Кристина Кабони
Пътят на парфюма (11)

10.

Жасмин. Цвете на нощта; излъчва аромата си само по изгрев и по залез-слънце. Опияняващ, топъл, напомня за магическия свят. Изтънява границите и дарява добър и щастлив живот. Чувствен, лесно приспособим. Удоволствието се крие в малките снежни венчелистчета. Да го откъснеш — това е само началото.

Моторът препускаше прекалено бързо в нощта. Улицата бе тъмна, а асфалтът — хлъзгав от силния дъжд. Оглушителен клаксон на камион разкъса тишината.

Облян в пот, Кайл се размърда насън. Пръстите му стиснаха чаршафите. Помнеше много малко от катастрофата, но усещането, че стомахът му се гърчи, помнеше много добре. Други чувства носеше в съзнанието и душата си. Плуваше вътре в тях, опитвайки се да диша в отчаяното търсене на нещо, което да му даде отсрочка, да му позволи да си почине, поне колкото да възстанови силите си.

— Аромат на земя и рози. — Тези думи си проправиха път сред облачните пластове на съня му, между тъмнината и страданието. Той ги задържа в себе си, търсейки сред спомените си лицето на жената, която ги бе произнесла. Образът й постепенно изплува.

Изправи се рязко. Дишаше тежко, гърлото му пламтеше. Когато погледът му се фокусира, разбра, че се намира в спалнята, в Маре. Обзе го облекчение. Беше само сън, проклет сън. Постепенно обърканото му състояние започна да отстъпва назад.

Джон веднага се намести до него. Кайл прокара ръка по козината на животинчето, като я задържа на главата му.

— Ако й бях попречил да кара, нямаше да се случи — измърмори той.

Но това бе измама, знаеше го. Ако на мястото на Жулиет, приятелката му, бе той, катастрофата пак щеше да се случи. Камионът щеше да го удари челно. Но Жулиет вероятно щеше да се спаси. Точно тази мисъл го тормозеше. Прокара пръсти по белега, който загрозяваше дясната част на лицето му.

Когато излезе на терасата, още бе гол до кръста. Почувства студения утринен въздух по кожата си. Отиде до вратата, която водеше към стълбите, отвори я и провери ключалката. Трябваше да отскочи до железарията, за да купи нова, защото тази не работеше. Беше обещал на новата си съседка. Така нямаше да я намира неочаквано в дома си. Не че щеше да му е неприятно — беше достатъчно честен със себе си, за да си го признае. Но това не означаваше, че да намира чужди хора вкъщи трябва да се превърне в навик. Той си се чувстваше добре така, както си беше: сам.

 

 

Гаденето не спираше, не я оставяше на мира. Елена вдиша бавно утринния бриз, захапа без желание връхчето на кроасана и изчака още няколко минути.

Безсънието, гаденето и умората я караха да се чувства като парцал. Най-накрая буцата, която стягаше гърлото й, се отпусна и й позволи да стане от масата, на която бе закусвала. Махна на Антонио и жена му, пресече улицата и провери колко е часът. Докато вървеше към магазина, реши да отдели малко време и за себе си. Приятно й беше да се разхожда из Париж. Трябваше да попита Кайл кой маршрут да избере. Всъщност, можеше да попита и Моник и тя със сигурност щеше да я придружи. Но не й се искаше, а идеята да отиде с Кайл я привличаше. Продължи да върви, разглеждайки сградите. Колко беше красива тази част от Париж! Подмина улица „Сент Оноре“ и не след дълго спря, за да се полюбува на огромната колона в средата на площад „Вандом“. След това продължи под сводовете. Когато влезе в магазина, се огледа, за да намери Филип.

Възможно ли бе никой друг, освен нея да не усеща колко е силна и въздействаща тази есенция? Надяваше се, че скоро ще свикне с този толкова наситен аромат. Трябваше да се научи да го игнорира.

— Ето я, най-после — каза Филип и вдигна глава от масата, на която бе наредил сребърни флакончета.

— Казахте да дойда в девет — отвърна тя, поглеждайки кристалния часовник на полицата.

Той я изгледа.

— Ние идваме един час преди отварянето на магазина, имайте го предвид.

Но беше пропуснал да я предупреди за това.

— Не знаех — отвърна тя.

— Тогава се информирайте. Изисквам максимума от нашия персонал. Ако искате да останете при нас, трябва да се съобразявате с това, госпожице.

Елена понечи да отговори, но размисли, преглътна думите, които напираха на устните й, и стисна зъби.

Една жена се приближи към тях. Филип прочисти гърлото си и каза:

— Това е Клодин. — Жената беше на около трийсет и пет години, руса, с невъзмутим вид.

— Bonjour, госпожо — поздрави Елена.

Жената само кимна. Леката усмивка, която се появи на лицето и, не промени изражението й. На Елена й заприлича на Джокондата. Не че бе очаквала целувки и прегръдки, но поне някакъв признак за живот. А в усмивката на Клодин нямаше нищо. Нищо нямаше и в аромата й. Елена дори не успяваше да го усети — или защото беше много лек и нежен, или защото просто потъваше в аромата на „Нарцисус“, сякаш държеше да се слее с него. Опита се да се концентрира. Усети лек дъх на бенджамин, а след това на тамян, последван от поредица дървесни и мускусни аромати и опушени нотки, които балансираха есенцията по оригинален начин, като засилваха характера й. Имаше решителен, блестящ, но същевременно далечен аромат. Като парфюм, който човек си е сложил предния ден, или преди да вземе душ.

