Бърнард Корнуел
Последното кралство (14)

Историческа бележка

Забележително е, че крал Алфред е единственият монарх в английската история, удостоен с честта да бъде наречен „Велики“, и този роман, както и другите, които ще последват, ще се опитат да покажат с какво е заслужил тази титла. Не искам да навлизам в подробности за сюжета, но в общи линии Алфред е човекът, спасил Уесекс, в крайна сметка и английското общество от датските нападения, а синът му Едуард, дъщеря му Етелфлед и внукът му Етелстан довършват онова, което той е започнал, обособявайки за първи път политическа единица под името Англия. Възнамерявам моят герой Утред да участва в цялата история.

Алфред бил известен със силната си набожност и склонността към често боледуване. Една скорошна теория предполага, че е страдал от болестта на Крон, предизвикваща остри коремни болки, както и от хронични хемороиди. Научаваме тези подробности от една книга, писана от човек, който го е познавал много добре — епископ Асер, навлязъл в живота му след събитията, описани в настоящия роман. В момента тече научен дебат дали епископ Асер действително е автор на въпросното животоописание, или то е било подправено сто години след смъртта на монарха и аз съм напълно некомпетентен да преценя аргументите на спорещите страни, но дори да е фалшификат, то съдържа силен привкус на истина, предполагайки, че онзи, който го е писал, действително е знаел много за Алфред. Авторът, не ще и дума, се стреми да го представи в бляскава светлина, като воин, учен и християнин, но не премълчава и младежките прегрешения на героя си. Алфред, разкрива ни той, „не бил в състояние да се въздържа от плътски желания“, докато милостивият Бог не го направил достатъчно болен, та да устои на изкушението. Дали Алфред е имал незаконен син на име Осферт, е спорно, но изглежда доста вероятно.

Най-голямото предизвикателство, пред което е изправен Алфред, е инвазията в Англия от датчаните. Някои читатели могат да останат разочаровани, че в романа те биват наричани „северни хора“ или „езичници“, обаче рядко са описвани като викинги. В това съм следвал примера на ранните английски писатели, които са страдали от датчаните, но рядко използват думата „викинг“, защото тя носи смисъл по-скоро на действие, отколкото на народ или племе. Да бъдеш викинг, означава да правиш набези, а датчаните, които се бият срещу Англия през девети век, макар и несъмнено да са ги правели, са били по-скоро нашественици и окупатори. Те са обгърнати и от много измислена образност, елементи от която са рогатият шлем, берсеркът и ужасната екзекуция, наричана „разперен орел“, при която ребрата на жертвата се разтварят, излагайки на показ белите дробове и сърцето. Тя очевидно е по-късно изобретение, както и образът на берсерка, обезумелия гол воин, съсичащ враговете в яростно изстъпление. Яростни воини безспорно е имало, но липсват свидетелства из бойните полета редовно да са се появявали побеснели нудисти. Същото важи и за рогатия шлем, за който няма и грам историческо доказателство. Викингските воини са били твърде разумни, за да поставят върху шлемовете си чифт стърчащи издатъци, които само биха улеснили събарянето им от врага. Жалко е да се изоставят емблематичните рогати шлемове, но, уви, те не са съществували.

Нападенията над Църквата от страна на датчаните са добре документирани. Нашествениците не били християни и не виждали причина да щадят храмове, манастири и метоси при своите атаки, още повече че тези места често притежавали значителни богатства. Дали съгласуваният погром над северните обители действително се е случил, е спорен въпрос. Източникът е много по-късен, летопис от тринайсети век с автор Роджър от Уендовър, но сигурното е, че много епархии и манастири са изчезнали по време на нашествието, което не е било просто пореден голям набег, а преднамерен опит за изкореняване на английското общество и неговата замяна с датска държава.

Ивар Безкостния, Уба, Халфдан, Гутрум, различните крале, племенникът на Алфред, Етелуолд, лорд Ода и всички старейшини, чиито имена започват с Е, са съществували. Алфред би следвало да се пише по-скоро Елфред, но предпочетох изписването, с което е известен днес. Не е сигурно как е умрял Едмунд, кралят на Източна Англия, въпреки че със сигурност е убит от датчаните, а едно древно изображение на бъдещия светец действително го представя надупчен със стрели като свети Себастиан. Рагнар и Утред са измислени образи, макар семейство с име Утред наистина да е държало замъка Бебанбург (сега Бамбъро) по-късно през англосаксонския период и тъй като се падам техен потомък, реших да им дам това вълшебно място малко по-рано от историческите анали. Повечето от значимите събития наистина са се случили — нападението над Йорк, обсадата на Нотингам, атаките над четирите кралства, всички те са записани в „Англосаксонската хроника“ или в „Животът на крал Алфред“ от Асер, които, взети заедно, са основните източници за периода.

Използвал съм тези източници, а също съм се консултирал с множество вторични произведения. Животът на Алфред е забележително добре документирани за периода, като някои от документите са писани от самия Алфред, но дори и така, както казва професор Джеймс Кембъл в своето есе за краля, „Стрелите на прозрението трябва да носят оперението на догадките“. Както и подобава на автор на исторически романи, не съм се скъпил откъм оперение, но при все това съм се старал, доколкото е възможно, действието да почива на реални събития. Окупацията на Уеърхам от Гутрум, размяната на заложници, съответно нарушаването на примирието и избиването на заложниците, окупацията на Ексетър, както и загубата на значителна част от датската флота в голяма буря в залива Дърлстън край днешния град Суонидж са реални исторически факти. Единствената по-сериозна промяна, която направих, бе да изтегля смъртта на Уба с една година напред, за да може в следващата книга Утред да се намира на друго място, а също, убеден от аргументите в книгата на Джон Педи „Алфред, кралят-воин“, преместих самото събитие в Канингтън, Съмърсет, вместо на традиционното му място в Каунтисбъри Хед, Северен Девън.

Алфред е владетелят, съхранил идеята за Англия, затвърдена по-късно от сина, дъщерята и внука му. В момент на голяма опасност, когато английските кралства са застрашени от заличаване, той дава опората, позволила на англосаксонската култура да оцелее. Неговите постижения са много по-големи от това, но историята ни още е далеч от своя край, тъй че Утред тепърва ще се сражава отново.