Бърнард Корнуел
Последното кралство (6)

Глава четвърта

Крал Едмунд от Източна Англия сега се тачи като светец, като благословена душа, която ще живее вечно до коляното на Бога. Или поне така твърдят свещениците. Според тях, в рая светците заемат привилегировано място, седейки върху издигнат подиум в селенията Господни, и прекарват времето си в пеене на псалми на възхвала. Само пеене. За вечни времена. Беока винаги е твърдял, че това е състояние на екстаз, но на мен ми се струва безкрайно отегчително. Датчаните вярват, че техните мъртви воини биват отнасяни във Валхала, двореца на Один, където дните им са запълнен с битки, а нощите — с пиршества и любене на красиви жени. Аз не смея да кажа на свещениците, че това ми изглежда много по-добър начин за прекарване на задгробния живот от вечното пеене под звуците на златни арфи. Веднъж все пак попитах един епископ дали в рая има и жени.

— Разбира се, че има, милорд — отвърна ми той, зарадван от интереса ми към християнската доктрина. — Много от нашите най-тачени светици са жени.

— Имах предвид такива, с които можем да се сношаваме, отче.

Той отговори единствено, че щял да се моли за мен. Нищо чудно и да се е молил.

Не знам дали крал Едмунд е бил светец, но със сигурност беше глупак. Беше предоставил на датчаните убежище, преди да нападнат Йоферуик, дори нещо повече — беше им давал пари, храна, беше снабдил армията им с коне и всичко това срещу голите обещания, че ще напуснат Източна Англия през пролетта и че няма да наранят нито един свещеник. Тогава те ги бяха спазили, но сега, две години по-късно, се връщаха с много по-големи сили и крал Едмунд, ще не ще, трябваше да се бие с тях. Той видя случилото се с Мерсия и Нортумбрия и се досети, че същата участ очаква и него, затова свика хората си под знамената, помоли се на своя бог и тръгна на война. Първо се сблъска с нас край морето, но после, научил, че Ивар напредва покрай блатистите местности западно от залива Гевеск, се обърна, за да го пресрещне. Тогава Уба поведе флотата ни в същата посока. Навлязохме в устието на една от реките, докато коритото й не се стесни дотолкова, че вече не можехме да ползваме греблата и мъжете започнаха да теглят корабите с въжета, газейки до кръста във вода. Накрая, щом и това стана невъзможно, част от нас останаха да ги охраняват, докато останалите поеха по прогизналите пътеки на безкрайните мочурища. Щом най-сетне стъпихме на суха земя, никой не знаеше къде се намираме. Можехме да разчитаме единствено, че ако поемем на юг, рано или късно трябва да пресечем пътя, по който Едмунд бе потеглил, за да пресрещне Ивар. Тръгнехме ли по него, щяхме да се озовем в тила му и да го приклещим от две страни.

Точно така и стана. Нямахме и понятие, че двете армии вече са се срещнали гърди в гърди, докато първите английски бегълци не започнаха да се появяват, устремили се на изток само за да се сблъскат с нова стена от щитове. Щом ни зърнеха, те не търсеха битка, а бързо се разпръсваха, но от неколцината заловени пленници разбрахме, че Ивар с лекота е взел надмощие. Това се потвърди на следващия ден, когато първите негови конници стигнаха до нас.

Крал Едмунд побягна на юг. Източна Англия е голяма територия и той лесно можеше да намери крепост, в която да се укрие, или пък да се оттегли към Уесекс, но вместо това предпочете да се уповава на Бога и да потърси убежище в един малък манастир в Дик. Това бе затънтена обител в самото сърне на блатата и той вероятно се е надявал, че няма да го открием там, или пък някой монах го е уверил, че Господ ще обгърне стените й с гъста мъгла, сред която езичниците ще се изгубят. Но мъгла така и не падна. Вместо нея се появиха датчаните.

Ивар, Уба и брат им Халфдан се насочиха към Дик начело на половината си армия, а другата половина се зае да умиротворява Източна Англия — с други думи, да убива, опожарява и изнасилва, докато местното население не се покори, което го стори сравнително бързо. Накратко казано, Източна Англия падна със същата лекота, както и Мерсия. Единствените лоши новини за нашествениците бяха от Нортумбрия. Носеха се слухове за бунтове там, в които бяха убити датчани, и Ивар искаше да ги потуши, но не смееше да напусне новите земи толкова скоро след завладяването им. Затова в Дик предложи на крал Едмунд да го остави на трона, точно както Бургред все още се водеше за владетел на Мерсия.

Срещата се състоя в църквата на манастира — удивително просторна дървена сграда със сламен покрив и големи кожени табла, окачени отвътре по стените. Върху тях бяха изобразени ярки сцени. Една представяше голи хора, падащи презглава в ада, където огромен змей бе разтворил зъбата паст, за да ги погълне.

— Нидхьог — промълви с потръпване Рагнар.

— Нидхьог?

— Чудовището, обитаващо Нифлхайм — поясни той, докосвайки амулета на врата си. Знаех, че Нифлхайм е нещо като пъкъл за северняците, който обаче, за разлика от християнския ад, е вечно замръзнал. — Нидхьог се храни с мъртвите — продължи Рагнар, — но също така гризе и корените на дървото на живота. Иска да унищожи всичко живо и да сложи край на света. — Той отново докосна чука на Тор.

Друго табло, точно зад олтара, изобразяваше разпнатия Христос, а до него имаше и трето, което особено привлече Ивар. На него бе нарисуван мъж, чисто гол, като се изключи превръзката на бедрата му. Група хора го бяха завързали за кол и го ползваха като мишена за стрелба с лък. Бялата му плът бе надупчена от поне двайсет стрели, но той съумяваше да запази свято изражение, съпроводено от потайна усмивчица, сякаш въпреки всички мъки се наслаждаваше на заниманието.

— Кой е този? — поинтересува се Ивар.

— Блаженият свети Себастиан — отвърна седналият пред олтара крал Едмунд и неговият преводач ни предаде отговора. Ивар, вперил хлътналите си очи в картината, поиска да чуе цялата история и Едмунд му разказа как светията, тогава римски войник, отказал да се отрече от своята вяра и за наказание императорът наредил да стрелят по него с лъкове, докато умре. — Но той въпреки това оживял! — каза ентусиазирано Едмунд. — Оживял, защото Господ в безкрайната си милост го закрилял.

— Оживял? — попита подозрително Ивар.

— Да, и се наложило императорът да заповяда да го пребият с тояги — завърши историята преводачът.

— Значи все пак е умрял?

— Отишъл е на небесата — поясни крал Едмунд, — за да живее вечно.

Тук се намеси Уба, който също искаше да проумее идеята за рая. Едмунд охотно му изложи подробностите, но той презрително се изплю, щом разбра, че мястото е подобно на Валхала, само че без удоволствията. — И вие християните искате да отидете там? — попита невярващо.

— Разбира се — отвърна преводачът.

Уба само изсумтя. Той и братята му бяха придружени от толкова воини, колкото можеше да побере църквата, докато антуражът на крал Едмунд се състоеше от двама свещеници и шестима монаси, които слушаха внимателно предложението на Ивар. Едмунд можеше да остане жив и да управлява Източна Англия, но в главните му крепости трябваше да бъдат разположени датски гарнизони, а на датчаните да бъде давана всяка земя, която пожелаят, с изключение на кралските земи. От Едмунд се очакваше да снабди датската армия с коне, пари и храна, а неговите сили, доколкото бяха останали, трябваше да маршируват под датски знамена. Той самият нямаше синове, ала някои от оцелелите му приближени имаха. Те щяха да станат заложници, гарантиращи, че Източна Англия ще спазва условията на примирието.