„Прада“ — тази жена си бе сложила „Бензоин“ на „Прада“ и го бе замаскирала с нещо, което се смесваше с аромата от помещението на „Нарцисус“; нещо, което — можеше да се обзаложи — бе продукт на тяхното производство. Приличаше на картина, скрита под друга картина. Това й се стори странно. Всеки има право да ползва това, което му харесва; защо се налагаше да го прикрива? Вероятно в „Нарцисус“ не приемаха персоналът да ползва парфюми от други марки. Възможно ли е? Трябваше да провери, помисли си тя.

— Днес ще работите с нея — продължи Филип. — Следвайте нейните инструкции, моля. — След това тръгна през магазина, като спираше пред различни шкафове.

Статуята най-сетне се оживи, обърна се към Елена и отправи към нея безчувствения си поглед. Светлосините й очи, в които прозираха и зелени жилки, бяха леденостудени.

— Говорите добре френски, нали?

— Да — отвърна спокойно Елена.

— Чудесно. Мразя да повтарям. Следвайте ме и внимавайте. Не пипайте нищо.

Чудесно начало, помисли си Елена. Въздъхна и си каза, че при някои хора милото отношение е истинско изключение. — Разбира се — отговори на глас.

Джокондата всъщност не беше чак толкова лоша. Систематично, без да спира нито за миг, й показа къде се намират всички парфюми; помещенията, задачите, които трябва да изпълнява, официалните правила, както и неофициалните, които бяха не по-малко важни. А след това я заведе в лабораторията.

— Тук се влиза само с покана — каза тя и застана на вратата.

— Ясно.

Клодин забеляза непроницаемото изражение на Елена и вдигна вежди.

— Работили ли сте някога в лаборатория? — попита тя.

Елена кимна.

— Да.

Жената я погледна и попита:

— Флорентинската школа, нали?

— Да, общо взето — отговори Елена. — Пояснете, моля.

Този неочакван интерес я смути. Ами сега? Може би беше по-добре да се държи скромно пред Клодин, но чувството на гордост от семейството й се появяваше в най-немислими моменти. Какво толкова, ако каже как стоят нещата. Естествено, нямаше да казва, че бе създала първите си парфюми под ръководството на баба си, когато бе едва дванайсетгодишна. Това бе по-добре да запази за себе си.

— Започнах да уча в Грас култивиране, екстракция и всички етапи до завършването на един парфюм. Във Флоренция довърших обучението си и усъвършенствах техниката си.

Дори думите на Елена да я бяха впечатлили, Клодин не го показа. Само кимна с полуусмивка.

— Ще имате възможност да ми докажете своята компетентност. Има някои клиенти, които предпочитат персонализирани композиции, и ние обикновено променяме по някоя съставка във вече изпитаните формули. Така че ще ви видя в действие.

Сърцето на Елена подскочи. Значи, да създава парфюми в „Нарцисус“ беше само въпрос на време.

— Последвайте ме — днес ще работим с клиенти. Внимавайте и не ме прекъсвайте. Разбрахме ли се?

Елена кимна.

Клодин продължи да говори и тя се престори, че я слуша. Но се радваше твърде много, че да може да се концентрира върху неща, които знаеше отлично. Най-после жената й показа нейното място и се отдалечи, за да се подготви да посрещне първите клиенти.

Тази сутрин дойдоха много хора. Всички служители в магазина бяха много заети. След като научи наизуст голяма част от парфюмите, създадени от Жак, Елена отиде на щандовете за продажби, но стоеше малко настрана. Клодин бе започнала да обслужва един възрастен мъж, който искаше по-специален парфюм. Беше видимо раздразнен; възлестите му пръсти стискаха дръжката на луксозния бастун, предназначен за разходка.

— Не, това не ми харесва. Мирише на старо, напомня за нафталин. Боже господи! — възкликна той възмутен.

Клодин продължаваше да се усмихва.

— Мога да ви посъветвам да вземете по-дискретен меланж, ако решите. Какво ще кажете да добавим и малко сандалово дърво?

Мъжът сви устни.

— Откъде да знам дали ще ми хареса, ако не ми дадете да го помириша?

Стоеше пред щанда намръщен, с блестящи очи и разочаровано изражение. На масата вече имаше десетина използвани листчета. Усмивката на Клодин започваше да показва първите признаци на умора.

— Увериха ме, че ще успеете да удовлетворите желанието ми. Явно са преувеличили. Защо ли си губя времето при вас?

Беше повишил тон и няколко от другите клиенти се обърнаха любопитно. Клодин сви устни.

— Кажете ми, какво точно желаете?

— Не ме ли слушахте досега? Имам нужда от нов парфюм. Не искам изтъркани есенции.

— Ще представя отново на вашето внимание всеки от тези парфюми — отговори Клодин и посочи шишенцата, подредени на щанда. — Искате ли пак да ги помиришете?

Възрастният господин притвори очи.

