Бърнард Корнуел
Последното кралство (4)

Глава втора

Пролетта на 868-ма година. Вече бях на единайсет и се намирах на „Летящата усойница“. Тя плаваше, но не по море. „Летящата усойница“ бе корабът на Рагнар — прекрасен съд с корпус от дъб, резбована драконова глава на носа и орлова глава на кърмата. Имаше триъгълен бронзов ветропоказател с нарисуван на него черен гарван. Ветропоказателят бе монтиран на върха на мачтата, която обаче в момента беше свалена и почиваше върху две дървени подпори, преминавайки като било на покрив през средата на палубата. Хората на Рагнар гребяха, а боядисаните им щитове опасваха бордовете на кораба. Те пееха в един глас, редейки историята за това как могъщият Тор искал да улови с въдицата си ужасния змей Йормунганд, който лежи свит на кълбо в корените на света, и как змеят захапал стръвта, представляваща волска глава, и как гигантът Хюмир, уплашен от размерите на чудовището, прерязал влакното. Историята беше добра и под нейния ритъм ние напредвахме нагоре по река Тренте, която извира дълбоко от Мерсия, за да стане приток на Хъмбър. Насочвахме се на юг, срещу течението, но пътуването беше леко, водите спокойни, слънцето топло, а бреговете наоколо — гъсто обрасли с цветя. Някои от мъжете яздеха коне, придвижвайки се по източния бряг редом с нас, докато отзад ни следваше цяла флотилия кораби с увенчани с животински фигури носове. Това беше армията на Ивар Безкостния и Уба Ужасния — пълчище от викинги, датски мечоносци, отиващи на война.

Цяла Източна Нортумбрия вече им принадлежеше, Западна Нортумбрия засвидетелстваше неохотно подчинение, а ето че сега плануваха да превземат и Мерсия, кралството в самото сърце на Англия. Неговата територия се простираше на юг до река Темес, откъдето започваха уесекските земи, на запад до планините, населявани от уелските племена, и на изток до фермите и мочурищата на Източна Англия. Макар и не толкова богата като Уесекс, Мерсия бе далеч по-апетитен къс от Нортумбрия. Река Тренте водеше право в сърцето й, а „Летящата усойница“ представляваше върха на датското копие, насочено към това сърце.

Реката не беше дълбока, но Рагнар се хвалеше, че корабът му може да плава дори и в локва, което бе почти вярно. Отдалеч изглеждаше дълъг и източен като кинжал, но озовеше ли се на борда му, човек можеше да види как корпусът му се разширява в средата, тъй че той не пореше водата, а се носеше отгоре й леко като чайка. Дори с товар от петдесетина мъже заедно с техните оръжия, щитове, храна и пиво газенето му бе съвсем плитко. Понякога се случваше дългият кил да задере чакълестото дъно, но като цяло, следвайки външната страна на извивките на реката, успявахме да се придвижваме безпрепятствено. Поради тази причина бе свалена и мачтата — за да се плъзгаме под надвисналите дървета без да закачаме клоните им.

Рорик и аз седяхме на носа заедно с дядо му Равн и задачата ни бе да разказваме на стареца за всичко, което виждаме наоколо — а то се свеждаше основно до цветя, дървета, тръстики, водни птици и пъстърви, подскачащи да ловят мухи. Лястовиците, вече долетели от юг, се стрелкаха покрай нас и събираха от бреговете кал за гнездата си. Чинките цвъртяха шумно, гълъбите гукаха сред младата шума, а ястребите кръжаха заплашително, разперили неподвижни криле сред разпръснатите облаци. Лебедите наблюдаваха важно преминаването ни, а понякога срещахме и играещи под върбите видри, които изчезваха с плясък във водата, щом приближахме. Рядко попадахме на крайбрежни селца от дървени къщурки с тръстикови покриви, но жителите им и техният добитък отдавна бяха избягали.

— Мерсия се бои от нас — отбеляза Равн, подлагайки белите си, слепи очи на насрещния вятър. — И с право. Ние сме воини.

— Те също имат воини — казах аз.

Равн се засмя.

— Мисля, че при тях надали и един на трима може да се нарече воин. Докато в нашата армия, Утред, всеки е боец. Ако не искаш да се сражаваш, си оставаш у дома в Дания. Там си ореш нивата, гледаш добитък, ловиш риба в морето, но не се качваш на корабите, за да превземаш нови земи. Докато тук, в Англия? Насилват всекиго да се бие, но на малцина им стига куражът. Останалите са просто фермери, които гледат да избягат. Ние сме като вълци сред овче стадо.

„Гледай и се учи“, бе казал баща ми и аз се учех. Какво друго може да стори едно още голобрадо момче? Един на трима мъже е боец — помни, бродеща сянко, пази се от удара под щита. Реката може да е път към сърцето на едно кралство — гледай и се учи.

— А и кралят им е слаб — продължаваше Равн. — Казва се Бургред и не му стиска да ни излезе насреща. Ще се бие, разбира се, защото ние ще го принудим, и ще призове на помощ приятелите си от Уесекс, но дълбоко в боязливата си душа знае, че не може да спечели.

— Защо си толкова сигурен в това? — попита Рорик.

— Търговците ни цяла зима са в Мерсия, момче — усмихна се Равн. — Продават кожи и кехлибар, купуват желязна руда и малц, говорят и слушат, а после идват и ни разказват какво са чули.

Убий търговците, помислих си аз.

Защо ли си го помислих? Аз харесвах Рагнар. Много повече, отколкото бях харесвал своя баща. Трябваше отдавна да съм мъртъв, а ето че Рагнар ме бе спасил, хранил и ме гледаше като син, дори ме наричаше „датчанин“ и това ми допадаше, макар дори по онова време ясно да съзнавах, че не съм такъв. Аз бях Утред от Бебанбург и лелеех в сърцето си спомена за крепостта край морето, за чайките, пищящи над прибоя, за кайрите, поклащащи се върху вълните, за тюлените, лежащи по скалите, и за бялата пяна, заливаща бреговете. Помнех хората на тази земя — мъжете, които се обръщаха към баща ми с „господарю“, но говореха с него за общите си братовчеди. За съседските клюки, за утешителното чувство да познаваш всяко семейство на половин ден езда околовръст. Това беше и си оставаше Бебанбург за мен: мой дом. Ако датчаните превземеха крепостта, Рагнар можеше и да ми я даде, ала тогава тя щеше да им принадлежи, а аз нямаше да съм нищо повече от техен васал, господар по тяхно благоволение — подобно на крал Едгар, който не беше никакъв крал, а просто куче на къса каишка. Аз не трябваше да приемам подаяния от чужда ръка, а да завзема и удържа Бебанбург със собствени сили.

