Кристина Кабони
Пътят на парфюма (16)

15.

Тим. Енергизиращ и подсилващ. Премахва объркването, предразполага към логика, отхвърля несигурността на мечтите. Възстановява умствената стабилност.

Откакто бе започнала да се взема добавки, Елена се чувстваше по-добре; дори гаденето бе преминало. Бременността бе станала за нея нещо вълшебно — състояние, което я изпълваше с благоговение и страх. Бе започнала да говори на детето си, а след това се заслушваше, сякаш очакваше отговор. Беше още рано. Лекарката й каза, че ще започне да го усеща към петия месец. Но Елена знаеше, че детето й я слуша. Да говори с него беше станало от изключително значение. Сузана никога не бе обичала да разговаря. И това винаги я натъжаваше. Но тя щеше да разкаже всичко на своето дете.

Започна с кратки фрази, след това премина към цели речи, а накрая стигна до истински словоизлияния. Най-после имаше някой, на когото Елена можеше да каже всичко.

— С кого говореше? — попита я Кайл една сутрин, когато влезе у тях.

— С бебето, разбира се.

Той я погледна, после тихо дойде при нея и я прегърна. Елена, малко смутена, обгърна врата му с ръце. Кайл обичаше да приглажда косата й назад, за да открие лицето й. Обичаше да я гали, да чувства кожата й под пръстите си. Харесваше му да я докосва, да я усеща до себе си.

А и да я защитава. Това бе нещо, което не можеше да разбере — тази привързаност, в която нямаше нищо разумно.

Но имаше лошо предчувствие. Вече бе преживял нещо подобно. По-добре беше да го има предвид.

Болката му си беше все още там. Когато разровеше паметта си, я намираше, а заедно с нея — и спомените за трагично приключилата младежката любов. Нямаше нужда да се хвърля в някаква сложна връзка, каквато със сигурност би била връзката с Елена. Дори бе мислил да си тръгне. Но не можеше — беше въпрос на чест. А и Елена имаше нужда да излиза, да се разхожда, да се смее.

Той я накара да се облече за излизане. А след това, отдръпвайки се в себе си, се опита да възобнови дистанцията между тях. Заведе я на пазара за цветя, за да вземе дивите рози, които чакаше — от тях щеше да извлече семена за новия разсад. Но не спираше да я гледа, разговаряха и се смееха.

 

 

На Елена много й хареса пазарът — цветята, ароматите, почитта и уважението, които хората изпитваха към Кайл. Само жената, която ги обслужи — някоя си Лилиан, изобщо не й хареса; — усмихваше се някак пресилено.

 

 

Сега като че ли всичко в живота на Елена вървеше добре. И в „Нарцисус“ нещата се бяха пооправили. Филип не се бе извинил истински за безпардонното си поведение, но стоеше настрана и бе оставил Клодин да се оправя с нея. За късмет, веднага след неприятния инцидент той замина. Монтие искаше да открие клон, а Лондон и Филип трябваше да намери подходящо място.

 

 

Почти в края на работното време Аделин Бинош влезе в магазина, следвана от една жена на около петдесет години, с много къса червена коса и напрегнато изражение, която не спираше да се оглежда. Тя напомни на Елена за загорялото, светло лято. Нотка на бергамот, сено, сушено на слънце, и полски цветя.

— Помните ли зълва ми? — попита Аделин с обичайната си приятелска усмивка. — Говорих ви за нея, когато дойдох тук последния път.

— Да, госпожо… Женевиев, нали?

За щастие, името беше рядко срещано, помисли си Елена с облекчение. Трудно помнеше имената на хората; може би защото си спомняше идеално аромата им.

Аделин Бинош например ухаеше на ванилия, роза и дъбов мъх. Спокойна, жизнена и с остра мисъл. Този парфюм й отиваше, помисли си Елена. Бе ясен и отчетлив, без примеси. Като нейния поглед, ясен и открит.

— Женевиев Бинош — представи се жената и й подаде ръка.

— Чувала съм хубави неща за вас. Мога ли да ви наричам Елена?

— Да, разбира се.

— Чудесно — отвърна тя. Беше изискана, елегантна и пряма. — Надявам се, че можете да ми помогнете. Трябва ми парфюм — ароматът на „Нотр Дам“.

Елена почувства тръпка в гърлото си, но се постара да я потисне, като се опитваше да запази невъзмутимото си изражение. Щом Клодин можеше да остане сериозна пред всякакви абсурдни претенции, значи и тя трябваше да може.

