Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последното кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Бърнард Корнуел

Заглавие: Последното кралство

Преводач: Деян Кючуков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 04.03.2015

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1669-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10598

История

  1. — Добавяне

Глава трета

На следващия ден издигнахме павилион насред полето, между града и английските позиции. Той се състоеше от две корабни платна, опънати на дървени прътове, като цялата конструкция се поддържаше от ремъци от тюленова кожа, вързани за забити в земята колчета. Англичаните донесоха три стола с високи облегала за крал Бургред, крал Етелред и принц Алфред и ги покриха с пищни червени драперии. Ивар и Уба седнаха на табуретки за доене на крави. Всяка страна водеше със себе си по трийсет-четирийсет души за свидетели на дискусията, която започна със споразумение всички оръжия да бъдат струпани на двайсет крачки зад делегациите. Аз помогнах за пренасянето на мечовете, брадвите, копията и щитовете, след което се върнах да слушам.

Беока също бе там, забеляза ме и се усмихна. Аз му се усмихнах в отговор. Беше застанал точно зад висок млад мъж, когото взех за Алфред — тъй като, макар да го бях подслушвал в онази нощ, не успях да разгледам добре лицето му. От тримата английски големци само той не носеше златен обръч на главата, макар мантията му да бе закопчана с голяма, отрупана със скъпоценни камъни брошка, в която Ивар впери алчен поглед. Докато заемаше мястото си, забелязах, че е слаб, дългокрак, неспокоен и блед. Имаше източено лице, остър нос, къса брадичка, хлътнали бузи и присвита уста. Косата му бе с неопределен кафеникав цвят, очите му гледаха тревожно, челото му бе прорязано от бръчки, ръцете му шаваха постоянно, а веждите му бяха смръщени. По-късно разбрах, че е едва на деветнайсет, но изглеждаше поне десет години по-стар. Брат му, крал Етелред, вече прехвърлил трийсетте, също бе длъгнест като него, ала малко по-налят и с още по-неспокоен вид, докато Бургред, кралят на Мерсия, беше нисък и набит, с гъста брада, издуто шкембе и оплешивяващо теме.

Алфред каза нещо на Беока, при което свещеникът извади лист пергамент и перо и му ги подаде. После отвори шишенце с мастило и го поднесе така, че да му е удобно да топи перото, докато пише.

— Какво прави той? — попита Ивар.

— Готви се да води бележки за дискусията — отвърна английският преводач.

— Бележки?

— За да се знае какво е говорено.

— Да не си е изгубил паметта? — учуди се Ивар, докато Уба извади мъничко ножче и взе да си чисти ноктите. Рагнар пък се престори, че пише по дланта на ръката си, с което много развесели датчаните.

— Вие ли сте Ивар и Уба? — попита Алфред посредством нашия преводач.

— Те са — отвърна той и перото на Алфред задращи по листа, докато братът и зетят му, и двамата крале, изглеждаха доволни да оставят младия принц да води разпита.

— Синове на Лотброк? — продължи той.

— Именно — потвърди преводачът.

— И имате брат на име Халфдан?

— Кажи на копелето да си завре тоя лист в задника — изръмжа Ивар, — а след него и перото и мастилницата, докато не започне да сере черна перушина.

— Господарят ми казва, че не сме тук, за да обсъждаме семейните връзки — рече тактично преводачът, — а за да решим вашата съдба.

— Както и вашата — проговори за пръв път Бургред.

— Нашата съдба? — просъска Ивар, карайки шишкавия крал да трепне под напора на изпития му взор. — Нашата съдба е да напоим полята на Мерсия с кръвта ви, да ги наторим с плътта ви и да ги осеем с костите ви, тъй че да ги отървем завинаги от противната ви воня.

Разговорите продължиха в същия дух дълго време — и двете страни заплашваха и никоя не отстъпваше, но в крайна сметка срещата бе поискана от англичаните и те бяха искащите мир, тъй че условията полека се избистриха. Това отне два дни, през които повечето от нас, слушателите, се отегчиха и налягаха на припек по тревата. Хранехме се вън на полето и по време на един обяд Беока предпазливо доближи датската група и ме поздрави.

— Много си пораснал, Утред — каза.

— Радвам се да те видя, отче — отвърнах чинно аз. Рагнар ни наблюдаваше отстрани, но без признак от безпокойство на лицето.

— Значи все още си затворник? — попита Беока.

— Такъв съм — излъгах.

Той погледна двете ми сребърни гривни, които, бидейки твърде широки за мен, дрънкаха върху китката ми.

— Затворник с привилегии — рече сухо.

— Те знаят, че съм от знатен произход — отвърнах.

— Бог вижда, че е така, макар и чичо ти да го отрича.

— Не съм чувал нищо за него. Как е той?

— Държи Бебанбург — сви рамене Беока. — Ожени се за мащехата ти и сега тя е бременна.

— Гита е бременна? — възкликнах учудено.

— Искат син. И ако наистина им се роди… — Той не довърши мисълта си, нямаше и нужда. Аз бях лорд и Елфрик бе узурпирал мястото ми, но въпреки това пак бях негов наследник и щях да си остана такъв, докато не се сдобиеше със син. — Детето вече е на път да се роди — продължи Беока, — обаче ти няма защо да се притесняваш. — Той се усмихна и се наведе, прошепвайки съзаклятнически в ухото ми: — Донесъл съм документите.

— Донесъл си документите? — погледнах го с пълно неразбиране.

— Завещанието на баща ти! Актовете за земята! — Явно бе поразен, че не съм схванал веднага какво е направил. — У мен е доказателството, че ти си господарят!

— Естествено, че съм аз — казах така, сякаш доказателствата нямаха значение. — И винаги ще бъда.

— Не и ако Елфрик постигне своето — възрази Беока. — А ако му се роди и син, ще иска да го направи наследник.

— Децата на Гита винаги умират.

— Трябва да се молиш за живота на всяко дете — скастри ме Беока, — но въпреки това ти си лордът. Дължа го на твоя баща, Бог да дари покой на душата му.

— Значи си напуснал чичо ми?

— Да, напуснах го! — кимна той, явно горд от постъпката си. — Аз съм англичанин, Утред — продължи, примигвайки на слънцето с кривогледите си очи, — затова дойдох на юг да търся други англичани, готови да се бият с варварите, да изпълнят волята Божия, и ги намерих в Уесекс. Те са добри мъже, благочестиви мъже, безстрашни мъже.

— Елфрик не се ли бие с датчаните? — попитах. Знаех отговора, но исках да го чуя и от неговите уста.

— Чичо ти не иска неприятности — каза Беока. — Заради такива като него езичниците вилнеят из Нортумбрия, а светлината на нашия Господ Исус Христос помръква с всеки изминал ден. — Той сключи молитвено ръце, като дясната, изпоцапана с мастило, придържаше треперещата и парализирана лява. — Елфрик не е единственият. Рикзиг от Дънхолм им устройва пиршества, а Егберт седи на техния трон — предателство, разридало самите небеса. Това трябва да се спре, Утред, затова и отидох в Уесекс, чийто крал има страх от Бога и знае, че само с негова помощ можем да се отървем от напастта. Ще видя дали ще е склонен да плати откуп за теб. — Последното изречение ме хвана неподготвен и вместо да подскоча от радост, го изгледах озадачено. — Чу ли какво ти казах? — смръщи вежди той.

— Искаш да ме откупиш от датчаните?

— Разбира се! Ти си благородник, Утред, и трябва да бъдеш спасен! Алфред умее да бъде щедър за подобни неща.

