Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последното кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Бърнард Корнуел

Заглавие: Последното кралство

Преводач: Деян Кючуков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 04.03.2015

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1669-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10598

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Прекарахме пролетта, лятото и есента на 875-та година гребейки по цялото протежение на южния бряг на Уесекс. Бяхме разделени на четири флотилии, като под командата на Леофрик бяха „Хехенгел“, „Керуфин“ и „Кристенлик“, което ще рече „Архангел“, „Херувим“ и „Християнин“. Имената, естествено, бяха избирани от Алфред. Хакка, предводителят на цялата флота, плаваше на „Евангелиста“, която скоро доби славата на кораб с лош късмет, макар същинското й нещастие да се свеждаше до присъствието на Хакка на борда. Той всъщност бе разбран човек, щедър със среброто си, но мразеше корабите, мразеше морето и повече от всичко искаше да бъде воин на суха земя, което означаваше, че „Евангелиста“ постоянно бе на дока в Хамтун за някакъв ремонт.

Но не и „Хехенгел“. Аз опъвах проклетото весло, докато цялото ми тяло се схващаше, а ръцете ми се вдървяваха, но от постоянното упражнение трупах мускули, много мускули. Бях станал същински великан — висок, едър и при това войнствен като петел. Мечтаех си да изпробваме силите на „Хехенгел“ срещу някой датски кораб, но първото ни стълкновение се оказа пълна катастрофа. Плавахме край самия бряг на Сут Сеакса, в подножието на великолепните бели скали, докато „Керуфин“ и „Кристенлик“ бяха навлезли доста навътре. Идеята беше ние да послужим за примамка и да привлечем някой викингски кораб, след което другите два съда да се присъединят, впускайки се откъм морето. Клопката сработи, но врагът се оказа по-добър от нас. Викингският кораб бе малък и пъргав и ние го последвахме срещу отлива, настигайки го с всяка изминала минута, но после той видя „Керуфин“ и „Кристенлик“ да се носят насреща му от юг. Лопатите на веслата им проблясваха под слънцето, а носовете им пореха вълните сред бели пръски от пяна. Тогава датският корабоначалник завъртя съда си на място толкова бързо, сякаш бе монтиран върху ос, и вече подпомаган от отлива, връхлетя право срещу нас.

— Забий се в него! — ревна Леофрик на Уерферт, който държеше рулевото гребло, но наместо това той, за да избегне сблъсъка, свърна встрани.

Видях как с приближаването на датския кораб веслата му се плъзват навътре в отверстията си, после той мина досами десния ни борд, чупейки нашите весла едно подир друго като клечки. При това дръжките им се отмятаха назад, удряйки гребците с достатъчна сила, за да потрошат ребрата на неколцина. Тогава датските стрелци — четири или пет на брой — извадиха лъковете си и започнаха да стрелят. Една от стрелите улучи Уерферт във врата и върху палубата шурна кръв. Леофрик, в безсилна ярост, крещеше по врага, който преспокойно спусна веслата си отново и отплава сред викове и подигравки, докато ние се поклащахме като безпомощна черупка върху вълните.

— Бил ли си кърмчия досега, ерслинг? — попита ме Леофрик, издърпвайки умиращия Уерферт настрани.

— Да.

— Тогава ще управляваш този кораб.

Добрахме се някак до вкъщи с половината гребла и научихме два важни урока. Единият беше винаги да носим резервни гребла, а другият — да имаме стрелци. Лорд Фреола обаче, който командваше гарнизона на Хамптоншир, заяви, че не може да ни задели стрелци, защото на него самия не му достигали, и че флотата бездруго ангажира твърде много от бойците му. Брат му Хакка също ни посъветва да не хленчим толкова и ако се наложи, просто да хвърляме копия.

— Искам стрелци — настоя Леофрик.

— Откъде да ги взема? — разпери ръце Хакка.

Отец Уилибалд се закани да пише на Алфред.

— И какво ще стане, като му пишеш? — попита кисело Леофрик.

— Ще ни изпрати стрелци, разбира се! — възкликна ведро отчето.

— Нищо подобно — скръцна със зъби Леофрик. — Писмото ще отиде при проклетите му писари, които до един са свещеници като теб. Те ще го сложат най-отдолу в купчината документи, докато прашаса хубаво, а когато най-сетне дойде ред да го прочетат, Алфред ще се обърне за съвет към двама от своите тлъсти епископи и ще ни отговори с искане за още подробности. Дотогава ще мине Коледа, ще дойде Сретение Господне и всички ние ще сме мъртви, с датски стрели, забучени в гърбовете.

Този човек започваше все повече да ми харесва.

— Какво се хилиш, ендверк? — попита той, виждайки, че се подсмихвам.

— Аз мога да ти намеря стрелци — казах.

— Как?

В крайна сметка отделих една монета от златото на Рагнар, която изложихме на пазарния площад и обявихме, че ще отиде за награда на мъжа, спечелил състезанието по стрелба с лък, което ще се проведе идната седмица. Монетата, със странните си витиевати знаци, струваше повече, отколкото потенциалните кандидати можеха да припечелят за цяла година, и Леофрик бе любопитен откъде съм я взел, но аз отказах да му разкрия. Вместо това се залових да слагам мишени и скоро из цялата околност плъзна мълвата, че срещу няколко евтини стрели се предлага цяло състояние. Над четирийсет души се стекоха да изпробват уменията си и след края на състезанието ние просто качихме дузината най-добри на борда на „Хехенгел“, а по още десет — към „Керуфин“ и „Кристенлик“. Нашите дванайсет естествено възроптаха, защото почти веднага вдигнахме котва, но Леофрик им скръцна със зъби и те изведнъж се изпълниха с горещо желание да плават с него покрай бреговете на Уесекс.

— Като за купчина кози фъшкии — каза ми той — не си напълно безполезен.

— Но ще берем ядове, когато се върнем — предупредих го.