— А ако кажа не? — попита Едмунд.

— Пак ще вземем земята — отвърна Ивар, развеселен от идеята.

Кралят се посъвещава със своите свещеници и монаси. Беше висок, костелив мъж, плешив като яйце, въпреки че едва бе минал трийсетте. Имаше изпъкнали очи, присвита уста и вечно смръщено чело. Носеше бяла туника, с която самия той приличаше на свещеник.

— Ами Светата църква? — обърна се накрая към Ивар.

— Какво за нея?

— Хората ви оскверниха Божиите олтари, изклаха слугите му, опозориха образа му и откраднаха даровете му! — Сега кралят бе гневен. Едната му ръка стискаше страничната облегалка на креслото му, сложено пред олтара, докато другата, свита в юмрук, удряше в такт с обвиненията.

— Вашият бог не може ли да се погрижи за себе си? — повдигна вежда Уба.

— Нашият Бог е всемогъщ — заяви Едмунд. — Той е създател на света, но въпреки това позволява на злото да съществува, за да ни изпита.

— Амин — промълви един от свещениците, докато преводачът предаваше думите му.

— Той е довел и вас — изплю се кралят, — езичниците от Севера! Пророк Йеремия го е предрекъл!

— Йеремия? — попита Ивар, окончателно объркан.

Един от монасите държеше книга — първата, която виждах от години насам. Сега разтвори кожената й подвързия, прелисти коравите страници и я подаде на краля, който бръкна в джоба си и извади малка показалка от слонова кост.

— Quia malum ego — изрече гръмовно, като си служеше с нея, за да следи нужните му редове — adduco ab aquilone et contritionem magnam!

Тук спря, хвърляйки пламтящ взор към Ивар. Някои от датчаните, впечатлени от силата на словото му, макар и да не разбираха нищо от него, докоснаха амулетите си. Наредените около Едмунд свещеници ни гледаха укорително. През високите прозорци влетя лястовичка, закръжи и кацна за миг върху дървения кръст пред олтара. Изпитото лице на Ивар обаче не показваше никаква реакция на думите на Йеремия и английският преводач, който бе един от духовниците, най-сетне съобрази, че пламенното излияние на краля е останало напълно непонятно за нас.

— „Защото аз ще докарам зло от север — побърза да преведе от латински — и голяма погибел^[1].“

— Всичко е в книгата! — рече свирепо Едмунд, като я върна обратно на монаха.

— Можете да си запазите църквата — рече безгрижно Ивар.

— Не е достатъчно! — Едмунд се изправи, за да придаде на следващите си думи още по-голяма сила. — Аз ще управлявам тук — продължи — и ще търпя присъствието ви, щом се налага, ще ви предоставя коне, храна, пари и заложници, но само ако вие и всичките ви хора се преклоните пред Господа. Трябва да се покръстите!

Последната дума препъна както нашия преводач, така и този на краля, затова накрая Уба се озърна към мен за помощ.

— Трябва да застанете в бъчва с вода — казах, спомняйки си как Беока ме бе кръстил повторно след смъртта на брат ми — и после да ви излеят още вода на главата.

— Искат да ни къпят? — попита потресено Уба.

— Това искат да направят, господарю — свих рамене.

— Ще станете християни! — прекъсна ме раздразнено Едмунд. — Освен това бъчви не са необходими, момче. Можем да кръщаваме и в реката.

— Искат да ви изкъпят в реката — обясних на Ивар и Уба и датчаните се разсмяха. Ивар се замисли върху предложението. Няколко минути стоене в реката не бяха кой знае какво, особено ако щяха да му позволят час по-скоро да потегли към разтърсваната от размирици Нортумбрия.

— И ще мога ли пак да почитам Один, след като се изкъпя? — попита.

— Разбира се, че не! — рече гневно Едмунд. — Бог е само един.

— Има много богове — сопна се в отговор Ивар. — Много! Всеки знае това.

— Има само един Бог и вие трябва да му служите.

— Но ние побеждаваме — обясни му търпеливо другият, сякаш говореше на дете. — Което означава, че нашите богове са по-силни от вашия.

Кралят потръпна от подобна нечувана ерес.

— Вашите богове са фалшиви — каза. — Те са дяволски фъшкии, зли създания, които носят мрак на света. Докато нашият Бог е велик, всемогъщ и великолепен.

— Покажи ми — рече Ивар.

Тези две думи всяха тишина. Кралят, свещениците и монасите като един се вторачиха в него, в явно затруднение.

— Докажи го — добави Ивар и сред датчаните се разнесе одобрително мърморене. Едмунд примигна, търсейки вдъхновение, после изведнъж го осени идея и той посочи към коженото табло, върху което бе изрисувано преживяването на свети Себастиан като мишена за стрелба с лък.

— Нашият бог е пощадил свети Себастиан да не загине от стрелите. Нима това не е достатъчно доказателство?

— Но после все пак е умрял — изтъкна Ивар.

— Само защото такава е била волята Божия.

— Тогава ще защити ли и теб от моите стрели? — попита след кратък размисъл Ивар.

— Да, стига да пожелае.

— Ами тогава нека опитаме. Ще стреляме по теб и ако оживееш, всички ние ще се окъпем.

Едмунд се вторачи в него, чудейки се дали говори сериозно, но сетне разбра, че датчанинът не се шегува, и доби притеснен вид. Отвори уста да каже нещо, поколеба се и я затвори отново. Тогава един от остриганите монаси се наведе и зашепна в ухото му. Вероятно се е мъчил да го убеди, че сам Господ му поднася това изпитание, за да възвеличи църквата, че ще се случи чудо, че датчаните ще се покръстят, че всички ние ще станем приятели, ще се прегърнем и ще пеем псалми върху издигнатия подиум в небесата. Кралят не изглеждаше напълно убеден от доводите му, ако наистина са били такива, но датчаните искаха да пробват чудото и вече не зависеше от него дали да приеме, или отхвърли експеримента.

Дузина мъже изтикаха свещениците и монасите встрани, докато други излязоха навън да търсят лъкове и стрели. Кралят, хванат в капана на собствената си благочестивост, коленичи пред олтара, молейки се горещо. Датчаните се хилеха, а аз бях изпълнен с трепетно очакване. Мисля, че предпочитах наистина да стане чудо — не защото бях вярващ, а защото не бях виждал такова досега. Беока често ми бе разправял за чудеса, подчертавайки, че те са истинското доказателство за християнските истини. Но в Бебанбург никой още не бе ходил по вода, нямаше изцелени прокажени, нито ангели бяха изпълвали нощем небесата със своето сияние. Затова пък сега може би щях да видя силата Божия, за която Беока вечно ми проповядваше. Брида от своя страна просто искаше да види Едмунд мъртъв.

— Готов ли си? — попита Ивар краля.

Едмунд погледна своите свещеници и монаси и аз се зачудих дали не се кани да предложи някой от тях да го замени в изпитанието на Божията сила. После смръщи вежди и се обърна към Ивар.

— Ще приема предложението ти — каза.

— Да стреляме с лъкове по теб?

— Да остана крал тук.

— Но първо ще искаш да ме окъпеш.

— Може и да пропуснем това.

— Не — рече Ивар. — Ти заяви, че твоят бог е единствен и всемогъщ, и аз искам доказателство. Ако си бил прав, всички ние ще влезем в реката. Съгласни ли сме? — Този въпрос бе отправен към датчаните, които ревнаха в знак на одобрение.

— Не и аз — обади се Равн. — Аз няма да се къпя.

— Всички ще се окъпем! — изръмжа Ивар и аз осъзнах, че той наистина се интересува от изхода на изпитанието — повече дори от това да сключи бърз и удобен мир с Едмунд. Всеки се нуждае от упование в своя бог и той явно се опитваше да открие дали всички тези години не се е молил в грешния храм. — Носиш ли броня? — попита краля.