— Имате предвид в преносен смисъл, нали?

Женевиев поклати глава.

— Не, буквално. Имам нужда от нещо, което да ме вдъхнови, да ми даде някакъв знак. Пиша есе за „Нотр Дам дьо Пари“ и искам то да бъде различно от всички, написани досега; да е уникално. Виктор Юго е създал нещо изключително. Сакралното и профанното, взети заедно. Доброто и злото, красивото и грозното. Искам парфюм, който да е всичко това; да е стабилен и голям като „Нотр Дам“, да притежава чувствената жизненост и невинността на Есмералда. Имам нужда от нещо, което да предизвика жестокостта на Феб, глупостта на Фроло и най-вече любовта на Квазимодо — единствена и всеобхватна.

Тишината увисна във въздуха между тях. Това бе същинското понятие за живота. Беше животът, в най-дълбокия смисъл на думата.

— Чудя се какво може да излезе от комбинацията между аромати и литература. Историята, разказите стимулират въображението, после зрението, осезанието и накрая слуха. Музиката, мелодията… А ако понятията можеха да бъдат прилагани и под формата на миризми? Всъщност, „Нотр Дам“ си има собствен аромат: тамян, свещи, миризмата на древността — онзи приятен дъх на влага от миналите векове, патината, която милионите вдишвания са напластили върху статуите. Той би се превърнал в смесица от сетива и възприятията биха станали триизмерни.

Някои вече бяха минавали по подобен път. Имаше аромати, вдъхновени от картини. На Лаура Тонато, известната италианска парфюмерка, й дошла идеята, докато съзерцавала картината „Аурора“ на Артемизия Джентилески, и впоследствие решила да създаде есенцията Il suonatore di liuto („Свирачът на лютия“), провокирана от едноименната картина на Караваджо.

Това беше един чудесен начин зрителят да се докосне до този шедьовър. Тоест, възможността да го помиришеш, освен да го видиш. На Елена идеята на Тонато толкова й хареса, че си направи план да посети Ермитажа в Санкт Петербург, където е изложена картината Il suonatore di liuto. Това стана едно от десетте най-важни неща, които трябваше да направи в най-скоро време. Ароматът на картините е нещо, което съвсем лесно можеш да си представиш. Той се предизвиква от самата гледка. Но в случая с аромата на „Нотр Дам дьо Пари“ тази концепция бе толкова сложна и толкова дълбока, че можеше да бъде едновременно всичко и нищо.

 

 

— Обяснете ми точно идеята си.

Женевиев описа подробно на Елена как ароматът, който има предвид, трябва да изразява пътя, различните етапи от живота и чувствата; трябваше да съумее да представи сложността на човешката душа.

— Нали сте наясно, че за това, което искате от мен, е нужен дълъг период за подготовка?

Женевиев кимна.

— Разбира се. Честно казано, аз дори не очаквам това да бъде завършен парфюм. Може да изберете есенции, които да ме вдъхновят. Но ако успеете и да създадете парфюм, това ще бъде върхът. Естествено, парите не са проблем.

— Ясно. Дайте ми няколко дни, за да помисля. Какво ще кажете да се чуем следващия понеделник?

— Звучи страхотно. Благодаря ви! Това е моята визитка — каза тя и й подаде едно синьо картонче. — Надявам се да чуем скоро — добави тя.

Женевиев и Аделин тръгнаха към изхода, като разговаряха оживено.

— Какво ти казах? Ако може да се създаде аромат, Елена ще го направи.

Ех, да беше толкова просто, помисли си Елена.

Тази вечер, ако не е твърде уморена, щеше да прегледа отново дневника. Напоследък постоянно го четеше. Чудеше се дали в тези стари страници ще успее да открие някаква следа или да намери някаква насока. Честно казано, никога не се бе интересувала чак толкова от прочутия парфюм на Беатриче. Разбира се, беше чувала за него, но за нея това бе просто една легенда. Никога не бе мислила сериозно за това, но вероятно вече му бе дошло времето.

Подари крем с мирис на теменужки на една клиентка, а после тръгна да търси Клодин. Никога не бе виждала тази жена да се смее. Чудеше се дали поръчката на мадам Бинош щеше да промени невъзмутимото й, каменно изражение.

И то не какво и да е, а ароматът на Нотр Дам…

Докато прекосяваше залата, започна да се замисля сериозно над идеята. Средните и основните нотки трябваше да се породят от романа. Тамян, със сигурност, но също и дърво, и восък. Най-летливите нотки обаче са водещите — тези, които се усещат веднага, са тези, които Женевиев имаше предвид под чистота и чувственост. Бели цветя, може би. Разбира се, трябваше да се навлезе в женските емоции. В края на краищата, това бе субективно възприятие, и по тази причина трябваше да работи съвместно с нея.