— Разбира се. От лорда, от началника на гарнизона, от епископа, от когото се сетиш. — Той изведнъж се разсмя, което се случваше крайно рядко. — Затова нека първо убием малко датчани.

Така и направихме. По случайност се натъкнахме на същия кораб, който наскоро ни беше посрамил. Той пробва стария си трик, но този път аз се врязах с носа на „Хехенгел“ в него, притиснах го под кила ни и почти го потопих. Тетивите на дванайсетте ни стрелци забръмчаха, а Леофрик поведе бойците в атака и водата наоколо почервеня от викингска кръв. Двама от нашите успяха да привържат корабите един за друг, което означаваше, че вече можех да пусна рулевото весло. Без да си правя труд да надявам ризницата или шлема, грабнах Змийски дъх, прескочих борда и се присъединих към схватката. Над палубите се носеше трясък на щитове и звън на стомана, над главите хвърчаха стрели, а мъжете крещяха и умираха, пробождани от копия, посичани от мечове и брадви — яростта на битката, радостната песен на остриетата. Преди „Керуфин“ или „Кристенлик“ да успеят да се присъединят към нас, всичко вече беше приключило.

Как да опиша този възторг. Да бъдеш млад и силен, да имаш добър меч и да оцелееш. Датският екипаж наброяваше четирийсет и шест души и всички те измряха, с изключение на един — който остана жив само защото Леофрик ревна, че ни е нужен пленник. Трима от нашите загинаха, а шестима бяха зле ранени и вероятно са предали Богу дух, след като ги откарахме на брега. Но успяхме да спасим викингския кораб от потъване и го повлякохме на буксир към Хамтун. В окървавения му търбух намерихме сандък със сребро, откраднато от един манастир на остров Уихт. Леофрик даде щедър пай от него на стрелците и когато ядосаният началник на гарнизона дойде да си иска хората обратно, само двама пожелаха да се върнат. Другите разбраха къде се крие добрата плячка и останаха при нас.

Пленникът се казваше Хрои. Господарят му на име Туркил, когото бяхме убили, бе служил на Гутрум, който пък сега беше в Източна Англия и се величаеше за крал на тази страна.

— Още ли носи позлатената кост в косата си? — попитах.

— Да, милорд — отвърна Хрои. Аз наистина бях благородник, но той не го знаеше. Наричаше ме така, защото не искаше да го убия, щом разпитът приключи. Според него Гутрум нямаше да нападне тази година.

— Ще чака Халфдан — бяха думите му.

— А къде е Халфдан?

— В Ирландия.

— Да отмъщава за Ивар?

— Да, милорд.

— Познаваш ли Кяртан?

— Познавам трима мъже с това име.

— Кяртан от Нортумбрия, бащата на Свен.

— Имаш предвид ърл Кяртан?

— Вече ърл ли се нарича? — попитах.

— Да, милорд, и още е в Нортумбрия.

— А Рагнар? Сина на Рагнар Безстрашния?

— Ърл Рагнар е с Гутрум, в Източна Англия. Има четири кораба.

Оковахме Хрои във вериги и го изпратихме под стража в Уинтансестър. Алфред обичаше да говори с датските пленници. Не знам какво е станало с него по-нататък. Вероятно е бил обесен или обезглавен, защото християнското милосърдие на краля не се простираше над пиратите-езичници.

А аз мислех за Рагнар Младия, вече ърл Рагнар, и се чудех дали няма да срещна корабите му край уесекския бряг. Чудех се също дали Хрои не е излъгал и Гутрум няма да нападне още това лято. Струваше ми се напълно възможно, защото из целия британски остров се водеха боеве. Датчаните от Мерсия бяха нападнали бритите в Северен Уелс, така и не разбрах защо, а други датски отряди постоянно тероризираха западносаксонските граници. Предполагах, че задачата им е да открият слабости в отбраната, преди Гутрум да настъпи с голямата армия. Но лятото достигна разгара си, а армия все не се появяваше, докато накрая Алфред не се почувства в достатъчна безопасност, за да остави силите си в Северен Уесекс и да дойде да посети флота.

Пристигането му съвпадна с новината, че седем датски кораба са били забелязани край Хейлинкиге, остров, разположен в плитчините на изток от Хамтун. Вестта не закъсня да се потвърди и от дима, издигнал се над първото опожарено селище. Половината от нашите дванайсет кораба бяха в морето, а от останалите шест „Евангелиста“ беше на сух док за почистване на корпуса. Хакка не се мяркаше никакъв, вероятно отишъл да гостува в къщата на брат си извън Хамтун. Той несъмнено щеше да съжалява, задето е пропуснал кралската визита, но Алфред не даде никакво предупреждение за идването си. Вероятно искаше да види нещата в действителното им състояние, а не нагласени и излъскани заради него. Щом разбра за датчаните край Хейлинкиге, веднага нареди на всички ни да вдигаме котва и сам се качи на „Хехенгел“ заедно с двама телохранители и трима свещеници. Един от тях беше Беока, който застана до мен при рулевото весло.

— Станал си още по-голям, Утред — рече ми почти укорително. Действително, аз бях с една глава над него и два пъти по-широк в раменете.

— Ако гребеше колкото мен, отче, и ти щеше да наедрееш — отвърнах.

— Не мога да си представя да греба — изкиска се той, после посочи към веслото ми. — Трудно ли се работи с това?

Дадох му да го подържи и му предложих да опита да отклони кораба леко вляво. Той напъна сили и кривогледите му очи се разшириха от удивление, когато усети мощния напор на водата.

— Е, иска се малко сила — казах и поех дръжката обратно.

— Щастлив си, нали? — продължи той със същия обвинителен тон.

— Да, защо?

— Не това беше идеята.

— Нима?

— Алфред целеше да те унизи с преживяването тук.

Обърнах поглед към краля, който стоеше на носа заедно с Леофрик, спомних си ласкателните му думи за това как съм щял да обучавам екипажите и разбрах, че той още тогава е знаел, че няма с какво да допринеса. И все пак ми беше дал шлема и бронята, навярно за да ме убеди да му служа тази една година, през която се е надявал, че Леофрик ще избие младежката арогантност от главата ми.