Дали съм знаел всичко това на единайсет години? Вероятно донякъде да. То е лежало в сърцето ми още неоформено, неизказано, но твърдо като кремък. С времето щеше да се замъглява от събития, съмнения и противоречия, обаче винаги да си стои там. „Всичко е съдба — обичаше да ми повтаря Равн, — а съдбата е неумолима.“ Дори го казваше на английски: „Wyrd bið ful aræd.“

— За какво си мислиш? — попита ме Рорик.

— Че няма да е зле да се изкъпем — отвърнах.

Греблата се потапяха и вдигаха и „Летящата усойница“ се плъзгаше напред към Мерсия.

 

 

На следващия ден малък отряд ни устрои засада. Мерсийците бяха преградили реката с повалени дървета — не напълно, но достатъчно, за да затруднят гребците ни да преминат през тясната пролука между преплетените клони. Противниците бяха към стотина и разполагаха с около двайсет стрелци и копиеносци, които чакаха в готовност да поразят гребците ни, докато останалите мъже образуваха стена от щитове на източния бряг. Рагнар се изсмя при вида им. Това беше още нещо, което научих: датчаните посрещаха битката с радост. Той надаваше въодушевени възгласи, докато завърташе руля, за да насочи кораба към брега. Останалите кораби зад нас също приставаха един подир друг, а съпровождащите ни конници се групираха в боен ред.

Докато наблюдавах как екипажите ни се спускат на брега, нахлузвайки бързешком металните и кожените ризници, си представих какво вижда противникът ни насреща си — млади мъже с буйни коси, разчорлени бради и настървени лица, които прегръщаха битката като любовница. Ако нямаше враг, с когото да се бият, датчаните се биеха помежду си. Повечето не притежаваха нищо освен чудовищна гордост, белези по телата и добре наточени оръжия, но тези неща им стигаха, за да получат всичко каквото пожелаят. В случая мерсийците дори не изчакаха сблъсъка, а щом видяха, че ги превъзхождаме числено, се разбягаха, следвани от подигравателните ни викове. После хората на Рагнар свалиха доспехите и с помощта на брадвите и корабните въжета се заловиха да разчистват падналите дървета. Работата отне няколко часа, но след това отново продължихме пътя си. Щом се мръкна, корабите спряха и прекарахме нощта на брега. Запалихме огньове, разположихме стражи и всеки спеше с оръжие подръка, ала никой не ни обезпокои. На разсъмване потеглихме отново, за да стигнем скоро до град, укрепен със земен вал и висока ограда от колове. Това, предположи Рагнар, бе мястото, което мерсийците са искали да защитят. Но сега по стената не се виждаха никакви войници, тъй че той нареди на кораба да спре и поведе екипажа си натам.

Укрепленията се оказаха в отлично състояние, затова бе учудващо, че гарнизонът е предпочел да ни пресрещне надолу по реката, вместо да изчака зад тяхната надеждна защита. Във всеки случай сега той бе избягал, вероятно на юг, и портите стояха широко отворени. Около дузина ужасени жители на града бяха коленичили пред тях, протегнали умолително ръце за пощада. Трима бяха монаси, с приведени остригани темета.

— Мразя монасите — възкликна жизнерадостно Рагнар, описвайки съскаща дъга с голото острие на своя меч, Сърцеразбивача.

— Защо? — попитах аз.

— Защото са като мравките. Само пълзят насам-натам, черни, гърчещи се, безполезни. Ти ще ми превеждаш, Утред. Попитай ги как се казва това място.

Попитах и узнах, че името на града е Гегнесбург.

— Кажи им — заръча ми Рагнар, — че аз съм ърл Рагнар, по прякор Безстрашния, и че ям малки деца, ако не ми се дават храна и сребро.

Предадох надлежно думите му. Коленичилите хора го изгледаха. Той бе разпуснал коси, което винаги бе знак, че е в настроение да убива — и те вероятно го усетиха. Ухилените му другари се бяха наредили зад него, целите окичени с брадви, мечове, копия, щитове и бойни чукове.

— Каквато храна имаме, е ваша — преведох отговора на един мъж с посивяла брада. — Но не ни е останала много.

Рагнар се усмихна, пристъпи напред и все така усмихнат замахна със Сърцеразбивача, прерязвайки наполовина шията му. Аз отскочих назад, не от уплаха, а защото не исках кръвта да опръска туниката ми.

— Едно гърло за хранене по-малко — рече бодро Рагнар. — А сега попитай останалите колко храна има.

Сивобрадият, който сега вече бе червенобрад, се давеше и гърчеше, умирайки. Агонията му бавно приключи и той просто остана да лежи, взирайки се укорително в мен. Никой от останалите не понечи да му помогне; всички бяха твърде уплашени.

— С колко храна разполагате? — попитах аз.

— Има храна, господарю — промълви един от монасите.

— Колко? — настоях.

— Достатъчно.

— Казва, че има достатъчно — предадох на Рагнар.

— Мечът — отбеляза той — е чудесен инструмент за откриване на истината. Ами църквата на монасите? Колко сребро има?

Монахът запелтечи, че можем да проверим сами, че можем да вземем каквото намерим, че всичко е наше, всичко, което намерим, е наше. Преведох паникьосаните му уверения на Рагнар и той отново се усмихна.

— Май и този не казва истината?

— Така ли? — повдигнах вежди аз.

— Иска да търся сам, защото знае, че няма да намеря нищо. Това означава, че или са скрили съкровището си, или са го откарали другаде. Попитай дали не са го скрили.

Изпълних нареждането.

— Ние сме бедна църква — отвърна монахът пребледнял, — с малко пари. — И остана да гледа с разширени очи, докато превеждах отговора му. После се опита да скочи и избяга, когато Рагнар пристъпи напред, но се спъна в робата си и Сърцеразбивача прониза гърба му така, че той се замята като риба на сухо, докато умря.

Сребро, разбира се, имаше и то беше заровено. Друг от монасите ни каза това и Рагнар въздъхна, бършейки меча си в расото на убития.

