Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последното кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Бърнард Корнуел

Заглавие: Последното кралство

Преводач: Деян Кючуков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 04.03.2015

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1669-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10598

История

  1. — Добавяне

Част втора
Последното кралство

Глава седма

Заселих се в Южна Мерсия. Намерих друг свой вуйчо, на име лорд Етелред, син на Етелред, брат на Етелулф, баща на Етелред и брат на друг Етелред, който се падаше баща на Елсуит, съпругата на Алфред. Този лорд Етелред, с цялата си объркваща рода, неохотно ме призна за племенник, макар приемът му да стана малко по-топъл, когато му поднесох две златни монети и се заклех върху разпятието, че това е всичкото състояние, което притежавам. Той взе Брида за моя любовница, което не бе лъжа, и не я удостои с по-нататъшно внимание.

Пътуването на юг бе тягостно, както всички зимни пътувания. За известно време се подслонихме в планинска ферма край Меслах и стопаните там ни взеха за бегълци от закона. Стигнахме до порутените им колиби една вечер, полузамръзнали от вятъра и снежната лапавица, и платихме за храната и нощувката си с няколко брънки от веригата на сребърното разпятие, подарено ми от Елсуит. През нощта двамата най-големи синове нахълтаха с цел да ни вземат и останалото сребро, но Брида и аз бяхме будни, донякъде очакващи подобен опит. Аз държах Змийски дъх, а тя Жилеща оса и заплашихме, че ще ги скопим, ако сторят още една крачка. След това семейството стана по-дружелюбно или поне по-сговорчиво, особено след като им казах, че Брида е магьосница. Те бяха езичници, подобно на много други английски еретици, обитаващи високите хълмове, и дори нямаха представа, че датчаните превземат страната им. Живееха откъснато от другите населени места и мърмореха молитви към Тор и Один. Останахме при тях шест седмици, като заработвахме прехраната си, цепейки дърва, доейки овце и пазейки кошарата от вълци.

В началото на пролетта продължихме нататък. Заобиколихме отдалеч Хрепандуне, защото тук бе разположен дворът на Бургред, при когото бе избягал злощастният Егберт от Нортумбрия, а и около града се бяха заселили много датчани. Аз не се боях от датчаните — можех да говоря езика им, знаех шегите им, дори ги харесвах, но се опасявах, че ако до Йоферуик стигне вест, че Утред от Бебанбург е още жив, Кяртан може да обяви награда за главата ми. Във всяко селце, откъдето минавахме, разпитвах за лорд Етелулф, загиналия при битката с датчаните при Редингум. Така научих, че е живял в място, наречено Деораби, но датчаните взели земите му, а по-малкият му брат отишъл в Сиренсестър, намиращ се в крайните южни части на Мерсия, близо до границата с Уесекс. Вестта ме зарадва, защото датчаните бяха съсредоточени основно на север, и ние се упътихме към Сиренсестър, за да открием, че това е поредният римски град, добре укрепен със стени от камък и дърво, а Етелред, братът на Етелулф, е негов лорд и господар.

Когато пристигнахме, той тъкмо заседаваше в съда и ние изчакахме в залата сред тълпата от тъжители и зяпачи. Видяхме как двама мъже бяха бити с пръчки, а трети жигосан по лицето и пратен в изгнание заради кражба на добитък. После приставът ни избута напред, мислейки, че и ние търсим възмездие за някаква щета. Нареди ни да се поклоним, аз отказах и той се помъчи да ме наведе насила. Цапнах го през лицето и това привлече вниманието на Етелред. Той бе висок мъж, отдавна прехвърлил четирийсетте, с плешиво теме, огромна брада и изражение, мрачно като на Гутрум. Когато ударих пристава, той даде знак на стражите, подпиращи се по стените, и изръмжа:

— Кой си ти?

— Лорд Утред — отвърнах и титлата накара стражите да спрат, а пристава притеснено да се отдръпне встрани. — Син съм на Утред от Бебанбург — продължих — и на съпругата му Етелгифу. Аз съм твой племенник.

— Ти си момчето на Етелгифу? — изгледа ме учудено той. Видът ми трябва да е бил окаян, защото бях мръсен от пътуването, разчорлен и парцалив, но затова пък имах меч и сакс на кръста, а също чудовищна гордост.

— Да, на твоята сестра — рекох, без да съм сигурен, че тъкмо това е роднинската им връзка. Оказа се, че съм улучил. Лорд Етелред се прекръсти в памет на по-малката си сестра, която едва помнеше, махна на стражите да се отдалечат и ме попита какво искам.

— Подслон — казах и той кимна неохотно. Разправих му, че след смъртта на баща си съм бил пленник на датчаните, и той не се усъмни, макар да не беше във възторг от появата ми, означаваща, че ще трябва да храни още две гърла. Родството обаче налага известни задължения и той не се отметна от своите, като изключим това, че се опита да ме убие.

Земите му, които се простираха на запад до река Сеферн, бяха обект на постоянни набези от страна на бритите от Уелс. Уелсците бяха наши стари врагове, същите, помъчили се да спрат дедите ни да превземат Англия. Дори името им за Англия е Лоегир, което ще рече Изгубена земя, и те постоянно мечтаят как ще си я вземат обратно, пеят песни за възвръщането й и имат свой велик герой на име Артур, за когото разправят, че спял в гроба си, но един ден щял да се пробуди и да поведе уелсците за велика победа над англичаните, която да им върне Изгубената земя, ала засега нищо от това не се е случило.

Около месец след пристигането ми Етелред научи, че шайка въоръжени уелсци са пресекли Сеферн и отвличат добитък от земите му край Фромтун. Той пое на юг с отряд от петдесет души да ги разчисти, като заръча на началника на градския гарнизон, мъж на име Татуайн, да пресече пътя им за отстъпление край древния римски град Глевесестър. Той даде на Татуайн двайсет бойци за целта, в това число и мен.

— Ти си едър момък — каза ми Етелред на тръгване. — Бил ли си се някога в стена от щитове?

Поколебах се, изкушен да излъжа, но реших, че ръчкането с меч между краката на мъжете при Редингум не е съвсем същото.

— Не, милорд — отвърнах.

— Време е да се научиш. Този меч все трябва да върши някаква работа. Откъде го взе?

— Беше на баща ми — излъгах, понеже не ми се обясняваше, че всъщност не съм бил пленник на датчаните. При това, ако кажех, че оръжието е подарък, Етелред можеше да очаква да му го дам. — Единственото, което ми е останало от него — добавих патетично.