— Не.

— По-добре да се уверим — намеси се Уба, поглеждайки фаталната картина. — Свалете му дрехите — нареди. Едмунд и духовниците запротестираха, но датчаните не искаха и да чуят и той бе съблечен чисто гол, за голямо удоволствие на Брида.

— Ама че е хилав — рече тя.

Едмунд, сега обект на посмешище, правеше всичко по силите си да изглежда достойно. Монасите и свещениците коленичиха да се молят, докато шестима стрелци заеха позиция на дузина крачки от него.

— Сега ще узнаем — обърна се към нас Ивар, при което смеховете затихнаха — дали английският бог е толкова силен, колкото нашите. Ако е така и кралят оживее, ще станем християни — всички до един!

— Не и аз — промълви отново Равн, но тихо, за да не го чуе Ивар. — Кажи ми какво се случва, Утред.

И аз му разказах. Шестте стрели улучиха целта, кралят изпищя, кръвта му опръска олтара и той падна, мятайки се като риба на сухо. Още шест стрели тупнаха глухо и той се погърчи още малко, а тетивите не спираха да бръмчат, макар прицелът им да ставаше все по-неточен, защото стрелците се превиваха от смях. Те продължиха, докато пръчките с гъши пера не покриха краля така гъсто, че заприлича на таралеж — а дотогава вече бе съвсем мъртъв. Бялата му кожа бе цялата окървавена и надупчена, главата — килната настрани, с отворена уста. Неговият бог го бе подвел безславно. Днес, разбира се, историята се разправя по съвсем друг начин. Децата учат как храбрият свети Едмунд се опълчил на датчаните, настоял за тяхното покръстване и бил убит. Той се нарежда сред мъчениците и светците, чуруликащи весело в рая, но истината е, че беше просто един глупак, станал жертва на голямата си уста.

Духовниците писнаха в един глас, затова Ивар нареди да убият и тях. После постанови, че Източна Англия ще се управлява от ърл Годрим, един от неговите военачалници, докато Халфдан щеше да обикаля из провинциите, гасейки последните огнища на съпротива. За тази цел една трета от армията оставаше с Годрим и Халфдан. Останалите щяха да поемат към Нортумбрия, за да се справят с размириците там.

Това бе краят на Източна Англия.

Уесекс остана последното английско кралство.

 

 

Завърнахме се в Нортумбрия, като на места гребяхме, а на места вдигахме платната на „Летящата усойница“ — първо покрай полегатия бряг, а после нагоре по теченията на реките Хъмбър и Уз, докато пред погледите ни не изникнаха стените на Йоферуик. Тук я изтеглихме на сухо, за да не изгние корпусът й през зимата. Ивар и Уба също се върнаха с нас, тъй че цяла флотилия от кораби изпълни реката — вдигнали капещи весла, с носове, украсени със зелени дъбови клонки вместо с драконови глави — знак, че се прибираме победоносно. Носехме със себе си богата плячка. Датчаните отдаваха голямо значение на плячката и мъжете следваха своите водачи, защото знаеха, че ще бъдат възнаградени със сребро. Покоряването на три от четирите английски кралства бе донесло огромно съкровище, поделено между бойците. Някои решиха да приберат спечеленото и да се върнат обратно в Дания, но повечето останаха. Най-богатото кралство все още оставаше непокорено и те се надяваха да станат заможни като лордове с падането на Уесекс.

Ивар и Уба се бяха върнали в Йоферуик, очаквайки неприятности. Щитовете бяха извадени на показ по бордовете на корабите, но каквито и вълнения да бяха разтърсили Нортумбрия, те не бяха засегнали града. Крал Егберт, който управляваше по воля на датчаните, намусено отрече изобщо да е имало бунтове. Архиепископ Улфхер го подкрепи.

— Може би сте били подведени от слухове за обикновено разбойничество — рече той, навирил високопарно нос.

— А може би вие сте слепи и глухи — изръмжа Ивар и имаше право да бъде подозрителен, защото още щом се разбра за връщането на армията ни, дойдоха вестоносци от лорд Рикзиг в Дънхолм. Дънхолм бе голяма крепост, кацнала на висока канара и обградена от река Уийр. Това местоположение я правеше почти толкова непристъпна, колкото и Бебанбург. Рикзиг, нейният владетел, никога не бе вадил меч срещу датчаните. При нападението над Йоферуик, когато бе убит баща ми, се престори на болен и хората му си останаха у дома, а сега бе пратил конници да известят Ивар, че отряд датчани са били избити при „Гируум“. Това бе мястото на прочут манастир, където монах на име Беда^[2] бе написал история на Английската църква. Беока винаги ми хвалеше тази творба, казвайки че когато стана по-грамотен, ще мога да си доставя удоволствието да я прочета. Аз и до днес не съм я чел, но тогава отидох до „Гируум“ и видях обителта, защото Рагнар бе пратен заедно с хората си да разузнае какво е станало.

Оказа се, че шестима датчани, всичките воини без господар, отишли в „Гируум“ и настояли да видят съкровището на манастира. Когато монасите заявили, че нямат пукната пара, те извадили мечовете, обаче монасите били доста — повече от двайсет, и подпомогнати от няколко мъже от града, успели да ги избият до крак. После набучили телата им на колове и ги оставили да гният край стените. Дотук, според Рагнар, датчаните сами си го бяха изпросили. Работата бе там, че монасите, окуражени от победата, тръгнали по течението на река Тине и нападнали едно датско село. Мъжете в него били само малцина, твърде стари или болни, за да поемат на юг с останалата войска. Тук импровизираната армия, към която междувременно се присъединили и още хора, изнасилила и избила към две дузини жени и деца, обявявайки действията си за свещена война. Лорд Рикзиг обаче, опасявайки се от мъстта на датчаните, изпратил свои сили да ги разпръснат и пленил доста от тях, включително и монаси, които сега държал затворени в крепостта Дънхолм.

Историята, която чухме първо от пратениците на Рикзиг, бе потвърдена и от хора, оцелели след клането. Сред тях бе и едно момиче на възрастта на дъщерята на Рагнар. То разказа как монасите се изредили да го изнасилват, а после принудително го покръстили. Това станало в присъствието и на монахини, които подтиквали мъжете, а после сами взели участие в кръвопролитието.

— Гнездо на усойници — процеди Рагнар. Никога не го бях виждал толкова гневен, дори и тогава, когато Свен си смъкна гащите пред Тира. Изровихме труповете на някои от убитите датчани. Всички те бяха голи и по тях имаше следи от изтезания.

Намерихме един свещеник и го накарахме да ни изброи имената на по-важните манастири в Нортумбрия. „Гируум“, разбира се, бе един от тях. Точно от другата страна на реката бе разположен женски метох, а на юг, там, където Уийр се вливаше в морето, се издигаше още един манастир. Имаше и друг в Стреоншал, близо до Йоферуик, служещ за дом на много монахини, а недалеч от Бебанбург, на острова, за който Беока винаги бе твърдял, че е свещен, се намираше манастирът „Линдисфарена“. Списъкът бе дълъг, но Рагнар бе склонен да се задоволи само с основните. Прати хора до Ивар и Уба с предложение монахините от Стреоншал да бъдат прогонени, а всички, за които се установи, че са участвали в размириците — убити. После сам се залови с „Гируум“. Монасите бяха изклани до един, сградите, които не бяха построени от камък, опожарени, а съкровището — защото там наистина имаше злато и сребро, скрито под църквата — ограбено. Помня, че попаднахме на огромен куп ръкописи. Безбройните листове пергамент бяха плътно покрити с дребен, черен почерк. Нямам представа какво е пишело вътре и вече никога няма да узная, защото всички те отидоха в огъня. Щом „Гируум“ престана да съществува, се отправихме на юг, до манастира при устието на Уийр, и сторихме същото и там. После прекосихме река Тине и заличихме метоха на северния й бряг. Тамошните монахини, начело с игуменката, нарочно бяха обезобразили лицата си. Знаеха, че идваме, и за да не бъдат изнасилени, бяха нарязали челата и бузите си. Посрещнаха ни грозни, разкървавени и пищящи. Можеха просто да избягат, но вместо това ни изчакаха, обсипаха ни с проклятия, зовяха небето да стовари мъстта си върху нас — и умряха.