Отиде в кабинета на Клодин и й каза:

— Току-що ми поръчаха парфюм.

— Разкажи ми всичко.

Елена предаде предложението на Женевиев Бинош и усмивката на Клодин светна, но угасна почти веднага, заменена от напрегнатото изражение.

— И казваш, че е готова да плати цена, каквато поискаме?

Елена вдигна рамене.

— Така каза.

— Ще можеш ли да го направиш?

Елена се бе надявала да чуе този въпрос. Вътре в нея започваше да блика ентусиазъм. Разбира се, че можеше да го направи — а още по-важното бе, че искаше да го направи.

— Мога да опитам — отвърна тя.

Помисли си, че трябва да подходи по-предпазливо, въпреки че й се искаше да почне работа веднага, тъй като идеята беше очарователна и представляваше истинско предизвикателство за нея.

Клодин седеше на бюрото си и я преценяваше студено, но същевременно я слушаше много внимателно. Посочи стола пред себе си и каза:

— Седни, трябва да помислим добре. Бихме могли да го приемем просто като персонализиране на парфюма.

Елена поклати глава.

— Не, защото ако го направя аз, ще трябва да работя по основните нотки. Не мога да използвам вече направен меланж и само да го променям. Трябва да намеря подходящите есенции, и едва тогава ще мога да премина към разработването на формула, която да предложим. След което ще изчистя всички възможни варианти, според желанието на клиентката.

Клодин я изгледа и попита:

— Колко време ще отнеме?

Елена потръпна от щастие. Клодин щеше да й възложи да направи парфюма. Нямаше търпение да разкаже на Кайл. Изключително важен парфюм, и то не какъв да е, а парфюмът на „Нотр Дам“!

— Най-малко два месеца, но по-вероятно три.

Клодин размишляваше, отброявайки дните на настолния календар. Елена се изкашля.

— Какво има?

Гласът на Клодин внезапно бе станал студен. Елена се почувства неудобно от поредната рязка промяна на настроението й. Трябваше вече да е свикнала, но все не успяваше да го възприеме.

— А ако господин Монтие поиска лично да се погрижи за този парфюм?

Клодин сви устни.

— Той е прекалено зает в момента. Моя грижа е да го информирам. Засега ти подготви проекта. Веднага щом си готова, ще започнем да съставяме меланжите.

 

 

Елена вече бе стигнала до вратата, когато Клодин добави:

— Очаквам най-голяма дискретност от твоя страна. Ако този проект се реализира, финансовата печалба ще бъде значителна. Това ще бъде парфюмът „Нотр Дам дьо Пари“ — осъзнаваш ли го? Това важи и за самата теб. Филип ще трябва да ти се извини за всичко, което ти е наговорил, скъпа.

Елена отклони поглед встрани и каза:

— Разбира се.

Затвори вратата замислена и се върна на работа. Но въпреки уверенията на Клодин, не можеше да се отърси от едно странно чувство, което създаваше у нея изражението на колежката й. В очите й имаше нещо, което й убягваше. И то я караше да потръпва.

 

 

Кайл трябваше да почука два пъти, докато Елена отвори вратата.

— Здравей. Добре ли си? — попита, като я гледаше изпитателно.

Елена се намръщи.

— Защо продължаваш да чукаш, след като имаш ключове?

— Те са за извънредни случаи.

— Това си е начин да стоиш на разстояние — отбеляза Елена. Беше в лошо настроение, а опитите й да дешифрира пасажи от дневника на Беатриче не бяха помогнали за подобряване на душевното й състояние.

Кайл не обърна внимание на думите й. Никога не бяха обсъждали необходимостта отношенията им да са в някакви точни граници, но и двамата се опитваха да се придържат към това подобие на сделка, което смятаха, че е най-доброто за всички. Само че Елена от време на време го забравяше. А на него му бе все по-трудно да се въздържа, защото я желаеше толкова много. Всеки път, когато я докосваше, трябваше да се насили да спре, за да се отдръпне.

Той се приближи и я целуна по устните.

— Проблем ли има?

Тя се намръщи. После опря чело на гърдите му.