— Е, явно не се е получило — рекох ухилено.

— Каза, че трябва да бъдеш обязден, подобно на буен кон.

— Но аз не съм кон, отче. Аз съм лорд от Нортумбрия. Какво си е мислел? Че след една година ще стана смирен християнин, готов да играе по свирката му?

— Толкова лошо ли е това?

— Лошо е, да. Защото за да се бие с датчаните му трябват истински мъже, а не набожни подлизурковци.

Беока въздъхна, после се прекръсти, защото видя бедния отец Уилибалд, който тъкмо хранеше чайките с повръщането си.

— Време е да се ожениш, Утред — каза строго.

— Да се оженя? — погледнах го удивено. — Откъде-накъде?

— Вече си достатъчно възрастен.

— Ти също — възразих, — а виж, още си ерген. Защо не задомиш първо себе си?

— Надявам се и това да стане един ден — рече Беока. Бедният, с неговите кривогледи очи, парализирана ръка и лице като на болна невестулка, навярно нямаше особен успех сред жените. — Но в Дефнашир има една млада дама — продължи вече по-ентусиазирано, — която непременно трябва да видиш. Девойката е от сой, много очарователна и… — млъкна, вероятно изчерпал набора си от епитети. — Баща й. Бог да го прости, беше наместник на местния лорд. Много хубаво момиче, Милдрит се казва. — Той ми се усмихна очаквателно.

— Дъщерята на наместника за цял Дефнашир? — попитах учудено.

— Е, отговаряше по-скоро за южната област — каза Беока, понижавайки го малко в социалната стълбица. — Но остави на Милдрит наследство. Хубав, голям имот край Ексансестър.

— Значи дъщеря на областен наместник, а не на истински лорд?

— Доколкото знам, е на шестнайсет — отклони въпроса Беока, взирайки се към чакълестия плаж, плъзгащ се на изток от нас.

— На шестнайсет, и още неомъжена? — подхвърлих язвително. — Значи лицето й сигурно е като бито от градушка.

— Това едва ли има някакво отношение — рече сърдито той.

— Да, защото не ти ще спиш с нея. И вероятно е набожна?

— Смея да кажа, че е ревностна християнка.

— Виждал ли си я изобщо? — попитах.

— Не, но Алфред ми е говорил за нея.

— А, значи идеята е негова?

— Той обича хората му да са задомени, да имат корени в земите му.

— Аз не съм негов човек, отче. Аз съм Утред от Бебанбург, а лордовете от Бебанбург не се женят за набожни, уродливи кучки с нисък произход.

— Трябва да се запознаеш нея — настоя смръщено Беока. — Бракът е чудесно нещо, Утред, устроено от самия Господ за нашето щастие.

— Ти пък откъде би могъл да знаеш?

— Знам — промълви обидено той.

— Аз вече съм щастлив — уверих го. — Спя с Брида и убивам датчани. Намери друг кандидат за Милдрит. Защо самият ти не я вземеш? Вече трябва да си почти на трийсет, за бога! Не се ли ожениш скоро, така и ще си умреш девствен. Девствен ли си впрочем?

Той се изчерви, но не отговори, защото тъкмо в този момент Леофрик приближи към кърмата, мрачен като буреносен облак. Той никога не преливаше от лъчезарност, но сега бе особено навъсен и аз подозирах, че е имал неудачен спор с Алфред. Самият Алфред не закъсня да го последва, със спокойно, безразлично изражение на издълженото си лице. Двама от свещениците му го съпровождаха, носейки пергамент, мастило и пера — явно водеха бележки.

— Как смяташ, Утред, кое е най-важното оборудване за един боен кораб? — попита ме Алфред. По-близкият свещеник топна перото си в мастилницата и ме загледа в очакване, после залитна, когато една вълна удари борда. Бог знае на какво щяха да приличат драскулките му от този ден. — Платното? — подсказа ми Алфред. — Лъковете, щитовете, копията, греблата?

— Кофите — отвърнах.

— Кофите? — изгледа ме неодобрително той, подозирайки, че му се подигравам.

— Без тях може да потънем, милорд — кимнах аз към тумбестото дъно на „Хехенгел“, където четирима мъже усърдно изгребваха водата и я изхвърляха през борда, макар голяма част от нея да попадаше върху гърбовете на гребците. — Трябва да се научим по-добре да уплътняваме пролуките.

— Запишете това — заръча кралят на свещениците, после се вдигна на пръсти, мъчейки се да погледне над ниския провлак, изпречил се на пътя ни, към залива отвъд, където бяха забелязани вражеските кораби.

— Те отдавна са си отишли — изръмжа Леофрик.

— Надявам се да грешиш — каза Алфред.

— Датчаните няма да ни чакат — продължи Леофрик. Беше в толкова лошо настроение, че бе готов да се озъби дори на самия владетел. — Те не са глупаци. Слизат на сушата, плячкосват и бягат. Навярно са отплавали с прилива. — Действително, морето се надигаше към плитчините и ние гребяхме срещу течението, макар никога да не съм успявал да проумея приливите и отливите край Хамтун. Случваха се два пъти по-често, отколкото другаде, сякаш имаха свое собствено мнение по въпроса или се объркваха от сложните протоци.

— Варварите са били на това място призори — възрази Алфред.

— И вероятно вече са на километри оттук — произнесе Леофрик с такъв тон, сякаш говореше на обикновен член на екипажа, но кралят съзнаваше добре цената му и затова понесе безропотно тази арогантност.

В случая обаче Леофрик грешеше. Когато наближихме Хейлинкиге, всичките седем кораба бяха още там, заседнали във вътрешното езеро, в очакване приливът да им позволи да излязат, но ние го изпреварихме и влязохме през тесния вход покрай левия бряг на Соленте. Мине ли веднъж през него, корабът се озовава сред лабиринт от блата, пясъчни плитчини, острови и затворени езера, доста наподобяваща водите на Гевеск. Ние имахме на борда човек, отраснал по тези места, който да ни води, а датчаните не разполагаха с това предимство и бяха подведени от забитите в дъното върбови пръти. Обичайно те обозначаваха маршрута за преминаване, но сега нарочно бяха преместени, вкарвайки ги в мочурищата като лисици в капан.