— Искате да намекнете, че не знам какво искам ли?

Нежните ноздри на жената се разшириха. Тя бързо губеше почва под краката си.

— Момент, моля — каза тя.

Елена бе присъствала на сцената; стоеше отстрани. Мъжът бе облечен оригинално и елегантно. Беше нервен. От време на време прокарваше пръст по кърпата на врата си — опитваше се да намали напрежението, което усещаше. Оглеждаше парфюмите, а в погледа му личеше желанието за нещо ново: втора младост, нещо, което да отблъсне старостта, да му вдъхне вяра в собствените му сили. Мъжете се опитват да се подмладят, надявайки се на малки чудеса… като една нова любов, например. Елена не знаеше откъде й хрумна — но ако бе така, ако този възрастен господин искаше да се промени, да се представи в привлекателен ароматен вид, то тя вече знаеше какво може да се направи.

— Опитайте това — сигурна съм, че ще ви хареса — каза Клодин, подавайки му ново листче с парфюм.

Мъжът й хвърли подозрителен поглед. После го доближи до носа си и се намръщи още повече.

— На момченце ли ви приличам? Наистина ли мислите, че мога да ходя с този… този аромат? — възкликна с възмущение.

Ръката на Клодин се сви в юмрук, погледът й се вледени.

— Ако бъдете така добър да изчакате още малко, ще потърся нещо друго за вас.

Клодин мина близо покрай Елена — лицето й бе мораво, но усмивката й бе застинала като някакъв печат.

„Невероятно — помисли си Елена. — Това се казва професионализъм!“

Но Клодин наистина вече бе загубила търпение и се бе обърнала към друг клиент, който искаше ароматизирана розова вода.

Тогава възрастният господин сякаш се отпусна. Ядът му отмина и остана разочарованието — дълбоко и парещо. Нещо, което нямаше нищо общо с парфюма. Изпитваше безсилие, въпреки опитите да спре неспирния ход на времето и да получи друга възможност.

— Мога ли да попитам, какъв парфюм сте ползвали преди? — каза Елена и се приближи.

Клодин я бе предупредила да не я прекъсва, но не й беше забранила да говори с клиентите. На практика не нарушаваше никакво правило.

Смекчи тона. И тъй като господинът бе потънал в мислите си, повтори въпроса. Човекът изведнъж вдигна глава, сякаш едва сега бе забелязал нейното присъствие.

Тя му подаде ръка с леко неудобство.

— Казвам се Елена Росини. — Баба й винаги се представяше на клиентите си.

— Жан-Батист Лагоз — отвърна той. Но вместо да стисне ръката й, я хвана в своята, наведе се и я целуна, като джентълмен от едно време.

Кожа, лабданум и бергамот, помисли си Елена, когато той се приближи до нея. Силен и същевременно изискан аромат, с основна мускусна нотка. Почти можеше да види как Жан-Батист наблюдава въртележката на живота, която вече го бе изхвърлила. Усещаше уплахата, инстинктивното презрение, прикрито под пластове мъка, и силното желание отново да стане част от него.

— Вие служителка ли сте? — попита той.

Елена кимна.

— Днес е първият ми ден.

Възрастният господин се огледа наоколо и когато срещна погледа на Клодин, се обърна към Елена.

— Онази жена там шеф ли ви е? — Изглеждаше наистина обиден.

— Донякъде.

— Горкичката — каза той и поклати глава. След това сви устни и изгледа накриво Клодин. — Има хора, на които отвътре им идва да са неприятни.

Да, и тя си беше помислила същото. Но не беше удобно да го споделя с клиента, затова насочи разговора към по-удобна тема.

— Вие използвате шипър — много е хубав, но ако съм разбрала правилно, искате нещо ново.

Най-неочаквано Жан-Батист изостави войнствеността си.

— Да, точно така. Исках парфюм с характер — решителен, с оригинален дух. Но тази… хм, не може да разбере, не ме слуша.

Елена си помисли за друг шипър. Естествено, ставаше дума за класически парфюм на базата на дъбов мускус, но можеше да му придаде по-фриволен аспект, като добави лимон и ветивер, с което да го направи по-мек и по-свеж. Щеше да му отива. Изглеждаше като човек, който има определен вкус — не съвсем традиционен, ако се съди по облеклото. Синьо сако, панталони на тънко светлосиньо райе, червена кърпа вместо вратовръзка. Носеше масивен златен пръстен с диаманти на безименния пръст на дясната ръка. В него нямаше никаква срамежливост — само твърда решителност. Парфюмът, който искаше, представляваше стратегия за завоевание и бе важен за него, затова се занимаваше лично с този въпрос.

— Защо не помиришете пак тези есенции? Може да ги променим по ваш вкус — предложи му Елена. Трябваше да печели време, за да може да говори с Клодин. Беше сигурна, че в магазина имат шипър от нова генерация. От друга страна, Монтие беше професионалист; не би се оставил без нов вариант на класическите парфюми, които общо взето най-много се ценяха.

Жан-Батист се намръщи. За момент Елена се изплаши, че ще откаже. Погледна Клодин, а после пак него. Може би заради тревожността, която прозираше по лицето на момичето, или просто защото искаше да подразни вещицата, която се бе държала пренебрежително с него, Жан-Батист протегна ръка и помириса едно от листчетата.

