Даниел Стийл
Идеален живот (4)

4

Седмицата след посещението на Блейз при Салима бе типична за живота в телевизията. Тя планираше новото си предаване, отразяваше различни събития, подготвяше статии и работеше върху две специализирани предавания. Тогава чу един слух и се зачуди дали в него има нещо вярно. Често се чуваше, че някой е нает или уволнен, или преместен на ново място, но обикновено се оказваха само клюки. През годините тя се бе научила да не изпада в паника и да не реагира прибързано. Телевизията беше мелница за клюки.

Първо чу от Чарли, че се е появило ново момиче. Младата жена била доведена от филиала в Маями; преди това била манекенка. Чарли спомена, че била зашеметяваща красавица, на двайсет и девет години. На следващия ден Блейз чу новината и от Марк. Новото момиче щяло да чете новините през уикенда известно време — това бе мястото, където често изпробваха новите лица. Когато Блейз се запозна с нея на едно събрание, тя се оказа красива, както я бе описал Чарли. Беше висока блондинка с огромни изкуствени гърди, тънка талия и прекрасно лице. Блейз си помисли, че тя изглежда ентусиазирана и умна. Сузи Куентин беше завършила „Браун“ и бе получила магистърска степен по журналистика в „Колумбия“. Когато излязоха от съвещанието, Сузи се приближи с възхитен поглед към Блейз.

— Винаги съм искала да се запозная с вас — каза тя с леко задъхване, което Блейз не можеше да си представи в новините.

Гласът на Сузи беше неприятен; заради него тя изглеждаше по-глупава, отколкото беше. Но видът й напълно компенсираше това. А очите й зорко отбелязваха всичко. Блейз остана с впечатлението, че Сузи Куентин ще се стреми към нейното място. Беше напълно убедена в това, а и работеше в телевизията от достатъчно дълго време, за да знае как стоят нещата. И тя самата се появи по същия начин преди двайсет и пет години. Пристигна от Сан Франциско, за да замени човек, когото светът отдавна бе забравил. Дори не можеше да си спомни името на жената, която бе заемала мястото й. Но с Блейз телевизията получи много повече, отколкото очакваше. Тя се превърна в основната им звезда; нямаше дом в цялата страна, където да не знаят името й. Всеки, работещ в телевизионен канал, искаше да е на нейното място. И Сузи Куентин бе пристигнала от Маями, за да постигне точно това. Искаше да е новата Блейз Макарти. Когато очите им се срещнаха, Блейз осъзна, че ще си има неприятности. Нямаше да й е за първи път. И преди бяха водили други нови лица, за да ги подготвят да заемат мястото й. Досега опитите винаги излизаха неуспешни. Тя бе наясно, че някой ден ще се появи някой по-умен или по-добър, по-вълнуващ, по-красив, и най-вече по-млад, и щеше да й се наложи да се оттегли. Но още не беше готова за това. Блейз беше на върха. Специализираните й предавания ставаха все по-интересни и проникновени, а рейтингите й бяха солидни. Сега обаче бяха довели това ново момиче, и Блейз усети как шефовете дишат във врата й.

— Вие сте идолът и моделът ми, откакто пораснах достатъчно, за да гледам телевизия — каза Сузи, и Блейз усети как кръвта й изстива.

Пред Сузи Кю, както я наричаха зад гърба й, тя се почувства на деветдесет години.

— Много ми е приятно да го чуя. Добре дошла в Ню Йорк — отвърна Блейз, като се опита да прикрие притеснението си.

Все пак, тя бе прочутата телевизионна звезда и нямаше от какво да се страхува. Но знаеше как стоят нещата. В телевизията човек винаги има от какво да се страхува.

— Пристигнах миналата седмица — обясни Сузи. — Всички бяха невероятно мили. Позволиха ми да отседна в корпоративния апартамент, докато си намеря собствен.

Още лоши новини. Никога не отстъпваха на никого тези апартаменти, освен ако не очакваха този човек да се издигне много високо. Очевидно, инвестираха в Сузи Куентин и очакваха да си получат дивидентите.