Което бе чудесно. Сега трябваше единствено да препречим изхода, надявайки се котвите ни да удържат на силното течение и да изчакаме те да доплават до нас, за да ги избием. Но Алфред нямаше търпение. Той бързаше да се завърне при сухопътните си войски и настояваше да бъдем обратно в Хамтун преди мръкване. Затова, въпреки съвета на Леофрик, бе наредена незабавна атака.

Това също бе чудесно, като се изключи фактът, че не можехме да подходим в разгънат строй, защото каналът бе твърде тесен и първият кораб от редицата щеше да се изправи сам срещу седемте датски съда. Затова избрахме да ги заобиколим с гребане откъм юг. Това означаваше, че междувременно приливът може да им позволи да избягат, и Леофрик не спираше да мърмори ядно в брадата си, че правим всичко наопаки. Алфред от своя страна бе запленен от вражеските кораби, които за пръв път виждаше от толкова близо.

— Тези фигури изображения на техните богове ли са? — ме попита, сочейки драконовите глави, увенчали носовете и кърмите им.

— Не, господарю, просто зверове — отвърнах. Бях предал рулевото весло на мъжа, който познаваше тези води, и сега стоях до краля, обяснявайки му как чудовищата могат да се махат от своите стойки, за да не плашат духовете на земята.

— Запиши това — нареди той на свещеника си. — А ветропоказателите на мачтите? — поинтересува се, гледайки най-близкия, върху който беше изобразен орел. — И те ли служат за плашене на духове?

Не отвърнах нищо. Вместо това гледах занемяло към седемте кораба на фона на обраслия с тръстика бряг, защото разпознах един от тях. „Летящата усойница“. Светлата ивица на носа й се виждаше отчетливо, но и без нея нямаше как да я сбъркам. „Летящата усойница“, прекрасната „Летяща усойница“, корабът на мечтите, бе тук, край Хейлинкиге.

— Утред? — подкани ме Алфред.

— Не, господарю — отвърнах, — само показват посоката на вятъра. — Ако „Летящата усойница“ бе тук, дали и Рагнар беше на нея? Или тя бе попаднала в ръцете на Кяртан и поверена на друг корабоначалник?

— Не виждам защо си дават толкова труд да украсяват някакви кораби — подхвърли сприхаво Алфред.

— Защото ги обичат — отвърнах — и се бият за тях. Човек тачи онова, което му е скъпо, милорд. И ние би трябвало да украсяваме своите. — Говорех рязко, мислейки си, че щяхме да ценим корабите си повече, ако имаха драконови глави на носовете и подходящи имена като „Проливача на кръв“, „Морския вълк“ или „Убиеца на мъже“. Вместо това нашата флотилия бе водена от „Хехенгел“, след него през плитчините напредваха „Керуфин“ и „Кристенлик“, а най-отзад бяха „Апостол“ и „Ефтвирд“, което означаваше „Съдният ден“. Последният може би бе кръстен най-удачно, защото изпрати не един датчанин при праотците му.

Противниците междувременно копаеха усилено, мъчейки се да отлепят корабите си от хватката на коварния канал, но с приближаването ни разбраха, че подобна мащабна задача не е по силите им, затова се върнаха на бордовете да вземат броните, щитовете, шлемовете и оръжията си. Аз също облякох плетената ризница, чиято кожена подплата вонеше на стара пот, надянах шлема и препасах Змийски дъх през рамо, а Жилеща оса на кръста си. Това нямаше да е морска, а по-скоро сухопътна битка, кърваво меле в калта, но датчаните имаха предимство, защото можеха да се групират и да ни изчакат там, където трябваше да слезем от корабите — нещо, което не ми харесваше. Виждах, че не е по вкуса и на Леофрик, но Алфред изглеждаше достатъчно спокоен, когато нахлупи шлема си.

— Бог е с нас — каза.

— Дано да е така — измърмори Леофрик, после извиси глас и викна на кърмчията: — Спри тук! — Това беше трудна задача посред бързото течение, но всички застопориха веслата и кърмата на „Хехенгел“ бавно се завъртя настрани. Леофрик се взираше през борда и аз предположих, че чака останалите да ни настигнат, за да нападнем заедно, но се оказа, че е видял тясна пясъчна ивица, извиваща се откъм брега, и е преценил, че ако слезем тук, няма да ни се наложи да се сблъскаме със седемте викингски екипажа наведнъж. Ширината й бе едва колкото трима или четирима души да застанат рамо до рамо, тъй че битката поне щеше да е равностойна. — Тук е добро място да умреш, ерслинг — каза ми той, докато Алфред напираше зад гърба ни. — Чакай! — изгледа го той така свирено, че кралят неволно се подчини. — Забий носа в пясъка! — обърна се обратно към кърмчията. — Сега!

Рагнар беше там. Видях първо флага му, закованото на прът орлово крило, а после и него самия. Толкова приличаше на баща си, та за миг ми се стори, че отново съм малко момче.

— Готов ли си, ерслинг? — попита ме Леофрик. Той бе събрал край себе си половин дузина от най-добрите бойци, а зад нас стрелците стояха с вдигнати лъкове, готови да изпратят стрелите си срещу датчаните, които вече бързаха насреща ни. Последен напън на греблата и килът на „Хехенгел“ изстърга в дъното. — Напред! — ревна той и ние скочихме през борда в стигащата до коленете ни вода. Инстинктивно докоснахме щитовете си, образувайки стена и аз едва успях да сграбча Жилеща оса, когато първите противници ни връхлетяха.