— Веднага се връщам — каза Елена с облекчена усмивка.

— Не бързайте, скъпа — отвърна той.

Тя отиде при Клодин и й обясни какво е намислила.

— Имаме ли нещо с нероли, розов грейпфрут или лимон като връхна нотка, жасмин, гардения, магнолия, или друг цветен меланж и сърцевинна нотка амбра, сандалово дърво или мускус? Ветиверът например би бил идеален…

Клодин помисли и каза:

— Да, това е шипър. Имаме подобен, който може да е подходящ за него. Мисля, че в него имаше и кожа.

Елена беше във възторг. Кожа — ароматът на предците, толкова мъжествен и силен… Би било страхотно.

Клодин не отвърна на усмивката на Елена, но се зае веднага с въпроса. Не използваха често шипъра. Той беше прекалено решителен, богат; парфюм със силна идентичност, който не е за всеки — по-често се създава за жени. Но в по-специални композиции, с точните съставки, беше силно мъжествен. Защо не? Интуицията на Елена може би бе правилна. Клодин провери в архива, намери това, което търсеше, и се върна при клиента.

Елена вървеше след нея, на малко разстояние. Жан-Батист все още бе обиден. Когато Клодин му предложи да помирише листчето, той се престори, че гледа в друга посока.

Тя прехапа устни.

— Госпожице, можете ли да покажете вие аромата на господина?

Той още изглеждаше сърдит, със стиснати зъби и изкривено лице.

— Елена, замести ме — Филип има нужда от моята помощ — прошепна Клодин и двете си размениха съзаклятнически погледи.

Когато Клодин се отдалечи, Жан-Батист се приближи до листчето с аромата.

— Важен ли е поводът? — попита Елена.

Мъжът хвана листчето с върха на пръстите си, доближи го до носа си и прошепна:

— Да, много важен.

— Помиришете го спокойно и мислете за това, което искате; за това, което бихте искали да стане. Усетете дали отговаря на чувствата ви, или пък липсва нещо.

Той последва съвета й. Мълчаливо, почти с благоговение. След това започна да говори.

— Разделихме се зле, и то за нищо. Бяхме млади, горди. А сега… нещата се промениха. Аз така и не се ожених, тя пък е вдовица… — Започна да разклаща леко листчето, попило аромата на шипъра.

Елена замълча, впечатлена от тази история.

— Тя не е единствената жена, която съм обичал. Но тя беше тази, за която съм страдал най-много. И остана завинаги в мислите ми с упоритост, която и до днес ме изненадва. — Направи пауза и размаха листчето.

— Инатът й беше много досаден. — Той се намръщи още повече. — Но когато се усмихваше… и сега, когато се усмихне, очите й изведнъж се озаряват, погледът й докосва душата ти. Тя е красива, независимо от изминалите години. За мен тя е прекрасна. — Подуши отново парфюма. — Напомня ми за градина, пълна не само с цветя, но и с други растения. Имам чувството, че чувам как водата тече. Мирише на лимон… или може би на портокали. Веднъж бяхме заедно в една овощна градина. Денят беше прекрасен, смяхме се много. Бяхме много щастливи в онези дни. После се върнахме в града.

Бе потънал в спомените си, и то благодарение на този парфюм. Елена не можеше да откъсне очи от него. Погледът му блестеше от вълнение.

— Вие била ли сте влюбена някога, госпожице?

— Не, мисля, че не — прошепна тя след дълго мълчание.

Той я погледна странно.

— Не се притеснявайте — вие сте мила и сладка, скоро ще намерите правилния човек. Тъжно е човек да е сам, госпожице — въздъхна той. — Гордостта е топла само на пръв поглед; след това се превръща в леденостуден спътник. Следвайте сърцето си.

Внезапно Елена почувства нуждата да сподели с някого, че в сърцето си изпитва интерес към мъж, който бе срещнала само два пъти, и то на тъмно. Дори не знаеше как изглежда наяве. Но неговият аромат… Тя го познаваше много добре. Почувства трепет в стомаха, но прогони тези мисли и се съсредоточи върху Жан-Батист.

— Ами… по едно време бях сгодена — побърза да поясни, — но той… той предпочете… Нещата не потръгнаха — заключи тя. Очите й бяха вперени в гладката повърхност на щанда.

Жан-Батист протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Той е идиот, сигурен съм. Не се притеснявайте, ma chère — животът предполага, господ разполага, но ние имаме последната дума по всички въпроси.

— Да — измърмори Елена, не съвсем убедена.

— Този парфюм много ми харесва — продължи той. — Напомня ми за миналото, но в него има и нещо ново. Надежда — точно това, което исках. Една надежда. Знаете ли, че животът няма да има смисъл, ако я няма надеждата?

Да, знаеше. Затова и се бе преместила в Париж, без изобщо да помисли. Въпреки че бе наясно, че няма да е лесно. Защо тогава тази буца стягаше гърлото й? И тези глупави сълзи пареха очите й. Прогони ги почти ядосано и отвърна:

— Точно на това се уча в момента.

Жан-Батист се усмихна.