— Такива глупаци са — рече печално. — Ако бяха казали истината от първия път, щяха да живеят.

— Ами ако нямаше никакво съкровище? — попитах.

— Тогава щяха да умрат, казвайки истината — отвърна Рагнар, явно намирайки го за забавно. — Но за какво съществува един монах, ако не да трупа съкровища за нас, датчаните? Те са като мравки, събиращи сребро. Откриваш гнездото им, разкопаваш го и забогатяваш. — И той прекрачи телата на жертвите си. Отпървом се шокирах с каква лекота убиваше беззащитни хора, но после узнах, че той презира онези, които се гърчат и лъжат. Уважаваше врага, който се бие и показва силен дух, но слабите, хитруващи мъже, като онези, които посече пред портите на Гегнесбург, бяха за него просто нищожества, не по-различни от животните.

Опразнихме града от хранителните му запаси, а после накарахме монасите да изкопаят съкровището си. То не беше голямо — два сребърни потира за причастие, три сребърни подноса, едно бронзово разпятие със сребърен Христос, костена гравюра на ангели, качващи се по стълба, и торба с дребни сребърни монети. Рагнар разпредели монетите сред екипажа си, после насече съдовете с брадва и раздаде късовете сребро. Нямаше какво да прави с костената гравюра, затова просто я разби с меча си.

— Ама че странна религия — каза. — Как може да почитат само един бог?

— Един — отбелязах, — но разделен на три.

Това му се понрави.

— Хитър трик — усмихна се, — обаче безполезен. Този троен бог си има майка, нали?

— Да, казва се Мария — отвърнах, следвайки го, докато обикаляше манастира в търсене на още плячка.

— Интересно дали бебето й е излязло на три части. И как се казва този бог?

— Не знам. — Знаех, че си има име, понеже Беока ми го бе споменавал, ала сега не можех да се сетя. — Тримата заедно се наричат Троица — продължих — но това не е името на бога. Обикновено го наричат просто бог.

— Все едно да наречеш кучето си Куче — заключи Рагнар, после се засмя. — Кой тогава е Исус?

— Един от тримата.

— Онзи, който умрял, нали? И после пак се съживил?

— Да — отвърнах и изведнъж изпитах страх, че християнският Господ ме наблюдава и ми готви ужасно наказание за греховете ми.

— Да, боговете вършат подобни неща — подхвърли лековато Рагнар. — Умират, съживяват се. Затова са богове. — Той ме погледна, доловил моята уплаха, и разроши косата ми. — Не се бой, Утред, християнският бог няма власт тук.

— Нима?

— Разбира се! — Той претърсваше един навес зад манастира, където намери почти нов сърп и го затъкна на колана си. — Боговете се бият един с друг! Всеки го знае. Виж нашите богове! Асите и Ваните са се млатили едни други до припадък, преди да се сприятелят. — Асите и Ваните бяха двете семейства датски богове, които сега си поделяха Асгард, но някога се бяха сражавали като върли врагове. — Боговете се бият — продължи разпалено Рагнар — и някои печелят, други губят. Християнският бог губи. Иначе защо щяхме да сме тук? Защо щяхме да побеждаваме? Боговете ни възнаграждават, ако им показваме уважение, но помага ли християнският бог на своите хора? Те изплакват потоци от сълзи, молят му се, дават му среброто си, а накрая ние идваме и ги погубваме! Техният бог е жалък. Ако имаше истинска мощ, изобщо нямаше да сме тук, нали?

Тази логика ми изглеждаше неуязвима. Какъв бе смисълът да тачиш един бог, ако той не ти помага? А беше неоспоримо, че поклонниците на Один и Тор печелят, затова, докато се връщахме към „Летящата усойница“, аз тайно докоснах амулета с чука, висящ на врата ми. Оставихме Гегнесбург ограбен, жителите му ридаещи, а складовете празни и продължихме да гребем нагоре по реката. Широкият търбух на кораба ни бе пълен със зърно, хляб, солено месо и пушена риба. Много по-късно научих, че Елсуит, жената на крал Алфред, произхожда от Гегнесбург. Нейният баща, човекът, който избяга от битката с нас, бе владетел там и тя, родена и отрасла в града, никога не прости на датчаните, задето са го опустошили. Винаги твърдеше, че Бог ще накаже езичниците, вдигнали ръка срещу родното й място, и на мен ми се струваше най-разумно да не й казвам, че съм бил сред техните редици.

Завършихме пътуването си в град, наречен Снотенгахам, тоест дом на племето Снот, и той бе много по-голям от Гегнесбург, но гарнизонът също го беше напуснал, а онези жители, които бяха останали, ни посрещнаха с камари от храна и купища сребро. Беше минало достатъчно време след погрома в Гегнесбург, за да могат конни вестоносци да достигнат Снотенгахам, а за датчаните това винаги бе добре дошло. Така страхът от идването им ги предшестваше и ето че сега големият град, с неговите крепостни стени, падна без бой. На част от екипажите на корабите бе възложено да останат на място да охраняват, докато другите тръгнаха да претърсват околните поля. Най-вече търсеха коне — защото, яздейки, бойните отреди се придвижваха по-надалеч и можеха по-лесно да убиват, опожаряват и плячкосват.

— Ще останем тук — каза ми Рагнар.

— Цялото лято?

— До свършека на света, Утред. Сега това е датска земя.

Още в ранната пролет Ивар и Уба бяха пратили три кораба обратно в Дания, за да насърчат още заселници, и сега оттам пристигаха, поединично и на групи, плавателни съдове, натоварени с мъже, жени и деца. На новодошлите се разрешаваше да вземат които къщи пожелаят, с изключение на онези, принадлежащи на мерсийските водачи, преклонили коляно пред Ивар и Уба. Сред тях бе и един епископ — млад мъж на име Етелбрид, който проповядваше пред паството си, че Бог е пратил датчаните. Той не обясняваше защо Бог е сторил това, а навярно и сам не знаеше, но благодарение на проповедите жената и децата му останаха живи, той запази дома си, а на църквата бе разрешено да притежава един сребърен потир — макар че Ивар все пак взе за заложници двамата му синове близнаци, в случай че християнският бог реши да промени мнението си.