— Избийте ги! — разнесе се викът на Леофрик и аз тласнах щита напред. Над главата ми се издигна брадва, но мъжът зад мен я отби, докато аз нанесох удар отдолу със сакса. Вместо в тялото на противника обаче той се заби в липовото дърво на щита му. Извадих го и замахнах отново. Усетих пареща болка в глезена, когато вражеско острие разсече ботуша ми под водата. Тя се оцвети в кръв, но аз още бях на крака и не спирах да настъпвам. Отгоре кръжаха чайки, а датчаните бяха толкова близо, че можех да ги подуша. Те продължаваха да прииждат, но и към нас се присъединяваха все повече мъже, някои до кръста във водата, и фронтът на битката стана толкова гъст, че никой нямаше място да размаха оръжието си. Настана всеобщо блъскане, ръмжене и проклинане, докато стоящият до мен Леофрик не нададе нов вик и ние не се надигнахме като един, карайки врага леко да отстъпи. Нашите стрели свистяха над шлемовете ни, а аз нанесох нов удар с Жилеща оса, усетих я да пробива нечия кожена ризница, завъртях я в плътта, изтеглих я, блъснах с щита, държейки главата си скрита под ръба му, после ударих отново. Брутална сила, здрав щит, вярна стомана и нищо друго. Под мен някой се давеше, гърчейки се сред кървава пяна. Предполагам, че сме крещели, но нямам спомен от това. В паметта ми са се запечатали само блъскането, миризмата, разкривените от ярост брадати лица. После „Кристенлик“ се вряза във фланга на датските редици, като мачкаше, давеше и осакатяваше хора под корпуса си. Екипажът му наскача сред ниските вълни, настръхнал от копия, брадви и мечове. Пристигна и трети кораб, който стовари още бойци. Чувах как зад мен Алфред вика да разкъсаме линията им, да ги избием до крак. Ръгах с Жилеща оса отново и отново, повалих един мъж с щита си, той падна и се опита да ме прониже в слабините, но Леофрик стовари върху лицето му тъпата страна на брадвата, превръщайки го в каша от зъби и кръв. Последва нов напор и вражеските редици изведнъж се разкъсаха. Датчаните обърнаха гръб и започнаха да бягат.

Но ние не бяхме ги победили. Те не се спасяваха от нашите копия и мечове, а бързаха да спасят корабите си, които се поклащаха върху надигащия се прилив. Втурнахме се подире им, а аз се препъвах, защото десният глезен ме болеше и кървеше. Все още нямахме достатъчно хора, за да вземем надмощие над екипажите, които в надпревара се премятаха през бордовете и се връщаха по палубите си. Накрая само един от тях, съставен от смели мъже, остана на пясъка, за да ни удържа.

— Ранен ли си, ерслинг? — попита ме Леофрик.

— Дреболия.

— Стой назад — нареди ми той, докато строяваше хората от „Хехенгел“ в нова стена от щитове, за да смаже този единствен дързък екипаж. Алфред също беше там с блестяща на слънцето броня и враговете трябва да са разбрали, че е велик военачалник, но не зарязаха корабите заради честта да го убият. Мисля, че ако тогава бе развял драконовото си знаме, за да го разпознаят като самия крал, щяха да останат да се сражават с нас и най-вероятно щяха да го убият или пленят. Но датчаните винаги се пазят от прекомерни жертви, а и мразят да губят любимите си кораби, затова сега искаха просто да се махнат. За целта бяха готови да платят цената на един кораб, за да спасят останалите, и този кораб не беше „Летящата усойница“. Можех да видя как тя бавно се отдръпва заднишком през протока, като веслата й загребват повече пясък, отколкото вода. Заобиколих стената ни от щитове, тъй че битката остана вдясно от мен и газейки през плитката вода, завиках с всички сили:

— Рагнар! Рагнар!

Край мен засвистяха стрели. Една удари щита ми, друга отскочи със звън от шлема. Това ми напомни, че с него трудно би ме познал, затова го свалих от главата си и отпуснах Жилеща оса.

— Рагнар!

Стрелите секнаха. Около мен стените от щитове се разпадаха, мъжете умираха, повечето датчани се мъчеха да се спасят с бягство, а ърл Рагнар се взираше в мен през разделящата ни вода и не можех да позная по изражението му какво мисли, но все пак бе спрял хората си да стрелят по мен. Накрая събра дланите си като фуния пред устата и извика:

— Тук! Утре по здрач!

После веслата се потопиха, „Летящата усойница“ грациозно се завъртя върху вълните и бързо се отдалечи. Вдигнах отново оръжието и отидох да се присъединя към битката, но тя вече беше приключила. Нашите бяха изклали целия датски екипаж с изключение на шепа мъже, пощадени по заповед на Алфред. Останалите представляваха кървава камара, струпана в плитчините край брега. Взехме им оръжията, свалихме им броните и дрехите и оставихме белите им тела на чайките. Корабът им, стар и разнебитен, бе довлечен на буксир до Хамтун.

Алфред изглеждаше доволен. Вярно, че бе оставил шест кораба да му се изплъзнат, но победата си беше победа и вестта за нея щеше да повдигне духа на войските му на север. Един от свещениците, който знаеше датски, разпита пленените и записа отговорите им върху пергамент. Самият Алфред също им зададе няколко въпроса, които свещеникът преведе. След като научи онова, което го интересуваше, дойде при мен на кърмата и погледна кръвта, оцветила палубата край десния ми крак.

— Добре се би днес, Утред.

— Зле се бихме, милорд — казах аз и това беше самата истина. Стената от щитове на врага бе издържала и ако датчаните не се бяха втурнали да спасяват корабите си, можеха дори да ни изтласкат обратно в морето. Не бях доволен и от себе си. Има дни, когато боят не ти се удава, оръжието ти е неповратливо, а противникът ти изглежда по-бърз — и този беше един от тях.

— Видях, че говореше с един от варварите — рече укорително Алфред. — Какво му каза?

— Казах му, господарю, че майка му е курва, баща му дяволско говно, а децата му — кози фъшкии.