Когато влезе в кабинета си, сърцето на Блейз се сви, а стомахът й се разбунтува. Отначало Марк не й каза нищо по въпроса. Но знаеше, че трябва да й съобщи новината, преди Блейз да я чуе от някой друг.

— Дават на Сузи Кю специално предаване за проблемите с бездомните — каза той мрачно.

Проблемът беше значителен, и точно от тези, които обикновено възлагаха на Блейз.

— Благодаря за предупреждението — отвърна тя, а после се върна към работата си, без да каже и дума повече.

Знаеше какво означава това за нея. Щеше да й се наложи да работи още по-усърдно, да проявява повече творчество и новаторство, за да запази рейтингите си в стратосферата. Нямаше място за никакви грешки.

Блейз изпадна в паника, макар да не го показваше, и започна да ходи на фитнес след работа, за да се успокои. Обади се на личния си треньор и масажистката, за да си запише час и при двамата през уикенда. И всяка нощ работеше до късно, разработвайки нови идеи. За момент се зачуди дали са довели Сузи Кю, за да я подложат на още повече напрежение, но осъзна, че не е така. Просто подготвяха момичето за нещо голямо. А нищо не бе по-голямо от Блейз, Сузи може би щеше да има нужда от цяла година, за да се изкачи на върха. Но определено бе на път натам — като ракета с топлинно насочване, устремила се към мястото на Блейз. През следващите две седмици Блейз се съсредоточи само върху работата си. Не можеше да си позволи пропуски.

Въпреки стреса и проблемите в службата, тя звънна няколко пъти на Салима, за да провери как е тя. Не сподели с нея какво става в телевизията. Но Андрю Уейланд й звънна от Ел Ей седмица след пристигането на Сузи. Той също бе чул слуховете. В типичния си пасивно-агресивен стил каза на Блейз, че се тревожи за нея. Истината бе, че й се обаждаше, за да злорадства. Все още й бе сърдит, че сложи край на връзката им, когато разбра, че разводът му е лъжа. Кариерата му в Ел Ей не вървеше добре и рейтингите му бяха спаднали страхотно.

— Не се тревожи за нищо — увери я той с фалшиво дружелюбие. — Тя изобщо няма да може да се справи с работата ти. Никога няма да има друга като теб.

Но Блейз не беше толкова сигурна. Един ден щеше да се появи друга, и може би точно това бе моментът. Съчувствието на Андрю не звучеше искрено.

— Никога не можеш да си сигурен — небрежно отвърна тя. — Как е животът в Ел Ей? Ходиш ли на плаж всеки ден?

Андрю живееше в Малибу, в умопомрачителна къща, която Блейз видя на снимка в списание, където той и жена му позираха до басейна. Същата тази съпруга, с която уж възнамеряваше да се разведе, дори след като Блейз го заряза. Поредната лъжа. Приличаха на идеалната двойка, с еднакви бели ризи и джинси и калифорнийски усмивки. Статията я разстрои, макар вече да бе приключила връзката. Обажданията му също я разстройваха; не знаеше защо изобщо ги приема. Вероятно защото нямаше друг, с когото да говори за живота си. Познаваха се добре и знаеха всичко един за друг. Глупаво оправдание — но единственото, което й звучеше логично. Андрю обаче винаги успяваше да я засегне, дори когато се преструваше на мил и любезен. Понякога преструвките му влошаваха положението още повече. Блейз си мислеше тъжно, че той й липсва, както й липсваха и добрите времена, преди да научи истината. Андрю беше толкова убедителен. Но вече не вярваше и на една негова дума.

— Трябва да вечеряме заедно някой път и да си припомним старите времена. След няколко седмици ще бъда в Ню Йорк — каза той с нежен глас, примамвайки я като змията в райската градина.

— Да, може би — отвърна тя уклончиво, макар да знаеше, че няма да го направи.

Нямаше желание да се тормози. Сега можеше да отговори на обажданията му и да го изслуша, но не искаше да го вижда никога вече. Целта й бе да спре напълно да общува с него — никакви телефонни разговори, нито имейли, но досега не я бе постигнала.