Рагнар, подобно на останалите датски военачалници, постоянно предвождаше продоволствени отряди в провинцията и обичаше да ме взема със себе си. Аз му превеждах и с отминаването на дните все по-често чувахме истории за могъща мерсийска армия, която се събирала на юг, при Ледесестър. Според Рагнар, това бе най-голямата крепост в Мерсия, издигната още от римляните, които строели така, както никой вече не можел да строи. Бургред, кралят на Мерсия, събираше силите си там и затова бе толкова важно да се запасим с храна.

— Те ще ни обсадят — каза Рагнар, — но ние ще ги победим и тогава Ледесестър ще бъде наш, както и цяла Мерсия. — Говореше напълно уверено, сякаш всяка възможност за поражение бе изключена.

Рорик стоеше в града, докато аз яздех с баща му. Той отново бе болен — имаше спазми в стомаха, толкова силни, че понякога го довеждаха до безпомощни сълзи. Повръщаше нощем, беше блед и намираше облекчение единствено от билковата отвара, която му приготвяше една старица, прислужница на епископа. Рагнар се тревожеше за него, обаче в същото време бе доволен, че двамата със сина му сме толкова добри приятели. Рорик от своя страна не ревнуваше привързаността на баща си към мен. Той знаеше, че планът е след време аз да се върна в Бебанбург като законен наследник и предполагаше, че след като съм негов приятел, той ще стане датска крепост. Аз щях да съм ърл Утред, Рорик и по-големият му брат щяха да държат други твърдини, а Рагнар да бъде велик лорд, подкрепян от синовете си и от Бебанбург. Всички ние щяхме да сме датчани, Один щеше да ни се усмихва от своя престол и тъй да си върви светът чак до последния пожар, когато великите богове щяха да се сблъскат с чудовищата, армията на мъртвите да излезе, марширувайки, от Валхала, подземният свят да избълва своите зверове и огънят да погълне голямото дърво на живота, Игдрасил. С други думи, всичко щеше да си остане същото, докато не спре да съществува. Така си мислеше Рорик, а без съмнение и Рагнар. Но съдбата е неумолима, както казваше Равн.

По средата на лятото дойде новината, че мерсийската армия най-сетне е минала в настъпление и че крал Етелред от Уесекс също се е притекъл на помощ на Бургред — тъй че ни предстоеше да се изправим срещу две от трите оставащи английски кралства. Ние спряхме набезите в провинцията и започнахме да подготвяме Снотенгахам за неизбежната обсада. Оградата от колове върху земния вал бе подсилена, а ровът отвън — изкопан по-дълбоко. Корабите бяха изтеглени към пристана на града по-далеч от стените, за да не могат да бъдат опожарени от огнени стрели, изстреляни отвън. По същата причина бяха махнати и сламените настилки от покривите на най-близките къщи. Ивар и Уба решиха да се подложим на обсадата, защото по тяхна преценка бяхме достатъчно силни да удържим вече завоюваното — докато, ако се опитахме да завземем още територия, датските отряди щяха да са разпокъсани и можеха да бъдат побеждавани един по един. По-добре беше, сметнаха те, да се остави врагът да дойде и да се разбие в защитата на Снотенгахам.

И той дойде, когато маковете вече разцъфваха. Първи се появиха мерсийските разузнавачи — малки групи от конници, които предпазливо обикаляха града. После, по пладне, ги последва пехотата на Бургред — вълна след вълна от мъже, въоръжени с копия, брадви, мечове и земеделски сечива. Те се установиха на лагер доста далеч от стените, използвайки клони и чимове трева, за да си построят подслони, които осеяха ниските хълмове и поляни. Снотенгахам лежеше върху северния бряг на Тренте, тоест реката го делеше от останалата част от Мерсия, но враговете настъпиха от запад, което означаваше, че са я прекосили някъде южно от града. Те поставиха постове на южния бряг — трябваше да пазят корабите ни да не прекосяват реката за снабдяване с провизии, и присъствието им означаваше, че сме напълно обсадени. И все пак засега не ни нападаха. Мерсийците изчакваха подкреплението на западносаксонците и единственото произшествие през първата седмица се случи, когато шепа стрелци на Бургред се прокраднаха до стените и запратиха няколко стрели по оградата. Те се забиха в коловете и останаха да стърчат, служейки за кацане на птиците. Дотам се простря войнствеността им. След това се заеха да укрепват своите позиции, обграждайки ни с барикада от повалени дървета и трънливи храсти.

— Боят се да не направим излаз и да ги избием — рече Рагнар. — Затова ще се окопаят и ще се опитат да ни уморят от глад.

— Ще успеят ли? — попитах.

— Те не могат да уморят и мишка в гърне — отвърна жизнерадостно той. Беше окачил щита си от външната страна на стената — един от над хиляда и двестата, изложени на показ. Ние нямахме хиляда и двеста бойци, но почти всеки датчанин притежаваше повече от един щит. Всички те сега пъстрееха върху стената, карайки врага да си мисли, че сме по-многобройни, отколкото бяхме всъщност. Датските военачалници бяха провесили и знамената със своите емблеми — в това число гарванът на Уба и орловото крило на Рагнар. Флагът на Уба представляваше триъгълник от бял плат, обрамчен с бели ресни, с изобразен върху него черен гарван с разперени криле, докато този на Рагнар бе истинско орлово крило, заковано за прът — толкова опърпано от боевете, че Рагнар предлагаше златна гривна за награда на всеки, който успее да го замени.

— Ако искат да ни изкарат оттук — продължи, — ще е най-добре да нападнат, и то през следващите три седмици, преди хората им да са се разбягали да жънат нивите си.

Но вместо да атакуват с бой, мерсийците опитаха с молитви. Дузина свещеници, всичките облечени с раса и понесли високи кръстове, излязоха иззад барикадите, следвани от двайсет монаси с хоругви с изображения на светци. Те взеха да обикалят крепостта на малко повече от един хвърлей на стрела, като на всеки няколко метра спираха. Един от свещениците ръсеше светена вода, а всички дружно произнасяха проклятия срещу нас. Същия ден западносаксонските сили пристигнаха, за да подкрепят Бургред, чиято жена беше сестра на Алфред и на крал Етелред от Уесекс. Тогава за пръв път видях драконовия флаг на Уесекс. Той бе огромен, изработен от тежък зелен плат и върху него бе изобразен бял дракон, бълващ огън. Знаменосецът се впусна в галоп, за да настигне свещениците, и флагът се развя върху пръта си.

— И твоят ред ще дойде — каза тихо Рагнар, обръщайки се към плющящия дракон.

— Кога? — обадих се аз.