— Би било чудесно — изрекох онова, което се очакваше от мен.

— Трябва непременно да се срещнеш с Алфред! — възкликна ентусиазирано той.

Нямах никакво желание да се срещам с Алфред, особено след като го бях слушал да циври за слугинчето, с което бил преспал, но Беока настоя, затова отидох при Рагнар и му поисках разрешение.

— И защо това кривогледо попче ще иска да те среща с Алфред? — попита развеселено той.

— Иска да ме откупи и смята, че Алфред може да извади пари.

— Е, дано да има по-дълбоки джобове! — засмя се Рагнар. — Хайде, върви — тупна ме безгрижно по гърба. — Никога не пречи да опознаеш врага отблизо.

Английските знатни особи стояха недалеч и Беока ме поведе към тях, като ми говореше вървешком:

— Алфред е нещо като дясна ръка на брат си. Крал Етелред е добър човек, но малко болнав. Има синове, разбира се, ала и двамата са твърде млади… — фразата му увисна недовършена.

— Значи ако умре — казах, — по-големият от тях ще стане крал?

— Не, не! — замаха с ръце Беока. — Етелуолд е още дете, едва на твоята възраст!

— Но е кралски син — настоях аз.

— Когато Алфред бил малко момче — тук гласът на свещеника се сниши до напрегнат шепот, — баща му го отвел в Рим. Да види папата! И Божият наместник, Утред, го помазал за бъдещ крал!

И се вторачи в мен така, сякаш това слагаше точка на спора.

— Но той не е наследникът — рекох, озадачен.

— Папата го е направил наследник! — просъска Беока.

Много по-късно срещнах един свещеник, участвал навремето в свитата на стария крал. Той ми разкри, че Алфред всъщност никога не е бил помазан за бъдещ владетел, а само му били отдадени някакви безсмислени римски почести, но това не му пречеше до смъртния си час да твърди, че е удостоен с титлата от самия папа, обосновавайки по този начин узурпирането на трона, който по право трябваше да премине към най-големия син на Етелред.

— Когато обаче Етелуолд порасне… — започнах аз.

— Тогава, естествено, може да управлява — прекъсна ме нетърпеливо Беока, — но ако баща му умре по-рано, Алфред ще стане крал.

— Тогава Алфред ще трябва да го убие — заключих. — Също както и брат му.

— Това пък откъде ти дойде наум? — изгледа ме потресен Беока.

— За да нямат претенции. Точно както чичо ми искаше да убие мен.

— Наистина искаше. Вероятно и още иска! — Отецът се прекръсти. — Но Алфред не е Елфрик! Не, не. Алфред ще се отнесе към племенниците си с християнско милосърдие, не ще и дума, което е още една причина да стане крал. Той е добър християнин, Утред, какъвто се моля да бъдеш и ти, и Божията воля е да седне на трона. Тя е изречена чрез устата на самия папа, а ние трябва да се подчиняваме на Божията воля. Само чрез подчинение можем да се надяваме да победим датчаните.

— Само чрез подчинение? — попитах, мислейки си, че и мечовете могат да помогнат.

— Само чрез подчинение — каза твърдо свещеникът — и чрез вяра. Бог ще ни дари победата, ако го почитаме с цялото си сърце, ако го славим и не съгрешаваме. И Алфред ще го стори! С него начело самото небесно войнство ще ни се притече на помощ. Етелуолд не става. Той е едно мързеливо, арогантно, досадно хлапе. — Беока ме сграбчи за ръката и ме повлече през антуража от западносаксонски и мерсийски лордове. — И не забравяй да коленичиш пред него, той е принц. — Стигнахме до мястото, където седеше Алфред, аз надлежно коленичих и Беока ме представи: — Това е онзи, за когото ви споменах, господарю. Лорд Утред от Нортумбрия. Пленник е на датчаните, откакто падна Йоферуик, но е добро момче.

Алфред ми хвърли проницателен взор, който, да си призная, ме накара да се почувствам неудобно. С времето щях да открия, че е умен човек, много умен дори и мисли два пъти по-бързо от повечето хора. А също и сериозен — толкова сериозен, че разбираше всичко освен шегите. Не се отнасяше лековато към нищо и сега ме огледа толкова внимателно, сякаш искаше да проникне до самото дъно на младата ми и неоперена душа.

— Ти добро момче ли си? — попита накрая.

— Опитвам се да бъда, господарю.

— Погледни ме — нареди той, тъй като бях свел очи. Усмихна се, когато срещнах погледа му. От неразположението, от което се бе оплаквал по време на шпионската ми мисия, нямаше и следа и аз се зачудих дали в крайна сметка не е бил пиян онази нощ. Това би обяснило патетичните му излияния, но сега изглеждаше напълно в ред.

— И как се опитваш да бъдеш добър?

— Като устоявам на изкушенията, господарю.

— Това е добре, много добре. И успяваш ли да им устоиш?

— Невинаги — казах и сетне се поколебах, защото в гърдите ми трепна изкушение, на което, както винаги, се поддадох. — Но се опитвам, господарю — продължих с искрен вид, — и си казвам, че трябва да съм благодарен на Господ, задето ме изкушава, и да го славя, когато ми дава сила да устоя на изкушението.

Беока и Алфред се вторачиха в мен така, сякаш ми бяха изникнали ангелски крилца, докато аз само повтарях безсмислиците, чути, докато ги подслушвах зад шатрата. За да подсиля ефекта, се помъчих да изглеждам кротък, невинен и благочестив.

— Ти си знак от Бога, Утред — рече пламенно Алфред. — Казваш ли си редовно молитвите?

— Всеки ден, милорд — уверих го, без да пояснявам, че те всъщност бяха отправени към Один.

— А какво е това на врата ти? Разпятие? — Той бе забелязал кожената връвчица и когато не отговорих, се пресегна и измъкна от пазвата ми чука на Тор. — Господи милостиви — възкликна, като се прекръсти. — А си се накичил още и с тези — добави с гримаса, сочейки покритите ми с рунически надписи гривни. Трябва да съм изглеждал като същински малък езичник.

— Карат ме да ги нося, милорд — побързах да кажа, усещайки желанието му да скъса връвчицата, — и ме бият, ако ги махна.

— Често ли те бият? — попита той.

— Всеки божи ден — излъгах.

Алфред поклати тъжно глава и пусна амулета.

— Трябва да е тежко бреме за малко момче като теб да носи варварски кумири.

— Надявах се, господарю — намеси се Беока, — че ще можем да го отървем от това бреме.

— Да го отървем? Как?

— Като го откупим — поясни свещеникът. — Той е истинският лорд Бебанбург. Чичо му е узурпирал титлата, но играе по свирката на датчаните.

Алфред ме изгледа замислено, мръщейки чело.

— Можеш ли да четеш, Утред? — попита.

— Започнал е уроците си, господарю — отвърна Беока вместо мен. — Аз го обучавах, макар че, ако трябва да си сложа ръка на сърцето, материята не му се удаваше твърде.

— Не става за преписване на евангелия, а? — изпръхтя Алфред, който, както споменах, не разбираше чуждите шеги, но нямаше нищо против понякога да пуска свои. После се сконфузи и добави: — Извинявай, скъпи Беока.

— Нищо, нищо, господарю — усмихна се отецът, също така щастлив, както когато прелистваше своите досадни жития за това как свети Кутберт покръствал крайбрежните птици, или проповядвал на тюлените. Беше се опитвал да кара и мен да ги чета, но аз така и не стигнах по-далеч от най-кратките думи.