— Вие сте добро момиче. А сега ми дайте една опаковка от този парфюм — но не прекалено голяма, моля, за да имам повод скоро пак да дойда.

Той й намигна и Елена се досети, че като млад сигурно е бил голям донжуан. Кой знае каква беше историята на загадъчната жена, която го бе накарала да потърси специален парфюм — нещо, с което да й напомни за добрите стари времена и да я убеди да опита отново, да даде втори шанс, на тяхната връзка.

Това не бе единствената продажба на Елена този ден. Под внимателния, но дискретен поглед на Клодин обслужи и други клиенти и получи две големи поръчки.

Докато се връщаше вкъщи, уморена, но много доволна, тя се опитваше да си спомни това, което знаеше за композицията, и беше нервна.

Чувствата на тези хора я завладяваха — усещаше ги, говореха й. Беше се опитала да им се противопостави и да ги прогони, повече по навик, отколкото заради друго. Бяха успели да проникнат през защитата й и сега седяха на клона, накацали като птици, и не спираха да се взират в нея. Тя усещаше техните желания, но най-вече чувстваше нужда да ги удовлетвори. Защото можеше да го направи — това умееше най-добре от всичко на света.

Ужасяваше се от собствените си възможности; страхуваше се, че фикс идеите на фамилията Росини ще се проявят в нея, както се бяха проявили при баба й и майка й.

Нейните предшественички бяха пренебрегнали всичко заради парфюмите. Дали тя щеше да успее да се противопостави, да се приближи до парфюмите, без да се превърне в тяхна робиня?

Не знаеше — или по-точно, не беше сигурна. Защото онзи ден се бе почувствала наистина добре. Да предлага в „Нарцисус“ нови творения и нови ароматни решения на клиентите я удовлетворяваше. Но не само — имаше нещо много по-важно: това бе придало смисъл на нейния ден.

Когато влезе в двора, стигна до входната врата, без дори да се огледа наоколо, потънала в мислите си. Зарови в чантата си и затърси ключа, намери го и го пъхна в ключалката.

— Здравей, Елена.

Кайл. Името му си проправи път сред кълбото от емоции, което бушуваше в нея. Вдигна глава и го видя на няколко метра — бе се подпрял на стената с едната си ръка. Светлината от уличната лампа го осветяваше, като изостряше още повече ъгловатите форми на лицето му. Очите му бяха тъмносини, погледът — дълбок, косата — кестенява, с червеникави отблясъци.

Почувства как сърцето й подскочи и изведнъж, докато го гледаше, главата й сякаш се изпразни.

— Най-после да се видим на светло — каза тя с усмивка.

Кайл изведнъж помръкна. Бързо се отлепи от стената и направи крачка назад, без да отделя поглед от нея. Сега вече не беше спокоен. Ръцете му потънаха в джобовете на коженото яке, изражението му бе студено.

Усмивката на Елена угасна. Сега пък какво го прихвана? Отново си смени рязко настроението… Но тя нямаше никакво намерение да го обиди.

Впери очи във входната врата, сложи ръка на ключа и го превъртя, но вратата заяде. Пак опита, но безуспешно.

— Проклятие — изруга и ритна дървената врата.

— Остави на мен — каза Кайл и тръгна към нея малко неуверено.

Елена го изгледа съкрушително.

— Сигурен ли си, че искаш да се доближиш?

Той се намръщи, лицето му изразяваше недоумение.

После се огледа наоколо.

— Понякога хората се изнервят, ако се приближа прекалено много.

— Шегуваш се, нали?

Но той явно не се шегуваше. Стоеше пред нея с непроницаемо изражение и потъмнял поглед.

Елена поклати глава.

— Освен това, както виждаш, ние дори не се познаваме — нямаш никакво оправдание.

Усети, че се е приближил, защото го чу как затаява дъх. За момент си помисли да се отдалечи, за да бъде също толкова нелюбезна, но след това реши да не се занимава с това. Беше прекалено уморена, за да се кара с него. Пое си дълбоко дъх и моментният гняв, който я бе обзел, изчезна.

И тогава Елена усети отново аромата му, леко изменен от недоумение и от някакво слабо неудобство.

Задържа погледа си върху входната врата, после го отмести.

— Не знам какво ме прихвана. Аз… Добре, съгласна съм — опитай ти.

Кайл не отговори. Протегна ръка и издърпа леко дръжката. В този момент ключът се превъртя. Щракването прозвуча сухо между тях.

— Готово — каза той и разтвори широко вратата. Елена го изгледа, после влезе във входа.

— Заповядай — каня те на кафе.

Кайл не отговори. Ръцете му отново потънаха в джобовете. Тя веднага съжали, че го е поканила. Колко бе глупава. От километри се виждаше, че той няма желание.

— Добре, остави. Ще се видим. Благодаря за вратата — промълви тя.

— Бих предпочел чай. — Дълбокият глас на Кайл сложи край на всички опити на Елена да се сбогува. После светна лампата.

— Имаш ли чай? — попита отново, гледайки я в очите. — Ако нямаш, не е проблем — аз имам.

Явно щяха да пият чай заедно — по всичко личеше, че той не е враждебно настроен към нея. Трябваше да се успокои, помисли си Елена. Да бъде постоянно нащрек не бе добре за нея. Усмихна се — чувстваше се леко зашеметена. Кимна.