— Само боговете знаят, Утред — отвърна той, без да откъсва поглед от знамето. — Тази година би трябвало да приключим с Мерсия, после ще се отправим към Източна Англия и чак тогава — към Уесекс. Колко години ще ни трябват, за да завземем цялата земя, да покорим Англия? Три, може би четири. Но ще са нужни още кораби. — Рагнар, естествено, имаше предвид още екипажи, още щитове, още датски мечоносци.

— А защо не се отправим на север?

— Към Далриада и Пиктландия? — Той се засмя. — Та там няма нищо освен голи скали, голи полета и голи задници. Земята не е по-добра, отколкото у дома. — Погледът му обходи околните хълмове. — Виж, тази земя е хубава. Богата и плодородна. Тук можеш да крепнеш, да отглеждаш деца. — В този момент група конници се отделиха от вражеския лагер и последваха знаменосеца с драконовия флаг. Дори отдалеч се виждаше, че са важни особи — яздеха великолепни жребци и носеха ризници, проблясващи изпод пурпурните им мантии.

— Май кралят на Уесекс ни идва на гости — подхвърли Рагнар.

— Етелред?

— Той трябва да е. Сега вече ще разберем.

— Ще разберем какво?

— Колко е куражът на западносаксонците. Мерсийците не посмяха да ни нападнат, да видим дали на хората на Етелред им стиска повече. На зазоряване, Утред, тогава е времето да ни нападнат. Да се хвърлят вкупом, да опрат стълби върху стената, да изгубят някой и друг боец, но да позволят на останалите да ни изколят. Поне така бих направил аз. Но тази пасмина! — Той се изсмя и се изплю презрително.

Ивар и Уба трябва да са мислили същото, защото вечерта изпратиха двама шпиони да проверят дали врагът не се е заловил с изработката на стълби. Те тръгнаха по тъмно, със задачата да заобиколят позициите му и да намерят безопасно място, откъдето да наблюдават, ала се случи така, че и двамата бяха заловени. Доведоха ги на полето пред стената и ги накараха да коленичат с вързани зад гърбовете ръце. Един висок англичанин застана зад тях с изваден меч и ръгна първия от пленниците в гърба. Той вдигна глава и оръжието описа широка дъга, отсичайки главата му. Вторият умря по същия начин и телата им бяха оставени за храна на гарваните.

— Копелета! — процеди Рагнар.

Ивар и Уба също наблюдаваха екзекуцията. Двамата братя рядко се появяваха заедно. Уба през повечето време стоеше в къщата си, докато слабият, подобен на привидение Ивар се виждаше по-често — обикаляше стената по изгрев и залез, гледаше намръщено врага и не казваше нищо — за разлика от сега, когато говореше нещо припряно на Рагнар, сочейки на юг, към зелените поля отвъд реката. Говорът му винаги наподобяваше ръмжене, но Рагнар не се засягаше.

— Ядосан е — обясни ми по-късно, — защото му е необходимо да знае дали смятат да ни нападнат. Сега иска да пратя съгледвачи от своите хора, но виж какво става — той кимна към двете обезглавени тела пред стените. — Май ще е най-добре да отида сам.

— Те ще очакват още шпиони — казах, разтревожен да не би и той да свърши като тях.

— Водачът трябва да води — отвърна Рагнар. — Не можеш да очакваш от другите да рискуват живота си, ако сам не си готов да го направиш.

— Тогава пусни ме аз да отида.

— Да пратя едно момче да върши мъжка работа? Добра идея, няма що.

— Аз съм англичанин — настоях. — Никой няма да ме заподозре.

— Ако си англичанин — усмихна се той, — как да вярваме, че ще ни кажеш истината за онова, което си видял?

— Ще кажа истината — стиснах аз амулета с чука на Тор. — Кълна се. Вече съм датчанин! Ти сам го призна! Нарече ме датчанин!

Рагнар започна да ме взема насериозно. Коленичи до мен и ме погледна в лицето.

— Наистина ли си датчанин?

— Да — отвърнах и в този момент наистина го мислех. Друг път вярвах, че съм нортумбриец, таен скедугенган, скрит сред датчаните, и всъщност бях доста объркан. Обичах Рагнар като баща, харесвах Равн, играех и се боричках с Рорик, когато се чувстваше добре, и всички наоколо ме третираха като свой. Просто бях от друго племе. Сред северняците имаше три основни племена — датчани, норвежци и свеи, — но според Рагнар съществуваха и други, като например готите, и той самият не бе сигурен къде свършват едните и започват другите. Сега обаче очевидно бе разтревожен за мен.

— Датчанин съм — повторих натъртено. — И кой ще ги шпионира по-добре от мен? Та аз говоря езика им!

— Още си момче. — Като го каза аз реших, че е на път ми откаже, но той всъщност премисляше идеята. — Никой не би заподозрял едно момче — продължи, взирайки се в мен, а после се изправи и отново погледна двете тела, вече накацани от гарваните. — Сигурен ли си, Утред?

— Сигурен съм.

— Тогава ще питам братята.

Така и стори и Ивар и Уба трябва да са се съгласили, защото ме пуснаха. След като мръкна, отвориха портите и аз се измъкнах навън. Е, рекох си, сега наистина съм бродеща сянка — макар задачата да не изискваше свръхестествени способности, защото целта ми бе осветена от цяло море вражески огньове. Рагнар ме посъветва да заобиколя основния лагер и да потърся път отзад, но вместо това аз закрачих право към най-близките светлини, започващи непосредствено след бъркотията от повалени дървета и преплетени храсти на барикадата. Отвъд тяхната тъмна преграда можех да видя крачещите силуети на часовите. Изпитвах трепет. Месеци наред мечтаех да бъда скедугенган и ето че действително бродех в мрака, недалеч от мен бяха обезглавените тела, а въображението ми рисуваше подобна участ и за мен самия. Защо? Една малка част от мен съзнаваше, че мога да разкрия самоличността си и да поискам да ме отведат при Бургред или при Етелред, но все пак щях да удържа думата, дадена на Рагнар. Да се върна и да разкажа какво съм видял. Защото за едно момче обещанието е свято нещо, подплатено от ужаса на божествено възмездие. Един ден щях да избера към кое племе да принадлежа, ала този ден още не бе настъпил и аз се прокрадвах през полето, чувствайки се безкрайно малък и уязвим, с разтуптяно сърце и душа, терзана от важността на поетото начинание.