— Имаш късмет, че си започнал да се образоваш отрано — обърна се Алфред към мен, възвърнал сериозността си. — Аз самият не бях похващал книга до дванайсетата си година! — Тонът му предполагаше, че трябва да съм шокиран и изненадан от тази новина, затова чинно си придадох ужасен вид. — Бил е печален пропуск от страна на баща ми и мащехата ми — завърши строго той.

— Сега обаче четете не по-зле от всеки граматик, милорд — вметна Беока.

— Правя каквото мога — рече Алфред, явно поласкан от комплимента.

— А също и на латински! И латинският ви е много по-добър от моя.

— Мисля, че е вярно — дари го с благосклонна усмивка принцът.

— А как пише само — обърна се свещеникът към мен. — С такъв ясен, равен почерк!

— Както трябва да се научиш и ти — рече ми твърдо Алфред. — За тази цел, млади Утред, ние наистина ще предложим откуп за теб и ако Господ ни помогне в начинанието, ти ще служиш в моя дом и първото, с което ще се заемеш, ще бъде да се усъвършенстваш в писмо и четмо. Ще видиш колко ще ти хареса!

— Ще ми хареса, милорд — изтърсих с идеята да прозвучи като въпрос, ала се получи по-скоро вяло потвърждение.

— А когато пораснеш и овладееш добре книгите и молитвите, сам ще решиш с какво да се заемеш.

— Ще искам само да ви служа, господарю — излъгах, мислейки си, че е просто един отегчителен, мекушав, набожен плужек.

— Това е похвално — кимна той. — И как точно ще ми служиш?

— Като войник, за да се бия с датчаните.

— Ако е рекъл господ — каза Алфред, явно разочарован от отговора ми. — Неминуемо ще имаме нужда и от войници, макар аз всеки ден да се моля датчаните най-сетне да познаят Христа, да съзрат своите грехове и да се отвърнат от нечестивите си пътища. Молитвата е ключът — продължи разпалено. — Молитвата, постът и послушанието и ако Бог ни дари своята милост, Утред, войници ще трябват, но кралството ни ще има далеч по-голяма нужда от добри свещеници. Аз самият исках да стана такъв, обаче не ми е било писано. Няма по-достойно поприще от службата на Светата църква. Сега може да съм принц, но в Божиите очи съм презрян червей, докато Беока е безценна перла!

— Да, господарю — промълвих, не знаейки какво друго да кажа. Беока сведе скромно очи, докато Алфред се наведе напред, скри чука на Тор под ризата ми и ме погали по главата.

— Божията благословия да е с теб, дете. Дано милостта му се спусне над теб, да те отърве от настоящото робство и ти върне святата светлина на свободата.

— Амин — казах аз.

После ме пуснаха и аз се върнах при Рагнар.

— Удари ме — прошепнах му.

— Какво?

— Плесни ми един шамар.

Той вдигна очи, видя, че Алфред ни наблюдава, и ме зашлеви по-силно, отколкото очаквах. Аз паднах ухилен на земята.

— И защо трябваше да го направя? — попита Рагнар.

— Защото им казах, че се държиш жестоко с мен и постоянно ме пердашиш. — Както и очаквах, това много го развесели и той ме удари още веднъж, за късмет.

— Е, какво искаха тези копелета? — попита ме по-късно.

— Да ме откупят, да ме научат да пиша и чета и после да ме направят свещеник.

— Свещеник? Като оня малък кривоглед пор с червената коса?

— Точно като него.

Рагнар се изсмя.

— Може би трябва да им позволя. Да ти послужи за назидание, задето разправяш лъжи за мен.

— Моля те, недей — възкликнах уплашено и в този момент се зачудих защо изобщо бях искал да се върна на страната на англичаните. Да заменя свободата на Рагнар за ревностната набожност на Алфред, сега ми изглеждаше като жалка участ. Освен това се бях научил да презирам бившите си сънародници. Те не искаха да се бият, мълвяха молитви, вместо да точат мечове, и затова не бе чудно, че датчаните им отнемаха земята.

Алфред действително предложи да ме откупи, но Рагнар бързо го отказа, искайки абсурдно висока цена за мен — макар и далеч не толкова висока, колкото онази, която Ивар и Уба изтръгнаха от Бургред.

Мерсия щеше да бъде погълната. Бургред нямаше войнствен плам зад тлъстото шкембе, нямаше желание да продължава да се бие с противника, чиито сили растяха, докато неговите намаляваха. Може би бе подведен и от всички онези щитове, окачени по стените на крепостта, но реши, че няма как да спечели, и се предаде. Причина за това бе не само нашата войска в Снотенгахам. Други датчани също нахлуваха през границите на Нортумбрия, опустошаваха мерсийските земи, палеха църкви, убиваха монаси и монахини. Те тормозеха армията на Бургред и пречеха на продоволствените му доставки, тъй че той, уморен от неспирните поражения, безволно прие всички тежки условия и в замяна бе оставен като крал на Мерсия, но само на думи. Датчаните щяха да вземат всичките му крепости и да разположат в тях свои гарнизони, а също да получат и всеки мерсийски имот, който пожелаеха. Бургред щеше да има задължението да се бие на тяхна страна, ако го призовяха, и освен това трябваше да плати огромна сума в сребро за привилегията да запази трона, макар да бе изгубил кралството си. Етелред и Алфред, които не играеха пряка роля в преговорите, а виждаха как техният съюзник издиша като пробит мехур, напуснаха още на втория ден, отправяйки се на юг с останките от своята армия. Така Мерсия падна, следвайки примера на Нортумбрия. Само за две години датчаните превзеха половината Англия и това бе само началото.

 

 

Ние отново опустошавахме провинцията. Датски отряди препускаха надлъж и нашир из Мерсия, смазваха с кръв всяка съпротива, вземаха всичко, което пожелаят, а после разполагаха гарнизони в основните крепости и пращаха известия в родината си. Оттам идваха още кораби — кораби, пълни с мъже и семейства, които да запълнят огромната земя, паднала в ръцете им.

Започвах да мисля, че така и няма да ми се удаде да се бия за Англия, защото, докато порасна достатъчно голям за битки, тя вече няма да съществува. Затова реших да стана датчанин. Естествено, изпитвах объркване, но не се задълбочавах в него. Нямах време, защото с наближаването на дванайсетата ми година започна моето обучение. Караха ме да стоя с часове наред, държейки щит и меч пред себе си, докато ръцете ми не изтръпнеха, учеха ме да удрям, да сека и да хвърлям копие, като за жертви понякога ми служеха прасета. Скоро вече знаех как да се отбранявам с щит, как да го спускам, за да парирам нападение под долния му край, и как да забивам масивната изпъкналост в средата му в лицето на врага, за да му счупя носа и да го заслепя със сълзи. Усвоих изкуството на гребането, израснах, натрупах мускули, започнах да говоря с мъжки глас и изядох първите си шамари от момиче. Изглеждах досущ като датчанин. Непознатите продължаваха да ме вземат за син на Рагнар, защото имах същата светла коса, която носех дълга и вързана отзад на тила. Това му доставяше удоволствие, макар той ясно да ми показа, че няма да заменя Рагнар Младия или Рорик.

— Ако Рорик оживее — ми каза тъжно, защото момчето продължаваше да бъде болнаво, — ще трябва да се биеш за наследството си. — И тъй, аз се научих да се бия, а през същата зима и да убивам.

Върнахме се в Нортумбрия. Рагнар можеше да вземе по-добри земи в Мерсия, но той обичаше северните хълмове, дълбоките долини и вековните гори. Именно в тях излязохме на лов една сутрин, когато листата бяха посребрени от първия зимен скреж. Бяхме двайсетина мъже и два пъти повече кучета, тръгнали по дирите на глиган. Аз останах с Рагнар. И двамата бяхме въоръжени с тежки копия.