Никога не съм разкривал пред Алфред участието си в това знаменито опустошаване на северните манастири. Историята за него още се разказва като свидетелство за свирепостта и вероломството на датчаните. Всяко английско дете знае за монахините, които обезобразили лицата си, да се спасят от насилието — макар че това не им помогна повече, отколкото молитвите на крал Едмунд срещу стрелите. Помня как веднъж по Великден слушах проповед за тези монахини и едва се сдържах да не прекъсна свещеника и да му кажа, че нищо не е така, както го описва. Според него, датчаните обещали, че никой монах или монахиня в Нортумбрия няма да пострада, което не беше вярно; кланетата били напълно безпричинни, което бе също далеч от истината; а за капак разказа и измислицата за това как в отговор на молитвите на монахините Господ преградил портите с невидима завеса, в която датчаните се блъскали, но не могли да я пробият. Чудех се защо, ако разполагат с вълшебна завеса, ще си правят труда да си кълцат лицата. Явно защото са знаели края на историята, а той гласеше, че злодеите довели от близкото село група малки деца и заплашили да им прережат гърлата, ако не ги пуснат в обителта — и едва тогава успели да влязат.

Нищо от това не се случи в действителност. Ние пристигнахме, те се разпищяха, по-младите бяха изнасилени, а после монахините намериха смъртта си. Но не всички, въпреки популярната легенда. Поне две от тях бяха красиви и нямаха никакви белези, затова хората на Рагнар ги задържаха за себе си. Едната после роди дете, което порасна и стана прочут датски воин. Както и да е, свещениците поначало не са големи привърженици на истината и аз благоразумно си премълчах. Всъщност ние никога не избивахме всички — Равн постоянно ми повтаряше, че поне един трябва да се оставя жив, за да разкаже на останалите и мълвата за ужаса да се носи от уста на уста.

След като приключихме, посетихме Дънхолм, където Рагнар поблагодари на лорд Рикзиг. Последният впрочем бе шокиран от мащаба на отмъщението.

— Не всички монаси и монахини са участвали в убийствата — изтъкна укорително.

— Но всички са зли — възрази Рагнар.

— Техните обители са места за молитва и размисъл, места за познание.

— И какъв е смисълът от молитвите, размисъла и познанието? — попита Рагнар. — Да не би молитвата да ражда ръж или размисълът да пълни рибарските мрежи? Може ли познанието да построи къща, или да изоре нива?

Рикзиг нямаше отговори на тези въпроси. Същото важеше и за епископа на Дънхолм — плах мъж, който не изрече и дума на протест срещу кръвопролитието дори когато Рикзиг покорно предаде пленниците и те бяха умъртвени по най-различни изобретателни начини. Рагнар вече бе убеден, че християнските манастири са гнезда на злото, свърталища, където се извършват пагубни ритуали, подстрекаващи местните да нападат датчаните — затова и не виждаше смисъл да ги оставя да съществуват. Най-знаменитата обител от всички обаче бе тази в Линдисфарена — манастирът, в който бе живял свети Кутберт и който първи бе ограбен от викингите още преди две поколения. Именно за нашето нападение над него се говореше, че било предизвестено от дракони в небесата, от чудовищни морски вълни и гръмотевични бури, опустошили околните хълмове — но аз не видях подобни странни явления, докато напредвахме на север.

Бях развълнуван. Наближавахме Бебанбург и се чудех дали чичо ми, самозваният лорд Елфрик, ще дръзне да излезе от крепостта си в защита на монасите от Линдисфарена, които винаги бяха разчитали на семейството ни за своята безопасност. Яздехме на коне — екипажите на три кораба, повече от сто души, тъй като бе късна есен, а датчаните не обичат да излизат с корабите си при лошо време. Заобиколихме Бебанбург, минавайки по хълмовете, откъдето дървените стени на замъка се мяркаха между дърветата. Аз хвърлях замечтани погледи към тях и пенещите се вълни на морето отвъд. Спуснахме се до брега, откъдето тесен пясъчен провлак водеше към Линдисфарена, но сега той бе скрит под водата заради прилива и трябваше да изчакаме. Можехме да видим монасите, които ни наблюдаваха от отсрещния бряг.

— Останалите негодници сигурно в момента заравят съкровищата — каза Рагнар.

— Ако изобщо са им останали някакви — вметнах аз.

— Винаги им остават — отвърна мрачно той.

— Когато бях тук предния път — обади се Равн, — взехме цял сандък със злато! Чисто злато!

— Голям ли беше сандъкът? — попита Брида. Тя яздеше на седлото зад Равн, служейки му за очи през този ден. Водехме я навсякъде с нас. Вече говореше добре на датски, а мъжете я обожаваха и считаха, че им носи късмет.

— Два пъти колкото главата ти.

— Значи не е бил много голям — разочарова се тя.

— Злато и сребро — продължи унесено Равн, — а също и бивни от морж. Откъде ли ги бяха докопали?

Морето бавно се отдръпна, плискащите се вълни се оттеглиха надолу по полегатия бряг и ние поехме по пясъка между забучените върбови клони, обозначаващи маршрута. Монасите се бяха изпокрили. Тънки струйки дим показваха местата на няколкото ферми, осеяли острова. Не се съмнявах, че и техните стопани също бързат да заровят оскъдните си притежания.

— Дали някой от монасите ще те познае? — попита ме Рагнар.

— Вероятно.

— Това притеснява ли те?

Притесняваше ме, но отвърнах отрицателно, докосвайки чука на Тор на врата си. Дълбоко в мен трепна лека тревога, че Господ ме гледа отгоре. Беока винаги казваше, че всичките ни дела се наблюдават и записват. Трябваше да си припомня, че напоследък християнският бог губи войната в небесата, докато Один, Тор и другите датски божества я печелят. Смъртта на Едмунд го доказваше и аз се успокоих, че съм в безопасност.

Манастирът бе разположен в южната част на острова, откъдето добре се виждаше Бебанбург, кацнал върху своята скала. Монасите обитаваха купчина разпръснати постройки, покрити с ръжена слама и мъх, наобиколили малка каменна църква. Абатът, мъж на име Егфрит, излезе да ни посрещне, понесъл висок дървен кръст. Той говореше датски, което бе доста необичайно, и не показваше никакъв страх.

— Добре дошли на малкия ни остров — поздрави ни радушно. — Трябва да знаете, че в лечебницата ни лежи един ваш сънародник.

— Какво ме интересува това? — попита Рагнар, опрял длани върху покрития с овча кожа преден лък на седлото си.

— Доказателство е за мирните ни намерения, господарю — каза Егфрит. Беше стар и слаб, с посивяла коса и липсващи предни зъби, от което думите му излизаха фъфлещи и завалени. — Ние сме скромна обител. Грижим се за болните, помагаме на сиромасите и служим на Бога. — Той огледа наобиколилите го ездачи — сурови, настръхнали въоръжени мъже, с шлемове върху главите и щитове, окачени отляво на конете. Денят преваляше и небето бе сиво и навъсено, а тревата — мокра от ръмящия дъжд. Двама монаси излязоха от църквата, понесли дървено сандъче. Поставиха го пред абата и се отдръпнаха назад.

