка, Елена спря.

— Джон, искам да кажа, кучето ти… Не се появи повече — да не се е уплашил?

Кайл тихо се засмя.

— Не, само е малко обиден. Не се притеснявай. Следващия път може да се сприятелите.

Да се сприятели с куче ли? Това не можеше да се случи, дори и след милион години. Но Елена не му го каза. В края на краищата, това „следващия път“ й хареса. Изведнъж се почувства неудобно, почти засрамена. Естествената й склонност към недоверие се прояви и тя побърза да излезе.

— Аз… не смятам, че е подходящо. Благодаря, и извинявай, ако си закъснял заради мен. През нощта не мога да спя и често забравям, че за другите хора не е същото.

— Няма проблем — каза тихо Кайл.

— Не забравяй ключалката — каза Елена и тръгна към вратата.

— Добре.

— Лека нощ, и още веднъж благодаря, Кайл.

Той продължи да гледа в посоката, в която тя бе тръгнала, дори след като вратата се затвори зад гърба й. После влезе вътре и каза:

— Ела, Джон, да си лягаме.

 

 

Няколко дни след вечерята в „Жул Верн“ Монтие помоли Моник да доведе Елена в „Нарцисус“.

— Какво ще кажеш да отидем пеш?

— Много ли е далеч?

В този период Елена се изморяваше лесно и не я привличаше идеята да прави дълги преходи.

— Около половин час, но през цялото време се върви от улица „Де Риволи“ до площад „Вандом“, където е парфюмерийният магазин. Няма да имаме време да скучаем.

— Съгласна съм — отговори тя.

След няколко часа Моник я чакаше пред входа. И двете бяха напрегнати, умислени, но бързо се отпуснаха. Улица „Де Риволи“ представляваше истинско зрелище. Беше страшно оживено, имаше всякакви магазини. Докато вървяха, си говореха и се смееха. Елена се успокои. Притеснението, което изпитваше заради тази толкова важна среща, изчезна. Най-накрая стигнаха прочутата парфюмерия, разположена под внушителните каменни сводове край известния площад. Между двете големи витрини имаше врата от масивно дърво, а над тях — старинна фирмена табела.

 

 

Златен. Ако трябваше да определи „Нарцисус“ с някакъв цвят, Елена щеше да избере златния.

Въртеше се из магазина и гледаше стените, покрити с огледала със специални рамки, щандовете от розов мрамор и шкафовете с кристални витрини. Имаше флакончета с най-разнообразна форма и големина, предназначени за пълнене, и други, вече напълнени с най-класическите и семпли парфюми. Подовете също бяха от розов мрамор и отразяваха светлината. Всичко сякаш светеше, имаше блясък и лукс в изобилие. Мечти, надежди, илюзии и съблазън. Всичко бе събрано на това място.

Но ароматът, който Елена усещаше във въздуха, не беше хубав. Прекалено наситен, почти задушлив. Беше странно, сред това хромирано съвършенство. Сякаш магазинът притежаваше собствен аромат и не се вълнуваше от хората, които влизаха да търсят аромат, подходящ за себе си.

Като че ли там всичко беше вече решено. Нямаше място — всичко беше заето от наситените есенции. Нямаше зачитане на чуждото мнение, а само налагане на своето собствено: прекрасно, луксозно, но все пак наложено.

Елена усети, че нещо й тежи и я задушава. Магазинът беше същият като Жак. Той беше самият Жак, отразяваше неговия начин на живот и начина му за справяне с всяко нещо.

Не се учудваше кой знае колко, че Моник е решила да прекрати тази връзка. Беше почти сигурна, че приятелката й обича този мъж. Но да му позволи да контролира живота й… Не и Моник. Той беше празноглавец и егоист и единственото, което искаше, бе да я притежава. Жак искаше да доминира в истинския смисъл на думата.

Въздъхна. Но когато този толкова натрапчив аромат я обгърна, съжали, че го е направила. Този път не й се гадеше. За нея това представляваше съвкупност от зле съчетани цветове. Нещо й идваше в повече — тази дума описваше идеално чувството, което изпитваше вътре в „Нарцисус“. Ако зависеше от нея, тя би направила залата максимално неутрална. Щеше да остави да се усеща някоя и друга основна нотка, но по семпъл, дискретен начин, подходящ за всяка композиция — от най-решителната до най-нежната, без да я припокрива. Тя щеше да предлага, а не да налага парфюмните есенции на своите клиенти.