— Глиганът може да те убие, Утред — предупреди ме той. — Ако не го пронижеш където трябва, може да те разпори с бивните си от чатала чак до гърлото.

Знаех, че копието трябва да попадне в гърдите на звяра или още по-добре в шията, ала за това се искаше късмет. Давах си сметка, че не мога да го убия сам, но появеше ли се, трябваше да опитам. Възрастният глиган тежи два пъти колкото човек и аз още нямах достатъчно сили, за да го поразя смъртоносно, но Рагнар бе решен да ми остави първия удар, а самият той да стои наблизо, за да ми помогне. Така и стана. Оттогава съм убил стотици глигани, обаче винаги ще помня първия — малките му очи, налети със злоба, решимостта, вонята, настръхналата, опръскана с кал четина, сладкия звук от върха на копието, забиващо се в дълбоко в гърдите. В следващия миг бях отхвърлен назад, сякаш ритнат от осмокракия кон на Один, а Рагнар се притече и собственото му копие прониза дебелата кожа. Звярът зарева и заквича, кучетата се разлаяха неистово, а аз успях да се изправя, стиснах зъби и наблегнах върху копието с цялата си тежест, усещайки гаснещия живот на глигана да пулсира по ясеновата му дръжка. Рагнар ми даде единия от бивните и аз го окачих на врата си, до чука на Тор. През следващите дни не исках да правя нищо друго, само да ловувам. Не ми се разрешаваше да преследвам глигани, освен ако Рагнар не беше до мен, но двамата с Рорик, който се чувстваше по-добре, вземахме лъковете си и дебнехме из шубраците за сърни.

Именно при една от тези експедиции в самия край на гората, откъдето започваха осеяните с мокър сняг мочурища, една стрела едва не отне живота ми. Рорик и аз се промъквахме през храстите и тя профуча край главата ми, забивайки се в съседното дърво. Веднага се обърнах и опънах тетивата, но не видях никого. После чухме шум от бягащи стъпки и се завтекохме след тях, ала който и да бе пуснал стрелата, се оказа твърде бърз за нас.

— Просто случайност — каза Рагнар. — Някой е видял, че се движиш, взел те е за сърна и е стрелял. Случва се. — Той огледа стрелата, която бяхме донесли, но по нея нямаше никакъв белег на собственика. Просто пръчка от габър, с оперение от гъши пера и железен наконечник. — Случайност — заключи още веднъж.

По-късно същата зима се върнахме в Йоферуик, за да помагаме при ремонта на корабите. Научих се да цепя дъбови трупи с чук и клин и да оформям дългите бели дъски, с които се изкърпваха прогнилите корпуси. Пролетта донесе още кораби и още мъже и един от тях бе Халфдан, най-малкият брат на Ивар и Уба. Той слезе на брега изпълнен с енергия — висок и едър, с голяма брада и свъсен поглед. Прегърна Рагнар, тупна ме по рамото, плесна Рорик зад тила и се закле, че ще убие и последния християнин в Англия. После се отправи да търси братята си. Тримата планираха нова война, в която според обещанията им трябваше да плячкосаме цялата източна част на страната. Със затоплянето на дните започнахме да се готвим за нея.

Половината от армията щеше да тръгне по суша, а другата половина, в това число и хората на Рагнар, по море. Това щеше да е първото ми истинско плаване, но преди то да започне, се случи още нещо. Дойде Кяртан, а след него се мъкнеше и синът му Свен — с червена дупка вместо липсващото око върху гневното си лице. Кяртан коленичи пред Рагнар и склони глава.

— Искам да дойда с теб, господарю — рече.

Беше допуснал грешка, позволявайки на Свен да го придружи, защото Рагнар, обикновено така великодушен, изгледа кисело момчето. Казвам момче, но всъщност Свен вече беше почти мъж и обещаваше да стане същински великан — висок, широкоплещест и силен.

— Искаш да дойдеш с мен — повтори Рагнар с равен глас.

— Да, умолявам те — рече той и това трябва да му е коствало голямо усилие, защото беше горд мъж, но в Йоферуик не бе намерил плячка, не си бе спечелил гривни, нито си бе завоювал репутация.

— Корабите ми са пълни — отговори студено Рагнар и му обърна гръб. Видях как лицето на Кяртан се изкриви от омраза.

— Защо не отиде да служи при някой друг? — попитах по-късно Равн.

— Защото всички знаят, че е обидил моя син, и да го приемат, ще значи да рискуват да си навлекат гнева му. — Старецът сви рамене. — За него ще е най-добре да се върне в Дания. Ако един мъж изгуби доверието на господаря си, значи е изгубил всичко.

Но Кяртан и едноокият му син не се върнаха в Дания, останаха в Йоферуик, а ние потеглихме с корабите. Първо плавахме надолу по течението на Уз, докато не навлязохме в река Хъмбър, където прекарахме нощта. На следващата сутрин махнахме щитовете от бордовете и изчакахме приливът да повдигне корпусите им, за да можем да загребем на изток, към открито море.

Бях излизал в морето и по-рано, в Бебанбург, заедно с риболовците, които хвърляха мрежи край островите Фарн, но тук усещането бе съвсем различно. „Летящата усойница“ не се бореше с вълните, а се плъзгаше по тях като птица. Щом напуснахме устието на реката, вдигнахме голямото платно, възползвайки се от северозападния вятър. Греблата бяха прибрани, а отверстията им — затъкнати с дървени запушалки. Платното изплющя, изду се, улови вятъра и ни понесе на юг. Имаше общо осемдесет и девет кораба — цяла флотилия убийци с драконови глави, които се гонеха един друг и си крещяха обиди, щом успееха да се изпреварят. Рагнар се облягаше на кормилното гребло, с развята от вятъра коса и усмивка, широка като безбрежния океан. Ремъците от тюленова кожа поскърцваха и ние ту се издигахме високо върху гребените на вълните, ту се спускахме шеметно по стръмните им хълбоци. Отначало се уплаших, защото „Летящата усойница“ се накланяше толкова силно, че подветрената й страна почти докосваше зеленикавата вода, но след като не забелязах страх по лицата на останалите, това бясно препускане започна да ми харесва и аз подвиквах от възторг всеки път, щом носът се забиеше надолу и порой от солени пръски облееше палубата.

— Няма нищо по-хубаво от това — викна ми Рагнар. — Надявам се във Валхала да намеря кораб, море и попътен вятър!

Брегът постоянно се виждаше вдясно от нас като ниска зелена ивица, понякога прекъсвана от пясъчни дюни, но никога от хълмове или дървета. Щом слънцето се сниши към хоризонта, обърнахме към тази земя, а Рагнар нареди да приберат платното и отново да извадят веслата.

Гребяхме през водно царство — място на блата и тръстики, на птичи крясъци и дългокраки чапли, на капани за змиорки и диги, на плитки канали и дълги езера, и си спомних как баща ми казваше, че обитателите на Източна Англия са жаби. В момента бяхме в самия край на тяхната територия, там, където Мерсия свършва, а Източна Англия започва сред плетеница от вода, кал и солени равнини.

— Наричат този залив Гевеск — каза ми Рагнар.

— Идвал ли си и друг път?

— Преди три години. Земята навътре си струва да се превземе, но водите тук са коварни. Прекалено е плитко.