— Това е всичко ценно, с което разполагаме — каза Егфрит, — и ние смирено ви го поднасяме.

Рагнар ми даде знак с глава. Скочих от седлото и вдигнах капака на сандъчето, което се оказа наполовина пълно със сребърни монети, повечето изтрити и с мътен цвят поради лошото си качество. Погледнах Рагнар и свих рамене. Плячката бе явно недостатъчна.

— Но ти си Утред! — извика в този момент Егфрит, взирайки се в мен.

— Е, и? — отвърнах войнствено.

— Чухме, че си загинал, господарю. Слава богу, че си жив и здрав.

— И как съм загинал?

— От ръката на датчанин.

Говорехме на английски и Рагнар поиска да разбере какво си казваме, затова му преведох.

— Този датчанин случайно да се е казвал Уеланд? — попита той абата.

— Да, това е името му.

— Откъде знаеш?

— Уеланд е мъжът, който се възстановява от раните си в лечебницата ни, господарю. — Егфрит ме изгледа отново, сякаш не можеше да повярва, че ме вижда пред себе си.

— Кой го е ранил? — поинтересува се Рагнар.

— Нападна го човек от крепостта. На излизане от Бебанбург.

След това абатът, естествено, трябваше да разкаже всичко от игла до конец. Както се оказа, Уеланд се добрал дотук и излъгал чичо ми, че ме е убил. След като получил наградата си от сребърни монети, половин дузина мъже го изпроводили от замъка. Между тях бил и Еалдулф, ковачът, който ми разправяше истории като малък. Той издебнал Уеланд и му съсякъл рамото с брадва, преди останалите да успеят да го удържат. После Уеланд бил докарай в манастира, а самият Еалдулф, стига да бе още жив, трябваше да се намира в Бебанбург.

Ако абатът смяташе, че присъствието на ранения ще му послужи като закрила, си беше направил зле сметката.

— Значи си приютил Уеланд, макар да си смятал, че е убил Утред? — намръщи се той.

— Това е Божи дом — рече Егфрит, — затова оказваме помощ на всеки в изпаднал в нужда.

— В това число и на убийците? — попита Рагнар, като се пресегна и отвърза кожената връв, стягаща косата на тила му. — Кажи ми, колко от твоите монаси отидоха на юг, за да помагат на другарите си да изтезават и убиват датчани?

Егфрит се поколеба, което само по себе си бе отговор. Тогава Рагнар изтегли меча и той си възвърна дар слово.

— Някои наистина го сториха, господарю — призна. — Нямаше как да ги спра.

— Така ли? — Рагнар тръсна глава, така че мокрите му разпуснати кичури паднаха върху челото. — Не си ли ти онзи, който заповядва тук?

— Аз съм абатът на манастира, да.

— Значи си можел да ги спреш. — Лицето на Рагнар бе почервеняло от гняв и аз заподозрях, че си спомня труповете, които бяхме изровили край „Гируум“ и малките датски момиченца с още окървавени бедра. — Убийте ги — каза на хората си.

Не взех участие в това клане. Застанах на брега, над който с писък се носеха чайките, загледан в Бебанбург и заслушан в звука на остриетата, вършещи кървавото си дело. Брида дойде до мен, улови ме за ръка и също се взря на юг през сивеещите, осеяни с бяла пяна води към масивната крепост върху скалата.

— Това твоят дом ли е? — попита.

— Да, моят.

— Той те нарече „господарю“.

— Наистина съм такъв.

Тя се прислони до мен.

— Притесняваш се, че християнският бог ни гледа, нали?

— Нищо подобно — отвърнах, чудейки се как е отгатнала мислите ми.

— Той никога не е бил наш бог — каза ожесточено Брида. — Ние сме почитали Уоден, Тор, Еостра^[3] и всички останали богове и богини, а после християните са дошли и са ни накарали да ги забравим. Сега, когато датчаните са тук, се връщаме обратно към тях. — Тя внезапно замлъкна.

— Равн ли ти каза тези неща?

— Само донякъде. Останалото се досетих сама. Води се война, Утред — война между християнския бог и нашите богове. И понеже те се бият горе в Асгард, карат и нас да се бием тук, на земята.

— И ние печелим, така ли?

Вместо отговор тя посочи към мъртвите монаси, чиито тела, облечени в окървавени одежди, се въргаляха по мократа трева. След като разправата с тях приключи, Рагнар отиде и извлече Уеланд от леглото му. Той очевидно си отиваше — целият трепереше, а раната му бе воняща и гноясала, но ясно съзнаваше случващото се. Наградата му за моето убийство представляваше обемиста торба с нови сребърни монети, тежаща колкото новородено бебе. Намерихме я под леглото му и я добавихме към малкото манастирско съкровище, което щяхме да разделим помежду си. Самият Уеланд лежеше безсилно на земята и местеше очи между Рагнар и мен.

— Искаш ли да го убиеш? — попита ме Рагнар.

— Да — казах, защото друг отговор не се и очакваше. После си спомних за началото на премеждията си — деня, когато видях Рагнар да танцува по греблата край същия този бряг, а на следващата сутрин да носи главата на брат ми пред портата на Бебанбург. — Искам да му отсека главата. — Уеланд се опита да проговори, но от гърлото му излезе само неясен стон. Погледът му не се откъсваше от меча на Рагнар. Той забеляза това и ми го подаде с думите:

— Достатъчно остър е, но ще се учудиш колко сила се иска. С брадва ще ти е по-лесно.

Уеланд сега гледаше към мен. Зъбите му чаткаха, а лицето му се гърчеше. Мразех този мъж още от мига, в който го зърнах, ала сега изпитвах странна съпротива да отнема живота му, макар и той едва да мъждукаше в него. Вече бях научил, че едно е да убиеш в битка, да пратиш душата на смел боец в залата за пиршества на боговете, а съвсем друго — да погубиш беззащитен човек. Той трябва да е доловил колебанието ми, защото успя жалостиво да се примоли за пощада.

— Ще ти служа — промълви едва.

— Накарай копелето да страда — отговори Рагнар вместо мен. — Изпрати го при богинята на мъртвите, но първо я извести за идването му, като го накараш да страда.

Не мисля, че Уеланд страда много. Той вече беше така отпаднал, че дори моите немощни удари бързо го пратиха в безсъзнание. Инак умирането му отне дълго време. Аз сечах и сечах. Винаги съм се удивявал колко много усилие е нужно, за да убиеш някого. Скалдовете го правят да звучи лесно в своите песни, но всъщност рядко е така. Ние сме упорити същества, вкопчваме се в живота и не искаме да умрем. Но в крайна сметка душата на Уеланд все пак напусна тялото му, а аз продължих да се трудя с меча, докато не успях да отделя окървавената глава. Устата му бе разкривена в агонизираща гримаса, което беше известна утеха.

Възползвах се от благоразположението на Рагнар, за да си поискам още няколко услуги. Взех някои от по-изтритите монети в сандъчето, а после отидох до една от големите сгради на манастира и намерих мястото, където монасите преписваха книги. Те им рисуваха красиви заглавни букви и преди битката при Йоферуик да промени живота ми завинаги, аз често идвах тук заедно с Беока. Те ми даваха късове пергамент и ми позволяваха да ги шаря с прекрасните им бои.