Той изсумтя и ме отпрати с ръка, но заръчал на Татуайн да ме сложи в първите редици, ако се стигне до сражение. Знам го, защото самият Татуайн ми го довери, след като всичко приключи. Той бе огромен мъж, висок колкото мен, с гърди като на ковач и масивни ръчища, по които правеше татуировки с игла и мастило. Те бяха просто безформени петънца, но той се хвалеше, че всяко означава един враг, когото е убил в битка. Веднъж се опитах да ги преброя, но на трийсет и осмото се отказах. Ръкавите му скриваха останалите. Той не беше доволен от присъствието ми в отряда си, а още по-малко от настояването на Брида да ме придружи, но аз му казах, че тя е положила пред баща ми клетва винаги да стои до мен, а също че е изкусна жена, владееща заклинания, които ще объркат врага. Татуайн повярва на лъжите ми или пък реши, че след като ме убият, хората му ще могат да се позабавляват с Брида, а той самият да поднесе Змийски дъх в дар на Етелред.

Уелсците бяха прекосили Сеферн високо по течението, после бяха свърнали на юг, към тучните ливади, изобилстващи от угоен добитък. Те обикновено правеха набезите си бързо, преди мерсийците да успеят да реагират, но този път Етелред узна за идването им навреме и пое насреща им, докато Татуайн ни поведе на север, към един мост през реката, който представляваше най-прекият път за отстъпление към Уелс.

Грабителите попаднаха право в капана. Стигнахме моста по здрач, пренощувахме в полето, преди съмване бяхме вече на крак и точно когато слънцето се показа, видяхме уелсците да се задават, водейки крадения добитък. Те опитаха да ни подминат, но конете им бяха уморени, а нашите отпочинали, и щом разбраха, че няма да ни се изплъзнат, се върнаха към моста. Ние направихме същото и слязохме от седлата, оформяйки стена от щитове. Уелсците изградиха своята стена насреща ни. Бяха двайсет и осем на брой, мъже с дивашки вид, рошави коси, дълги бради и парцаливи дрехи, но оръжията им изглеждаха добре наточени, а щитовете — здрави.

Татуайн, който назнайваше езика им, викна, че ако се предадат без бой, ще получат милостиво отношение от господаря му. Единственият отговор бе дружен вой, а един дори се обърна, смъкна гащите си и ни показа мръсния си задник, което при тях минаваше за голяма обида.

После не се случи нищо. Те стояха насред пътя, а ние преграждахме достъпа им до моста. От тяхна страна се носеха обиди, но Татуайн ни забрани да им отговаряме. На един или два пъти изглеждаше, че всеки миг ще се метнат на конете и ще се опитат да избягат, препускайки на север, но щом проявяха подобен признак, Татуайн веднага нареждаше на слугите да доведат нашите коне. Уелсците разбираха, че ще ги преследваме и настигнем, затова се връщаха в строя и ни засипваха с подигравки, задето не ги нападаме. Но нашият водач не беше глупак. Виждаше численото им превъзходство и знаеше, че в открито поле ще имат преимущество, докато тук каменните парапети на моста пазеха фланговете ни, затова изчакваше те да ни атакуват. Аз бях по средата на редицата, държейки стар щит с разхлабена дръжка, подарък от вуйчо ми, а той стоеше до мен. По-късно разбрах, че е бил готов, щом падна, да заеме моето място.

Татуайн отново опита да убеди уелсците да се предадат, обещавайки им, че само половината ще получат смътно наказание, но тъй като останалите щяха да загубят по едно око и една ръка, предложението не ги привлече. Продължихме да стоим и да се гледаме и вероятно щяхме да го правим до мръкване, ако не се бяха приближили няколко местни хора. Един от тях имаше лък и стрели и започна да стреля по уелсците, които се наливаха усилено още от сутринта. Татуайн бе раздал по малко пиво и на нас, но само колкото да си наквасим устата.

Аз бях неспокоен, нещо повече, бях ужасѐн. Нямах никакви доспехи, докато останалите от отряда носеха ризници или здрави кожени брони. Татуайн имаше шлем на главата, а аз — само своята коса. Очаквах да умра, ала си спомних уроците си и преметнах Змийски дъх на гърба си. Мечът се вади много по-бързо през рамо, а очаквах да започна боя с Жилеща оса. Гърлото ми бе пресъхнало, един мускул на десния ми крак потрепваше, стомахът ми бе свит, но целият този страх бе примесен и с възбуда. Животът най-сетне ме бе довел дотук, до стената от щитове, и оцелеех ли след нея, щях да съм истински воин.

Стрелите летяха една след друга и повечето отскачаха от щитовете, но поредната извади късмет, плъзна се коварно и се заби в гърдите на един от уелсците. Мъжът падна и тогава предводителят им изгуби търпение. Нададе пронизителен крясък и ни нападнаха.

Това бе малък граничен сблъсък, не истинска битка. Разпра за добитък, а не сражение на армии, ала бе моят първи ръкопашен бой, затова инстинктивно почуках с щита си в тези на съседите, за да съм сигурен, че краищата им се застъпват и стиснах дръжката на Жилеща оса, готвейки се да нанеса удар отдолу. Приклекнах леко, за да поема сблъсъка, а уелсците връхлетяха, виейки като обезумели. Целта им бе да ни уплашат, но аз бях твърде концентриран върху онова, което ме бяха учили, за да се разсейвам от целия този шум.

— Сега! — изкомандва Татуайн и всички изнесохме щитовете напред. Усетих върху своя удар със силата на чука на Еалдулф, стоварващ се върху наковалнята, и видях над мен да се издига брадва, готова да разцепи черепа ми. Приведох се, вдигнах щита и забих Жилеща оса в слабините на нападателя, точно както ме беше учил Токи. Тя влезе леко като в масло, а раните на това място са жестоки, смъртоносни. Уелсецът нададе ужасяващ писък, като жена при раждане, и саксът заседна в тялото му, обливайки се в кръв чак до дръжката. Брадвата изтрополя по гърба ми и аз се изправих. Изтеглих Змийски дъх през лявото си рамо и замахнах срещу мъжа, нападащ съседа ми отдясно. Ударът се получи добър и острието на Еалдулф не ме подведе, разсичайки главата му. Дръпнах го обратно и се втурнах напред. Падналият с Жилеща оса в чатала беше в краката ми и аз стъпках лицето му. От гърдите ми се изтръгна вик, вик на датски, вещаещ тяхната смърт, и изведнъж всичко стана лесно. Прекрачвайки първата си жертва, за да довърша втората, бях нарушил строя, обаче това нямаше значение, защото Татуайн щеше да запълни мястото ми. Вече бях в пространството на уелсците, но с двама мъртъвци край себе си. Трети противник се обърна към мен и мечът му описа свистяща дъга, която посрещнах с центъра на щита си. Докато опитваше да прикрие собственото си тяло, забих върха на Змийски дъх в гърлото му, извадих го и се извъртях обратно, тъй че острието издрънча в нечий щит зад гърба ми. Обърнах се, обзет от дива ярост, и нападнах четвърти мъж, поваляйки го на земята с тежестта си. Той изкрещя за милост, но не я получи.

