Кристина Кабони
Пътят на парфюма (2)

1.

Дъбов мъх. Наситен, всепроникващ, атавистичен. Това е ароматът на постоянството и силата. Прогонва разочарованието, което тежи на душата, когато осъзнаването на грешката се просмуква в илюзорната сигурност. Смекчава носталгията по онова, което е могло да стане, а не е станало.

Ароматът, който се издигаше над Арно, беше сух като мухлясало брашно. Гадеше й се от него, както и от разочароването, което бълбукаше в нея.

Елена Росини скръсти ръце на гърдите си и се отдръпна назад. Реката пред нея течеше бавно — лятото бе горещо, рядко валеше.

— Даже няма звезди — промълви, загледана в небето.

И все пак, от време на време в хладната септемврийска нощ проблясваше малка светлинка, която се отразяваше в хромираната повърхност на любовните катинарчета, преплетени едно върху друго по железния парапета на моста — също като мислите, скупчени една върху друга в главата й.

Тя протегна ръка и докосна един от тези символи, с които влюбените сключваха истински договори до края на вечността, за да спасят чувствата си от разрухата на ежедневието.

Матео избра голям и здрав катинар, щракна го пред нея и изхвърли ключето в реката. После я целуна — Елена все още помнеше вкуса на тази целувка — и я попита дали е съгласна да живеят заедно.

Потрепери.

А сега той вече беше неин бивш приятел… и бивш съдружник.

Притисна по-плътно ръце към гърдите си и тръгна към площад „Микеланджело“, като погледна за последен път купищата любовни надежди. Скоро там щеше да бъде сложено ново катинарче, можеше да се обзаложи. Най-вероятно позлатено, ако познаваше добре бившия си приятел.

Матео и Алесия… Така се казваше новият главен готвач — жената, заела нейното място. Онази, която за известно време бе считала за своя приятелка. Колко наивна е била! За миг ги видя отново заедно. Сгушени един до друг, споделящи неща, които явно никой друг на света не беше в състояние да разбере.

Укоряваше се, че се е държала като пълна глупачка.

Трябвало е да разбере. Матео си изглеждаше все същият; не беше променил отношението си към нея. И точно това я вбесяваше. Беше несправедливо. Той не й бе дал никаква възможност.

Ускори крачка. Искаше да остави зад гърба си сцената, която се бе разкрила пред нея тази сутрин. Но напразно — тя постоянно се връщаше в мисълта й, като кадър от филм.

 

 

Елена отиде в малкия ресторант, в който бяха съдружници с Матео. Обикновено по това време той беше в кухнята и подготвяше менюто. Но когато отвори вратата, пред нея се разкри гледка, която я парализира. Хвана се за перилата, защото краката не я държаха.

Алесия и Матео скочиха на крака в опит да се прикрият.

И тримата се взряха един в друг изумени. Тишината се нарушаваше само от тежкото дишане на двамата любовници.

Елена стоеше неподвижно, останала без думи. Опитваше се да проумее сцената, на която бе станала свидетел. После мислите полека-лека започнаха да се избистрят сред бъркотията в главата й.

— Какво правите, по дяволите? — изкрещя тя.

По-късно съжали за тъпия въпрос. Искаше й се да бе реагирала по съвсем друг начин. Отговорът беше очевиден. Тя виждаше прекрасно. А и чуваше прекрасно.

Отначало Матео изглеждаше изненадан, а после се вбеси.

Ако кръвта не се бе отцедила напълно от вените й, отнасяйки със себе си и последната частица чувство за хумор. Елена би се присмяла на тази гротеска. Но остана там, със свити юмруци и блъскащо в гърдите й сърце, обидена и възмутена, в очакване той да каже нещо.

Матео дори не се погрижи да отрече. Нямаше никакви изрази от рода на „Скъпа, не е така, както изглежда“, или „Мога да ти обясня всичко“.

— Какво правиш тук? Нали трябваше да си в Милано? — озъби се той.

Реакцията му я смути: сякаш тя трябваше да се оправдава. Не се чувстваше добре, затова се върна. Но не го бе предупредила.