— Добре. Мисля, че имам някакъв.

Той изглежда се канеше да каже нещо, но само отиде до вратата и попита:

— Ще ми дадеш ли ключовете?

Не се усмихваше — просто стоеше в очакване на разрешението й.

Елена трябваше насила да отлепи погледа си от неговия. Кимна.

— Добре, ти отвори!

Кайл се справи много бързо, разтвори широко вратата и се отдръпна настрани, за да може тя да мине. Елена влезе, леко разтревожена. Не разбираше защо, но знаеше, че между тях се е случило нещо.

Мина покрай него, без да го погледне. Осъзнаваше напълно присъствието му и неговия аромат. Стигна бързо до стълбите, водещи към горния етаж.

— Никога не съм влизал в този апартамент — каза Кайл и се огледа наоколо. — Много е интересен — оригиналното му разпределение не е променяно. — Протегна ръка и посочи сводовете, поддържани от дебели каменни стени. — Виждаш ли колко е високо? Тук са държали каляските. А горе е имало помещения за прислугата.

Продължи да говори, описвайки оригиналната архитектура на бившия замък. Стените около тях сякаш полека-лека започнаха да оживяват. Загубиха влажния си блясък, мазилката сякаш се обнови.

— Жалко е да се остави партерният етаж така — заключи той.

Елена продължаваше да го гледа, застанала на първото стъпало.

— Ако този апартамент беше мой, щях да го ремонтирам и да го превърна в магазин, например в парфюмерия.

Кайл се доближи до нея и я изгледа продължително.

— Ти това ли работиш? Парфюмериен специалист ли си?

Сега всичко придобиваше смисъл. Ароматът, който ухаеше на земя и на рози… Парфюмите заемат важно място в живота на тази жена. А има и още, каза си Кайл. За миг бе помислил, че и тя е като другите. Белегът не беше толкова ужасяващ, но хората изпитваха инстинктивно отвращение към нещата, които не са идеални. Беше свикнал с времето, а и в края на краищата и той не харесваше всички. Когато почувства погледа на Елена върху себе си, усети нейната изненада. Беше се отдръпнал — винаги го правеше; хората не обичаха да са прекалено близо до него. Обикновено бе достатъчно да осигури малко разстояние, за да не се изнервят. А тя го удиви отново, като се ядоса. След това пак се държа приятелски, дори го покани на кафе.

— Наистина съм парфюмер, но това не е важно — отвърна тя, обърна се и тръгна нагоре по стълбите.

— Зависи от теб.

Елена го погледна през рамо и попита:

— В какъв смисъл?

— Дали е важно, имам предвид.

Настъпи мълчание. После тя кротко се усмихна.

— Кайл, прав си. В края на краищата, всичко зависи от мен.

Кайл не успяваше да отклони поглед от слабата фигурка, която се изкачваше по стъпалата. Харесваше светлите й коси, които падаха по раменете, честния и открит поглед. Но това, което най-силно го впечатли, бе усмивката й. Когато се усмихваше, тя ставаше красива.

Изведнъж Елена се поколеба. Беше стигнала до площадката на втория етаж. Подпря се с ръка на стената.

Кайл й се притече на помощ, като прескачаше през две стъпала.

— Какво има? — попита я рязко, хващайки я за раменете.

Елена си пое дълбоко и бавно дъх и световъртежът попремина.

— Нищо, зави ми се свят. Сигурно нещо съм настинала — отвърна, след като се съвзе от замайването. Но не можеше да диша добре и вече започваше да се притеснява. От няколко седмици редовно й ставаше лошо.

— Оправи ли се? — попита Кайл; не спираше да я подкрепя. Намери кухнята и я придружи дотам, като я държеше плътно до себе си. — Седни тук, бледа си. — Той започна да търси сред висящите съдове. — Чаят прави чудеса — добави тихо след малко.

— Наистина ли? — каза тя, все още леко объркана, и се отпусна на стола.

Кайл намери чайника, напълни го с вода и го сложи на котлона.

— Поне така казва майка ми. Затова предполагам, че е вярно. — Отиде при нея, сложи ръка на челото й и попита:

— Яла ли си?

— Да.

Продължи да я гледа, сякаш преценяваше отговора й. После кимна.

— Вероятно ми е паднало кръвното. Чаят ще помогне — каза тя.

— Ти чакаше ли ме преди малко? — попита тя, защото не обичаше да мисли за майките, а и защото наистина й се искаше да разбере.

— Да — отговори Кайл. — Исках да ти кажа, че смених ключалката на вратата на терасата.

Елена го изгледа.

— Сега разбрах. — Студената хватка на разочарованието отне малка част от радостта, която изпитваше, докато гледаше как той се справя в нейната кухня.

— Но няма звънец, затова исках да ти дам номера на мобилния си и да поискам твоя. Следващия път, когато искаш да дойдеш да погледаш звездите, ми се обади преди това. Аз… — Направи пауза. — Не съм свикнал с гости.

Гласът му беше толкова слаб, че Елена трябваше да се напрегне, за да го чува.

— Между другото, трябва да ми разкажеш защо те е страх от кучета — добави той.