В мен кипеше радост, радостта на меча. Аз танцувах от радост, къпех се в нея. Радостта на воина, радостта на битката, която Рагнар толкова често бе описвал. Ако един мъж не я е познал, не е никакъв мъж. Това не беше истинско сражение, не беше истинска сеч, а само изтребване на крадци, но бе моят първи бой и боговете ме бяха осенили, бяха дали бързина на ръката ми и сила на щита ми. Когато всичко приключи и аз танцувах сред кръвта на мъртвите, се чувствах всесилен, неуязвим. В този миг можех да покоря целия свят и съжалявах единствено, че Рагнар не е тук да ме види, но после се сетих, че може да ме гледа от Валхала, затова вдигнах Змийски дъх към облаците и извиках името му. Често съм виждал младежи да излизат със същия възторг от първата си битка, а после съм ги погребвал след следващата. Младите са глупци, а аз бях млад. Но бях добър в боя.

С крадците на добитък бе свършено. Дузина от тях лежаха убити или се гърчеха в предсмъртни мъки, а останалите избягаха. Настигнахме ги без особен труд, един по един, и ги избихме. След това се върнах при мъжа, чийто щит бе блъснал моя, когато стените се срещнаха. Трябваше да настъпя с крак окървавения му чатал, за да изтегля Жилеща оса от обгърналата я плът, и единственото, което изпитвах, бе желание да убивам още врагове.

— Къде си се учил да се биеш, момче? — попита ме Татуайн.

Обърнах се към него като към враг, с пламтящо от гордост лице, а саксът потрепваше в ръката ми, сякаш жаден за още кръв.

— Аз съм нортумбрийски лорд — казах.

Той замълча, гледайки ме предпазливо, сетне кимна.

— Да, милорд. — Пресегна се и опипа мускулите на дясната ми ръка. — Къде си се учил да се биеш? — повтори, пропускайки обидното „момче“.

— Наблюдавал съм датчаните.

— Наблюдавал си ги, значи — рече с равен тон. Погледна ме в очите, после се усмихна широко и ме прегърна. — Бог ми е свидетел, не си поплюваш. Това първата ти стена от щитове ли беше?

— Първата — признах.

— Но няма да е последната, смея да кажа, няма да е последната.

И беше напълно прав.

 

 

Може понякога да звуча нескромно, но разказът ми е истина. Днес държа на служба поети, които да ми съчиняват възхвали, но само защото това се очаква от един господар. Често се чудя защо тези стихоплетци трябва да получават пари. Те не орат и не сеят, не убиват врагове, не гледат добитък и не ловят риба. Просто вземат сребро в замяна на голи думи, а думите са безплатни. Хитър начин да преживяваш, ала всъщност ползата от тях е колкото от свещениците.

Не е лъжа, че се бих добре, но аз бях отраснал, мечтаейки само за битки, бях млад и безразсъден, при това притежавах сила и бързина, а враговете ни бяха уморени. Оставихме отрязаните им глави върху перилата на моста, като поздрав към бритите, отбиващи се да навестят изгубените си земи. После препуснахме на юг да пресрещнем Етелред, който несъмнено бе разочарован да ме види здрав и читав, но прие препоръката на Татуайн, че мога да съм полезен като боец.

Не че имаше кой знае с кого да се сражавам, като изключим бандитите и крадците. Етелред би се радвал да се опълчи срещу датчаните, защото тяхното владичество го тормозеше, обаче се боеше от отмъщението им и гледаше да няма вземане-даване с тях. Това не бе толкова трудно, понеже властта им в тази част на Мерсия бе сравнително рехава, но на всеки няколко седмици се случваше в Сиренсестър да се отбият датчани с искане за храна, пари или добитък и за него нямаше друг избор, освен да се подчинява. Всъщност той изобщо не възприемаше безсилния крал Бургред като свой господар. Погледът му бе обърнат по-скоро към Уесекс и ако в онези дни бях малко по-проницателен, щях да разбера, че Алфред постепенно разширява влиянието си над тези южни части на Мерсия. То не бе явно, из провинциите не патрулираха западносаксонски войници, но негови пратеници постоянно сновяха и водеха разговори с местните владетели, убеждавайки ги да придвижат войски към границата, ако датчаните отново нападнат Уесекс.

Трябваше да обръщам повече внимание на тези емисари, но бях прекалено затънал в интригите на домакинството на Етелред, за да ги забелязвам. Самият той не ме харесваше твърде, пък най-големият му син, също наречен Етелред, направо ме ненавиждаше. На възраст бе с година по-малък от мен, лесно се докачаше на тема достойнство и силно мразеше датчаните. Мразеше също и Брида, най-вече защото се бе опитал да я притисне в един ъгъл, а за награда беше получил коляно в слабините. След този случай тя бе изпратена да работи в кухнята и още на първия ден ме предупреди да не ям от овесената каша. Послушах я, разбира се, но всички останали в продължение на два дни страдаха от колики и разстройство заради плодовете от бъз и корена от перуника, които бе добавила в котела. Етелред Младия и аз вечно се карахме, обаче той стана по-внимателен, след като веднъж го заварих да бие кучето на Брида и го наложих с юмруци.

Като цяло бях трън в очите на вуйчо си. Бях твърде млад, твърде едър, твърде шумен, твърде горд и твърде недисциплиниран, но също така бях благородник и негов роднина, затова той ме търпеше и с удоволствие ме пускаше да преследвам уелските разбойници заедно с Татуайн.

Една нощ се прибрах късно след поредната неуспешна гонитба, хвърлих юздите на коня си на един слуга и влязох в голямата зала с надеждата да открия нещо за хапване. Каква бе изненадата ми, когато вместо това попаднах на отец Уилибалд, седнал да се грее пред огъня. Отначало не го познах, нито пък той мен, когато се появих потен и мръсен, с кожена наметка, високи ботуши, щит в ръка и меч на кръста.

— Остана ли нещо за ядене? — попитах тъмната фигура край камината, с надеждата, че няма да ми се наложи да паля лоена свещ и да будя спящите в кухнята слуги.

— Утред! — възкликна той и аз се взрях, за да го видя по-добре. Едва когато изсвири като кос, се досетих кой е. — Това до теб Брида ли е? — попита младият свещеник. Тя също бе облечена в кожени дрехи и препасана с уелски меч. Нихтгенга притича до Уилибалд, когото никога не бе виждал, приклекна и му позволи да го почеше между ушите. Татуайн и останалите бойци също нахълтаха, но свещеникът не им обърна никакво внимание. — Надявам се, че си добре, Утред.

— Добре съм, отче — отвърнах. — А ти?

— Не мога да се оплача — усмихна се той, очевидно очакващ да го попитам защо е дошъл в дома на Етелред, но аз се престорих на незаинтересован.