Той трепна при думите ми. Алфред не беше страхливец и познаваше яростта на битката, но не му се нравеха обидите, които мъжете си крещяха. Явно предпочиташе войната да бъде благоприлична. Той погледна зад „Хехенгел“ където светлината на умиращото слънце обагряше дългата ни диря в червено.

— Годината, която ми обеща, вече е към своя край — каза.

— Вярно е, господарю.

— Надявам се, че ще останеш и след това.

— Когато Гутрум дойде — отвърнах, — той ще води със себе си флота, от която морето ще почернее. Нашите дванайсет кораба ще бъдат пометени. — Мисля, че в същото се мъчеше да го убеди и Леофрик — в безполезността да се опълчи срещу морска инвазия с дузина съдове с нелепи имена. — Ако остана, каква полза ще има от мен, след като няма да смеем да ги пуснем на вода?

— Вероятно си прав — кимна Алфред, — но екипажите могат да се сражават и на брега. — Леофрик ми казва, че не е виждал по-добър боец от теб.

— Значи не е виждал себе си, господарю.

— Ела при мен, когато часът настъпи, и аз ще ти намеря място.

— Да, милорд — изрекох с тон, който предполагаше по-скоро, че съм разбрал желанието му, отколкото че действително ще го изпълня.

— Но знай едно, Утред — добави строго той. — Ако някой мъж командва мои войски, той трябва да бъде грамотен.

Едва не се изсмях на това.

— За да може да чете псалми ли? — попитах саркастично.

— За да може да чете заповедите ми — отвърна хладно Алфред. — И сам да ми изпраща вести.

— Да, милорд — казах отново.

В залива на Хамтун бяха запалили сигнални огньове, за да намерим лесно пътя към дома. Нощният вятър браздеше водните отражения на луната и звездите, когато навлязохме в тихия пристан. На брега ни очакваха смях и светлини, пиво и храна, но повече от тях ме вълнуваше обещанието на Рагнар да се срещнем на другия ден.

 

 

Естествено, той поемаше голям риск, връщайки се до остров Хейлинкиге, но вероятно си бе направил сметка, че на нашите екипажи ще им е нужно време, за да се възстановят от битката. Трябваше да се превързват ранени, да се точат оръжия, затова нито един от корабите ни не излезе на сутринта.

Брида и аз отидохме на коне до Хаманфунта, село, прехранващо се с лов на змиорки, риба и добив на сол. Няколко дребни монети ни осигуриха подслон за конете и лодкар, който да ни откара до Хейлинкиге. Самият остров бе необитаем — датчаните бяха избили всички. Човекът щеше да ни остави там, тъй като се страхуваше от падането на нощта и от духовете, които щяха да изпълнят мястото с писъците и стенанията си, но обеща да се върне да ни вземе призори.

Брида, Нихтгенга и аз поехме по ниския бряг, минавайки покрай мястото на вчерашната битка, където датските трупове вече бяха изкълвани до неузнаваемост от чайките, и покрай изгорелите колиби на местните, свързвали с мъка двата края от даровете на морето и блатата преди идването на викингите. После, когато започна да се здрачава, събрахме полуовъглени парчета дърво и аз ги запалих с кремъка и огнивото си. Щом огънят се разгоря, Брида ме докосна по ръката и ми посочи „Летящата усойница“, която тъкмо преминаваше през входа на вътрешното езеро. Силуетът й бе тъмен на фона на залеза и само драконовата глава на носа улавяше последните му алени отблясъци.

Наблюдавах я, мислейки си за страха, който подобна гледка всяваше в цяла Англия. Където имаше залив, пристанище, устие на река, хората живееха в ужас от датските кораби. Бояха се от свирепите фигури, които ги украсяваха, от хората зад тези фигури и се молеха да бъдат пощадени от викингската ярост. Обичах тази гледка, обичах „Летящата усойница“. Веслата й се издигаха и спускаха и аз можех са чуя проскърцването на дръжките им в кожените гнезда, да видя мъжете в ризници на палубата. После килът изстърга върху пясъка и дългите весла замряха.

От борда спуснаха къса стълба, с каквато разполагаха всички датски кораби, и Рагнар бавно слезе по нея. Беше сам, в пълни бойни доспехи, с шлем на главата и меч на кръста. Щом стъпи на брега, приближи малкия ни огън с вид на воин, тръгнал да търси отмъщение. Спря на три крачки разстояние и се взря в мен през черните отверстия на шлема си.

— Ти ли уби баща ми? — попита сурово.

— Кълна се в живота, в душата си и в Тор — извадих амулета изпод дрехите си и го стиснах, — че не съм.

Той свали шлема, пристъпи напред и ние се прегърнахме.

— Знаех, че е така — каза.

— Кяртан го направи и ние го видяхме. — Брида и аз му разправихме цялата история за това как бяхме останали да нощуваме при въглищната яма, как домът на баща му бе опожарен, а хората — избити, без ние да имаме възможност да ги предупредим.

— Ако можех да убия поне един от тях, щях да го сторя, дори да умра след това — уверих го, — но Равн винаги е казвал, че трябва да има поне един оцелял, за да предаде за случилото се.

— А каква е версията на Кяртан? — попита Брида.

Вече бяхме насядали край огъня, а двама от хората на Рагнар донесоха хляб, сирене, сушени херинги и пиво.

— Според него — долетя тихият отговор — било дело на англичаните, подстрекавани от Утред, а той после само отмъстил на убийците.

— И ти му повярва? — учудих се.

— Не — призна той. — Твърде много хора твърдяха, че е негово дело, но сега той е ърл Кяртан. Води три пъти повече войска от мен.

— А Тира? — попитах. — Какво казва тя?

— Тира? — изгледа ме озадачено той.

— Да, тя оживя. Беше отведена от Свен.

Рагнар само ме изгледа безмълвно. Не знаеше, че сестра му е между живите, и сега лицето му почервеня от гняв. Той го вдигна към звездите и нададе протяжен вълчи вой.