Именно боите ми бяха нужни сега. Те бяха насипани в купи, повечето под формата на прахове, а някои забъркани със смола. Трябваше ми още парче плат и го открих в църквата — правоъгълна ленена кърпа, с която покриваха светото причастие. Разгънах го на пода и очертах вълча глава с въглен върху белия фон. После започнах да запълвам контурите. Брида ми помогна и се оказа много по-добра художничка от мен. Добави на звяра червено око и червен език, а после забърка черната боя с малко бяло и синьо, за да имитира цвета на козината. След като знамето бе готово, го завързахме за пръта от кръста на мъртвия абат. Рагнар ровеше из малката колекция от свещени книги на манастира, късайки металния, украсен с камъни обков на предните им корици. След като ги откъсна всичките, а аз приключих с изработката на знамето, запалихме дървените постройки.

Дъждът беше вече спрял, когато се упътихме обратно по пясъчния провлак. По мое настояване този път продължихме край брега, докато не стигнахме подножието на Бебанбург.

Тук спряхме и аз отвързах косата си, пускайки я да виси свободно. Дадох знамето на Брида, която яхна жребеца на Равн, докато старецът остана да чака заедно със сина си. После, препасал чужд меч на кръста, поех към дома.

Брида дойде с мен като знаменосец и двамата препуснахме по пътеката. Вълните се разбиваха вдясно от нас и се плъзгаха като бяла пяна под копитата. Можех да видя хората, които ни наблюдаваха от стената, и щом я наближихме, пришпорих коня в галоп. Брида, с развятото над главата й знаме, не изоставаше от мен. Дръпнах юздите и спрях на метри от Долната порта, над която забелязах и чичо си. Той беше тук, Елфрик самозванеца, с мрачното си, изпито лице. Вторачих се в него достатъчно дълго, за да не остане никакво съмнение кой съм, после хвърлих отсечената глава на Уеланд на същото място, където някога се бе търкулнала главата на брат ми, и изсипах край нея сребърните монети.

Бяха трийсет на брой, цената на Юда. Помнех добре тази евангелска история — една от малкото, които ми допадаха.

По стената имаше стрелци, но никой не вдигна лъка. Само гледаха. Показах на чичо си дяволския знак — двата външни пръста, вдигнати като рога, после се изплюх, обърнах коня и препуснах обратно. Сега вече знаеше, че съм жив, че съм негов враг и че ще го убия като куче, ако някога ми се удаде възможност.

— Утред! — извика Брида, която яздеше зад мен. Обърнах се в седлото и видях един воин да скача от стената. Той падна тежко, но се изправи и побягна към нас. Беше огромен, брадат мъж. Мина ми през ум, че никога няма да успея да го надвия, ала после се случи нещо странно — от крепостта полетяха стрели и взеха да се забиват край него. Едва сега осъзнах, че това е Еалдулф, ковачът.

— Лорд Утред! — замаха с ръце той. — Лорд Утред! — Доближих го така, че да го предпазя от стрелите с тялото на коня, но никоя от тях не попадаше наблизо и заподозрях, че стрелците нарочно се целят встрани. — Ти си жив, господарю! — По лицето му се разля широка усмивка.

— Да, жив съм.

— Тогава идвам с теб — рече твърдо той.

— Ами твоята жена, синът ти?

— Жена ми умря миналата година, господарю, а синът ми се удави, докато ловеше риба.

— Съжалявам — казах искрено. Една стрела се плъзна по рядката трева на метри от нас.

— Уоден дава и Уоден взема обратно — отвърна Еалдулф, — и ето че сега ми връща моя господар. — Той видя чука на Тор около врата ми и понеже беше езичник, се усмихна. Така се сдобих с първия си последовател. Еалдулф ковачът.

— Проклет човек е твоят чичо — каза ми той, докато пътувахме на юг. — Вечно намръщен, сякаш е ял фъшкии. Дори раждането на сина му не го разведри.

— Значи има син?

— Елфрик Младия, така го кръстиха, и е хубав мъник. Румен като ябълка. Гита обаче е болна. Няма да изкара дълго. А ти, господарю? Изглеждаш добре.

— Добре съм.

— На колко стана, на дванайсет?

— Тринайсет.

— Значи си мъж вече. Онази там жена ли ти е? — кимна той към Брида.

— Приятелка.

— Кльощава е като пръчка — рече ковачът оценяващо, — затова по-добре, че ти е само приятелка. — Самият той бе едър мъж, почти четирийсетгодишен, с лице и ръце, почернели от безбройните малки изгаряния на своя занаят. Вървеше пеша, като следваше коня ми без усилие въпреки напредналата си възраст. — И тъй, разкажи ми за тези датчани — хвърли подозрителен поглед към Рагнар и хората му.

— Водачът им се казва ърл Рагнар — отвърнах. — Същият, който уби брат ми. Добър човек е.

— Убиецът на брат ти е добър човек? — рече потресено Еалдулф.

— Всичко е съдба — отвърнах, което, от една страна, беше истина, но от друга — ми спестяваше и необходимостта от дълги обяснения.

— Харесваш ли го?

— Той ми е като баща. Ти също ще го харесаш.

— Но все пак си остава датчанин, господарю — изсумтя Еалдулф. — Може и да почитат правилните богове, но бих предпочел да се махнат.

— Защо?

— Как тъй защо — учуди го въпросът ми. — Защото земята не е тяхна, ето защо. Искам да мога да ходя без страх където си ща. Да не се кланям на някой само защото има меч. За нас законът е един, а за тях — друг.

— За тях няма закон — казах.

— Ако датчанин убие някой наш — продължи негодуващо Еалдулф, — какво могат да сторят неговите роднини? Няма вергелд, няма рийв, няма господар, на когото да се оплачеш.

Това беше вярно. Вергелд се наричаше кръвнината, изплащана срещу нечий живот. Всеки човек си имаше цена. За мъж се плащаше повече, отколкото за жена, освен ако жената не беше високопоставена, а за воин — повече, отколкото за фермер, но цена винаги имаше и убиецът можеше да избегне смъртното наказание, ако семейството на жертвата приемеше да му се плати. Рийвът пък отговаряше за прилагането на законите и бе подчинен на лорда. Но с идването на датчаните цялата тази щателно изградена правосъдна система се беше разпаднала. Закон нямаше, освен ако датчаните не кажеха, че има, и той бе такъв, какъвто на тях им изнасяше. На мен подобен хаос ми допадаше, ала аз се намирах откъм привилегированата страна. Бях приближен на Рагнар и той ме защитаваше, но без него щях да съм не по-добре от всеки скитник или роб.

— Чичо ти се примирява с положението — каза Еалдулф — но не и Беока. Помниш ли го? Червенокосият, кривоглед свещник със сакатата ръка?

— Срещнах го миналата година — отвърнах.

— Така ли? Къде?

— Беше в Уесекс, заедно с Алфред.

— Чак в Уесекс! — възкликна Еалдулф. — Виж ти, колко далеч е отишъл. Бива си го този Беока, нищо че е свещеник. Избяга, защото не можеше да понася датчаните. Чичо ти направо побесня. Искаше да го убие.

Това, мина ми през ума, несъмнено се дължеше на факта, че Беока бе отмъкнал документите, доказващи правата ми над Бебанбург.

— Той искаше да убие и мен — отвърнах. — А аз още не съм ти благодарил, задето си нападнал Уеланд.

— Чичо ти щеше да ме даде на датчаните за тази постъпка, но те така и не дойдоха да искат отплата.

— Е, сега вече си с тях, тъй че по-добре свиквай.

Еалдулф помисли върху това за секунда.

— А защо и ние да не отидем в Уесекс? — попита.

— Защото западносаксонците искат да ме правят свещеник, а аз искам да бъда воин.

— Тогава в Мерсия?

— Тя се управлява от датчаните.

— Но вуйчо ти живее там.

— Вуйчо ми?

— Братът на майка ти! — рече той, удивен, че не познавам собствените си роднини. — Лорд Етелулф, стига да е още жив.