Когато преполових пътя до вражеските позиции, усетих как космите на врата ми настръхват от усещането, че ме следят. Сниших се и се заозъртах, обаче не видях нищо освен потрепващите сенки на нощта. И все пак, подобно на заек, се стрелнах на една страна, спрях внезапно и се заслушах. Този път бях сигурен, че чувам стъпки в тревата. Изчаках, притаил дъх, но нищо не се случи и аз продължих да пълзя, докато не стигнах барикадата. Тук изчаках отново. Отникъде не долиташе звук и накрая реших, че съм си въобразил. Притесняваше ме как ще мина отвъд, но се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Клоните на едно голямо повалено дърво оставяха място, достатъчно, за да се промуша. Направих го бавно, без да вдигам шум, после забързах през полето към лагера и почти веднага бях спрян от един часови.

— Кой си ти? — изръмжа той и аз видях светлината на огньовете да проблясва по лъскавото острие на копието, насочено към мен.

— Осберт — отвърнах, използвайки старото си име.

— Малко момче? — вдигна учудено вежди мъжът.

— Излязох по нужда.

— Че защо, по дяволите, не пикаеш край колибата си?

— На господаря ми не му харесва.

— Кой ти е господар? — Копието вече бе отместено и мъжът се взираше в мен на оскъдната светлина.

— Беока — назовах първото име, което ми дойде наум.

— Свещеникът?

Учудих се, че го познава, но нямаше място за връщане назад, затова кимнах, което явно го удовлетвори.

— По-добре се връщай при него тогава.

— Май се изгубих — казах.

— А кой те кара да идваш да пикаеш чак при моя пост? — смъмри ме той и после ми посочи с пръст: — Ето натам е.

Така поех съвсем открито през лагера, покрай малките заслони, пълни с хъркащи тела. На едно място ме залаяха кучета. Другаде пръхтяха коне. Отдалеч се носеше звук на флейта и тиха песен на жена. Угасващите огньове пропукваха и хвърляха искри.

Стражът ме бе насочил към англосаксонските линии. Разбрах го по драконовия флаг, окачен край една просторна шатра. Отпред гореше по-голям огън и понеже не знаех къде другаде да отида, тръгнах към нея. Пътем се озъртах за стълби, но такива не се виждаха никъде. Подминах заслон, от който се носеха плач на дете и женски стонове. Наблизо пееха няколко мъже. Един от тях ме забеляза и викна по мен, но щом видя, че съм просто момче, ме отпъди с ръка. Доближих шатрата със знамето, в която потрепваха пламъчета от свещи или фенери, и я заобиколих, придържайки се в сенките. Отвътре звучаха приглушени гласове, а пред входа пазеха двама стражи, които не ме усетиха. Продължавах да гледам за стълби — Рагнар ми беше казал, че най-вероятно ще са струпани или във вътрешността на лагера, или близо до предния му край.

Стълби не видях, затова пък чух ридания. Намирах се точно зад голямата шатра, скрит от висока купчина дърва за горене и съдейки по вонята, близо до клозет. Надзърнах предпазливо и в празното пространство между наредените дърва и шатрата видях коленичил мъж. Стори ми се млад и риданията идваха от него. Той също така мълвеше молитви и понякога се удряше с юмруци в гърдите. Бях потресен и дори уплашен от поведението му, но не излязох от укритието си, а само пропълзях като змия малко по-близо, любопитен какво още ще направи. Той простена като от силна болка, с вдигнати към небето ръце, после се преви напред и почти удари чело в земята.

— Пощади ме, Боже — чух го да мълви. — Пощади мене, грешния. — След това повърна, макар да не звучеше като пиян, и взе да стене. В този момент входът на шатрата се отвори и светлината от вътрешността й озари тревата. Замръзнах неподвижно. Видях, че мъжът, който се терзаеше така, действително бе млад на възраст, а пък онзи, който излизаше от шатрата, беше не друг, а отец Беока. Отначало бях допуснал, че може да е съвпадение и да има двама свещеници със същото име, ала място за грешка нямаше. Моят стар червенокос и кривоглед познайник бе тук, в Мерсия.

— Господарю — рече той, доближавайки коленичилия.

— Аз съм грешник, отче — отвърна другият. Бе престанал да плаче, вероятно защото не искаше да покаже слабостта си пред Беока, но гласът му беше пълен с тъга. — Ужасен грешник.

— Всички сме грешници, милорд.

— Ужасен грешник — повтори младият мъж, без да обръща внимание на утешителните думи. — А при това съм женен!

— Пътят към изкуплението води през разкаянието, милорд.

— Тогава Бог знае, че аз трябва да бъда изкупен, защото разкаянието ми ще изпълни небесата. — Той вдигна лице и се взря към звездите. — Плътта, отче — простена. — Плътта!

Беока пристъпи към мен, спря и се обърна. Беше толкова близо, че почти можех да го докосна, но не подозираше за присъствието ми.

— Той ни праща изкушения, за да ни изпита, милорд — рече тихо.

— Праща жени, за да ни изпита — поправи го рязко младият. — И щом се провалим на изпитанията му, довежда датчаните, за да ни накаже.

— Не ще и съмнение, че попрището на праведността е трудно.

Събеседникът му, все още коленичил, обори глава.

— Изобщо не биваше да се женя, отче. Трябваше да се замонаша. Да ида в манастир.

— И Бог щеше да получи незаменим слуга във ваше лице, но явно е имал други планове. Ако брат ви умре…

— Да не дава господ! Що за крал би станал от мен?

— Божи крал, милорд.

Това, заключих аз, трябва да е Алфред. За пръв път го виждах и чувах гласа му, а той така и не разбра. Останах да лежа в тревата, слушайки как Беока утешава поддалия се на изкушение принц. Изглеждаше, че Алфред е опънал някое слугинче, веднага след което е бил обзет от физическа болка и, както той го наричаше, духовно терзание.

— Това, което трябва да направите, господарю — рече Беока, — е да вземете момичето на служба при вас.

— Не! — възрази Алфред.

В шатрата засвири арфа и двамата мъже млъкнаха за момент, заслушани в нея. После Беока коленичи и сложи ръка върху рамото на злощастния принц.

— Вземете я на служба при вас — повтори Беока — и не се поддавайте на прелестите й. Сторете тази жертва пред Бога, покажете му силата си и той ще ви възнагради. Благодарете му, задето ви изкушава, милорд, и му се молете, когато устоявате на изкушението.