— Надявам се, не си имал неприятности, задето ни изгуби — подхвърлих вместо това.

— Лейди Елсуит доста се разгневи — призна той, — но Алфред сякаш нямаше нищо против. Затова пък се накара на отец Беока.

— На Беока? Че защо?

— Защото именно той го убеди, че искаш да избягаш от датчаните, което се оказа погрешно. Както и да е, миналото минало. А сега Алфред ме прати да те открия.

Настаних се до него. Макар да бе късно лято, нощта бе удивително студена, затова хвърлих още едно дърво в догарящия огън. Разхвърчаха се искри, а към тавана се издигна лютив дим.

— И защо те праща? — попитах с равен глас. — Да не би още да иска да ме учи да чета?

— Желае да те види, милорд.

Погледнах го с подозрение. Аз сам се наричах лорд и това бе мое рождено право, но се бях пропил с датската представа, че титлите се печелят, не се дават, а аз още не бях спечелил своята. И все пак Уилибалд ми засвидетелстваше уважение.

— Да ме види с каква цел?

— Само за да поговори с теб — отвърна Уилибалд. — И щом разговорът приключи, ще си свободен да се върнеш тук, или да отидеш където другаде пожелаеш.

Брида ми донесе малко корав хляб и сирене и аз задъвках, размишлявайки.

— За какво иска да говори с мен? — попитах Уилибалд. — За Бога?

Свещеникът въздъхна.

— Алфред е крал вече от две години, Утред, и през цялото това време го занимават само две неща — Бог и датчаните, но според мен е наясно, че с първото не можеш да му помогнеш.

Усмихнах се. Татуайн и неговите хора бяха разбудили хрътките на Етелред, дремещи под издигнатите миндери край стените, върху които те самите щяха да спят. Една от тях ме доближи, надявайки се да й подхвърля нещо, и аз погалих грубата й козина, сещайки се за Рагнар. Той обичаше своите кучета, а сега беше във Валхала, където пируваше, буйстваше, биеше се и запряташе полите на хубави жени. Надявах се във викингския рай да има и хрътки, а също глигани с големината на волове и копия с върхове, остри като бръснач.

— Има само едно условие за идването ти — продължи Уилибалд, — и то е Брида да не те придружава.

— Брида да не ме придружава? — повторих като ехо.

— Настояване на лейди Елсуит.

— А, така значи.

— Тя сега има син — каза Уилибалд. — Чудесно момченце, слава на Бога, казва се Едуард.

— Ако бях на мястото на Алфред и аз щях да я забременя, та да не ми се бърка в работите.

— Значи ще дойдеш? — усмихна се свещеникът.

Докоснах ръката на Брида, която бе приседнала до мен.

— Ние ще дойдем — обещах му и той поклати глава на моя инат, но не се опита да ме разубеждава. Защо отидох? Защото бях отегчен. Защото вуйчо ми Етелред едва ме понасяше. Защото думите на Уилибалд предполагаха, че Алфред не иска да ме прави учен, а воин. Отидох, защото съдбата предопределя нашия живот.

Потеглихме на сутринта. Беше краят на лятото и над гъстите листа на дърветата ръмеше лек дъждец. Отначало яздихме през полята на Етелред, натежали от ръж и ечемик, огласени от протяжното цвъртене на жътварките, но след няколко километра навлязохме в пустеещите земи, бележещи граничния район между Уесекс и Мерсия. Някога тези земи бяха обработвани, селата оживени, а хълмовете — покрити от стада, ала през лятото след поражението си при Еск Хил датчаните опустошиха цялата тази провинция и оттогава малцина от хората се бяха завърнали. Знаех, че Алфред иска тя отново да бъде населена, да произвежда зърно и добитък, но нашествениците бяха заплашили да убият всеки, установил се тук. Те си даваха сметка, че жителите ще обръщат очи към Уесекс за подкрепа и сами ще увеличават силата му, а Уесекс, по тяхно мнение, съществуваше единствено за да могат да го превземат.

И все пак местността не беше напълно безлюдна. В селата още се срещаха хора, а горите гъмжаха от разбойници. Не се натъкнахме на тях и това бе добре, защото голяма част от съкровището на Рагнар още се намираше у нас. Брида го носеше в изтъркана кожена торба, като всяка монета бе увита в парцалче, за да не дрънка, когато се движим.

До края на деня подминахме този район и навлязохме в Уесекс, където полята отново станаха тучни, а селищата — пълни. Нищо чудно, че датчаните така жадуваха тази земя.

Алфред беше в Уинтансестър, столицата на западносаксонците — чудесен град, разположен сред богата местност и, естествено, построен от римляните. Дворецът му също бе останал от тях, макар неговият баща да бе добавил голяма зала с красиво резбован таван. Самият Алфред в момента градеше още по-голяма църква с каменни стени, които при пристигането ни бяха скрити от дървени скелета. До нея имаше пазар и аз си спомням странното усещане да видя такова множество без нито един датчанин в него. Датчаните изглеждаха не по-различно от нас, но ако минеха сред тълпата в Северна Англия, хората им правеха път, кланяха се и в гласовете им се долавяше нотка на страх. Не и тук. Жените шумно се пазаряха за ябълки и хляб, за сирене и риба и единственият език, който се чуваше, бе отривистата уесекска реч.

Брида и аз бяхме настанени в старата римска част на двореца и този път никой не се опита да ни раздели. Дадоха ни малка, варосана стая със сламеник на пода и Уилибалд ни заръча да чакаме там. Послушахме го, но накрая се отегчихме от чакане и тръгнахме да разглеждаме двореца. Той се оказа пълен със свещеници и монаси, които ни гледаха странно, защото и двамата имахме на ръцете си гривни, покрити с датски руни. В онези дни бях още нетактичен глупак и не проявих съобразителността да ги махна. Вярно, че някои от английските воини също ги носеха, но не и край покоите на Алфред. Тук имаше много воини, някои от тях негови високопоставени васали, които му осигуряваха войска и в замяна получаваха земи, но те бяха далеч по-малобройни от свещениците. Само на шепа бойци обаче, съставящи неговата доверена гвардия, се разрешаваше да носят оръжие в двореца. Всъщност той много повече приличаше на манастир, отколкото на кралски палат. В една от стаите дузина монаси преписваха книги, дращейки усърдно с перата си. Имаше и три параклиса, единият от които край ограден каменен двор с прекрасна цветна градина, изпълнена със сладък аромат и жужене на пчели. Нихтгенга тъкмо вдигна крак да се изпикае върху един от цъфналите храсти, когато зад нас се разнесе глас:

— Тази градина е построена от римляните. — Обърнах се и видях Алфред. Паднах на коляно, както подобава в присъствието на крал, и той ми даде знак да се изправя. Носеше вълнени панталони, високи ботуши и проста ленена риза и нямаше придружители — нито охрана, нито свещеници. Десният му ръкав беше изцапан с мастило. — Добре дошъл, Утред.