Щом се озовахме в залива, Уеланд застана на носа на „Летящата усойница“ и взе да измерва дълбочината с парче желязо, завързано за връв. Греблата се потапяха само ако той кажеше, че под кила има достатъчно вода, и ние пълзяхме на запад бавно, следвани от останалата флотилия. Сенките постепенно се удължаваха, а червеното слънце изчезваше в зейналите челюсти на драконовите, змийските и орловите глави, увенчали носовете на корабите. Корпусите им едва пореха застоялата вода, оставяйки след себе си вълниста диря, оцветена в пурпурно от залеза.

Тази нощ спахме по палубите, а на сутринта Рагнар събуди Рорик и мен и ни накара да се качим до върха на мачтата. Корабът на Уба беше спрял наблизо и видях, че там също някой се катери чевръсто нагоре, към шарения ветропоказател.

— Какво виждате? — викна ни Рагнар.

— Трима мъже на коне, които ни наблюдават — отвърна Рорик, сочейки на юг.

— Има и село — добавих аз.

За хората на брега ние бяхме нещо, излязло от най-страшния им кошмар. Онова, което виждаха, бе гората от мачти и страховитите фигури на зверове върху носовете и кърмите ни. Ние бяхме армия, пристигнала върху драконови кораби, и те знаеха какво ще последва — затова скоро обърнаха конете и препуснаха в галоп към вътрешността.

Продължихме напред. Сега водеше корабът на Уба, следвайки извивките на плитък канал, и аз можех да видя Стори, неговия гадател, застанал на носа. Предположих, че пак е хвърлил руническите си пръчки и те са предсказали успех.

— Днес — каза ми Рагнар с вълча усмивка — ще научиш какво е да си викинг.

Да си викинг, значеше да нападаш откъм морето — а той не го беше правил вече дълги години. Вместо това бе станал нашественик, заселник — но сега армията на Уба беше дошла да опустоши брега и да изтласка силите на англичаните към морето, докато тази на брат му Ивар щеше да настъпи по суша откъм Мерсия. Тъй че в началото на лятото аз усвоих похватите на викингите. Уба намери ивица земя, представляваща тесен провлак, който лесно можеше да се отбранява. След като изтеглихме корабите на пясъка, издигнахме защитен вал на мястото, където тя се съединяваше със сушата. После няколко големи отряда се отправиха на разузнаване и се върнаха на сутринта с плячка от коне. На другия ден част от мъжете ги яздеха, докато Рагнар поведе своите хора пеша по нагънатата брегова ивица.

Стигнахме до село, чието име така и не разбрах, и го изгорихме до основи. В него нямаше жива душа. Запалихме къщите, оборите и църквата и продължихме нататък по път, който се отклоняваше от морето. По залез видяхме по-голямо село и се скрихме в гората, без да палим огньове, за да не ни усетят.

Нападнахме на зазоряване, излизайки с крясъци измежду дърветата. Трябва да сме били ужасяваща гледка — облечени в кожи, с железни шлемове на главите, понесли нашарени щитове и размахващи брадви, мечове и копия. Местните жители нямаха брони, нито оръжия и може би дори не знаеха, че в родните им места са нахлули датчани, защото не бяха подготвени. Те всички загинаха. Неколцина смелчаци ни дадоха отпор край църквата, но Рагнар поведе атака срещу тях и ги посече на място. Църквата се оказа пълна с жени и деца. Свещеникът стоеше пред олтара и ни проклинаше на латински. Проклятията продължаваха да излизат от устата му и когато мечът на Рагнар го изкорми.

От църквата взехме едно бронзово разпятие, очукан сребърен поднос и малко монети. В къщите намерихме десетина добри гърнета за готвене, ножици, сърпове и железни шишове. Пленихме кози, овце, крави, волове, осем коня и шестнайсет млади жени. Една от тях крещеше, че не може да остави детето си, и аз видях как Уеланд наниза момченцето на копието си и подхвърли окървавения му труп в ръцете й. Рагнар я отпрати — не от жалост, а защото един човек винаги трябва да бъде пощаден, за да разнесе вестта за ужасите по други места. „Ако хората се боят от датчаните — каза ми Рагнар, — те по-лесно се предават.“ Той взе една горяща главня и ми я подаде, като ми нареди да паля покривите. Аз вървях от къща на къща и я поднасях към сухата тръстика, която пламваше начаса. Запалих и църквата, но когато наближих последната постройка, отвътре изскочи мъж и опита да ме наръга с тризъбец за лов на змиорки. Извъртях се встрани, избягвайки удара по-скоро благодарение на случайността, отколкото на уменията си, и запратих горящата факла в лицето му. Тя го накара да отстъпи за миг и тогава Рагнар ми подхвърли копие — тежко бойно копие, предназначено не толкова за мятане, колкото за ръгане. То се изтъркаля в прахта пред мен. Разбрах, че той очаква да се бия, и го вдигнах. Нямаше да ме остави да умра — двама от стрелците му стояха в готовност, поставили стрели върху тетивите си, но не се намеси, когато мъжът се втурна напред и замахна отново.

Аз го парирах, отблъсквайки ръждивия тризъбец встрани, и отстъпих назад, за да си дам повече пространство. Противникът ми бе два пъти по-едър и навярно три пъти по-тежък от мен. Той ме ругаеше, наричайки ме „дяволско изчадие“ и „червей от преизподнята“. Когато нападна отново, сторих онова, което бях научил при лова на глигана. Направих крачка вляво, изчаках го да насочи острието, отскочих обратно надясно и го намушках. Ударът ми не беше чист, нито имах силата да го оттласна назад, но острието проби корема му. После теглото му ме отхвърли на земята, мъжът нададе нещо средно между ръмжене и стон и се стовари отгоре ми. Забитото в червата му копие го отклони встрани, но той се опита да ме сграбчи за шията. Изпълзях с мъка изпод него, грабнах собствения му тризъбец и го набучих в гърлото. По земята плъзнаха червени вадички, кървави пръски полетяха във въздуха, а той взе да се гърчи и дави, гъргорейки с разкъсания си гръклян. Помъчих се да изтръгна тризъбеца, но шиповете на върховете му бяха заседнали и не искаха да излязат, затова измъкнах копието от корема му и пробвах да прекратя гърчовете, като го стоваря с две ръце върху гърдите му — но то не влезе, а само се плъзна по ребрата. Мъжът вдигаше ужасен шум и аз почти изпаднах в паника, без да си давам сметка, че Рагнар и хората му се превиват от смях отстрани, наблюдавайки усилията ми да довърша англичанина. Накрая все пак успях или той просто умря от загуба на кръв, но дотогава вече така го бях обезобразил, че приличаше на разкъсан от глутница вълци.

За това получих трета гривна, а имаше дори възрастни воини, които не можеха да се похвалят с толкова. Рорик ми завидя, ала баща му го успокои, че още е малък и че неговото време също ще дойде.

— Е, как се почувства? — попита ме Рагнар.

— Добре — отвърнах и, бога ми, наистина беше така.

В този ден за пръв път видях Брида. Тя беше на моята възраст, чернокоса и тънка като клечка, с големи тъмни очи и дива като планинска коза. Когато датчаните започнаха да си делят пленничките, една по-възрастна жена я тикна към тях, сякаш им я подаряваше. Момичето побесня, сграбчи едно дърво и взе да я налага, като я наричаше „грозна чума“ и „дърта кучка“. Жената се препъна и падна сред купчина тръни и коприва, където Брида продължи да я пердаши. Рагнар се развесели, но накрая ги разтърва и понеже обичаше всеки със силен дух, я даде на мен.

— Да я пазиш добре — каза. — И да изгориш онази последна къща.

Така и направих.

И научих още нещо.