— Ухаеш хубаво. Бих могла да те покрия с масло, а след това да дестилирам аромата ти, както прави Гренвил, главният герой от книгата на Зюскинд. Тогава щях да натрупам много пари и нямаше да се налага да се мъча над този проклет дневник. В сравнение с нея Нострадамус е бил направо ясен — мърмореше тя сърдито.

Кайл я целуна отново. Този път не бързаше; прокара пръсти през косата й и я разпиля по раменете.

— Прилича на коприна — каза той и се отдръпна, за да я вижда по-добре.

Елена присви очи.

— Когато бях малка, четох една книга, в която главният герой беше един грамаден и страшен граф. През лицето му минаваше белег, който, вместо да го загрозява, го правеше невероятно очарователен. Аз ужасно много го харесвах, дори бях лудо влюбена в него.

Тя млъкна, вперила очи в неговите. После размаха пръст.

— Да знаеш, че на него дължиш успеха си с мен. Не го забравяй!

Кайл се усмихна.

— Хайде, разказвай. Какво се е случило?

Елена се върна, подаде му дневника и се облегна на мекия диван.

— Ето, виж. Кажи ми дали разбираш нещо. Аз се предавам.

Кайл взе дневника много внимателно, отвори го и се зачете, смръщил вежди.

— Моят италиански е на училищно ниво, а тези стихове изглеждат много трудни.

Тя протегна ръка и каза:

— Дай ми дневника. След това ще ти го преведа. — Започна да чете на италиански: — Роза, семенце на любовта, небесно създание… Градински пурпур, блясък на ливада, пролетна пъпка, око на април… Ти, когато се върнеш при храната, грациозна пчела или нежен сапфир, дай им да пият от рубинената чаша, росен и кристален ликьор.

Спря да чете и отбеляза:

— Освен очевидното цитиране на стихове от „Възхвала на Розата в Адон“ на Джанбатиста Марино, там няма нищо, което може да се използва за създаването на парфюм.

— Защо толкова настойчиво четеш това описание на пейзаж?

— Това е единственото, което може да е свързано с рецептата. Останалата част, преди и след това, са наблюдения от различни места и разкази за дворцовия живот. Има още едно стихотворение, пак на Марино, което е за скъпоценните камъни, а заключителната част на дневника е посветена на него — поръчителя на парфюма. Беатриче е живяла в замъка му, докато го е приготвяла — през цялата пролет и лятото. През есента заминала за Италия и след няколко месеца се омъжила. Чак преди да умре, разказала всичко на дъщеря си и й дала дневника си. Но никога не е казвала ясно къде е скрила формулата. Нито пък коя е жената, за която е бил създаден парфюмът, и кой го е поръчал. Дори не казва името на замъка, къщата и града. Абсолютна мистерия. Баба ми е прекарала години в ровене из архивите, за да търси формулата. Твърдо вярваше, че Беатриче я е запазила някъде. Според майка ми обаче тя я е унищожила — каза Елена и му подаде дневника.

Кайл продължи да съзерцава томчето със сериозно изражение.

— Не мога да ти помогна с текста. Това е твърде архаичен италиански за мен. Има думи на провансалски, тях ги разбирам. Но… — Той замълча. — Може ли да го сканирам?

Елена кимна.

— Да, но защо?

— Има някои неща, които бих искал да проверя. Виждаш ли рисунките? — попита той, изправи се и тръгна към малкото бюро в ъгъла на стаята, където стоеше компютърът на Елена.

— Да, това не са алхимични символи — тях ги познавам. По-скоро приличат на смесица от някакъв код, или са просто драскулки, както казва Мони. Стори ми се, че един от символите представлява глава на лъв — макар че може да е и вълк. Доста е стилизиран. Въпреки това не мисля, че Беатриче би си драскала само за да убива времето. Имам предвид, че тогава не са пишели с химикалки, пък и хартията също е била скъпа… Но аз се отклоних от темата. — Насочи пак вниманието си към Кайл и каза: — Остави скенера. Можеш да вземеш оригинала.

Кайл замръзна. Този дневник бе принадлежал на семейството на Елена в продължение на почти четири века; беше изключително ценен документ, може би най-голямото богатство на семейството й. А сега тя му го даваше.

Взе го и го погали с ръка.

— След като се роди бебето, ще си спомня за този момент и ще намеря начин да ти се отплатя.

Гласът на Кайл беше нисък и дрезгав. Елена почувства всяка дума. Сърцето й започна да бие лудо.

Тя трябваше да се съсредоточи изцяло върху парфюма „Нотр Дам“. Тъй като Филип го нямаше, а и Жак беше почти през цялото време в Лондон, Клодин бе успяла да организира нещата така, че Елена да може да използва лабораторията винаги когато има нужда.