— Бог ще ме убие — промълви горчиво Алфред. — Бях му се заклел, че няма да го правя повече. Не и след Осферт. — Осферт? Това име не ми говореше нищо. Едва много по-късно разбрах, че той е незаконният син на Алфред, пръкнал се от друга слугиня. — Молих му се да не ме подлага на изкушение — продължи той, — а също да ме поразява с болка, за да ми напомня, да отвлича вниманието ми. И ето, в своята милост Бог ме разболя, но аз пак се поддадох. Няма по-мизерен грешник от мен.

— Всички сме грешни. — Здравата ръка на Беока все още лежеше върху рамото му. — И всички сме се оказвали недостойни за неговото милосърдие.

— Но толкова, колкото аз — простена Алфред.

— Господ вижда разкаянието ви и ще се смили. Благодарете за изкушението, господарю — мълвеше настойчиво той, — благодарете, не му се поддавайте и славете Божието име, щом успеете. Тогава той ще ви възнагради, непременно ще ви възнагради.

— Като махне датчаните оттук? — попита иронично другият.

— Ще го стори, милорд.

— Но не и ако чакаме. — Сега в гласа на Алфред се появи внезапна твърдост, която накара Беока да се отдръпне назад. Той се изправи, извисявайки се над свещеника. — Трябва да ги нападнем!

— Бургред знае какво прави — рече успокоително Беока, — а също и брат ви. Гладът ще умори езичниците, милорд, ако такава е Божията воля.

Ето че вече разполагах със своя отговор и той бе, че англичаните не планират да щурмуват крепостта, а се надяват обсадата да прекърши съпротивата й. Не посмях да го отнеса веднага в Снотенгахам, не и докато Беока и Алфред се намираха толкова близо до мен, затова останах да слушам как двамата се молят заедно, докато накрая не се прибраха в шатрата.

Тогава потеглих обратно. Отне ми дълго време, но никой не ме видя. Тази нощ бях истински скедугенган, движещ се сред сенките като привидение. Едва когато наближих земния вал, претичах последните стотина крачки, застанах пред портата и извиках името на Рагнар. Тя се открехна и ме пропусна да вляза.

На сутринта още по изгрев-слънце ме отведоха при Уба и за свое учудване заварих там Уеланд, Уеланд змията. Той ми хвърли неприязнен поглед, макар и не толкова неприязнен, колкото този върху мрачното лице на другия.

— Е, какво направи? — изръмжа Уба.

— Не видях никакви стълби… — започнах.

— Какво си видял тогава?

Заразказвах историята от самото начало — как съм прекосил полето, как ми се е сторило, че ме следят, как съм се шмугнал като заек тревата, а после съм се промъкнал през барикадата и съм говорил с часовоя. Тук Уба ме спря с ръка и се обърна към Уеланд.

— Е?

— Видях го да пропълзява през барикадата, господарю — кимна той, — и го чух да говори с мъжа.

Значи Уеланд ме беше следил? Погледнах към Рагнар, който сви рамене:

— Беше решено да изпратим и втори човек и Уеланд предложи услугите си.

Уеланд само ми се усмихна — усмивка, с която дяволът би могъл да дари някой епископ, посрещайки го в ада.

— Аз самият не можах да премина загражденията — добави той.

— Но си сигурен, че момчето е отишло отвъд? — попита го Уба.

— Да, господарю, и го чух да говори с часовоя, макар и да не разбрах какво си казаха.

— Ти видя ли някакви стълби?

— Не, понеже лагерът беше доста далеч.

Уба го изгледа продължително, карайки го да се почувства неудобно, после отмести тъмните си очи към мен.

— Значи си преминал загражденията — каза. — И какво видя?

Разказах му как съм открил голямата шатра и му предадох подслушания разговор, в който Алфред се каеше през сълзи за греха си и искаше да нападне града, а свещеникът го успокояваше, че Господ ще умори датчаните с глад, ако такава е волята му. Уба ми повярва, защото прецени, че на моята възраст няма как да съчиня историята за принца и слугинята. Освен това ми беше забавно и това си пролича. Считах Алфред за набожен слабак, жалко нищожество, каещо се и сълзливо. Дори Уба се усмихна при описанието ми на разговора му със свещеника.

— Никакви стълби значи? — попита ме накрая.

— Не видях нито една.

Той се вторачи в мен със свирепото си брадато лице, а после, за мое удивление, свали една от гривните на ръцете си и ми я подхвърли.

— Беше прав — каза на Рагнар. — Станал е датчанин.

— Добро момче е, господарю.

— Понякога и палето, което намериш на полето, може да се окаже полезно — добави Уба, а после се обърна към стареца, седящ на един стол в ъгъла.

Неговото име бе Стори и той също, подобно на Равн, бе скалд, но се славеше още и като магьосник. Уба не предприемаше нищо, без да се посъветва с него. Сега, без да промълви и дума, Стори взе сноп тънки бели пръчици, всяка с дължината на човешка длан, вдигна ги пред себе си, промълви молитва към Один и ги пусна да паднат. Те се посипаха с тракане върху пода и той се приведе над тях, за да разгледа подредбата им.

Това бяха рунически пръчки. Много датчани прибягваха до тях, но умението на Стори да разчита знаците им бе пословично, а Уба, суеверен до мозъка на костите си, държеше винаги да е уверен в благосклонността на боговете.

— Е? — попита той нетърпеливо.

Стори го игнорира и продължи да се взира, мъчейки се да открие рунически знак или друга знаменателна фигура в безразборната купчинка, като я обикаляше от всички страни, докато накрая кимна бавно с глава.

— По-добре не може и да бъде — каза.

— Значи момчето говори истината?

— Момчето говори истината, но пръчките показват днешния ден, а не изминалата нощ — и според тях всичко ще бъде наред.

— Чудесно. — Уба се изправи и откачи меча си от стената. — Щом няма стълби — обърна се към Рагнар, — няма да има и нападение. Да вървим.

Те искаха да направят излаз на южния бряг на Тренте и притеснението им бе, че мерсийците и западносаксонците могат междувременно да щурмуват стените. На този бряг бе разположен само малък гарнизон бойци, които да възпират евентуални експедиции за провизии от страна на обсадените. Същия следобед Уба поведе шест кораба през реката и ги атакува. Руническите пръчки не бяха излъгали. Нито един от датчаните не загина и те се завърнаха с плячка — коне, оръжия, брони и пленници.