— Добре заварил, господарю — отвърнах, чудейки се къде е антуражът му. Досега не го бях виждал без купчина пърхащи наоколо свещеници, но в този ден беше съвсем сам.

— Здравей и ти, Брида. Кучето твое ли е?

— Да — вирна предизвикателно брадичка тя.

— Изглежда хубаво животно. Елате.

Той ни посочи една врата, водеща явно към личния му кабинет. Вътре имаше високо писалище, на което можеше да пише прав. В четирите му ъгъла бяха закрепени свещници, но понеже беше светло, свещите не горяха. Върху малка масичка стоеше легенче с вода, в което можеше да мие ръцете си от мастилото. Имаше още миндер, застлан с овчи кожи, табуретка със струпани отгоре й шест книги и сноп пергамент, и нисък олтар с разпятие от слонова кост и два украсени със скъпоценни камъни реликвария. Върху перваза на прозореца се виждаха останки от храна. Той отмести чиниите, наведе се да целуне олтара, после приседна на перваза и се зае да остри перата си.

— Много мило от твоя страна, че дойде — започна меко. — Щях да те поканя да говорим след вечеря, но те видях в градината и реших, че можем да го сторим и сега. — Той се усмихна, а аз, бидейки недодялан простак, се намръщих. Брида приклекна до вратата редом със своя Нихтгенга.

— Разбирам от лорд Етелред, че си станал страховит боец, Утред — каза Алфред.

— Имах късмет, господарю.

— Късметът е хубаво нещо, поне така твърдят собствените ми воини. Аз самият още не съм проумял теологията му и навярно никога няма да успея. Може ли да съществува късмет, ако Бог не пожелае? — Той ме изгледа за секунда, претегляйки в ума си парадокса, ала после смени темата, явно решил да се позабавлява с него в друг ден. — Е, май сбърках, като реших да те насърча към духовното поприще?

— В насърчаването няма нищо лошо, милорд. Просто аз не искам да бъда свещеник.

— И избяга от мен. Защо?

Навярно очакваше да се смутя и да избягна въпроса, но аз му казах истината.

— Върнах се, за да взема меча си. — Щеше ми се Змийски дъх и сега да е у мен, понеже мразех да се движа без него, обаче на влизане в двореца стражата настоя да предам всичките си оръжия, дори и малкото ножче, което използвах за хранене.

Алфред кимна сериозно, сякаш това бе основателна причина.

— Толкова специален ли е този меч?

— Най-добрият в света, господарю.

Той се усмихна на наивния ми момчешки ентусиазъм.

— Значи се върна при ърл Рагнар?

Сега само кимнах, без да отвърна нищо.

— Който всъщност не те е държал в плен, нали, Утред? Напротив, отнасял се е с теб като със син.

— Аз го обичах — изтърсих, без да замисля.

Той се вторачи в мен със светлите си очи и аз се почувствах неловко, като застанал пред съд.

— И все пак — продължи меко — се говори, че тъкмо ти си го убил в Йоферуик.

Сега бе мой ред да се вторача. Бях гневен, потресен и объркан — толкова объркан, че не знаех какво да кажа. Но защо ли се учудвах? Естествено, че Кяртан ще стовари вината върху мен. С една малка подробност — той ме смяташе за мъртъв, а аз не бях.

— Това е лъжа — каза сухо Брида.

— Така ли е? — обърна се все така кротко към мен Алфред.

— Лъжа е — потвърдих сърдито аз.

— Не съм се и съмнявал. — Той остави перата, които остреше, и се пресегна към листовете пергамент, стоящи върху купчината книги. Порови из тях, докато намери онзи, който търсеше, и го разгледа внимателно.

— Киартан? Така ли се произнася?

— Кяртан — поправих го аз.

— Вече е ърл Кяртан. Счита се за голям военачалник. Притежава четири кораба.

— И всичко това е записано? — учудих се аз.

— Записвам всичко, което открия за своите врагове — отвърна Алфред. — Това е и причината да си тук. Да ми кажеш повече. Знаеш ли, че Ивар Безкостния е мъртъв?

Неволно понечих да докосна чука на Тор, висящ под ризата ми.

— Мъртъв? Не може да бъде. — Вестта ме порази. Страхопочитанието ми към него бе такова, сякаш очаквах да живее вечно, но Алфред говореше истината. Ивар Безкостния бе мъртъв.

— Паднал е убит е в сражение срещу ирландците. А синът на Рагнар се е върнал в Нортумбрия с хората си. Смяташ ли, че ще се изправи срещу Кяртан?

— Ако разбере, че е убил баща му, направо ще го изкорми — казах.

— Ърл Кяртан тържествено се е заклел, че няма нищо общо със случилото се.

— Значи лъже.

— Все пак е датчанин — отвърна Алфред, — а от тях не можеш да очакваш честност. — И ми хвърли остър поглед, несъмнено укорявайки ме за многото лъжи, които му бях поднесъл през годините. Сетне се изправи и закрачи из тясната стая. Бе заявил, че целта на идването ми е да му разкажа за датчаните, но през следващите минути говореше единствено той. Между другото спомена, че крал Бургред от Мерсия, уморен от датското потисничество, е решил да избяга в Рим.

— В Рим ли?

— Ходил съм там два пъти като малък и го помия като много разпуснат град — рече строго Алфред — но човек се чувства близо до Бога и е добро място за молитви. Бургред, макар и слаб човек, все пак даваше своя скромен принос за отпора срещу датчаните. След като се махне, можем да очакваме те да завземат земите му. Тогава ще се окажат на самата ни граница. Ще бъдат в Сиренсестър. — Той ме погледна. — Кяртан знае, че си жив.

— Наистина ли?

— Разбира се. Датчаните имат шпиони, също като нас. — А шпионите на Алфред, мина ми през ума, явно бяха ефективни, след като знаеше толкова много. — Дали Кяртан го интересува жив ли си, или не? — продължи той. — Вероятно го интересува, Утред, защото можеш да го изобличиш, разкривайки истината за смъртта на Рагнар. А ако синът му я узнае от теб, това сериозно би го застрашило. Ето защо в негов интерес е да те убие. Казвам ти това единствено за да прецениш дали си струва да се връщаш в Сиренсестър, където датчаните имат… влияние. В Уесекс ще бъдеш в по-голяма безопасност, но докога ще просъществува Уесекс? — Той остави въпроса да виси във въздуха, продължавайки да крачи напред-назад. — Уба е изпратил хора в Мерсия, което означава, че самият той няма да закъснее да се появи. Срещал ли си Уба?

— Много пъти.

— Разкажи ми за него.