Беше много разстроена. Възкликна:

— Как можа?

Още едно погрешно изречение.

Мълчание, неудобство, безсилие и накрая гняв. Силата й не беше в думите, а в този момент те сякаш се бяха изпарили. Тогава тя отмести поглед от него, насочвайки го към Алесия, сякаш тя можеше да й обясни очевидното. Искаше й се да я удари с всички сили, да я смачка. Нима не си даваше сметка какво бе направила току-що?

С Матео бяха сгодени вече над две години. Някой ден щяха да се оженят. Всъщност, той не й беше поискал ръката, но нали живееха заедно? Нали Елена беше инвестирала голяма част от спестяванията си в този проклет ресторант?

А сега мечтите й, плановете й… Всичко бе приключило!

— Не се дръж така — няма смисъл. Случват се такива неща…

Точно тогава възмущението й взе връх и вместо да рухне, съкрушена от изневярата, тя усети как я обзема жесток гняв.

Миг след това полетя един тиган, насочен към двойката, която се скри зад масата. Звънът от удара на метала в пода отбеляза края на случката.

Елена си тръгна, обръщайки гръб на онова, което до този момент бе считала за своето бъдеще.

 

 

Някой наблизо се изсмя и това я изтръгна от мислите й, изпълнени с горчиво-сладки спомени.

Матео Ферари никога не се бе харесвал на баба й Лучия.

А тя го обожаваше от самото начало. Изпълняваше всичките му желания, без да му противоречи; грижеше се за него… Смяташе, че това е задължение на всяка вярна партньорка. Нищо не биваше да ги разделя — така бе решила. Незначителните и безсмислени връзки не бяха за нея, никога не се бе интересувала от тях. Матео беше човекът, от когото имаше нужда. Искаше да има семейство, обичаше децата. Това за нея беше най-важното. Това беше причината, поради която го бе избрала, и бе направила всичко възможно, за да поддържа отношенията им, без да се оплаква.

Но въпреки това той й бе изневерил.

Точно от това я болеше най-много. Макар че се бе старала и бе дала всичко от себе си, резултатът беше повече от отчайващ. Беше истинска катастрофа.

 

 

Тази нощ беше пълно с народ. Хората в центъра на Флоренция се прибираха на зазоряване. Площадите бяха препълнени с артисти, студенти и туристи, които стояха и си говореха под уличните лампи, или в по тъмните ъгълчета, подходящи за други, много по-интимни срещи.

Елена вървеше, потънала в спомените си, заобиколена от ароматите на квартал „Санта Кроче“. Познаваше всяка неравност по пътя, всяко изтъркано от вековете камъче. Очертанията на къщите се редяха пред уморения й поглед. Рекламните надписи на магазините светеха в тъмното. Сякаш нищо не се бе променило. Остана удивена от удоволствието, което изпита, когато видя отново тези места.

Не беше идвала в къщата от цяла година, дори повече. Откакто баба й почина, не бе стъпвала там.

Но все пак това беше светът, с който бе свикнала от малка. Учеше в основното училище, а после в гимназията при монахините на ул. „Дела Колона“, на две крачки от къщата на семейство Росини. От същите тези прозорци гледаше как си играят другите деца.

Но никое от тях не разбираше от парфюми. Никога не бяха виждали дестилатор; не можеха да си представят, че мазнината попива миризмата. Специфичен, абсолютен аромат или смес — това за тях бяха думи, лишени от смисъл.

Но всички имаха майки и бащи.

Първоначално не им обръщаше внимание, но постепенно започна да завижда на подредения им свят. Искаше да стане част от него; искаше да е като тях.

Родителите на нейните съученички винаги бяха много любезни с нея: обсипваха я с подаръци и покани. Нямаше нито един празник, на който тя да не е поканена. Но й се усмихваха само с устни, не и с очи. Изглеждаха разсеяни, сякаш искаха да приключат по-бързо, защото имат друга работа. Занимаваха се с нея по задължение, а после я забравяха.

И тогава разбра.