 

 

Женевиев бе идвала още два пъти. Първия път — когато донесе на Елена илюстрован вариант на „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго. А следващия път — компактдиск с известния мюзикъл. Не че това бе необходимо, тъй като Кайл, чрез своя приятел Бен, бе успял да намери два билета за спектакъла. За щастие, мюзикълът отново бе на турне в Париж. Елена нямаше търпение да отиде. Катедралата щеше да посети следващата неделя, заедно с Кайл и Женевиев.

Но без да се качват на кулите. Това бе нещо, което щяха да направят след раждането на бебето. Лекарката се бе изразила съвсем ясно по този въпрос — никаква преумора. И Кайл го бе възприел буквално. Включително и за мотора. Когато Елена видя тъмносиния „Ситроен“, паркиран на мястото на Хермион, се почувства толкова виновна, че отказа да се качи. Кайл трябваше да се закълне, че не се е отървал от мотора: той бе невредим, но тъй като не можеше да го държи в Париж, защото нямаше две места за паркиране, го закара в къщата си в Прованс и го остави там.

По този въпрос беше непреклонен. Нямаше никакъв шанс да го докара отново в Париж. На мотора не можеше да се закачи бебешко столче. Елена не намери думи, с които да отговори на този довод.

 

 

— Е, как върви?

Клодин си изми ръцете, преди да влезе в лабораторията. Като внимаваше да не докосва алуминиевите флакони с есенциите, се приближи до Елена, за да види по-добре съдържанието на цилиндъра, който тя държеше пред себе си.

— Връхните нотки са готови — каза тя с поглед, вперен в пипетата. — Може би дори и средните. Но основните ми убягват.

Беше бледа и напрегната. Есенциите бяха смесени, но им липсваше равновесие. Не бе напълно убедена, че е добър. Инстинктивно усещаше, че нещо липсва. Дори бе опитвала да почувства цвета, като се съсредоточаваше максимално. Но това усилие я беше изтощило и не водеше до нищо. За щастие, Кайл щеше да дойде до магазина да я вземе, защото тези дни тя се уморяваше лесно.

Докосна корема си. С всеки изминал ден състоянието й личеше все повече и повече. Скоро щеше да съобщи на Монтие за бременността си. А това бе нещо, което я тревожеше. Не знаеше как ще го възприеме той, и най-вече дали тази новина ще се отрази на Моник. Знаеше, че двамата с нея продължават да се виждат и че тя е нещастна. Тяхната връзка бе като отрова. Беше тайна, тъй като според пресата Монтие скоро щеше да се жени.

— Покажи ми — каза Клодин и потопи една хартийка в композицията. Доближи я до носа си и се вцепени. Затвори очи. Помириса го още веднъж, а после още веднъж.

Не можеше да повярва. Този парфюм все още не бе готов според Елена, а беше една от най-добрите композиции, които някога бе срещала. Тя помнеше сложната структура на Chypre, но това беше нещо ново. Аромат, изпълнен с хармония, привлекателност и свежест. Беше идеален. Думата, която най-добре го описваше, бе „точен“. Вдиша, изпълвайки дробовете си: Hesperides, без съмнение. Но не можеше да каже дали съдържа лимон, нероли, бергамот… Имаше и нещо по-деликатно. Все още го обмисляше, когато ароматът се промени и се превърна в градина, пълна с цветя, по залез-слънце. Жасминът зае мястото на розата, а след това изчезна, заменен от мириса на мускус и земя. Накрая, когато стигна до финала на това обонятелно пътуване, Клодин усети чувствеността на сандалово дърво и смирна.

— Кажи ми отново състава — нареди тя.

Елена кимна. Можеше да й прочете формулата, но предпочиташе да преговори меланжа в съзнанието си, като разделяше, подбираше и композираше есенциите една по една.

— Розов грейпфрут, лавандула и липа като връхни нотки. За средните — роза, жасмин, праскова, пелин, ангелика. И финалните — смирна, дъбов мъх, кожа и амбра.

Клодин поклати глава.

— Усетих и нещо друго… Добавила ли си и фужерна^[1] нотка?

Елена кимна.

— Да, ванилия и лавандула.

— Това не си го споменала.

Елена се намръщи. Изглеждаше, сякаш Клодин я изпитва. Какъв смисъл имаха всички тези въпроси, които задаваше, след като формулата бе написана в бележника пред нея?