Беше готова да говори с Моник. Приятелката й се върна в компанията на един слаб, изключително елегантен мъж с блуждаещ поглед и изпито лице, с тънки черни мустачки, които лъщяха над служебната усмивка. Косата му беше в същия цвят. Беше с някакъв сладникав, почти захарен парфюм, който прикриваше нещо по-остро. Елена го идентифицира почти веднага. Беше амоняк. Сбърчи нос. Но в този Филип имаше и други неща, които трудно се вместваха в картината. Например, той никак не се радваше да се запознае с нея. В погледа, който й отправи, в подозрителното му изражение имаше нещо, което я притесняваше. Сякаш я преценяваше.

Елена се почувства обзета от безпокойство. Усещаше ясно неговата враждебност и се запита каква ли е причината за това. Никога не го бе виждала досега.

Изведнъж той протегна ръка и зачака тя да му подаде своята. Ръкостискането му бе вяло, дланите му бяха влажни. Изчака с нетърпение момента, в който ще изтрие ръката си в полата.

— Bonjour^[1].

Когато се приближи, изглеждаше по-дружелюбен. Дори погледът му не бе толкова остър. Усмихна се, но Елена не успя да прогони обзелото я безпокойство.

Добре, че бе решила да се облече малко по-стилно, помисли си тя. Беше последвала съвета на приятелката си да облече семпла черна рокля. Вдигна косата си на кок, сложи си лек грим и обувки с високи токчета. Промяната бе осезаема и приятна.

Както и новият й съсед, Кайл Мак Лиън. С него се бе почувствала добре, в свои води, въпреки явното първоначално неудобство, изпитано и от двамата. Не беше разказала нищо на Моник. А може би трябваше, помисли си тя. Този мъж беше… забележителен — това бе точната дума. Рязък — да, разбира се, но с някаква извираща отвътре доброта, която беше част от него, от самото му същество. Но сега не беше моментът да мисли за това… С нейния навик да си фантазира.

— Елена, искам да ти представя Филип. Той е… основният двигател на „Нарцисус“.

Междувременно Филип бе наклонил глава на една страна с притворени очи, сякаш се любуваше на думите на Моник.

— Когато жените започнат да ти правят подобни комплименти, значи е време да започнеш да се притесняваш — каза той и се обърна към Елена. — Госпожице, ако ми позволите, ще развенчая този образ, който не ми приляга. Аз не съм двигателят, а управителят на магазина.

Момичето усети отново онова сладникаво чувство, което сега бе прашасало. Прилоша й. Не беше искрен, и тази фалшива скромност я подразни.

— Господин Монтие е истинският двигател на „Нарцисус“; преди него — баща му, а още по-рано — дядо му. Знаете ли, че това е едно от малкото дружества в тази област, чиито традиции датират от векове? А магазинът винаги се е намирал тук, на площад „Вандом“. — Тонът му изведнъж стана сериозен, изпълни се с почит и уважение.

Филип се върна назад към миналото на „Нарцисус“, изброявайки важните клиенти, които бе обслужвал парфюмерийният магазин. Двете жени стояха мълчаливо и грижливо избягваха да се поглеждат.

— Господинът ми показа аромата, който вие сте избрали. Моите комплименти, госпожице. Да работим заедно ще бъде интересно… предполагам. Вие имате някакво предчувствие — или, да го наречем така, чувствителност към аромата. Нещо, което не е често срещано, трябва да призная.

На Елена й се стори, че говори объркано, безкрайно, и това доста я разтревожи. Блуждаещият му поглед се спря на нея още веднъж, преди да се обърне към стената.

— Предполагам, сте наясно, че ние тук не се ограничаваме само с продажбата на парфюми. Тук, в „Нарцисус“, ние ги създаваме. — Каза го неочаквано, сякаш идеята бе проблеснала току-що в ума му. — Естествено, с това се занимават тези, които композират ароматите — носовете. Вие ще трябва да изслушвате клиентите, да записвате изискванията им и да обясните това на специалистите парфюмери. В началото може да ви се стори трудно, но ще свикнете.