Обучавай убийците си от малки, преди да са развили съвест. Започни ги отрано и те ще станат смъртоносни.

Отнесохме плячката си на корабите и докато пиех медовината си същата вечер, вече не се чувствах като англичанин. Бях датчанин и бях получил идеалното детство — идеално поне според представите на едно момче. Растях сред мъже, бях див и свободен, правех каквото си ща, невъзпиран от закони и необезпокояван от свещеници, бях насърчаван към насилие и рядко оставах сам. И именно фактът, че рядко оставах сам, ме опази жив.

 

 

Всяко ново нападение ни носеше още коне, а повече коне означаваха, че повече хора можеха да навлизат по-навътре в сушата, да задигат повече плячка и да вземат повече пленници. Вече бяхме разпратили съгледвачи, които да следят за приближаването на армията на крал Едмунд. Едмунд управляваше Източна Англия и освен ако не искаше да се провали така безславно като Бургред при Снотенгахам, трябваше да изпрати войска срещу нас, за да опази кралството си. Затова ние наблюдавахме пътищата и чакахме.

Брида не се отделяше от мен. Рагнар много я харесваше, вероятно защото се държеше дръзко с него и единствена от жените не заплака, когато я пленихме. Останала сираче, тя бе живяла при леля си — жената, която наби и която мразеше от дън душа. Не след дълго Брида вече се чувстваше по-щастлива сред датчаните, отколкото някога се бе чувствала сред своите хора. Сега бе робиня и се предполагаше, че трябва да стои в лагера и да готви, но една сутрин, когато се отправяхме на поредния си набег, тя притича и се метна зад мен на седлото. Рагнар намери това за забавно и я остави да ни придружи.

Отидохме далеч на юг, напуснахме ниските блатисти земи и навлязохме сред полегати, обрасли с гори хълмове. Тук се натъкнахме на тлъсти ферми и още по-тлъст манастир. Брида се засмя, когато Рагнар уби абата, а по-късно, докато датчаните прибираха своите трофеи, ме улови за ръка и ме поведе към близкото стопанство, вече плячкосано от тях. То принадлежеше на манастира, а Брида познаваше мястото добре, защото леля й често бе идвала тук да се моли.

— Тя искаше свои деца — каза, — а имаше само мен. — После ми посочи сградата и изчака да види реакцията ми.

Обясни ми, че е строена от римляните, макар, подобно на мен, да имаше смътна представа кои са били те. Знаехме само, че някога са живели в Англия и после са я напуснали. Бях виждал много от техните постройки — такива имаше и в Йоферуик, — но повечето представляваха развалини, закърпени с кирпич и препокрити със слама, докато тази изглеждаше така, сякаш римляните току-що са я оставили.

Стените бяха каменни, идеално прави и иззидани с хоросан, а покривът — от плътно прилягащи и красиво подредени керемиди. През порта се влизаше във вътрешен двор, обграден с колонада. Най-голямата стая имаше удивителна картина на пода, съставена от хиляди цветни камъчета. Зяпнах при вида на летящите риби, теглещи след себе си колесница, в която седеше брадат мъж с тризъбец подобен на този, с който едва не ме бяха намушкали в селото на Брида. Наоколо бяха изобразени зайци, гонещи се през гирлянди от листа. По стените имаше и още изображения, но те бяха избледнели и повредени от стичащата се през стария покрив вода.

— Това бе къщата на абата — ми каза тя и ме въведе в по-малко помещение с легло, край което един от манастирските служители се беше потопил мъртъв в собствената си кръв. — Веднъж ме вкара тук.

— Кой, абатът?

— И ми нареди да си съблека дрехите.

— Абатът? — повторих аз.

— Аз избягах — продължи невъзмутимо тя — и леля ми ме наби. Каза, че ако съм му доставила удоволствие, щял да ни възнагради.

Продължихме да бродим из къщата и аз се дивях как някой е могъл да строи така. Ние знаехме да забиваме дървени колони в земята, да кръстосваме над тях греди и мертеци и да ги покриваме със слама или тръстика, ала дървото гниеше, сламата плесенясваше и покривите хлътваха. Стаите ни бяха схлупени и мрачни, задавени от дим, а през зимата воняха на добитък, докато тази къща бе светла, чиста и просторна и се съмнявах някога крава да е оставяла фъшкиите си върху морската колесница. Смущаваща бе мисълта, че по някакъв начин се плъзгаме обратно към мрака и невежеството и никога вече няма да успеем да построим нещо толкова съвършено като тази малка сграда.

— Римляните християни ли са били? — попитах Брида.

— Не знам. Защо?

— Просто се зачудих. — Но всъщност си мислех, че боговете възнаграждават онези, които обичат, и ще е добре да се знае кои точно богове са се грижили за римляните. Надявах се да са почитали Один, макар и да знаех, че в наши дни са християни, защото папата живееше в Рим, а Беока ме бе научил, че той е началник на всички християни и много свят човек. Помнех, че името му е Николай[1]. Междувременно Брида, която не даваше и пет пари за римските богове, бе коленичила на пода, за да разгледа един отвор, толкова тесен, че човек никога не би успял да премине през него.

— Да не би вътре да живеят елфи? — предположих.

— Елфите живеят в гората. — Тя явно бе решила, че отдолу има тайно мазе, в което абатът може да е скрил някакво съкровище, защото поиска меча ми, за да разшири дупката. Не беше истински меч, а сакс[2], но ми беше даден от Рагнар и аз го носех с гордост.

— Внимавай да не счупиш острието — й казах, а тя ми се изплези. После продължи усърдно да ровичка, а аз излязох на двора да разгледам изкуственото езерце, което сега бе цялото зеленясало, но някога навярно е било пълно с бистра и чиста вода. Една жаба изпълзя върху малкото каменно островче в средата и аз пак си спомних прозвището, с което баща ми наричаше жителите на Източна Англия.

През портата се появи Уеланд. Той спря до мен, поусмихна се и езикът му се стрелна, облизвайки тънките устни.

— Да не си изгубил оръжието си, Утред?

— Не съм.

— Рагнар ме изпрати да те взема. Потегляме обратно.

Кимнах мълчаливо, но знаех, че Рагнар ще даде сигнал с рога си, ако наистина е време да потегляме.

— Е, хайде тръгвай, момче.

Кимнах отново, без да казвам нищо.

Тъмните му очи обходиха празните прозорци на сградата и се спряха върху езерцето.

— Я, виж каква жаба — рече. — Знаеш ли, че във Франкия хората ги ядели? — Той пристъпи по-близо и аз се отместих, тъй че водата остана помежду ни. — Ти ял ли си някога жаба, Утред?

— Не.

— А би ли опитал?

— Не.

Уеланд бръкна в кожената кесия, закачена на колана му. Вече не изглеждаше така изпаднал, както преди. Имаше пари, две гривни на ръцете, здрави ботуши, железен шлем, дълъг меч и плетена ризница, която имаше нужда от поправка, но все пак предоставяше значително по-добра защита от парцалите, в които се беше появил пред дома на Рагнар.

— Едно сребърно пени, ако успееш да хванеш жабата — рече и подхвърли монетата във въздуха.

— Не искам да хващам жаби — отвърнах мрачно.