— Нали ти казах, че още работя. Ароматът не е готов — напълно липсва представата за катедралата, за нейното величие. И това е един от основните аспекти. Трябва да се опитва с нови смеси и да се замени някой елемент — обясни Елена. Тази история вече започваше да й омръзва.

— Не! Така е повече от идеален.

— Но какво ти става? Разбира се, че не е идеален. Усеща се отдалеч — възрази тя. Започваше да се ядосва; не можеше да разбере поведението на Клодин.

В този момент вратата се отвори и Филип Рено влезе в лабораторията, последван от Жак Монтие.

— Какво става тук? — Тонът на Жак премина за секунда от изненадан в гневен.

— Не знаех, че вече сте се върнали. Добър вечер! — поздрави ги Елена.

— Това е повече от очевидно. — Сухият отговор на Филип я обърка.

Той скръсти ръце на гърдите си; изражението му беше сериозно, а погледът — обвинителен.

Елена погледна Клодин, която мълчеше. Напрежението в стаята беше осезаемо. Запита се какво ли се случва. Тръпка на страх пробяга по гръбначния й стълб, засилена от странното поведение на колежката й. Реши да се намеси; беше по-добре да обясни всичко. Може би Клодин не бе съобщила на Монтие, че тази вечер щяха да продължават с търсенето на меланжите.

— Мисля, че в аромата липсва една нотка — каза Елена и се протегна да вземе бележника, в който си водеше записки през деня.

— Не пипайте този бележник — извика Филип.

Но Клодин бе по-бърза и го грабна от ръцете й.

Елена инстинктивно се дръпна уплашено.

— Вие всички полудели ли сте? — гласът й беше по-слаб и от шепот.

Клодин не отговори, само стисна в ръце бележките на Елена. Филип продължаваше да я гледа с пренебрежение.

— Какво правите в лабораторията? Вие нямате разрешение да влизате. Как е влязла? — изръмжа той към Монтие.

— Разбира се, че имам разрешение. Вие ми подписахте разрешението. — Елена не можеше да разбере. Грабна картата и му я показа.

Жак почервеня от гняв.

— Тази карта е фалшива.

— Чувате ли я, господине? Какво ви казах? Толкова е безсрамна, че дори не се и опитва да излъже — каза Филип.

Първоначалната изненада на Елена се превърна в недоумение, а след това в гняв. Нещо в тази история не беше наред.

— Трябва да си намерите добър психотерапевт, Рено — имате нужда.

Той поклати глава. Лицето му беше пурпурно.

— О, не. Вие ще имате проблеми, и то големи. Искали сте да откраднете формулите? Но те не са тук. — Той произнесе отчетливо думите, сякаш говореше на някакъв идиот, и това вбеси Елена. — Тук няма нищо, което вие може да правите — освен да повредите апаратурата, разбира се.

— Защо, по дяволите, той се държи така с мен? Какво съм направила?

Филип се наежи.

— Вие още от самото начало не бяхте честна с нас.

— Но какво говорите? — прошепна разстроено Елена. Тревогата, която я измъчваше цял ден, вече се беше превърнала в буца; която притискаше стомаха й. — Този спор е абсурден.

Опита се търпеливо да си събере мислите и да си обясни всичко. Вероятно не искаха тя да работи по парфюма. Но Клодин й бе дала нужните разрешения — те със сигурност знаеха това!

— Парфюмът „Нотр Дам“ е амбициозен проект, знам, но…

— За какво говорите, по дяволите? — Монтие вече бе много ядосан. С две крачки стигна до Клодин, която така и не си отвори устата.

— Искам да знам какво правите. Каква е тази история с някакъв парфюм „Нотр Дам“?! — възкликна той.

— Нищо — просто дреболия. Елена, мадмоазел Росини, днес направи една голяма продажба, затова реших да я поощря, като й покажа как се композира парфюм. Една клиентка поиска аромат, който да напомня за величието на „Нотр Дам“. Тя е известна писателка, госпожа Бинош. Тъкмо пробвахме смесите и тя ми даде няколко идеи.

Филип стисна зъби и повтори:

— Не е позволено да се влиза в лабораторията.

— Както ти каза, тук няма нищо, което би могло да се вземе — каза Клодин, без да го поглежда.

— Престанете и двамата! — Жак се протегна. — Бележникът, моля.