Двете приятелки го изгледаха с изненада. Жак не го беше уведомил за уменията на Елена. Заля я гореща вълна, която достигна и лицето й. Собственикът на „Нарцисус“ беше пределно ясен за това какви задачи щеше да изпълнява тя там. Беше й казал, че поне в началото ще трябва да се ограничи с продажбата на парфюми. Но защо беше скрил от Филип нейните действителни възможности, запита се тя объркана. А след това отнякъде, в дъното на душата й, започна да набъбва чувство за гордост от това, което представляваше самата тя, от нейните наследени гени. Тя се ядоса. Чувстваше се дълбоко унизена. Сякаш някой й се присмиваше. Думите на Филип заваляха като камъни върху това, което, както сега вече осъзнаваше, се бе превърнало в нейна мечта.

— Ще направя всичко възможно — отговори тя и отклони поглед.

Филип сякаш не усети раздразнението на Елена и продължи да говори:

— Нужни са много години опит, пълно себеотдаване и сериозни познания, за да се създаде един аромат. — Пак направи пауза, този път придружена от присмехулна усмивчица. — Много хора си мислят, че могат да се превърнат в парфюмеристи, защото притежават инстинкт и чувствителност. Но не е така. В днешно време навсякъде се въдят парфюмерийни специалисти — нещо много неприятно, а и притеснително.

Гласът му бе монотонен.

Елена прехапа устни и измърмори:

— Представям си.

Намръщена, Моник следеше разговора, сякаш в действителност мислеше за нещо съвсем друго. Беше раздразнена, и това си личеше от погледа й.

Филип продължи да говори още малко. Обясняваше на Елена неща, които тя чудесно знаеше, и увеличаваше до гигантски размери раздразнението, което тя се опитваше да потисне. Възможно ли беше наистина да не забелязва нищо? Той не притежаваше никаква интуиция, меко казано. Елена се стараеше с всички сили да е любезна. Този Филип може и да е парфюмерист, но не бе способен да забележи каквато и да е емоция, дори тя да го удари по главата, реши Елена, издържайки на погледа му.

— Има масла, води, есенции. Няма да изпадам в подробности — това са технически процеси, които вие в, този момент не можете да разберете. Но не се притеснявайте, с достатъчна доза търпение и прилежност ще се научите.

Тя ли не можеше да ги разбере? Преглътна възмущението си, но то бе силно и напираше на устните й.

Филип не бе забелязал нищо и й се усмихваше добродушно, доволен от себе си. Изглеждаше толкова наивно убеден, че Елена усети как раздразнението й се изпарява: остана само чувството за неудобство и унижение. Това беше само един етап, който трябваше да премине, и тя щеше да се справи. Така или иначе, бе попаднала на правилното място, нали? Трябваше да има още малко търпение. Съвсем скоро този Филип щеше да си вземе, думите назад.

— Правилата за служителите в „Нарцисус“ са малко на брой, но трябва да се изпълняват стриктно.

Гласът му изведнъж стана твърд. Изражението му също се промени. Сега приличаше по-скоро на бухал, с кръгли очи и нос като клюн. И вече не беше толкова любезен.

— Но аз съм убеден, че вие ще съумеете да ги спазвате. Личи си, че сте интелигентна жена.

По какво ли си личеше? По очите, по изражението или по факта, че разбира от парфюми? Наложи си да се успокои. Нямаше да бъде от полза за никого, ако започне да крещи. Нищо, че умираше от желание да го направи. Отпусна свития си юмрук и разтвори пръсти, после си пое дълбоко дъх. В края на краищата, Филип няма вина, каза си тя. Не беше виновен, че тя изостави стария си начин на живот и сега ни в клин, ни в ръкав се опитваше да започне съвсем друг живот. Знаеше, че не може да прескача етапите. Затова започна да търси в себе си частицата търпение, което все още притежаваше, и се принуди да изслуша правилата на магазина.

Моник се бе отдалечила. Елена я наблюдаваше как се движи из магазина с отнесен поглед и умислено изражение. Видя, че тя извади таблета от чантата си, и се досети интуитивно какво се канеше да направи.

— Имате ли нещо против да започна веднага?

Филип примигна.

— Не знам… Нямаме такава практика.

Но Елена не мислеше да отстъпва. Не искаше Моник да започне да се притеснява за нея. Малкото чувство за независимост постепенно нарастваше в нея и заграбваше все повече пространство и самостоятелност. Налагаше й да ги придобие.