— Вярно е — обади се меко Брида. — Той отведе сестра ти.

Рагнар извади меча, положи го върху пясъка и докосна острието с дясната си ръка.

— Дори това да е последното нещо, което сторя — закле се, — ще убия Кяртан, ще убия сина му и всичките му приближени. До един!

— Бих ти помогнал — казах и той се взря в мен през пламъците. — Обичах баща ти. Той ме гледаше като син.

— Помощта ти е добре дошла, Утред — отвърна церемониално Рагнар, като изтри меча от пясъка и го плъзна обратно в подплатената с овча кожа ножница. — Ще отплаваш ли с нас сега?

Бях изкушен. Дори се удивих колко силно е изкушението ми. Исках да тръгна с Рагнар, да се върна към живота, който бях живял с баща му. Но съдбата властва над нас. Имах дълг към Алфред да му служа още няколко седмици, бях се бил заедно с Леофрик през всички тези месеци, а да стоиш рамо до рамо с някого в стената от щитове поражда връзка, силна като любовта.

— Не мога да дойда — казах и ми се щеше да бях изрекъл обратното.

— Аз мога — обади се Брида и това някак си не ме учуди. Тя не обичаше да остава на брега в Хамтун, когато ние отплавахме да се бием. Чувстваше се потисната, нежелана и безполезна. Копнееше по датските порядки и мразеше Уесекс. Мразеше свещениците му, тяхното неодобрение и отрицание на всичко, което носи радост.

— Ти си свидетелка на смъртта на баща ми — обърна се към нея Рагнар, запазвайки приповдигнатия тон.

— Така е.

— Тогава си добре дошла. — Той ме погледна отново, но аз поклатих глава.

— За момента съм дал клетва на Алфред. Но до зимата ще бъда свободен от нея.

— Тогава ела при нас през зимата — каза Рагнар — и заедно ще посетим Дънхолм.

— Дънхолм?

— Сега това е домът на Кяртан. Рикзиг го пусна да живее там.

Представих си крепостта на Дънхолм, кацнала върху своята скала, обгърната от реката, защитена от отвесните урви, високите стени и силния си гарнизон.

— Ами ако Кяртан поеме към Уесекс? — попитах.

— Няма да го стори — поклати глава Рагнар. — Той не ходи там, където ходя аз, затова ще се наложи да отида при него.

— Значи се бои от теб?

Устните му се разкривиха в усмивка, която би хвърлила Кяртан в студена пот.

— Да, бои се. Разбрах, че пратил хора в Ирландия да ме убият, обаче лодката им се разбила край брега и скрелингите ги изклали. Явно живее в страх. Отрича убийството на баща ми, но съвестта му е гузна.

— Едно последно нещо — казах и дадох знак на Брида, която извади кожената торба с нейното съдържание от злато, сребро и кехлибар. — Това беше на баща ти. Кяртан не успя да го открие, затова ние го взехме. Похарчихме малка част, но каквото остава, е твое. — Бутнах торбата към него, превръщайки се моментално в бедняк. Рагнар я бутна обратно, без да се замисля, правейки ме отново богат.

— Баща ми те обичаше — отвърна, — а аз имам достатъчно пари.

Ядохме и пихме, после легнахме да спим, а на сутринта, още щом изгревът посребри стеблата на тръстиките, „Летящата усойница“ потегли. Прощалните думи на Рагнар към мен бяха под формата на въпрос:

— Дали Тира е жива?

— Щом оцеля при пожара — казах, — навярно е жива.

Прегърнахме се, после те отплаваха и аз останах сам.

Плаках за Брида. Чувствах се наранен. Бях още твърде млад, за да знам как да понасям разделите. През нощта се бях опитал да я разубедя, но тя имаше воля, твърда като желязото на Еалдулф, и на сутринта отплава в мъглата заедно с Рагнар, оставяйки ме съкрушен на брега. В този миг мразех трите предачки, чиито нишки си играеха жестоки шеги с клетите смъртни. После рибарят дойде да ме вземе и аз се упътих обратно към дома.

 

 

Есенните бури вече връхлитаха и флотата на Алфред бе зазимена, изтеглена на брега с помощта на коне и волове. Леофрик и аз стигнахме с езда до Уинтансестър само за да открием, че Алфред е в имението си в Сипанхам. Вратарят на Уинтансестър ни пусна да влезем, било защото ме позна, било защото се уплаши от вида на Леофрик. Спахме в замъка, който въпреки отсъствието на Алфред бе все така населяван от пълчища монаси, затова през деня потърсихме убежище в близката таверна.

— Е, какво ще правиш сега, ерслинг? — попита ме Леофрик. — Ще подновиш ли клетвата си към Алфред?

— Не знам.

— Не знам — повтори саркастично той. — Да не би заедно с онази девойка да се е изпарила и решимостта ти?

— Може да се върна при датчаните — казах.

— Това тъкмо ще ми даде възможност да те убия — ухили се щастливо той.

— Или пък да остана при Алфред.

— Какво ти пречи да го сториш?

— Просто не го харесвам — отвърнах.

— Не е нужно да го харесваш. Той е твой крал.

— Не ми е никакъв крал. Аз съм нортумбриец.

— Вярно, ерслинг. Нортумбрийски лорд, нали така?

Кимнах, поръчах още пиво, разчупих комат хляб на две и побутнах половината към него.

— Всъщност — казах — налага се да се върна в Нортумбрия. Там има човек, когото трябва да убия.

— Кръвна вражда?

Кимнах отново.

— Ако има нещо, което да знам за кръвните вражди, то е, че траят вечно. Разполагаш с години занапред, за да удовлетвориш мъстта си. Стига да оживееш, разбира се.

— Ще оживея — отвърнах небрежно.

— Не и ако датчаните превземат Уесекс. Дори да не те убият, ще креташ под тяхното владичество, техните закони, техните мечове. Ако искаш да бъдеш свободен мъж, стой тук и се бий за Уесекс.

— И за Алфред?