Клодин му го подаде. Жак започна да го прелиства. Страниците бяха изписани с формули, опити и бележки. Познаваше почерка на Клодин, и това не беше написано от нея! Но така или иначе, той никога не бе подписвал пропуск за Росини. Дори не се замисли какво е възнамерявала да направи Клодин, като е въвела тайно Елена. Защото му бе ясно. Щеше да се заеме и с двете по-късно. Единственото нещо, което наистина го интересуваше в този момент, беше парфюмът, а не този, който го е създал. Той хвърли бърз поглед към меланжите. Приличаше на видение, чиста интуиция. Тя беше следвала една много остаряла техника, бе тръгнала от отделните нотки. Първо връхните, а после бе намерила основните. Никой днес не би си играл така. Но ароматът беше хубав — дори повече от хубав. Той прочете някои от по-сложните пасажи, след това внимателно хвана цилиндъра и го вдигна към носа си.

Късмет — просто късмет, продължаваше да си повтаря. Но нотките, излъчвани от аромата, бяха опияняващи. Как, по дяволите, бе получила такава хармония, без да използва по-модерни техники? Жак се навъси. Внезапно неприязънта се превърна в открита враждебност.

Елена Росини може и да си вярваше, че е парфюмерка, но той не се лъжеше. Нямаше да си промени мнението относно способностите на тази жена, само защото тя някак си бе успяла да улучи добрата комбинация. Тази мисъл му помогна да се почувства по-добре. Да, трябваше да направи така, че тя да стои далеч от лабораторията.

— Станало е недоразумение, госпожице. Вие не сте назначена тук, за да създавате парфюми. Говорихме за това. Имаме опитен персонал, който се занимава с тази задача. Вашата работа е да продавате. Трябва да съсредоточите усилията си там, а композицията на парфюми да оставите на хората, които притежават нужните умения. Както виждате, не сте подходяща за тази деликатна задача. Парфюмерията не е изкуство, при което са позволени импровизации.

Елена стоеше като вкаменена. Изслуша това, което каза Клодин, без да й противоречи, защото не знаеше какво да каже. Беше се доверила на тази жена, а сега бе измамена. Изведнъж всичко й стана ясно. Клодин искаше формулата на парфюма за себе си. Ето защо й бе позволила по своя инициатива да я създаде, без знанието на шефовете. А тя се беше хванала. Дори не се бе сетила да провери дали Филип, или Монтие са наясно с този проект. Изобщо не бе попитала, защото това, което я бе погълнало изцяло, беше създаването на парфюма на Нотр Дам: в края на краищата, отговорността бе нейна.

Но тя нямаше повече да работи там. Нямаше да остане на това място нито миг повече.

— Знаете ли какво ще ви кажа, Монтие? Вие сте прав. Това е недоразумение. — Тя си свали престилката. — Ще си взема моите неща и ще ви оставя задачата да създавате, продавате и носите вашите парфюми — каза тя и тръгна към вратата. После спря и се обърна.

— Върнете ми бележника.

На лицето му се появи подигравателна усмивка.

— Това ли? — каза той и посочи бележника със записките.

— Именно.

Елена стисна зъби — търпението й се бе изчерпило. Задържа вниманието си върху Жак, защото ако беше погледнала Филип или Клодин, щеше да се разкрещи.

— Това не ви принадлежи. Всичко, което е създадено, изпитано или просто експериментирано вътре в „Нарцисус“, е мое. Не сте ли чели договора?

— Как така?

Жак се усмихна.

— Възможно е тази клауза да ви се е убягнала. От друга страна, това е от компетенцията на парфюмерите, а вие, госпожице, както вече казах, бяхте назначена на друга позиция.

Елена не за първи път се срещаше с човешката подлост. Но това желание да нараняваш, да унижаваш съзнателно, беше нещо съвсем ново за нея. Тази злоба бе студена и лепкава. Прилоша й. Опита се да потисне дълбоката погнуса, която изпита. Нямаше да се предаде пред тези хора. Трябваше да издържи. В главата й се въртеше една-единствена мисъл: да намери изход, да се махне от това място и да забрави за тези хора.

В погледа, който отправи към Монтие, вложи цялото пренебрежение, на което беше способна. После си тръгна, защото не искаше да диша един и същ въздух заедно с тях.

— Задръжте бележките ми — прошепна на излизане.

Те не й трябваха. Не бяха нищо друго, освен нейните разсъждения и стъпките по пътя. Естествено, бяха записани и меланжите и един добър парфюмерист можеше да възстанови всичко, но тя в последния момент бе променила количествата. Когато Клодин влезе, тя тъкмо се канеше да нанесе промените. Трябваше да се направи газова хроматография, помисли си Елена. Този анализ беше единственият начин, чрез който да се определи със сигурност кои видове есенции и какви количества от тях са използвани в състава на парфюма. Това беше слаба утеха, но й даде сили да натисне бутона, за да отвори вратата. Излезе в коридора, облече си якето, взе си чантата от шкафчето и излезе през задната врата.