— Няма да ви преча, ще стоя настрана и само ще наблюдавам. По този начин ще мога по-лесно да разбера как трябва да се извършват продажбите и какви отношения трябва да се установят с клиентите — как мислите?

Той вдигна рамене.

— Да, наистина, това може би е добра идея. Но ви предупреждавам — договорът ви започва от другата седмица и едва тогава ще получите договореното заплащане. А то, ако трябва да съм честен — направи пауза, гледайки я в очите — е много щедро. Никой друг в Париж няма да даде такива условия на една продавачка — обясни с лека усмивка.

Елена се намръщи леко, но не отклони поглед.

— Разбира се, продавачка. — Разтегли устни в пресилена усмивка. Ще се справиш, каза си. Съчувствието не беше сред качествата на Филип, но можеше да го игнорира. — Чудесно — продължи тя, — тогава отивам да се сбогувам с Моник. Ако позволите.

Ако не започне да гледа на нещата от правилната гледна точка, нейното приключение щеше да свърши, още преди да е започнало. Трябваше да се върне във Флоренция. Но там нямаше нищо подходящо за нея. Нямаше възможност да отвори отново магазина — нямаше достатъчно пари за това. Не искаше да вижда повече Матео, нито общите им приятели, които изобщо не си бяха направили труда да й звъннат, за да я попитат как е.

Искаше да остане в Париж, да се разхожда из Маре, да отиде отново на Айфеловата кула, да гледа пак звездите заедно с Кайл, да мирише розите, които той отглеждаше на терасата. Искаше го, и толкова. Защото нямаше да се откаже от удоволствието да изпита резултата от решението, което бе взела сама.

Сега не й оставаше друго, освен да се справи с Моник. Въпреки че приятелката й я бе убедила, че „Нарцисус“ е идеалното място за нея, беше готова да се обзаложи, че след поведението на Филип, което се дължеше на арогантността на Жак, вече си е променила мнението.

— Съкровище, не се притеснявай. Ще се обадя на един мой приятел. Няма да ти се налага да понасяш всичко това. — Моник наистина вече бе замислила резервен план. — Ще ти намеря друга работа — добави тя веднага.

Това енергично и притеснено твърдение бе последната капка. Гневът, който бе потиснала, излезе на бял свят и я изпълни с нетърпима горещина. Не беше дете, можеше да се грижи за себе си. Защо, по дяволите, Мони не може да го разбере веднъж завинаги? Тъкмо се канеше да й го каже без заобикалки, когато забеляза възбуденото състояние, в което се намираше приятелката й. Очите й се бяха налели със сълзи, и това я вбеси още повече. Рано или късно щеше да си уреди сметките с Жак. Той не заслужаваше жена като Моник. Елена се запита дали заради този мъж приятелката й няма достатъчно вяра в себе си и собствените си възможности.

— Не, защо? Тук всичко ще е наред — отговори тя. Престори се, че не вижда изражението на искрена изненада, изписано на лицето на Моник, и си придаде вид на спокойна и усмихната.

— Шегуваш се, нали? Жак няма да те пусне в лабораторията, нали чу Филип? Ще трябва да се ограничиш с това да предлагаш парфюми на щанда, докато си тук, като най-обикновена продавачка.

Това всъщност още не бе решено. Жак нямаше ни най-малка представа за това, което тя умееше в действителност. Вдигна рамене.

— Да не би да имаш нещо против обикновените продавачки? — попита с широка усмивка, решена да разведри атмосферата. И тъй като имаше намерение тя да каже последната дума, придружи Моник до вратата и попита: — Ти нямаше ли среща с Льо Нотр?

Моник кимна, все още не съвсем убедена.

— Ако имаш нужда…

— Тръгвай си, нали ти казах. — Този път гласът на Елена бе изгубил любезността си. Изпрати я до изхода и се върна вътре. Дишаше учестено, твърдо решена да направи необходимото, за да удовлетвори изискванията на Жак, Филип и на всеки друг, ако е нужно. Гневът сега се бе превърнал в буца, която стягаше гърлото й.

Щом успя да се успокои достатъчно, се върна при Филип. Съсредоточи се върху вътрешната организация на магазина: гледаше внимателно разположението на парфюмите, отношението към клиентите. И в края на деня, докато се връщаше вкъщи пеш, сгушена в якето си; вече си бе създала съвсем ясна представа за това кое е важно и кое не.