Той се облегна назад, протегна ръце, оригна се шумно и отпи дълга глътка от чашата си.

— Аз също не го харесвам — рече. — Не харесвах и братята му, когато бяха крале тук, нито пък баща му, стария крал, но той е различен от тях.

— Различен?

Леофрик се потупа по прорязаното от белези чело.

— Копелето има ум в главата, ерслинг, повече от теб и мен, взети заедно, и знае какво трябва да прави. Може да бъде безмилостен, не го подценявай.

— Трябва да бъде безмилостен, нали затова е крал.

— Безмилостен, щедър, набожен, отегчителен — такъв е Алфред. Когато беше малък, неговият баща му подари дървени войничета. И знаеш ли какво правеше той? Строяваше ги в редица, тъй че да няма нито едно стъпило накриво, не оставяше и прашинка да падне върху тях! — Леофрик замълча смръщено, сякаш това беше най-ужасното нещо на света. — После, като навърши петнайсет, пощръкля за известно време. Оправи и последната робиня в двореца и не се съмнявам, че също ги е строявал и е гледал да са лъснати и чисти, когато ги е опъвал.

— Чувам, че имал и незаконно дете.

— Да, малкият Осферт — отвърна събеседникът ми, учудвайки ме със своята осведоменост. — Крият го в Уинбурнан, горкият. Трябва вече да има шест-седем годинки. Впрочем не се очаква да знаеш за съществуването му.

— Нито пък ти.

— Сестра ми е тази, която го окоти навремето. Аз не съм единственият красавец в рода, ерслинг — допълни Леофрик, видял изненадата ми, и наля още пиво. — Еадгит беше слугиня в двореца и Алфред твърдеше, че я обича. — Той изсумтя и сви рамене. — Но пък сега се грижи за нея. Дава й пари, праща свещеници да й проповядват. Жена му знае всичко за детето, но не му дава да припари до бедното копеленце.

— Не мога да понасям Елсуит — казах.

— Рядко се среща кучка като нея — съгласи се охотно той.

— И харесвам датчаните.

— Нима? Защо тогава ги убиваш?

— Харесвам ги — продължих, игнорирайки въпроса, — защото не се боят да живеят.

— Имаш предвид, защото не са християни.

— Правилно. Ти християнин ли си?

Леофрик се замисли за секунда.

— Предполагам, че да — изръмжа накрая. — Но ти не си, нали?

Поклатих глава, показвайки му чука на Тор, и той се изсмя.

— И какво ще правиш, ерслинг, ако се върнеш при своите варвари? Освен да гониш кръвната си вражда?

Това беше добър въпрос и аз го обмислих дотолкова, доколкото позволяваше пивото в корема ми.

— Ще служа на мъж на име Рагнар — казах. — Така, както служих на баща му.

— А защо си напуснал баща му?

— Защото го убиха.

— Излиза, че при датчаните трябва да имаш жив господар — смръщи вежди Леофрик, — иначе си нищо?

— Точно така, сега съм нищо. Но искам да се върна в Нортумбрия и да си върна бащиния замък.

— И Рагнар ще направи това за теб?

— Възможно е. Мисля, че баща му щеше да го направи.

— И след като си го върнеш и станеш лорд, ще бъдеш ли свободен в собствената си земя? Или пак датчаните ще те управляват?

— Датчаните ще ме управляват.

— Значи ще си доволен да бъдеш роб, така ли? Да, господарю, не, господарю, дайте да ви държа чепа, докато пикаете отгоре ми, господарю?

— А кое ще е по-различното, ако остана тук? — попитах мрачно.

— Ще водиш мъже в битка.

— Алфред си има достатъчно военачалници — изсмях се, но Леофрик поклати глава.

— Не, няма. Някои наистина са добри, но се нуждае от още. Казвах му онзи ден на кораба, когато остави проклетниците да избягат, молих му се да ме прати на сушата и да ми даде хора, обаче получих отказ. — Масивният му юмрук удари по масата. — Уверявах го, че съм добър воин, но копелето пак ми отказа!

Ето значи, рекох си, какъв е бил поводът за препирнята им.

— И защо ти отказа? — попитах.

— Защото съм неграмотен — изръмжа Леофрик — и няма тепърва да седна да се уча! Веднъж опитах и нищо не излезе. При това не съм лорд, нали? Не съм дори тан. Аз съм просто един робски син, който случайно умее да убива кралските врагове, а това не е достатъчно за Алфред. Според него съм можел да съдействам — той произнесе думата така, сякаш горчеше на езика му — на някой от неговите старейшини, но не и да бъда пълководец, защото не умея да чета и няма изгледи да се науча.

— Аз пък умея — изпъчих се, вероятно под въздействие на алкохола.

— Е, май взе да ти просветва под шапката, ерслинг — ухили се Леофрик. — Значи си проклет лорд, и грамотен при това?

— Не съвсем. Малко. Колкото да чета къси думи.

— Но можеш да се научиш?

— Мога да се науча — отвърнах след кратък размисъл.

— И тогава ще кажем на Алфред, ето, имаме дванайсет кораба с готови екипажи, защо не сложиш лорд Ерслинг да ги командва? Той ще ти пъхне книга в ръката, ти ще му прочетеш завъртените думички и тогава ще поведем момчетата в бой и ще разпердушиним любимите ти датчани, нали?

Не отвърнах нито „да“, нито „не“, защото и сам не знаех какво искам. Притесняваше ме, че който и да ми предложи нещо, все се съгласявах. Когато седях на брега с Рагнар, ми се щеше да го последвам; сега пък бях съблазнен от визията за бъдещето на Леофрик. Нямах увереност в душата, затова, вместо да отговоря положително или отрицателно, се върнах в двореца и там попаднах на Мереуена, девойката, предизвикала сълзите на Алфред в нощта, когато го подслушвах в мерсийския лагер край Снотенгахам. За разлика от него обаче аз знаех какво да правя с нея и после не плаках.

А на следващия ден, по настояване на Леофрик, поехме към Сипанхам.