Горчивият вкус на срама я отдалечи и от онези приятелки, които сякаш не обръщаха внимание на странната къща, в която живееше, и на това, че баба й ходеше на всички училищни тържества и на родителските срещи. Естествено, сред децата имаше и други сираци… Но работата беше там, че тя си имаше майка.

Пропъди с яд този спомен. Вече от години не се сещаше за това. Да се самосъжалява… Само това й липсваше!

Преглътна горчивината и ускори крачка. Вече почти бе стигнала.

Високите каменни стени на големите сгради наоколо сякаш я приветстваха с добре дошла и я утешаваха. Хладният въздух се бе сменил със студен; от паважа се излъчваше остър мирис на влага. Елена го вдиша, в очакване той да се смеси с мириса от реката.

Мирисът на миналото, мирисът на изгубените неща.

Спря пред една масивна врата и пъхна стария ключ в ключалката. Затвори очи за миг и веднага се почувства по-добре.

Беше се върнала.

Но въпреки че това беше единственото смислено нещо, което можеше да направи, нямаше как да превъзмогне дълбокото чувство за поражение. Беше си тръгнала, твърдо решена да промени живота си. А сега отново бе тук — в къщата, която някога бе изоставила, изпълнена с надежди.

Изкачи бързо стълбите, като избягваше да гледа двата тъмни коридора на партера, водещи към някогашната лаборатория и бутика на Лучия Росини. Отиде в банята, взе набързо душ, смени чаршафите и се пъхна в леглото.

Лавандула, бергамот, салвия. Техният аромат се усещаше из цялата къща, всепроникващ като самотата, която стягаше сърцето й. Миг преди да се предаде на умората, й се стори, че една нежна ръка я погали по косата.

На следващата сутрин се събуди много рано, както винаги. За момент остана неподвижна, вперила очи в тавана. Сърцето й биеше силно. Беше оставила щорите вдигнати, затова беше толкова светло. Слънцето огряваше пода и леглото. Но ароматът на къщата си проправи път през вцепенението, което все още я обгръщаше.

Стана, защото не знаеше какво друго да направи. Слезе долу и седна там, където винаги седеше като дете. Погледна полираната дървена маса и осъзна колко е голяма. Намести се на стола с неудобство. А после настана тишина. Мрачна, потискаща тишина.

Бих могла да пусна телевизора, каза си тя. Но нямаше такъв — баба й винаги бе мразила телевизията. Честно казано, и тя не я харесваше особено. Предпочиташе да чете.

Но всичките й книги бяха останали при Матео.

Силна болка избухна в гърдите й. Сега, когато всичко се бе изпарило — мечтите й, плановете й — какво щеше да прави?

Огледа се наоколо, чувствайки се изгубена.

Всичко наоколо й бе до болка познато. Обичаше тези стари, странни вещи. Окачените по стените чинии, съдовете от емайлирана теракота, в които баба й слагаше пастата, мебелите, които беше задължена да лъска. Би трябвало да не се чувства толкова самотна, заобиколена от тези неща. Но все пак имаше усещането, че е куха, изпразнена от съдържание.

Изправи се, изкачи стълбите с наведена глава и влезе право в своята стая. Щеше да се обади на Мони — трябваше да й разкаже всичко. За Матео, този червей, и за Алесия. Чудна двойка. Обзе я желание ги наругае. Тъй като беше сама и нямаше да възмути никого, реши да го направи, и то на глас. Започна тихо, после повиши глас, а накрая вече крещеше. Продължи, докато се почувства смешна, и чак тогава спря.

Седна на леглото и набра номера на Моник. Избърса ядосано сълзите си. Не биваше да плаче — тя щеше да разбере. Приятелката й не обичаше хленчещи хора. Въздъхна, докато броеше позвъняванията.

Откога не се бяха чували с Моник? От месец, помисли си; може би два. Ами, да… Тя беше прекалено заета с ресторанта и с изискванията на Матео.

— Да?

— Мони, ти ли си?

— Съкровище, как си? Знаеш ли, че точно за теб си мислех! Какво правиш?

Елена не отговори, само стискаше мобилния телефон в ръката си. И изведнъж избухна в плач.