Беше удивена и много ядосана. Бе помагала на баба си години наред в магазина. Аршинът, с който мереше, бе наученото от нея. Но нищо от това, което знаеше, не можеше да се сравни с теорията на „Нарцисус“. Те убеждаваха клиента, разсейваха неговите представи, привличаха го с това, което всички наричаха „клопката на обонянието“.

Но коя беше тя да твърди, че това не е правилният подход? Този магазин имаше успех, докато тя бе закрила дейността си, защото нямаше достатъчно клиенти, дори за да си покрие разходите. Когато Лучия се разболя, светът се срути отгоре й. Баба й от самото начало осъзна сериозността на заболяването си и настоя да си стои вкъщи. Не искаше и да чуе за болници. Тя не можа да направи друго, освен да се приспособи. За няколко месеца Лучия бе надвита от болестта. Продължаваше да говори за миналото, за Беатриче, за Идеалния аромат. Повтори й историята на семейството им — това, което жените от тяхната фамилия, Росини, бяха създали. Беше казвала и повтаряла многократно колко е важно да се следва Пътят. Елена знаеше тези разкази наизуст, но въпреки това изслушваше баба си внимателно и остана с нея до края. Нямаше много време, което да посвети на магазина. Когато баба й почина, единственото, което можеше да направи, бе да затвори магазина. Нямаше нито сили, нито желание да продължи.

Нотите на „La Vie en rose“^[2] внезапно прекъснаха потока на мислите й. Видя, че вече е стигнала до Маре. Точно на ъгъла с улица „Де Розие“ един старец продаваше стари литографии с изгледи от града. Всяка вечер Едит Пиаф пееше: Quand il me prend dans ses bras, il me parle tout bas, je vois la vie en rose. Il me dit des mots d’amour, des mots de tous les jours…^[3].

Старецът въртеше все същия диск и при слънце, и при дъжд. Този жест изразяваше съжаление, разочарование, мъка по изгубена любов — или поне така предположи Моник една вечер, когато минаха пред него.

Елена си тананикаше тази мелодия, без да се замисля особено. Харесваше дълбокия, покъртителен глас на певицата, през който прозираше обаянието на други времена. Този път обаче Елена се вгледа в очите на стареца и не забеляза никаква романтика. В острия, воднист поглед виждаше само някаква твърда убеденост и присмехулна усмивка. Естествено, старецът може би пускаше постоянно една песен, защото тя му напомняше за любов, за някоя жена, за миналото. Или пък го правеше просто за да привлича туристите, да ги подканва да отворят портфейлите си и да отнесат със себе си частица от Париж, заедно с една сълзлива история. И дори най-големите циници, когато се оказваха пред този шарен щанд, хванали за ръка настоящата си любов, сваляха гарда и се оставяха най-известната песен в света да ги плени, говорейки за това колко безкрайно по-хубав би бил животът, ако го гледаме през розови очила. Въпреки че стратегията на стареца бе съвсем явна за Елена, всички се разхождаха, тананикайки си с удоволствие песента.

Дори тя самата, когато минаваше пред щанда, се оказа в плен на нещо като магия.

Подмина го, без да го погледне, все едно му бе сърдита. Зави в първата пряка и продължи към улици „Парк Роял“. Чувстваше се тъжна и цинична. Не и харесваше този начин на използване на чувствата. Мисълта за Матео се промъкна в този вихър от емоции, които носеше в себе си.

Усещането бе неприятно. Пропъди мисълта. Онзи спомен не й причиняваше болка както в началото, но все пак не искаше да мисли за това. Тъга — това й навяваше. И едно глупаво желание… и тя да има „La Vie en rose“. Не искаше да вижда хитростта в очите на този стар продавач, а се надяваше той да е свързан с тази песен по друга причина — наистина искаше да повярва в това.

Но после се замисли над това, което имаше, а не над това, което й се бе случило. Работа, и то престижна. Жилище, което много й харесваше, и най-вече, една нова възможност.

В края на краищата, не бе никак зле, нали?

Докато влизаше в своя двор, гласът на Пиаф, който вече едва се чуваше, продължаваше да я пленява. Des nuits d’amour à plus finir, un grand bonheur qui prend sa place, des ennuis, des chagrins s’effacent, heureux, heureux à en mourir.^[4]