— Аз пък искам — ухили се той и изтегли меча си, чието острие издаде съскащ звук, напускайки дървеното гърло на ножницата. После нагази в езерцето, което стигаше едва до глезените му. Жабата избяга, цопвайки в зелената тиня, но Уеланд не гледаше нея, а мен. Знаех, че ще ме убие, ала по някаква причина не можех да помръдна. Бях потресен, но за кратко. Никога не го бях харесвал, не му бях вярвал и сега разбрах, че е изпратен да ме убие и ако не го е сторил по-рано то е единствено защото винаги съм бил сред хора — досега, когато бях позволил на Брида да ме отведе далеч от отряда на Рагнар. И Уеланд бе получил своя шанс. Той ми се усмихна, достигна средата на езерцето, доближи още и вдигна меча, а аз най-сетне се окопитих и хукнах под колоните на сградата. Не исках да влизам вътре, защото там беше Брида, а знаех, че намери ли я, ще убие и нея. Уеланд изскочи от водата и ме подгони. Опитах да свърна зад ъгъла, обаче той ми пресече пътя. Завтекох се обратно с цел да стигна портата, но той предугади движението ми и отново застана между мен и изхода, оставяйки мокри следи по римските плочи на двора.

— Какво има, Утред — рече язвително. — Да не те е страх от жаби?

— Какво искаш от мен? — попитах.

— Сега не си толкова наперен, а, малък лорде? — Вече ни деляха само няколко крачки, а мечът му проблясваше заплашително на слънцето. — Чичо ти заръча да ти предам поздрави. Надява се да гориш в ада, докато той си живее в Бебанбург.

— Значи идваш от… — започнах, но не си дадох труда да довършвам изречението, защото беше очевидно, че служи на Елфрик. Вместо това полека отстъпих назад.

— Наградата за смъртта ти ще е теглото на новороденото му дете в сребро — каза Уеланд, — а то трябва вече да се е родило и чичо ти няма търпение да я даде. Изплъзна ми се на косъм онази нощ пред Снотенгахам, а през зимата се наведе точно преди стрелата ми да те улучи. Е, този път няма да ти се размине. Не бой се, ще го направя бързо. Чичо ти пожела да не се мъчиш, затова просто коленичи, момче, просто коленичи. — Той завъртя меча наляво и надясно с отпусната китка, тъй че острието му изсвистя. — Знаеш ли, още не съм му дал име. Може би ще го кръстя Сиракоубиеца.

Направих лъжливо движение вдясно, после вляво, но той беше бърз като невестулка и всеки път ме блокираше. Разбрах, че съм хванат натясно, и той също го знаеше.

— Ще стане бързо — усмихна се. — Обещавам.

И тогава първата керемида го улучи по шлема. Не ще да го е заболяло много, но неочакваният удар го сепна и обърка. Втората керемида го цапна през кръста, а третата — по рамото.

— Бягай през къщата! — викна ми Брида от покрива и аз побягнах, разминавайки се на сантиметри с острието на меча. Промуших се през вратата, претичах през стаята с морската колесница, после минах през друга врата, и още една, видях отворен прозорец и се хвърлих оттам. Брида скочи от покрива и заедно се завтекохме към близката гора.

Уеланд отначало ни последва, но щом се скрихме сред дърветата, се отказа. Вместо това сам се обърна и побягна на юг, за да се спаси от онова, което знаеше, че ще му стори Рагнар. Когато се присъединихме отново към отряда, в очите ми имаше сълзи. Защо ли плачех? И сам не знаех. Навярно от съзнанието, че съм изгубил Бебанбург, че любимото ми убежище е заето от враг — враг, който може би вече се сдобил и със син.

Брида получи за награда гривна, а Рагнар обяви, че ако някой я докосне и с пръст, той лично ще го скопи с чук и длето. На връщане тя яздеше коня на Уеланд.

А на следващия ден дойде врагът.

 

 

Равн, макар и сляп, плаваше заедно с нас и аз трябваше да служа за негови очи, описвайки източноанглийската армия, строила се върху ниския хребет южно от лагера ни.

— Колко са знамената? — попита ме той.

— Двайсет и три — отвърнах, след като успях да ги преброя.

— И какво е нарисувано върху тях?

— Най-вече кръстове. Има и няколко със светци.

— Много набожен човек е този крал Едмунд. Дори се опита да убеди и мен да стана християнин. — Той се подсмихна при спомена. Бяхме на носа на един от изкараните на брега кораби — Равн седнал на стол, Брида и аз от едната му страна, а мерсийските близнаци Кеолнот и Кеолберт — от другата. Бяха синове на епископ Етелбрид от Снотенгахам, заложници, въпреки че баща им бе посрещнал датската армия с отворени обятия. Както казваше Равн, това щеше да гарантира неговата честност. Имаше десетки подобни заложници, все наследници на изтъкнати хора, намиращи се под страх от смъртно наказание, ако бащите им създаваха неприятности. Също така в редиците ни имаше и английски войници, които, ако се изключи езикът им, по нищо не се различаваха от датчаните. Повечето бяха мъже извън закона или останали без господар. Бяха свирепи бойци — точно такива, от каквито се нуждаеха англичаните, за да се опълчат на врага си, но сега се биеха на датска страна, срещу крал Едмунд. — И освен това е глупак — допълни презрително Равн.

— Защо? — попитах.

— Даде ни подслон през зимата, преди да нападнем Йоферуик, като за целта ни накара да обещаем, че няма да убиваме никакви свещеници. Той се засмя тихо. — Ама че глупаво условие. Та нали ако техният бог ставаше за нещо, сам щеше да ги опази.

— А защо ви подслони?

— Беше му по-лесно, отколкото да се бие с нас. — Равн говореше на английски, защото останалите три деца не разбираха датски, макар че Брида го усвояваше бързо. Тя имаше ум на лисица — пъргав и хитър. — Та така глупавият крал Едмунд повярва, че през пролетта ще си тръгнем и няма да се върнем повече, а ето че още сме тук.

— Не е бивало да постъпва така — вметна единият от близнаците. Не можех да ги различа един от друг, но се дразнех, че се правят на такива патриоти, макар баща им да беше изменник. Те бяха десетгодишни и постоянно ме коряха, задето обичам датчаните.

— Разбира се, че не биваше — съгласи се кротко Равн.

— Трябвало е да ви нападне! — заяви Кеолнот или Кеолберт.

— И щеше да загуби — каза старецът. — Ние си построихме лагер, защитихме го със стени и стояхме вътре. А той ни плащаше пари, за да не създаваме неприятности.

— Веднъж видях крал Едмунд — обади се Брида.

— Кога стана това, дете?

— Беше дошъл в манастира да се моли. И пръдна, когато коленичи пред олтара.

— Неговият бог несъмнено е оценил подобна почит — рече високопарно Равн и после се намръщи, защото близнаците започнаха да издават пърдящи звуци.

— Римляните християни ли са били? — попитах го, спомняйки си развълнувалия ме в римската сграда въпрос.

— Невинаги. Някога са имали своите богове, но после са се отказали от тях, за да станат християни, и оттогава търпят единствено поражения. Докъде стигнаха нашите?

— Още са в блатата — казах аз.

Уба се бе надявал да остане в лагера, подмамвайки армията на Едмунд да го нападне и да намери гибелта си край късия земен вал, преграждащ провлака, но вместо това англичаните заеха позиции южно от коварните блата в очакване на нашата атака. Изкушен, Уба бе накарал Стори да хвърли своите рунически пръчки и мълвата гласеше, че резултатът бил несигурен, което подхранило предпазливостта на Уба. Той бе страховит боец, но винаги внимателно преценяваше ситуацията. И все пак знамението не сочеше поражение, затова той поведе датчаните през блатата, където те сега стояха разпръснати по островчетата от по-суха земя. Две пътеки водеха към ниския хребет, охранявани от англичаните с плътни стени от щитове, разположени върху разширенията им така, че нападащите винаги да са по-малобройни от защитниците. Прочутото триъгълно знаме на Уба с изобразения върху него гарван се вееше по средата между пътеките. Той явно бе разколебан, защото не напредваше. Описах всичко това на Равн.