Разказах му каквото знаех — че Уба е велик воин, но много суеверен, а това заинтригува Алфред, който поиска да научи всичко за гадателя Стори и за руническите пръчки. Обясних му, че Уба никога не се впуска в битка, без руните да покажат, че има шанс да я спечели, но стори ли го веднъж, се бие с неукротима ярост. Алфред си записа всичко и после попита дали познавам Халфдан, най-младия от братята. Казах, че го познавам, но бегло.

— Той се е заканил да отмъсти за Ивар — рече Алфред, — тъй че може и да не се върне в Уесекс или поне не скоро. Но дори ако Халфдан е в Ирландия, тук пак ще останат достатъчно варвари, за да ни нападат. — После добави, че очаквал да го нападнат още тази година, но датчаните били зле организирани, което нямало да трае дълго. — Догодина пак ще се върнат — каза — и мисля, че тогава Уба ще ги води.

— Или Гутрум — подхвърлих.

— Не съм забравил за него. Сега е в Източна Англия. — Алфред погледна укорително Брида, спомняйки си нейните измислици за Едмунд. Тя невъзмутимо отвърна на погледа му с полупритворени очи и той се обърна пак към мен.

— Какво знаеш за Гутрум?

Отново започнах да говоря, а той да пише. Впечатли се от костта в косата на Гутрум и потръпна, когато предадох идеята му, че всички англичани трябва да бъдат убити.

— Това е по-трудна задача, отколкото си мисли — рече, после остави перото и се заразхожда отново. — Знаеш ли, има различни видове хора и някои са по-опасни от други. Да вземем например Ивар Безкостния — боях се от него, защото бе хладен и пресметлив. Виж, Уба? Не знам, ала подозирам, че си струва да се съобразяваш и с него. Халфдан? Храбър глупак, но без мозък в главата. Гутрум? Този е най-безобиден от всички.

— Безобиден? — учудих се. Може и да го наричаха Злощастния, но Гутрум бе тачен предводител и разполагаше със сериозна войска.

— Той мисли със сърцето си, Утред, не с главата. Сърцето е податливо на промени, а главата — не. — Помня, че тогава го изгледах и си рекох, че ръси глупости като конски фъшкии, а всъщност бе прав. Или почти прав, защото се мъчеше да промени мен, но така и не успя.

През отворената врата влетя пчела. Нихтгенга щракна безполезно с челюсти подир нея и тя избръмча обратно навън.

— Но Гутрум ще ни нападне, така ли? — попита Алфред.

— Той иска да раздели силите ви. Една армия по суша, друга по море и бритите откъм Уелс.

— Откъде знаеш това? — смръщи вежди той и аз му разказах за посещението на Гутрум при Рагнар и за дългата беседа, на която бях станал свидетел. Перото дращеше безспир, хвърляйки ситни пръски там, където пергаментът беше по-грапав.

— Значи можем да заключим — каза Алфред, докато пишеше, — че Уба ще дойде по суша от Мерсия, а Гутрум по море от Източна Англия. — Тук той грешеше, но по онова време действително изглеждаше вероятно. — Колко кораба според теб ще доведе Гутрум?

— Нямам представа. Седемдесет, сто?

— Много повече от това — каза сурово Алфред. — А аз не мога да построя и двайсет, за да им се противопоставя. Ти плавал ли си някога, Утред?

— Безброй пъти.

— С датчаните?

— С датчаните — потвърдих.

— Това, което искам да направиш… — започна Алфред, но в този момент някъде от двореца се разнесе камбанен звън и той моментално прекъсна изречението си. — Време за молитва — каза, оставяйки перото. — Ще отидем заедно. — Последното не беше покана, а заповед.

— Аз имам друга работа — отвърнах и след секунда добавих: — Господарю.

Той примигна учудено, защото не бе свикнал да се противопоставят на желанията му, особено що се касаеше до молитвите, но виждайки упоритата ми физиономия, не настоя повече. По плочестата алея пред стаята му се разнесе шляпане на сандали и той ни остави, бързайки да се присъедини към отиващите на служба монаси. Скоро до слуха ни достигнаха монотонни песнопения и ние напуснахме двореца, за да се поразходим из града. Скоро намерихме кръчма, продаваща прилично пиво, каквото Алфред до момента не ни беше предложил. Посетителите отначало ни гледаха подозрително заради покритите ни с датски руни гривни и странните ни акценти — моя от север, а този на Брида — от изток, но среброто ни им вдъхна доверие, а атмосферата окончателно се разведри, когато през вратата влезе отец Беока и при вида ни вдигна за поздрав изпоцапаните си с мастило ръце:

— Търся ви под дърво и камък! Алфред иска да ви види.

— Мислех, че предпочита да се моли — казах.

— Желае да вечеря с вас.

— Дори да доживея сто години, отче… — започнах, отпивайки от чашата си.

— Дай боже да живееш още по-дълго — прекъсна ме Беока. — Да достигнеш възрастта на Матусаил[1].

Не знаех кой е този, затова повторих:

— Дори да доживея сто години, надявам се никога повече да не ми се налага да се храня с Алфред.

Той поклати тъжно глава, но все пак склони да седне и да пийне пиво с нас. Забеляза кожената връвчица на шията ми, изтегли я и изцъка с език, като видя чука на Тор.

— Ти ме излъга, Утред — рече с упрек. — Когато избяга от отец Уилибалд, ние направихме своите справки. Оказа се, че изобщо не си бил пленник при датчаните! Гледали са те като син!

— Така е — съгласих се.

— Но защо остана при тях? Защо не дойде при нас?

— Какво щях да науча тук? — попитах с усмивка. Той понечи да отговори, но аз го спрях. — Щяхте да ме направите учен. А датчаните ме направиха воин. Уверявам те, че ще имате нужда от воини, когато те се върнат.

Беока разбираше това, но продължаваше да е тъжен.

— А ти, млада госпожице, също ли ни излъга? — обърна се към Брида.

— Аз винаги казвам истината, отче — сведе скромно очи тя.

— Това е добре. — Той пъхна амулета обратно в пазвата ми. — Ти християнин ли си, Утред?

— Нали сам ме покръсти навремето — отвърнах уклончиво.

— Няма как да победим датчаните, ако не се уповаваме на вярата — рече пламенно Беока. — Е, ще направиш ли онова, което Алфред иска от теб?

— Не знам какво иска. Хукна да бие чело в църквата, преди да успее да ми каже.

— Иска да служиш на един от корабите, които строи. — Изгледах го, а той продължи ентусиазирано. — Да, ние строим кораби, Утред. Но екипажите им не са бойци. Те са просто… моряци! Също и рибари, разбира се, и търговци, но се нуждаем от някой, който да ги научи на онова, което правят датчаните. Техните кораби непрестанно нападат бреговете ни. Идват по два, по три, понякога и повече. Слизат на брега, палят, убиват, вземат пленници и изчезват. Но ако имаме свой флот, можем да им се противопоставим. — Той удари с юмрука дясната си ръка по сгърчената длан на лявата и примигна от болка. — Ето това иска Алфред.