— Трябва да се връщам на работа. Благодаря за обаждането — каза тя и затвори.

Защо му благодарих? зачуди се Блейз. За какво? За това, че отново я разстрои? Или заради заплахите със Сузи? За това, че я караше да се съмнява в себе си? Или за да й напомни какъв лъжец е и колко силно я нарани? Чувстваше се на дъното цяла година след като скъсаха. Вече бе претръпнала, но не можеше да слуша някой мъж, без да се запита дали я лъже. Блейз не можеше да си представи, че някога отново ще повярва на мъж, а и не искаше. В живота й нямаше място за нова любов. А и заради присъствието на Сузи Кю, романтиката бе последното, за което можеше да мисли. Сега искаше само да отърве кожата. Слуховете за Сузи не спираха. Тя беше новото златно дете на управата. Шефовете смятаха, че не може да сгреши, макар още да не се бе доказала. Но бяха омаяни от младостта и красотата й.

Две седмици след пристигането на Сузи Блейз работеше по един репортаж, когато телефонът й звънна. Марк беше отишъл да обядва и се наложи тя да вдигне слушалката. Чу неясно хлипане, но нямаше представа кой е, нито дали търсят нея.

— Ало? Кой се обажда?

Блейз видя, че номерът, от който се обаждат, е блокиран, и се обърка.

— Извинете… Там ли сте? — попита тя. Тогава чу познат писък.

Звук, който не бе чувала от години. Салима! Дъщеря й пищеше по този начин като бебе, и когато започна да ослепява и бе уплашена. Сърцето на Блейз заби ожесточено.

— Салима? Ти ли си?

После писъкът премина в хлипане. Салима забъбри нещо неясно за Аби, но Блейз не можа да я разбере.

— Бебчо, успокой се… по-бавно… Какво се е случило?

Блейз стреснато се зачуди дали Аби е напуснала, или е уволнена. Според нея, това бе единствената причина Салима да се разстрои. Ако Аби бе уволнена, Блейз щеше да принуди училището да я върне обратно.

— Къде си? — попита Блейз. Чудеше се дали Аби е там.

Дали двете момичета се бяха скарали? Дали Аби бе пострадала?

— Във вилата — отговори Салима отчаяно.

Това бяха първите й думи, които Блейз успя да схване.

— Къде е Аби?

В отговор на въпроса, Салима отново захлипа. Минаха няколко минути, преди да проговори отново, след като майка й й нареди да диша дълбоко.

— Тя се разболя… Тази сутрин се събуди с температура… Обадих се на госпожа Гарнър и я помолих да изпрати сестрата. Тя повика лекар и я отведоха в болницата. Не ми позволиха да отида с нея.

— Бебчо, тя ще се оправи — успокои я Блейз, но Салима заплака още по-силно. — Вероятно е само грип и не искат да се заразиш.

— Казаха, че е болна от менингит. Звъннах в болницата, но не ми позволиха да говоря с нея. Казаха ми, че спи. Не успях да се сбогувам с нея, мамо.

Гласът й бе невероятно измъчен и по гърба на Блейз пробягаха ледени тръпки.

— Защо пък да се сбогуваш? — попита тя уплашено.

— Аби е мъртва — каза Салима и отново заплака.

Блейз стисна слушалката и занемя. Аби бе починала само за няколко часа. Блейз знаеше, че при болните от менингит често става така, но все пак й бе невъзможно да повярва. Погледна си часовника и разбра какво трябва да направи.

— Идвам възможно най-бързо. Тръгвам от службата веднага. Потърпи, бебчо. Знам, че това е повече от ужасно. Немислимо е. Ще бъда там след три часа.

След няколко минути Салима най-после затвори телефона, а Блейз звънна на Чарли. Заяви, че има спешен семеен проблем и й се налага да излезе от работа веднага. И с буца в гърлото му каза, че няма да може да направи предаването си на следващия ден.

— Знам, че те уведомявам в последния момент и ужасно съжалявам, но нямам избор.

— Какво е станало? Добре ли е дъщеря ти? — загрижено попита той.