Извади една бележка от джоба на джинсите си, приглади я с пръсти, остави я на масата и отиде да налее чая.

Елена не знаеше какво да каже. Продължи да го следва с поглед, малко изненадана, но щастлива. Това беше някаква странна радост — напълно безсмислена. Беше я чакал, за да й даде номера на мобилния си — не, по-скоро за да си разменят номерата. Почувства се като ученичка. А това чувство я правеше лека като перце.

— Какво ти се е случило? Кога те е хапало куче?

Въпросът на Кайл я върна към реалността.

— Бях малка.

Той седна пред нея, очите му бяха вперени в нейните.

Елена отклони поглед. Пръстите й започнаха да гладят плата на покривката. Съсредоточи се, подбирайки думите си грижливо. Беше й трудно да възстанови спомена. Опита се да го извика в паметта си, но с неудоволствие. Това бе едно от нещата, които гледаше да не си припомня; предпочиташе да ги забрави. След това въздъхна, на устните й се появи едва забележима усмивка.

— Бях на девет години и бях много любопитна. Мили беше родила кученца, а аз не знаех, че майките са много ревниви към кученцата си.

Морис й бе казал да не се приближава, но тя не го послуша. Изчака той да се върне в лабораторията и се приближи към колибката. Много обичаше да стои при Мили. С нея бяха приятелки. Тя със сигурност щеше да й даде да подържи някое от кученцата й — толкова бяха сладички, пухкави и меки. Нямаше търпение да ги погали! Но когато взе едно от тях, Мили започна да ръмжи. Изненадана, Елена притисна инстинктивно малкото до гърдите си. Тогава кучката се хвърли срещу нея, захапа я за ръката, а след това за крака.

Почти не си спомняше какво се случи след това. Имаше много крясъци. Морис й се скара грубо, беше бесен. Майка й също се развика, обвиняваше го в нещо. Той излезе, без да прибере кучето.

Сирената на линейката, острият мирис на дезинфектанти, страхът от дългата нощ, която прекара сама в болницата, се бяха отпечатали здраво в паметта на детето. Раните не бяха сериозни. Кучката само бе забила зъбите си и беше оставила няколко драскотини. Но Елена не бе забравила урока, който й даде.

Кайл сложи чашата пред нея. Очите му бяха по-тъмни от всякога. Някакъв мускул играеше от едната страна на челюстта му.

— Пий бавно, много е топъл!

Стори й се, че е ядосан, но не разбираше защо. Чаят беше сладък и горещ. Тя попиваше аромата му, а парата, която се вдигаше, галеше лицето й.

— Кой е бил този човек? — попита Кайл след малко.

Елена смръщи чело.

— Морис ли?

Кайл кимна.

— Собственикът на „Мили“.

Елена приближи чашата до устните си и отпи малка глътка.

— Когато бях на осем години, се ожени за майка ми. Сега живеят заедно в Грас. Той притежава лаборатория за етерични масла. Най-вече рози, но също така тубероза и жасмин. — Гласът й бе загубил всякаква жизненост. Беше равен, сякаш говореше за човек, когото не познава и който няма абсолютно никакво значение в живота й.

Кайл се досети, че зад споделеното се крие много повече. Укроти гнева, който го бе обзел при думите на Елена. Какъв трябва да е този мъж, за да остави едно дете на кучката майка, която ще защитава кученцата си? Всяко животно, дори и най-кроткото, би могло да стане опасно. Беше цяло чудо, че Елена се е отървала с няколко драскотини и голяма уплаха. Гневът му вече беше съвсем осезаем. Извираше отвътре, а това бе направо абсурдно. Та той почти не я познаваше. Но Кайл отдавна бе спрял да анализира логиката на собствените си реакции. Отдавна се бе научил да ги приема, като се ограничава единствено с това да ги управлява. Реши да направи нещо за тази жена, която стоеше пред него, пазейки почти със срам този болезнен спомен. Дължеше й го, защото без да знае, тя му бе осигурила начин да излезе от честите кошмари — а и искаше да го направи.

— Утре е събота, трябва да изляза. Тъй като току-що си пристигнала, ако искаш, ще те заведа да се поразходим из центъра…

Обхванала с ръце още топлата чаша, Елена се отърси от спомените си.

— Би било чудесно — възкликна тя. — Всъщност, за пръв път идвам в Париж, знаеш ли? — Усмихна се и вдигна рамене. — Вероятно преди съм била прекалено малка, за да го оценя, затова сега всичко ми се струва толкова ново…

Всъщност, пазеше само бледи спомени от града. А сега мисълта да го преоткрие заедно с Кайл я изпълваше с радост.

Вероятно защото се бе ентусиазирала — или може би защото тази усмивка, която озаряваше лицето й, я правеше наистина красива, нещо трепна в сърцето на Кайл. Той се удиви от силата на собствената си реакция. За миг — но само за миг — съжали, че й го бе предложил.

— Добре, следобед ще мина да те взема — каза той и си тръгна, като остави чая си недокоснат.