Погледнах към Брида, която лекичко сви рамене, сякаш искаше да каже, че според нея Беока говори истината. Помислих за вуйчо си Етелред и сина му, които едва ме търпяха, а после си спомних за радостта от плаването, за свирещия в такелажа вятър, за дружно проблясващите под слънцето весла, за песента на мъжете, за пулсирането на рулевото гребло под напора на вълните и за дългата, пенлива следа зад кърмата.

— Разбира се, че ще го направя — казах.

— Слава богу — въздъхна облекчено Беока.

 

 

Преди да напусна Уинтансестър, видях Етелфлед. Тя беше три– или четиригодишна, много бъбрива и с блестяща златиста коса. Помня, че имаше парцалена кукла и играеше с баща си в градината пред кабинета му. Помня също, че се заливаше от смях, а Елсуит се притесняваше да не би вълнението да й дойде в повече. Тя не е загубила този звънък смях и до днес. Алфред бе добър с нея, тъй като обичаше децата си. През повечето време беше строг, благочестив и много дисциплиниран, но покрай малчуганите ставаше игрив и аз почти го харесах, докато дразнеше Етелфлед, криейки куклата й зад гърба си. Помня, че тя изтича до Нихтгенга и го помилва, а Елсуит я дръпна назад, като я смъмри:

— Кучето е мръсно. Ще хванеш бълхи и още кой знае какво. — После изгледа кръвнишки Брида и измърмори под носа си: — Скрете! — Това означаваше „проститутка“ и всички се престорихме, че не сме я чули. Аз самият изобщо не бях удостоен с вниманието й, но нямах нищо против, защото Алфред повика един от робите, който постави на тревата пред мен плетена ризница и шлем.

Шлемът бе от желязо, излъскан с пясък и оцет, с вдлъбнатина от удар на темето. Отпред имаше забрало с две дупки за очите, зеещи като на череп. Ризницата беше добра, макар и пронизана от меч или копие на мястото, където е било сърцето на собственика й. Пролуката обаче бе поправена от изкусен майстор и цената й бе много сребърни монети.

— Свалени са от един датчанин при Еск Хил — каза Алфред, докато Елсуит гледаше неодобрително отстрани.

— Благодаря, господарю — коленичих аз и целунах ръката му.

— Една година служба. Това е всичко, което искам от теб.

— Съгласен съм — казах и подпечатах това обещание с още една целувка по изцапаните му с мастило кокалчета.

Бях смаян. Доспехите бяха редки и ценни, а аз не бях сторил нищо, за да заслужа подобна щедрост, като изключим дебелашкото ми поведение. Вярно е, че един господар трябва да е щедър — това е неговата роля, да раздава милости и гривни, инак ще загуби верността на хората си. И все пак човек трябва първо да ги спечели, а аз още не бях свършил нищо за него. Заслепен от жеста, в онзи миг реших, че Алфред е велик и добър мъж, достоен за възхищение.

Трябваше да помисля по-внимателно. За разлика от жена си кралят на Уесекс не бе стиснат, но защо ще отрупва с подаръци един едва напъпил младеж? Защото очакваше полза от мен. Не голяма, но все пак полза. Той понякога играеше шах — игра, за която аз нямам търпение, но знам, че в нея има фигури с голяма и с малка стойност. Аз бях една от последните. Важните фигури бяха владетелите на Мерсия, които, ако успееше да ги привлече на своя страна, щяха да му помогнат в битката срещу датчаните. Но той вече гледаше и по-надалеч — към Източна Англия и Нортумбрия, а нямаше подръка други нортумбрийски лордове в изгнание освен мен. Може би един ден щеше да му потрябва влиятелен местен човек, който да убеди северняците да приемат южняшки крал. Ако наистина се окажех полезен, ако успеех да му осигуря предаността на тамошното население, щеше да ми даде за награда благородна уесекска съпруга — защото жената от видно потекло е най-големият подарък, с който един владетел може да засвидетелства благоволението си. Но засега всичко това още витаеше в далечна перспектива, затова вдлъбнатият шлем и ризницата бяха достатъчни. Съмнявам се наистина да е смятал, че ще съм способен му поднеса Нортумбрия на тепсия, но е допускал, че ще спомогна за получаването й, затова ме привързваше към себе си с подаръци и укрепваше тези връзки с ласкателство.

— Мъжете ми тепърва ще трябва да усвояват изкуството на боя по море — каза. — Ти си млад, Утред, но имаш опит, което означава, че знаеш повече от тях. Затова иди и ги научи.

Аз? Да знам повече от неговите воини? Вярно, бях плавал на „Летящата усойница“, но само толкова. Никога не бях участвал в корабни сражения, макар че нямах намерение да го признавам пред Алфред. Вместо това приех даровете му и се отправих на юг към брега, а той скъта в пазвата си поредната пешка, която някой ден можеше да се окаже полезна. За него впрочем най-ценните фигури на дъската бяха духовниците, от които се очакваше с молитва да прогонят нашествениците от Англия и никой епископ в Уесекс не ходеше гладен и жаден, но аз също не можех да се оплача, защото вече имах ризница и железен шлем и приличах на истински воин. Алфред ни снабди с коне за пътуването и прати отец Уилибалд да ни съпровожда, този път не за да ни надзирава, а за да се грижи за духовните нужди на екипажите. Бедният Уилибалд. Той си изповръщаше червата всеки път, щом някоя вълничка докоснеше борда на кораба, но никога не изостави отговорностите си, особено към мен. Ако молитвите можеха да правят хората християни, досега поне десет пъти да съм станал светец.

Всичко е съдба. Сега, поглеждайки назад, виждам пътя на своето съществуване. Той започна в Бебанбург и ме отведе на юг — все на юг, докато не достигнах най-отдалечените брегове на Англия, където още можех да чувам своя език. Това бе пътуването на детството ми. Вече мъж, поех в обратната посока — все на север, с оръжие в ръка, за да разчиствам пътеката натам, откъдето бях потеглил. Съдба. Предачките бяха благосклонни към мен, или поне ме пощадиха, а за известно време ме направиха и моряк.

Годината, в която получих ризницата и шлема си, бе 874-та — същата, през която крал Бургред избяга в Рим. Алфред очакваше идването на Гутрум през идната пролет, но той не се появи тогава, нито през лятото, и Уесекс бе пощаден от нападения през цялата 875-та. Гутрум трябваше да нападне, но той бе предпазлив човек, винаги очакващ най-лошото, затова прекара цели осемнайсет месеца в събиране на най-голямата датска войска, виждана някога в Англия. Пред нея Великата армия, нападнала навремето Редингум, изглеждаше нищожна и това пълчище трябваше да довърши Уесекс, дарявайки на Гутрум сбъдване на неговата мечта да убие и последния англичанин в страната. По-късно нашествието все пак се състоя и тогава трите предачки започнаха една по една да късат нишките на Англия, докато накрая съществуването й висеше на косъм, но тази история ще трябва да почака. Споменавам я сега само за да обясня защо имахме време да се подготвим.