Блейз никога не излизаше от работа без предварително предупреждение, а и никога не бе пропускала предаванията си.

— Жената, която се грижи за нея, току-що е починала. Салима е в истерия. Обичаше Аби повече и от мен — отвърна тя лаконично.

Чарли бе един от малкото хора в телевизията, освен Марк, които знаеха, че Салима е сляпа и е диабетичка.

— Тръгвай — мило каза той. — Звънни ми довечера, за да ме уведомиш кога ще се върнеш.

— Може да остана там няколко дни — честно каза тя. — Това ще бъде много тежко за детето ми. Чарли — добави тя в последния момент, — моля те, не възлагай сутрешното ми предаване на Сузи Кю.

Блейз знаеше, че моментът не е никак подходящ да изчезне от работа, а и никога преди не го беше правила. Това можеше да осигури на Сузи очакваното място. Но не можеше да се занимава и с този проблем сега. Не още.

— Не се тревожи. Няма да стане — отвърна Чарли, който обичаше да работи с нея и смяташе, че са страхотен екип. — Просто се успокой и се погрижи за детето си.

— Благодаря ти — трогна се тя и затвори. После звънна в училището.

Поиска да говори с директора, за да се увери, че при Салима има човек, който да я успокоява преди пристигането на Блейз. Той й обясни какво се бе случило.

— Все още не можем да повярваме. Аби почина за четири часа. Беше съвсем добре вчера. Казаха ми, че при менингита ставало така. А сега се тревожим за епидемия — ужасено каза той.

Блейз се уплаши за дъщеря си.

— Какво ще правите? — попита тя притеснено.

Тревожеше се за Салима, която бе живяла с Аби.

Ами ако се е заразила и също умре? Прилоша й. Салима бе единственият човек на света, когото обичаше. А знаеше достатъчно за вирусния менингит, поразил Аби, за да е наясно, че човек може да се зарази от кашляне или кихане.

— Още не знам. Ще поговорим за това, когато пристигнеш. След час имам среща със служител от здравното министерство.

Директорът тъкмо се бе върнал от посещението си при майката на Аби, на която бе съобщил за смъртта на момичето. Денят бе ужасен кошмар за цялото училище, но най-вече за Салима — и двамата го знаеха.

— Ще дойда колкото може по-бързо — увери го тя и излетя навън.

Профуча покрай Марк в коридора и му обясни къде отива и защо.

— Мили боже! — възкликна той шокирано. — Мога ли да помогна с нещо?

Тя поклати глава отрицателно и се затича. Скочи в асансьора и след миг профуча през фоайето.

Намери Тъли навън и го помоли да я закара до вкъщи, където хвърли малко дрехи в един сак. После Тъли я придружи до гаража и й помогна да прибере сака в багажника.

— Трябва да се успокоите, преди да тръгнете с колата — строго й нареди той. — Иначе ще се убиете.

— Ще се оправя — увери го тя. Три минути по-късно фучеше сред колите към Ийст Ривър.

През целия път кара с максимална скорост. Очакваше да я спре полицията, но се отърва. Пристигна в „Колдуел“ след два часа и половина и отиде направо във вилата, където Салима плачеше истерично. Блейз я прегърна нежно и я остави да се наплаче. Единственото, което можеше да направи, бе да прояви нежност и да издава успокояващи звуци. Нямаше какво да каже, за да оправи положението — а най-лошото бе, че нямаше начин да върне Аби. Сърцето на Салима бе разбито. Накрая Блейз я сложи да си легне. Една от училищните помощнички, която Блейз почти не познаваше, правеше компания на Салима. Блейз седна на леглото на дъщеря си и държа ръката й, докато тя заспа. После отиде да намери Ерик, директора, в главната сграда, където живееше. Той изглеждаше съсипан; личеше, че е плакал.

— Утре затваряме училището — промърмори той отчаяно, а тя се втренчи в него смаяно.

— Завинаги ли?