Въздухът се блъсна в кожата й като ледена стена. Остана неподвижна за миг, опитваше се да свикне. Беше й лошо. Болката започваше в гърдите и свършваше в гърлото й. Но тя не плачеше. Макар че може би щеше да е по-добре. Гневът й, този възел, стоеше до нея като предупреждение. Току-що се бе почувствала ограбена заради глупавата си вяра в околните. И искаше да запомни това завинаги. Беше загубила работата си, бъдещето си, мечтите си, благодарение на онази, която лековерно бе смятала за лоялна колежка. За втори път й се случваше да се довери на погрешен човек.

Пъхна ръце в джобовете си. Минувачите около нея бързаха нанякъде. Не забелязваше хората, не усещаше нищо. Бе увита в дебел слой изтръпналост като в пашкул. Само трябваше да върви; скоро щеше да стигне Маре и къщата си. Сигурно трябваше да я напусне, помисли си тя. Но в този момент не искаше да мисли за това.

Изведнъж чу глас зад себе си:

— Елена, какво става? Защо не ме изчака? Казах ти, че ще дойда да те взема.

Продължи да върви. Единият крак пред другия — можеше да го прави. Междувременно той не спираше да я вика. Но тя не искаше да отговаря, а и какво можеше да му каже?

— Не те изчаках, защото не можех да остана и минута повече на това място.

Кайл я погледна с напрегнато изражение. Тъй като Елена продължаваше да мълчи, той я хвана за ръката и влязоха в едно кафене.

— Чаят прави чудеса — каза той и й помогна да си съблече якето. Поръча за двамата по едно парче шоколадова торта.

— Сама ли ще седнеш или да ти помогна? — Кайл говореше с небрежен тон, но беше притеснен до смърт. Елена беше толкова бледа, че той се изплаши. Трепереше, очите й блестяха от гняв.

— Напуснах работа — каза тя. Продължаваше да стои права.

Кайл прокара пръсти през косата си.

— Ясно. Ще намериш по-добро място. Явно това не ти харесваше особено.

Трудно му беше да изрече тези думи, и дори да седи в кафенето. Изгаряше от желание да отиде и да поиска обяснение от шефа на Елена. Реши, че може би ще го направи. Но сега само искаше тя да седне, да си изпие чая и да започне да диша нормално.

— Открадна ми бележките. Каза, че всичко, което се прави там, е негова собственост.

Кайл каза приглушено:

— Защо не ми разкажеш подробно всичко отначало? — Опитваше се да запази някакво подобие на спокойствие.

Елена въздъхна. Когато сервитьорът пристигна с поръчките, тя най-после реши да седне.

— Изпий го, докато е горещ. — Кайл й подаде парчето торта, сложи захар и лимон в чая. Тя се нахвърли върху тортата и той се усмихна.

Беше нужно още известно време, докато Елена започне да говори. Той запълни това време на очакване, като й разказа как е минал денят му, за подвизите на Джон, и какво мисли да приготви за вечеря.

— Помниш ли госпожа Бинош?

Кайл кимна.

— Разбира се, дамата с Нотр Дам.

— Днес работех върху парфюма й… — Елена му разказа всичко за този ужасен ден. В края на разказа долната й устна трепереше. Преглътна малко чай заедно със сълзите, които напираха в очите й, но реши, че няма да ги пролее.

Когато приключи с разказа си, въздъхна дълбоко и преглътна.

— Взе ми бележника, в който си водех записки.

Кайл стисна юмрук.

— Не разбирам как така Мони още е с него. Той е ужасен човек — прошепна Елена, а после закри устата си с ръка. — Не се чувствам много добре.

— Искаш ли да се прибираме?

Елена поклати глава.

— Казах му го, знаеш ли?

Кайл хвана ръката й и я задържа в своята. Беше мека и студена.

— Кое?

— Това, че е жалък.

Кайл се усмихна безрадостно. Той със сигурност щеше да си побъбри с този Монтие и да му каже доста неща.

— Още ли си гладна?

Тя поклати глава.

— Искаш ли да отидем на разходка? Само до реката.

Защо не? Така или иначе, на следващия ден не беше на работа. Облече си якето и последва Кайл. Нощта приличаше на черен леден кристал.