 

 

Елена поседя, като дълго размишляваше за себе си и този мъж, докато осъзна, че е много уморена. Порови в чинията със зеленчуци на скара, взе душ и реши да почете малко от дневника на Беатриче. Но макар че се опитваше да се съсредоточи върху подредения почерк на своята предшественичка, думите й се губеха и на няколко пъти забеляза, че пак мисли за поведението на Кайл.

Когато мобилният звънна, знаеше кой се обажда.

— Здравей, Моник.

— Здравей, скъпа, нямах търпение да те чуя. Има ли нещо ново?

Елена прехапа устни. Искаше й се да разкаже какво й се случва — за прилошаванията и световъртежа. Но после размисли. Може би бе по-добре да й поиска телефона на нейния лекар.

— Всъщност, да — отвърна тя и въздъхна.

Моник се зачуди какво ли означава тази въздишка. След това реши, че тази вечер явно не притежава достатъчно търпение, за да успее да разгадае поведението на приятелката си.

— Ако не издържиш на напрежението в магазина, ще намерим нещо друго. В края на краищата, ти си права. „Нарцисус“ не е единственият парфюмериен магазин в града. — Ето, каза го най-накрая. Тя бе убедена, че това е подходящото място за Елена, но Жак умееше да се държи като пълен кретен, а тя не искаше Елена да страда от грубостите на бившия й любовник.

— Не е заради Жак. Всъщност, в „Нарцисус“ е по-добре, отколкото си мислех отначало.

Моник се намръщи.

— Тогава за какво става дума? — Безпокойството прозираше през всяка нейна дума.

Елена понечи да отговори, но разбра, че не може да й каже нищо. Моник щеше да се притесни, а и без това си имаше прекалено много проблеми, с които да се справя: връзката й с този ужасен мъж, новата работа… Не беше нужно да добавя още. Заби поглед в една точка в стената и реши, че ще се справи сама. Ако проблемът отново се появи, щеше да отиде в „Бърза помощ“. Най-вероятно ставаше дума за нещо временно, което бързо щеше да отмине. Сигурно Кайл бе прав и са някакви промени в кръвното налягане, защото сега например се чувстваше отлично.

— Утре ще излизам — имам среща. Невероятно, нали?

Настана тишина. Моник седна на леглото.

— А ти си тази, която мислеше, че няма никаква надежда, и вярваше, че трябва да се задоволиш с онова подобие на готвач — отвърна тя, като прикри изненадата си. Значи нещата бяха много по-добре, отколкото си мислеше. Скоро от Матео щеше да остане само един избледнял спомен.

— Да, така е — каза Елена с въздишка. Усмихна се и въпреки нежеланието си добави: — Тактичността със сигурност не е сред добродетелите ти.

Но беше прекалено радостна, за да се обижда от искреността на приятелката си.

— Казвам това, което мисля — какво лошо има? А ти престани да заобикаляш темата и разкажи. Кой е късметлията?

Елена се намести удобно сред възглавниците и погледна към тавана.

— Нещо като изследовател, струва ми се.

Моник се опита да си спомни цялата информация, която имаше за съседа си.

— Шотландец е. Култивира рози… Мисля, че е специалист по хибридите. — В ума й нахлуваха детайли и откъслечни части от разговори със съседките, когато живееше в Маре. — Няколко пъти съм виждала неговите рози в списанията. Печелил е и награди.

— Наистина ли? — възкликна Елена. — Ето защо има толкова много растения на терасата. Всъщност, аз така и не ги видях — уточни тя, — но ароматът им е неповторим. Той дори го носи със себе си.

— Жалко, че е толкова особен. Спомням си и лицето му… Сигурно е бил хубав като млад.

Елена се навъси.

— Всъщност е много хубав. Има нещо в погледа му, което те обгръща. А ароматът, който носи със себе си… Нямам представа кой го е създал, но е изключителен.

Моник силно се съмняваше, че Кайл използва парфюм. Но реши да не го казва. Елена изглеждаше влюбена, а няма по-добро лекарство срещу любовно разочарование от нова любовна история. Тя се усмихна със задоволство. Според нея Мак Лиън беше суров човек. Винаги вървеше бързо, с широки уверени крачки. Изглеждаше доста странен. Но щом Елена беше усетила някакъв аромат, може и да не беше права.

— И къде ще ходите?

— Това е изненада. Каза ми само — в центъра, и толкова. Не е човек, който си хаби думите напразно. Знаеш ли, че има телескоп? Знае имената на звездите.

— Значи сте се любували заедно на звездите?

— Точно така.

Гласът на Елена звучеше весело. Моник имаше известни съмнения, но знаеше, че Кайл живее в Маре от години и хората го уважават. Затова реши да не я засипва с обичайните си съвети; само я помоли да поддържат контакт с есемеси.

— Разбира се, не се притеснявай. Ще ти изпратя съобщение, когато се върнем.

Елена затвори и остави мобилния на леглото. Специалист по хибридите… Очарователно занимание. Ето защо миришеше на земя и рози.

Утре щеше до го попита за работата му.

 

 

По-късно през нощта, преди да се отпусне в обятията на съня, Кайл прецени всеки миг, който бе прекарал с Елена, и не откри обяснение за интереса, който започваше да изпитва към тази жена.

Явно му харесваше, и толкова — без да има определена причина за това. Този факт беше толкова необичаен, че наистина не можеше да го проумее.