Той поклати глава отрицателно и едва успя да отговори:

— Здравното министерство препоръчва да затворим за два-три месеца, в зависимост от това дали ще има нови случаи на менингит. Трябва да изпратим всички по домовете им. За всеки от нас е опасно да остане тук. Всички имахме контакт с Аби. Уведомихме всички преди около час. Няколко от родителите вече взеха децата си. Очаквам още десетина тази вечер. Останалите си тръгват утре сутрин. Трябва да избегнем епидемията на всяка цена.

— Какво ще стане с децата? — попита Блейз с разтреперан глас.

— Ще изпратим при тях възможно най-много помощници. Но има проблем, Блейз — каза той, като я погледна в очите.

Ерик винаги бе прям и честен с нея през изминалите единайсет години и тя го считаше за приятел.

— Никой от помощниците, които са подходящи за Салима, не може да напусне града. Имам предвид, никоя от жените помощнички. Всичките са омъжени и имат деца. Живеят наблизо и не искат да заминат за Ню Йорк. Вече говорих с тях.

— Ами Лара? Момичето, което е при Салима сега?

— Тя има съпруг и две деца. Не може да пътува. Едва успя да намери детегледачка за тази вечер. По принцип не живее при нас.

Явно това бе причината Блейз да не я познае веднага — просто я бе виждала твърде рядко. А и Лара не работеше през уикендите.

— Имам чудесен човек за теб, но е мъж.

Блейз го погледна ужасено.

— Не мога да взема мъж със себе си. Пътувам непрестанно. Той не може да облича Салима и да я къпе. Какво да правя с него?

— Ще се наложи да работиш с него. Не мога да направя нищо повече — откровено каза той. — Той е най-добрият ми учител. Бих го изпратил при Тими Дженкинс, но семейството му ще го настани в друго училище в Чикаго, по-близо до дома им. И това освобождава Саймън. Попитах го и той е съгласен да замине за Ню Йорк.

— Не мога да взема мъж — упорито възрази Блейз. — Трябва да ми намериш жена — добави тя отчаяно.

— Единствено с него разполагам — нещастно отвърна Ерик, и тя изпадна в паника. — Той или никой друг. Нямаш ли жена, която да ти помага? Икономка или нещо подобно?

— Имам икономка, но тя работи само денем. Не живее при мен. А и вечно пътувам по работа. Това ще е много тежко за нея.

— За нас е трудно да затворим училището. Просто трябва да се справим с проблемите по някакъв начин. Кога ще отведеш Салима? Може да тръгнете довечера, ако искаш.

— Тя спи. Ще тръгнем утре сутринта. Кога е погребението на Аби? — попита Блейз.

Не познаваше майката на Аби, но знаеше, че сигурно за нея е било кошмарно да изгуби дъщеря си.

— Вдругиден — мрачно отговори Ерик.

— Бих искала да останем дотогава. Заради Салима — тихо каза Блейз. — Тя ще иска да отиде. Предполагам, че може да отседнем в частния хотел.

— Ще кажа на Саймън да се подготви за утре сутринта — обеща Ерик и я погледна с известно нетърпение.

Налагаше му се да изпрати повече от петдесет ученици у дома заедно с придружителите им и да затвори училището.

— Мога ли поне да се запозная с него? — попита Блейз и гласът й прозвуча скептично.

— Разбира се. Ще го помоля да дойде в кабинета ми утре сутринта, в девет часа. Мисля, че ще е идеален за Салима. В някои отношения дори по-добър от Аби, макар да я обичах много. Но Саймън има чудесно образование и уменията му са страхотни. Завършил е Харвард. Има магистърска степен по дефектология и друга по психология. Бих му доверил и живота си.

— Той е мъж — нещастно каза Блейз. После излезе и се върна във вилата.

Салима още спеше, а Лара бе задрямала на канапето, завита със спален чувал. Не искаше да спи в стаята на Аби и се притесняваше, че се намира в къщата, където бе живяла починалата Блейз обаче смяташе да спи при дъщеря си.

Тя звънна на мобилния на Чарли от кухнята, като сниши глас, за да не вдига шум. Последното, което искаше, бе Салима да се събуди и да плаче цяла нощ.

— Какво става? — попита той.