Двайсет пленници.

Противниците бяха екзекутирали двама от нашите хора, затова сега Уба погуби двайсет от техните, и то пред очите им, за да могат да видят отмъщението. Обезглавените тела бяха хвърлени в крепостния ров, а главите — набучени на колове над северната порта.

— Когато си на война — каза ми Рагнар, — бъди безпощаден.

— Защо пратихте Уеланд да ме следи? — попитах обидено.

— Защото Уба настоя.

— Не ми ли вярвахте?

— Уба не вярва на никого освен на Стори. Аз ти вярвах, Утред.

Птиците кълваха главите над портата на Снотенгахам, докато от тях не остана нищо освен голи черепи с кичури коса, развяващи се на летния вятър. Обсадата продължаваше, без никой да ни напада. Слънцето грееше, а реката се носеше тихо край града, поклащайки корабите на пристана. Равн, макар и сляп, обичаше да се качва на стените и да ме кара да му описвам гледката наоколо. Казвах му, че всичко си е както преди — врагът лагерува зад оградата от повалени дървета, над хълмовете в далечината има облаци, в небето кръжи ястреб, вятърът бразди тревата, лястовиците се събират на ята, — нищо не се променя.

— Разкажи ми сега за руническите пръчки — примолих се изведнъж.

— А, пръчките! — засмя се Равн.

— Наистина ли показват?

— Ако умееш да ги четеш, да — отвърна той след кратък размисъл. — Аз бях добър в това, преди да изгубя зрението си.

— Значи показват — рекох възбудено.

— Там навън, Утред — ръката му обхвана с широк жест пейзажа, който не можеше да види, — има десетки знаци от боговете и ако ги познаваш, ще разбереш каква е тяхната воля. Руническите пръчки носят същото послание, но съм забелязал едно. — Той замлъкна и трябваше да го подканя, за да продължи. — Знаците се четат най-добре от умни хора — въздъхна, сякаш знаеше, че не бива да казва повече, — а Стори е умен. Смея да кажа, че и аз не съм глупак.

— Но винаги ли познава? — попитах, без да разбирам напълно думите му.

— Стори е предпазлив и не би поел излишен риск. На Уба това му допада, макар и да не го знае.

— Но знаменията на пръчките от боговете ли идват?

— Вятърът идва от боговете — каза Равн. — Също и полетът на птицата, падането на перцето, шляпването на рибата, формата на облака, лаят на лисицата — това са все знамения, Утред, но в крайна сметка боговете говорят само на едно място. — Той ме чукна с пръст по главата. — Ето тук.

Продължавах да не разбирам и бях смътно разочарован.

— Аз бих ли могъл да чета пръчките?

— Разбира се. Но ще е разумно да изчакаш, докато поотраснеш. Сега на колко си?

— На единайсет — отвърнах, изкушен да кажа „дванайсет“.

— Рано ти е още. По-добре не се занимавай с гадателство още четири-пет години, докато не станеш за женене.

Думите ми прозвучаха странно, защото по онова време женитбата изобщо не влизаше в плановете ми. Дори не се интересувах от момичета, макар че това скоро щеше да се промени.

— Тира може би? — подхвърли Равн.

— Тира! — изсмях се неволно. Приемах дъщерята на Рагнар като приятелка в игрите, а не като бъдеща булка.

Равн се усмихна на реакцията ми.

— Кажи ми, Утред, защо според теб те оставихме жив?

— Не знам.

— Когато Рагнар те плени, отначало искаше да те размени срещу откуп, а после реши да те задържи. Сметнах го за глупак, но се оказа прав.

— Радвам се, че е така — отвърнах искрено.

— Защото англичаните са ни нужни — продължи Равн. — Ние сме малко, а те много, и дори да превземем земята им, единствено с тяхна помощ можем да я удържим. Човек няма как да живее постоянно под обсада. Трябва му мир, за да обработва земята, да развъжда добитък — и тук идва твоята роля. Щом видят, че ърл Утред е на наша страна, сънародниците ти няма да ни нападат. А като се ожениш за датско момиче и си родите деца, те ще отраснат и вече няма да правят разлика между датчани и англичани. — Той замълча, представяйки си това далечно бъдеще, после леко се подсмихна. — Само гледай да не ги покръстиш, Утред.

— Те ще почитат Один — заявих твърдо.

— Християнството е мекушава, женска религия. То не извисява мъжа, а го превръща в червей. Впрочем какви са тези птици? Чувам плясък на криле.

— Два гарвана. Летят на север.

— Ето, това е истинско знамение! — възкликна той. — Хугин и Мумин отиват при Один.

Хугин и Мумин бяха двойката гарвани, които кацаха на раменете на бога и шепнеха в ушите му. Вършеха за него онова, което аз правех за Равн — наблюдаваха и му разказваха какво са видели. Той ги пращаше да летят по целия свят и да му носят новини — а новините от днешния ден бяха, че пушеците в лагера на врага оредяваха. Вечер се палеха все по-малко огньове. Бойците напускаха своята армия.

— Време за жътва — рече презрително Равн.

— И какво от това?

— Те наричат своята армия фирд^[1] — поясни той, забравяйки за момент, че съм англичанин — и всеки боеспособен мъж е длъжен да служи в нея. Но щом житото и ечемикът узреят, те дезертират и отиват да ги жънат, от страх да не гладуват през зимата.

— А после ние им прибираме зърното?

— Започваш да схващаш, Утред — изсмя се той.

И все пак, макар да губеха хора с всеки изминал ден, мерсийците и западносаксонците продължаваха да се надяват, че ще ни уморят с глад. Отказаха се едва когато Ивар им прати каруца храна. Натоварихме я със сирена, пушена риба, прясно изпечен хляб и солено свинско, добавихме бъчва с пиво и призори дузина мъже я изтикаха към английския лагер. Спряха на хвърлей разстояние от барикадата и викнаха на часовите, че това е подарък от Ивар Безкостния за крал Бургред.

На следващия ден един мерсийски конник доближи града, носейки зелена клонка в знак на примирие. Англичаните искаха да преговарят.

— Което ще рече — каза ми Равн, — че ние сме победили.

— Така ли?

— Тръгне ли един враг да преговаря, значи не иска да се бие. Победата е наша.

И беше прав.