— Не е добре да губим хора — рече той — дори и да победим.

— Но ако убием повече от техните? — възразих.

— Те са много, а ние — малко. Дори да избием хиляда, нови хиляда ще дойдат още утре. Докато ако сто от нашите паднат, ще трябва да чакаме пристигането на нови кораби, за да ги заменим.

— Но корабите вече са на път — каза Брида.

— Съмнявам се, че ще се появят повече тази година — поклати глава старецът.

— Не — настоя тя, сочейки с ръка. — Идват още сега.

Погледнах нататък и действително видях четири кораба, които си проправяха път през лабиринта от тесни проливи и ниски острови.

— Колко са? — попита припряно Равн.

— Четири — отвърнах. — Приближават от запад.

— От запад? А не от изток?

— От запад — повторих и това действително означаваше, че идват не откъм морето, а от някоя от четирите реки, вливащи се в залива Гевеск.

— Опиши ми ги.

— Нямат фигури на носовете — казах. — Само прости дървени стълбове.

— А греблата?

— По десет от всяка страна, може би единайсет. Но има още много мъже освен гребците.

— Английски кораби! — възкликна удивено Равн, защото англичаните по принцип не разполагаха с флот, като се изключат малките рибарски лодки и няколкото тумбести товарни баржи. И все пак това бяха четири бойни кораба, стройни и издължени като датските, които сега се прокрадваха през коварните води, за да ни нападнат в гръб. Видях, че от носа на най-предния се вие дим и разбрах, че планът им е да подпалят нашите съдове, изтеглени върху пясъка, и по този начин да ни хванат в капан.

Но Уба също ги беше забелязал и датската армия вече се стичаше обратно към лагера. От борда на водещия английски кораб полетяха огнени стрели, целейки се в първия от нашите. На него, естествено, имаше охрана, но тя се състоеше от болни и сакати, които не бяха в състояние да го отбраняват срещу морско нападение.

— Момчета! — изкрещя един от стражите.

— Вървете — подбутна ни Равн. — Вървете.

Аз и близнаците хукнахме, съпроводени от Брида, която не падаше по-долу от кое да е момче. Скочихме на пясъка и побягнахме покрай ръба на водата към датския кораб, над който се виеха гъсти кълба дим. Вече два от английските съдове стреляха със запалени стрели, докато другите два се опитваха да ги заобиколят и да стигнат до повече от нашите.

Задачата ни беше да угасим огъня, докато стражите хвърляха копия по вражеските екипажи. Аз използвах един щит, за да загребвам пясък и да го изсипвам върху пламъците. Английските кораби бяха вече близо и забелязах, че са направени от светло, още сурово дърво. До мен тупна копие и аз го взех, за да го метна обратно, но не бях достатъчно силен и то изтрополя по греблата, след което падна в морето. Близнаците бездействаха и аз ударих единия от тях, като го заплаших да го ударя и по-силно, ако не се размърда. Вече беше късно да спасим първия датски кораб, който гореше на няколко места, затова го изоставихме и се втурнахме към следващия, но и тук десетки огнени стрели се забиваха в палубата, в пейките на гребците и в събраните платна. Тогава водещият английски съд се насочи към брега. Бордовете му бяха отрупани с мъже, настръхнали от копия, брадви и мечове. „Едмунд, Едмунд“, викаха те. Килът изстърга в плитчините и мъжете наскачаха, залавяйки се да избиват датската стража. Тежките брадви се издигаха и спускаха, а кръвта се плискаше по плажа, обагряйки мокрия пясък. Сграбчих Брида за ръката и я задърпах след себе си през един тесен проток, където ята сребристи рибки се разбягаха, подплашени от появата ни.

— Трябва да спасим Равн! — казах й, а тя се смееше. Хаосът винаги я радваше.

Три от английските кораби вече бяха пристанали и екипажите им бяха на брега, довършвайки нашите. Само четвъртият още се поклащаше върху вълните на отлива, продължавайки огнения обстрел. Но тогава хората на Уба пристигнаха с рев и връхлетяха върху противника. Една част бяха останали край гарвановия флаг, за да отбраняват земния вал, в случай че войската на Едмунд се опита да настъпи по тесния провлак и да превземе лагера, останалите обаче се върнаха, зли като оси. Датчаните обичат своите кораби. Корабът, казват те, е като жената или като меча — скъп и прекрасен, нещо, за което си струва да се биеш и да умреш. Англичаните, които отначало се справяха толкова добре, допуснаха грешка, защото отливът остави корабите им на сухо и те не можеха да ги изтикат обратно във водата.

Това бе касапница, истински викингски бой, достоен за възпяване от скалдовете. Цялата брегова ивица почервеня от кръв — вряща и пенеща се кръв, сред ниските вълни, докато навред крещяха и падаха мъже, обгърнати от дима на горящите кораби, през който прозираше аленото слънце. Яростта на датчаните беше ужасна. Тогава за първи път видях Уба да се бие и останах удивен и потресен. Той бе самата смърт, безжалостен и суров като стоманата на меча си. Не се движеше вкупом с останалите, а се врязваше сред врага сам, удряйки с щита си на една страна, докато острието му сееше гибел на другата. Изглеждаше, че е неуязвим, защото в един момент се озова обкръжен отвсякъде от англичани, но после сред мелето се разнесе вик на омраза, чу се хрущене на кости и той излезе оплискан чак до брадата с кръв, като газеше враговете под краката си и се озърташе за още някой за убиване. Рагнар се присъедини към него, следван от хората си, и ужасната жътва продължи сред крясъци и проклятия към мъжете, унищожили техните кораби. Когато всичко приключи, преброихме общо шейсет и осем английски тела и това не бяха всичките, защото някои от ранените бяха потърсили спасение в морето, за да потънат там под тежестта на броните и оръжията си. Единственият вражески кораб, който успя да избяга, бе кораб на умиращи, а новите му дървени бордове бяха целите обагрени в червено. Датчаните си устроиха празничен танц върху труповете на победените, а после събраха накуп трофейните оръжия. От наша страна имаше трийсет загинали, чиито останки изгорихме върху един от полуовъглените кораби. Още шест датски съда бяха унищожени, но трите английски паднаха в наши ръце. Рагнар ги разгледа и обяви, че са пълен боклук.

— Цяло чудо е, че изобщо са могли да плават — каза, подритвайки едно от зле напасваните ребра.

И все пак според мен англичаните постигнаха успех. Вярно, че допуснаха грешки, но нараниха датската гордост, унищожавайки няколко от драконовите кораби, и ако крал Едмунд бе атакувал защитния вал на лагера, касапницата можеше спокойно да завърши в негова полза. Ала той не атакува. Вместо това обърна армията си и пое към вътрешността, докато моряците му гинеха край брега.

Той току-що бе узнал, че истинската опасност идва не от морето, както бе предполагал, а от сушата, където силите на Ивар Безкостния нахлуваха в земите му. Уба изпадна в ярост. Малцината английски пленници бяха принесени в жертва на Один и техните писъци го известиха, че се нуждаем от помощта му. На следващата сутрин, изоставяйки изпепелените кораби като черни скелети на плажа, драконовият флот се отправи на запад.

Бележки

[1] Става дума за Николай I Велики (800–867) — римски папа от 858 г. до смъртта си. — Б.пр.

[2] Дълъг боен нож, използван от древните германи. — Б.ред.