— Страхотна бъркотия. Единственият асистент, който могат да ни отпуснат, е мъж. Не знам как ще се справим с това.

— Все ще измислиш нещо. Може да намериш някой друг тук.

— Да, може би. Но бих предпочела да е някой от училището. Просто не знам какво да правя с този мъж. Не съм убедена, че е правилно.

Блейз бе сигурна, че този Саймън няма да свърши работа.

— Знаеш ли вече кога ще се върнеш? — попита Чарли разтревожено.

— Погребението е вдругиден. Ще останем в частния хотел дотогава. Салима ще иска да изпрати приятелката си. Налага ми се да си взема два дни отпуск и после се връщам.

— Няма проблеми. Не се тревожи. Имаш право на три дни отпуск.

Но не и когато Сузи Кю беше там, помисли си Блейз. Моментът бе изключително неподходящ. Сега Салима щеше да си е у дома два-три месеца и Блейз щеше да се разкъсва във всички посоки. На всичко отгоре човекът, който щеше да се грижи за дъщеря й, беше мъж и вероятно щеше повече да създава проблеми, отколкото да помага.

— Дръж ме в течение — каза Чарли. — И ми се обади, ако мога да ти помогна с нещо.

— Благодаря ти, Чарли — отвърна тя и затвори.

Облече си нощницата и се пъхна в леглото до Салима, която спеше дълбоко.

На следващата сутрин Салима се разплака веднага щом се събуди. Блейз й приготви закуска, която тя отказа, а после отиде да се изкъпе и облече. Отиде в кабинета на Ерик в девет часа, за да се запознае със Саймън, и остави Салима във вилата с Лара. Още не бе съобщила на дъщеря си, че Саймън ще тръгне за Ню Йорк с тях. Сърцето на Блейз се сви, когато го видя. Саймън Уорд изглеждаше почтен и благоприличен, с блейзър и джинси. Косата му бе късо подстригана, а ризата — чиста, идеално изгладена. Беше висок, хубав, с великолепна фигура, с тъмна коса и очи, около трийсет и пет годишен. Всичко в него бе много мъжествено и Блейз определено не желаеше той да си падне по Салима, която беше красиво момиче. Не се нуждаеше от подобни главоболия, особено сега.

Ерик ги покани да седнат в кабинета му. Саймън изглеждаше много по-спокоен от Блейз. Изрази съболезнованията си и спомена, че знаел колко силно е привързана Салима към Аби. Добави, че е готов да направи всичко възможно, за да помогне на майката и на дъщерята в този тежък момент.

— Не мисля, че ще се получи — откровено му заяви Блейз. — Просто не сме готови за мъж в къщата. А кой ще облича Салима? Аз излизам за работа в шест сутринта и пътувам често.

— Ако й приготвя дрехите, тя може да се облича сама — спокойно отвърна той.

Не добави, че на деветнайсет години Салима отдавна трябва да е свикнала да се облича сама. Саймън знаеше, че Аби е глезила момичето и е правила всичко вместо него. Двамата с нея бяха спорили по въпроса, когато обсъждаха случаите и теориите си за тях. Саймън бе обяснил на Аби, че не прави услуга на Салима с това, че я третира като дете.

— Мисля, че ще се справим чудесно — добави той мило, но Блейз не беше убедена. Сещаше се за хиляди неща, които може да се объркат, и изглеждаше ужасно разтревожена.

— Ще положим всички възможни усилия. Искате ли да ми зададете някакви въпроси? — попита той и погледна Блейз в очите.

— Откога се занимавате с тази работа? — попита тя. Но отговорът му нямаше значение, защото тя просто не искаше мъж в дома си.

— От осем години, откакто завърших. На трийсет и две съм. Дипломирах се в Харвард. Имам магистърски степени по дефектология и психология. Брат ми ослепя на осемнайсет години. Той е две години по-голям от мен. Беше скиор и тренираше за олимпийските игри. Удари си главата и изгуби зрението си. Отначало беше готов да се предаде напълно, но аз просто не му позволих да го направи. Тормозих го, докато се пооживи и се върна в училище, така че се занимавам с подобни проблеми от дълго време — отговори той с лека усмивка.