Бях зачислен в екипажа на „Хехенгел“. Това, като за подигравка, бе името на кораба ми, означаващо „архангел“. Естествено, не го командвах аз. Имаше корабоначалник на име Уерферт, който по-рано бе командвал тумбеста търговска баржа, а бойците на борда се предвождаха от мрачен стар звяр, наречен Леофрик. А аз? Аз бях петото колело на каруцата.

От мен нямаше никаква нужда. Всичките ласкателни думи на Алфред за това как съм щял да уча воините му да се бият, бяха само това — думи. Но все пак ме бе убедил да се присъединя към флота му, а аз му бях обещал една година и ето че сега се озовах в Хамтун. Това бе добро пристанище, разположено край тесен, дълбок залив. Алфред бе поръчал да се изработят дванайсет кораба и за направата им отговаряше датски майстор корабостроител, избягал някога във Франкия и добрал се оттам до Англия. Той си разбираше от работата, а и аз нямаше на какво да науча хората, защото морският бой всъщност е много прост. Палубата е като плаващ къс земя, затова и правилата не са по-различни от тези на сушата. Заставаш борд до борд с противника, правиш стена от щитове и избиваш екипажа му. Но нашият майстор беше умен мъж и му бе хрумнала идеята, че по-големият съд би предоставил предимство, защото можеше да побира повече хора, а и бордовете му, като по-високи, сами щяха да служат за защитна стена. Затова строеше дванайсет огромни кораба, които отначало ми изглеждаха странни, защото нямаха глави на зверове на носа и кърмата, но затова пък имаха разпятия, приковани за мачтите. Целият флот се командваше от лорд Хакка, брат на ърла на Хамптоншир. Единственото, което Хакка ми каза, щом пристигнах, бе да ме посъветва да увия ризницата си в намазнен чувал, за да не ръждясва. След това ме предаде на Леофрик.

— Покажи ми ръцете си — нареди ми Леофрик. Направих го и той се изсмя. — Скоро ще имаш мазоли, ерслинг. Това беше любимата му дума, означаваща „малък задник“. Това бях аз, макар понякога да ме наричаше и „ендверк“, което означава „трън в задника“. Направи ме гребец, един от шестнайсетимата на бакборда, тоест от лявата страна на кораба, ако гледаш към носа. Другата страна се казваше старборд и откъм нея се прикрепваше рулевото весло. Общо на палубата бяхме шейсет бойци, като гребяхме по трийсет и двама на смяна, освен ако не бе вдигнато платното. Уерферт беше кърмчията, а Леофрик обикаляше напред-назад и ни ръмжеше да опъваме по-здраво.

Цялата есен и зима гребахме надлъж и нашир по целия залив на Хамтун и отвъд него, в Соленте, както се казва протокът южно от остров Уихт. Борехме се с приливите и вятъра, тласкахме „Хехенгел“ през резките, студени вълни, докато накрая не станахме екипаж и той не започна да се носи като птица. За моя изненада „Хехенгел“ се оказа пъргав кораб. Предполагах, че поради големите си размери ще е по-бавен от датските съдове, но той беше бърз, много бърз, а Леофрик го превръщаше в смъртоносно оръжие.

Той не ме харесваше и макар постоянно да ме наричаше „ерслинг“ и „ендверк“, не смеех да му се опълча, защото щях да умра. Той бе нисък, набит мъж, мускулест като бик, с белези по лицето и сприхав нрав, а мечът му бе толкова износен от употреба, че острието бе изтъняло наполовина. Това обаче не го притесняваше, защото предпочитаното му оръжие бе секирата. Знаеше, че съм благородник, но не даваше пет пари за това, нито за факта, че съм служил на датски кораб.

— Единственото, на което могат да ни научат датчаните, ерслинг — ми казваше, — е как се умира.

Леофрик не ме харесваше, затова пък аз го харесвах. След мръкване, когато сядахме в някоя от кръчмите в Хамтун, гледах да съм близо до него и се вслушвах в словата му, които бяха оскъдни и най-често презрителни, дори и по наш адрес.

— Дванайсет кораба — изръмжаваше. — А с колко ще дойдат датчаните?

Никой не отговаряше.

— Двеста? — подхвърляше той. — И ние ще им излезем с дванайсет?

Една вечер Брида го подлъга да отвори дума за битките си и той ни разказа за Еск Хил. Как датската стена от щитове била пробита от мъж с брадва — явно говореше за себе си — и този мъж държал брадвата по средата на дръжката, защото така можел да сипе ударите по-бързо, макар силата на оръжието да намалявала. Как този мъж използвал щита си, за да удържи противника отляво, убивайки един враг пред себе си, после друг отдясно, а накрая уловил брадвата с две ръце и я размахал в ужасяващи кръгове, прорязвайки пътека сред датските редици. Виждайки, че го слушам, той ми подхвърли с обичайната си подигравателна усмивка:

— Сражавал ли си се в стена от щитове, ерслинг?

Вдигнах един пръст.

— Тъкмо той разкъса стената на противника — каза Брида. Двамата с нея живеехме в конюшнята на странноприемницата и Леофрик нямаше нищо против тя да се навърта наоколо, макар и да отказваше да я пусне на „Хехенгел“, защото според него жена на борда носела лош късмет. — Той я разкъса — повтори Брида. — Видях го с очите си.

Леофрик ме огледа недоверчиво, докато аз мълчах.

— С кого си се бил? — попита накрая. — С монахини?

— С уелсци — отвърна Брида вместо мен.

— А, уелсци! Мамка им, те умират лесно — каза той, което не беше вярно, но му позволяваше да запази презрителния си тон. На следващия ден, по време на учебните двубои, които се провеждаха с тояги вместо с истински оръжия, нарочно застана срещу мен и ме направи на пестил, сякаш бях невръстно пале, оставяйки ме зашеметен и с разкървавено чело.

— Аз не съм ти някой уелсец, ерслинг — каза. Харесвах този мъж.

Годината се изтърколи и аз станах на осемнайсет. Великата датска армия не се появяваше, но корабите с драконови глави тероризираха западносаксонското крайбрежие. Датчаните отново бяха станали викинги и връхлитаха като оси, за да грабят и изнасилват, да палят и убиват, но този път Алфред имаше собствени кораби в готовност.

И ние се впуснахме в плаване.

Бележки

[1] Най-дълговечният човек според Библията, умрял на 969 години. — Б.пр.