— Баща ми никога не е говорил за майка ми.

— Защото я обичаше. Тя беше красавица, истинско съкровище, и умря при раждането ти.

— Етелулф значи.

— Същият.

Но защо ми беше да ходя при Етелулф, след като имах Рагнар? Вярно, той ми беше роднина, обаче никога не го бях виждал и се съмнявах, че изобщо помни за съществуването ми. Нямах желание да го търся, а още по-малко — да зубря граматика в Уесекс. Затова щях да остана с Рагнар. Това и казах на Еалдулф.

— Той ме учи да се бия — поясних му.

— Учиш се от най-добрите, а? — изръмжа неохотно ковачът. — Е, и аз така станах майстор. Като се учех от най-добрите.

Еалдулф наистина бе добър майстор и макар против волята си, постепенно заобича Рагнар, защото той беше щедър и ценеше хубавите изделия. Към дома ни в Сюнингсвейт бе добавена ковачница и Рагнар плати доста сребро за пещ, наковалня, а също за големите чукове, клещи и пили, от които се нуждаеше Еалдулф. Вече бе дълбока зима, когато всичко беше готово. Купиха руда от Йоферуик и нашата долина заехтя от звъна на метал. Дори в най-студените дни в ковачницата бе топло и мъжете се събираха там, за да си разменят истории и гатанки. Еалдулф знаеше много гатанки и аз ги превеждах на хората на Рагнар. Повечето бяха за мъже и жени и за нещата, които те вършеха помежду си. Тези бяха лесни за отгатване, но аз повече обичах сложните, като например тази: „Майка ми и баща ми ме зарязаха като мъртва, но една добра родственица ме загърна и приюти. Убих децата й, но тя пак ме обичаше и ме отхрани, докато не се извисих над къщите на хората и чак тогава я напуснах“. Колкото и да си блъскахме главите с датчаните, не можехме да я отгатнем, а Еалдулф отказваше да ни разкрие отговора. Научих го едва когато я казах на Брида.

— Кукувицата, разбира се — рече тя на мига и, естествено, беше права.

До пролетта ковачницата вече се нуждаеше от разширение и Еалдулф се трудеше безспир, изработвайки мечове, копия, брадви и лопати. Веднъж го попитах дали не му е противно, че работи за датчаните, а той просто сви рамене:

— Че аз работех за тях и в Бебанбург, нали чичо ти им играе по свирката.

— Но те не живеят там.

— Да, но идват когато си пожелаят и той им плаща дан.

Думите му бяха прекъснати от неочакван вик отвън, който ми се стори пропит от чиста ярост. Изтичах от ковачницата и видях Рагнар застанал пред къщата, докато отдолу по пътеката се задаваше група мъже, предвождани от воин на кон. И то какъв воин! Облечен в ризница, със скъп шлем, окачен отстрани на седлото, ярко боядисан щит, дълъг меч и ръце, целите отрупани с гривни. Беше млад, с дълга руса коса и гъста златиста брада. В отговор на вика на Рагнар той също изрева като разгонен елен. После Рагнар се втурна насреща му и аз почти си помислих, че онзи ще пришпори коня и ще извади меча си, но вместо това той скочи от седлото и се завтече нагоре по хълма. Когато се срещнаха, двамата се прегърнаха и взеха да се тупат по гърбовете. Рагнар се обърна към нас, а на лицето му грееше усмивка, способна да озари и най-тъмното кътче на ада.

— Моят син! — извика той. — Моят син!

Това беше Рагнар Младия, пристигнал с дружината си от Ирландия. Макар да не ме познаваше, ме сграбчи в обятията си, отлепвайки ме от земята, завъртя сестра си, тупна Рорик зад тила, целуна майка си, развика се на слугите, разхвърля за подарък брънки от сребърна верига и погали кучетата. Същата вечер се състоя пир, по време на който той ни разказа за себе си — че вече е командир на собствен кораб, че се прибира само за няколко месеца и че Ивар го иска обратно в Ирландия през пролетта. Толкова много приличаше на баща си, че незабавно го харесах. Къщата бе винаги весела, когато той се намираше наоколо. Част от хората му останаха да зимуват при нас и си запълваха времето, като сечаха дървета и добавиха към къщата просторна зала, подобаваща на един ърл — от дебели греди и с висок фронтон, на който бе закован глигански череп.

— Ти си късметлия — каза ми той един ден, докато настилахме новия покрив с дебел пласт ръжена слама.

— Защо?

— Защото баща ми не те е убил при Йоферуик.

— Вярно е.

— Но той винаги е умеел да преценява хората — добави Рагнар Младия, като ми подаде гърнето с пиво и приседна върху билото на покрива, зареял поглед към долината. — Хубаво е тук.

— Да, мястото е добро. А как е в Ирландия?

— Блата и камънаци, Утред — ухили се той. — А и скрелингите са проклет народ. — Датчаните наричаха местното население „скрелинги“. — Но затова пък се бият добре! Там има много сребро и колкото повече се бием с тях, толкова повече сребро получаваме. Ей, всичкото ли ще изпиеш, или ще оставиш малко и за мен?

Върнах му гърнето и той го пресуши на един дъх, като избърса с длан течността, стекла се по брадата му.

— Харесва ми Ирландия — рече, като го остави настрана, — но не желая да живея там. Ще се върна тук. Ще си намеря земя в Уесекс, ще се оженя и ще пусна шкембе.

— Защо не го направиш още сега?

— Защото Ивар ме иска при себе си, а той е добър господар.

— Мен пък ме плаши.

— Добрият господар трябва да е страшен.

— Но баща ти не е.

— Не е за теб, но я си представи какъв е за онези, които убива? Би ли искал да се изправиш срещу ърл Рагнар Безстрашния в стена от щитове?

— Не.

— Значи е страшен — заключи ухилено той. — Впрочем, докато отсъствам, гледайте да превземете Уесекс и да ми намерите там земя, за да дебелея на спокойствие.

След като приключихме с покрива, трябваше да отидем в гората, за да задоволим ненаситния апетит на Еалдулф за въглища. Те бяха единственото гориво, чиято топлина бе достатъчна за топене на желязото. Той бе показал поне на дузина от хората на Рагнар как да ги произвеждат, но Брида и аз си оставахме най-добрите му работници и затова прекарвахме много време сред дърветата. Купчините от дърва трябваше да тлеят поне три дни, за да се овъглят както трябва, и се нуждаеха от постоянно внимание. Често пъти нощувахме край тях, следейки за издайническите струйки дим, процеждащи се през дебелата покривка от папрат и торф. Те означаваха, че огънят вътре се разгаря твърде силно, и трябваше да се катерим по купчината, за да запушваме пролуките с пръст.

Еалдулф предпочиташе елшата пред всяка друга дървесина, затова използвахме нея, когато успявахме да я намерим. Изкуството се състоеше в овъгляване на стволовете, без да им позволиш да се запалят. При това теглото им намаляваше около четири пъти, превръщайки ги в леки черни късове. Изграждането на купчината можеше да отнеме цяла седмица. Внимателно подреждахме дървата в плитка яма, а в средата оставяхме отвор, който се запълваше с въглища от предната партида. Покривахме всичко с пласт от папрат, после с торфени чимове и накрая запалвахме въглищата в средата. Щом се разгоряха добре, затваряхме плътно и този отвор. Сега потайният тъмен огън трябваше да се контролира. Пускахме по малко въздух през тесни процепи в покривката, но ако посоката на вятъра се променеше, те трябваше да се запушват и да се правят нови. Работата беше пипкава и еднообразна, ала на мен ми харесваше. Чувствах се като скедугенган, прекарвайки нощите в гората, край тлеещите купчини, при това с мен беше и Брида, а ние вече бяхме станали повече от приятели.