— И къде е брат ви сега? — попита Блейз.

Саймън поне бе интелигентен и образован, а и изглеждаше свестен човек. Щеше да е идеален за придружител на прием, но не и да се грижи за дъщеря й. Какво щеше да прави, когато Салима иска да се изкъпе, а наоколо няма никой друг?

— Брат ми преподава френска литература в Харвард. Баща ми е декан на факултета по физика и нещо като луд учен изобретател. Брат ми е много по-земен. Женен е и има четири деца. Явно тормозът ми е свършил работа — усмихна се Саймън, но Блейз не се присъедини към него.

— А майка ви?

Въпросът не беше особено уместен, но любопитството на Блейз се събуди от историята му за брата, на когото бе помогнал, и смахнатия учен баща. Звучеше интересно.

— Майка ми е поетеса. Французойка. Публикува творбите си на всеки пет-десет години с неизвестни издатели, рискуващи с поезия, която никой не иска да чете. Тя е от Бордо и била студентка на баща ми. Той е двайсет и две години по-възрастен от нея. Бил заклет ерген, когато се запознали и се влюбили. Оженили се след една година, и са много щастливи заедно. И двамата са доста ексцентрични, но това май само им помага. Или поне им е помагало през последните трийсет и пет години. Това е всичко за произхода ми. Какво мислите, госпожице Макарти? Искате ли да дойда в Ню Йорк? Мисля, че мога да помогна на вас и Салима, докато училището е затворено. И при това съм приличен готвач.

Всъщност, Саймън бе учил в „Кордон Бльо“ в Париж и бе прекарал две лета в колежа като помощник главен готвач, но не се похвали с това.

— Ще направя всичко възможно — обеща той.

— Нямам избор — отвърна тя мрачно.

Не можеше да се грижи за Салима сама.

— Мисля, че при добре насочено ръководство Салима ще се нуждае от много по-малко помощ, отколкото си мислите.

Целта му, ако замине с тях, бе да направи Салима възможно най-независима. Това щеше да е подаръкът му за нея. За разлика от Аби, която я бе държала в пашкул.

Блейз не се чувстваше много по-убедена, когато излезе от кабинета на Ерик, но наистина нямаше избор. Докато я изпращаше, директорът й каза, че майката на Саймън не само е французойка, но и произхожда от семейство Ротшилд, а дядо му бил барон. На път към вилата Блейз отново се замисли за Саймън. Очевидно беше интелигентен и хубав — и всичко, което тя не искаше в дома си. Бяха две жени. Не желаеше мъж да се грижи за Салима и дори да се мотае около нея, независимо кои са прадедите му.

След като излезе от кабинета на Ерик, Саймън се качи на колелото си и отиде в града. Спря пред къща с порутена веранда и влезе вътре. Беше казал на Мегън, че ще се видят там. Тя също беше учителка в „Колдуел“. Навсякъде наоколо се търкаляха играчки. Мегън живееше тук със съпруга си и тримата си сина.

— Заминаваш ли? — попита го тя притеснено.

Саймън й бе звъннал предишната вечер, за да й съобщи за предложението на Ерик да го изпрати в Ню Йорк с Блейз.

— Да, заминавам — отвърна той тихо, застанал в разхвърляната кухня.

Мегън още не бе измила чиниите от закуската. Въпреки че тя бе омъжена, Саймън бе влюбен в нея от три години.

— Нямам друг избор. Нуждая се от работата, а тя се нуждае от помощ — продължи той и я погледна отчаяно. — Ние с теб не вървим наникъде, Мег. Обеща да се разведеш. Това беше единствената причина да започна тази връзка. Ако знаех, че ще останеш с него, никога нямаше да я започна.

— Щях да се разведа, но брат му почина, той си изгуби работата, а майка му се разболя. Какво очакваш да направя? — извика тя, а по бузите й потекоха сълзи.

— И аз не харесвам положението, но не мога просто да убия човека и да избягам.