При едно от тези бдения тя загуби първото си бебе. Дори не знаеше, че е бременна, докато една нощ не я обхванаха конвулсии и пронизващи болки. Поисках да изтичам и да доведа Зигрид, обаче тя не ми позволи. Каза, че знае какво се случва, но аз бях толкова уплашен от състоянието й, че треперих от страх до сутринта. Точно преди изгрев-слънце тя роди мъничко, мъртво момченце. Заровихме го заедно с плацентата и Брида едва докрета до къщи, където Зигрид, разтревожена от вида й, я нахрани с бульон от овчи мозък и праз и я накара да си легне. Вероятно е отгатнала причината за неразположението й, защото през следващите дни се държа рязко с мен и подметна на Рагнар, че е време Брида да се омъжи. Тя наистина вече бе на възраст, навършила тринайсет години, а в Сюнингсвейт имаше поне дузина датски воини, които се нуждаеха от съпруги. Но Рагнар заяви, че тя носи на хората му късмет и че иска да язди с нас, когато нападнем Уесекс.

— И кога ще стане това? — попита го Зигрид.

— До една година. Най-много две.

— А после?

— После Англия вече няма да съществува — каза Рагнар. — Цялата ще е наша.

И наистина, ако и последното от четирите кралства паднеше, Англия щеше да се превърне в датска държава и всички ние трябваше да станем датчани, роби или пък да умрем.

Когато дойде празникът Юле, Рагнар Младия спечели всяко едно състезание в Сюнингсвейт: той хвърляше камъни по-далеч от всички, надви най-яките борци и дори успя да надпие собствения си баща. Последваха мрачните зимни месеци, а когато пукна пролетта и бурите утихнаха, дойде време за отпътуването му. В навечерието се състоя тъжно пиршество, а в сивото утро той напусна дома и поведе хората си по пътеката под ръмящия дъжд. Рагнар гледа подире им чак докато не се изгубиха в долината, а после се обърна към новопостроената си зала със сълзи на очи.

— Той е свястно момче — ми каза.

— И аз го харесвам — отвърнах искрено. И след много години, когато го срещнах пак, още го харесвах.

След заминаването му къщата донякъде опустя, но все пак аз пазя хубави спомени от пролетта и лятото, защото през онези дълги дни Еалдулф ми изкова меч.

— Дано е по-добър от предишния ми — казах нетактично.

— Кой предишен?

— Онзи, който носех при битката за Йоферуик.

— Че него не съм го изработил аз! Баща ти го купи от пазара в Береуик и аз му казах, че е пълен боклук. Пък беше и къс, добър за клане на патки може би, но не и за бой. Какво стана с него?

— Огъна се — казах, спомняйки си как Рагнар се бе смял на жалкото ми оръжие.

— Меко желязо, момче, меко желязо.

После ми поясни, че желязото е два вида — меко и твърдо. Твърдото режело най-добре, но било крехко и меч, направен от него, щял да се счупи при първия по-силен удар. Мекият метал от своя страна се огъвал, както бях научил и от собствения си горчив опит.

— Затова най-добре е да използваме и двете. Гледай сега.

И аз го наблюдавах, докато изработи седем железни пръчки. Трите бяха от твърдо желязо. Той самият не беше съвсем сигурен как се получава така, знаеше само, че ако нажеженият до червено метал се остави в горящите въглища и се улучи точното време, той ще стане твърд и неогъваем. Другите четири пръчки бяха по-дълги и стояха далеч по-кратко в пещта. Той усука всяка от тях, тъй че накрая пак изглеждаха прави, но дължината им стана колкото на първите три.

— Защо правиш това? — попитах.

— Почакай и ще видиш — отвърна тайнствено той.

Когато завърши седемте пръчки, всяка бе дебела колкото палеца ми. Три бяха от твърдия метал, който Рагнар наричаше стомана, а четири — от меко, красиво усукано на спирала желязо. Една от твърдите пръчки бе по-дълга и малко по-дебела от останалите. Тя щеше да представлява гръбнака на оръжието, а допълнителната й дължина да послужи за прикрепване на дръжката. Еалдулф развъртя чука и я сплеска, докато не заприлича на много тънък и крехък меч. После нареди четирите усукани пръчки около нея, но две от всяка страна, а последните две прикрепи откъм ръбовете — те щяха да се превърнат в режещите остриета. Всичко това изглеждаше нелепо, като сноп от случайно събрани железа, но истинската работа едва започваше. Тя се състоеше в многократно нагряване и коване. Металът сияеше в червено, черната шлака се отделяше и падаше, чукът звънеше, от наковалнята хвърчаха искри, водата за охлаждане съскаше и вдигаше пара. Това продължаваше търпеливо, дни наред, като оръжието бавно добиваше форма под ръцете на Еалдулф. Пред очите ми четирите усукани пръчки от меко желязо, които сега се бяха заварили и слели с по-твърдата стомана, се изгладиха, станаха плоски и образуваха чуден мотив от повтарящи се матови ивици. Те не личаха на пряка светлина, но се виждаха в сумрака или ако дъхнеш върху острието през студен зимен ден. „Змийски дъх“, така ги нарече Брида и аз реших да дам същото име на меча си: Змийски дъх. Накрая Еалдулф добави последния детайл — улеи, които вървяха по средата на двете страни, от дръжката чак до върха. Обясни ми, че те ще пречат на оръжието да засяда в тялото на врага.

— Канали за кръв — изръмжа свирепо.

Топката в края на дръжката беше от желязо, също както и масивният й напречник — големи, прости и без украса. Когато всичко беше готово, аз сам й изработих чирени от ясен. Исках Еалдулф да ги украси със сребро или позлатен бронз, но той отказа с думите:

— Това е инструмент, господарю, просто инструмент, който да ти улесни работата, не по-различен от моя чук. — Той завъртя острието, тъй че то улови слънчевата светлина. — И един ден — добави, навеждайки се към мен — с него ще убиваш датчани.

Змийски дъх беше тежко оръжие — твърде тежко за тринайсетте ми години, но с времето щеше да ми дойде по мярка. Върхът му бе по-източен, отколкото се нравеше на Рагнар, но това го правеше по-добре балансирано, защото външният край не тежеше излишно. Рагнар обичаше тежестта именно там — за да раздробява вражите щитове, аз обаче предпочитах бързината и подвижността. Благодарение на умението на Еалдулф, Змийски дъх никога не ме подведе — не се огъна, не се счупи и аз още го притежавам. Той е леко нащърбен от битките, старите му ясенови чирени са сменени и е станал по-тънък от безбройните заточвания, но все още е красив и аз понякога дъхвам върху страните му, за да видя как красивите шарки се появяват отново, синкави и сребристи, като магия върху повърхността на метала. Тогава си спомням за онова далечно лято в Нортумбрия и за Брида, съзерцаваща отражението си в новоизкованото острие.

В Змийски дъх са вложени заклинания. Еалдулф имаше свои собствени, които така и не ми разкри — заклинанията на ковача. Брида също отнесе оръжието в гората и се губи там цяла нощ, без да ми каже какво е правила с него — заклинанията на жената. А на следващото жертвоприношение, когато убихме в ямата мъж, жребец, бик, овен и паток, аз помолих Рагнар да използва за мъжа моя меч — за да разбере Один, че Змийски дъх съществува и да погледне благосклонно на него. Това бяха моите заклинания на езичник и воин.

И мисля, че Один наистина го е видял, защото оттогава насам Змийски дъх е погубил повече хора, отколкото мога да си спомня. После наближи краят на лятото и преди есента да разбунтува морето със своите ветрове, ние поехме на юг. Беше време да заличим Англия, тъй че опънахме платна към Уесекс.