— Убиваш мен. Никога не съм искал да попадна в подобно положение. Нечестно е. Писна ми да се промъквам наоколо, а ти да ми разправяш колко си нещастна с него, но да не го оставяш. А някой ден той ще узнае какво става и ще убие и двама ни. Или поне мен. Или теб, което ще е още по-лошо. Обичам те, Мег. Но не се опитвам да те открадна от него. Преди да започнем, ми каза, че ще го оставиш. Но така и не го направи. Просто се промъкваме като крадци и го лъжем, а ти протакаш. Не бива да е така. Ако искаш да сме заедно, трябва да се измъкнеш от тази бъркотия, за да започнем на чисто.

Връзката им продължаваше вече три години.

— Може би трите месеца раздяла ще ни помогнат. Отношенията ни сега са прекалено потискащи.

Саймън не можеше да й се обажда вечер или през уикендите. Или съпругът, или децата й бяха наблизо. Срещаха се в мотели в съседния град за няколко часа. Беше непочтена връзка, която започна преди три години, когато Мегън бе назначена в училището и му каза, че се развеждала.

Тя го прегърна и захлипа.

— Не искам да заминаваш. Не ме оставяй, Саймън. Ще умра, ако те изгубя сега.

— Не, няма да умреш. Просто направи нещо по въпроса. Не мога да стоя и да слушам как той пиянства и те бие. Мег, подлудяваш ме.

— Влюбен ли си в Блейз Макарти? — попита тя с уплашен поглед, а той поклати отрицателно глава.

— Не, не съм. Току-що се запознах с нея. Тя е голяма звезда, Мег. И дори не ме иска там. Държи на жена, но аз съм единственият, който е съгласен да замине. Съчувствам й и искам да помогна да извадим Салима от пашкула, изграден от Аби, който я задушава.

Но сега проблемът не беше Аби, нито Блейз, а Мег и незаконната връзка, която продължаваше от три години. Мегън все още беше оплетена в брака си и явно нямаше да се откъсне. И тогава краят зависеше от него. Саймън й го повтаряше от месеци. Затварянето на училището се оказа дар от бога. Той се нуждаеше от време далеч от Мег, за да диша. Чувстваше се задушен от идиотското положение, в което се намираха.

— Трябва да вървя, Мег. Чакат ме. Мисля, че довечера ще отседнем в частния хотел. Потегляме за Ню Йорк след погребението утре. Ако дойдеш, ще се видим там.

— Не мога — нещастно отвърна тя. — Трябва да водя свекърва ми на химиотерапия.

Саймън не каза нищо, но си помисли, че така ще е по-добре, а и искаше да се сбогува с нея сега. Поне за следващите няколко месеца, докато тя реши какво иска. Той вече не бе съгласен да продължава връзката им, ако тя остане омъжена.

— А той ще си е у дома довечера, така че не мога да изляза. Ще ми се обадиш ли от Ню Йорк? — попита тя отчаяно.

Не беше очаквала подобно развитие на нещата, нито че Саймън ще замине толкова бързо. Но той я предупреждаваше за това от доста време. А затварянето на училището му бе осигурило почивката, от която се нуждаеше. Обичаше я, но се чувстваше като долен мръсник, когато се срещаха потайно в мотелите. Три години бяха прекалено дълго време.

— Не знам — честно отговори той. — Не съм сигурен, че би трябвало. А и кога да ти се обадя? Той си е у дома вечер, а децата са тук през останалото време.

Всичко в отношенията им беше погрешно, и двамата го знаеха. Саймън никога не бе имал подобна връзка и не искаше да му се случи отново. Любовта му към Мегън само влошаваше нещата.

— Може да ми се обадиш, когато те са на училище — умолително каза тя.

— Аз ще бъда със Салима — отвърна той и тръгна към вратата.

Обърна се да я погледне за последен път. Не беше сигурен дали някога ще я види отново. Очите му се насълзиха.

— Обичам те, Мег. Съжалявам — каза той.

Забърза надолу по стълбите, качи се на колелото и се върна в „Колдуел“, където го чакаха Блейз и Салима. Имаше чувството, че сърцето му се разкъсва на милиони парченца, докато караше бързо по пътя.