Даниел Стийл
Идеален живот (13)

13

Двата дни след обаждането на Ерик преминаха като в мъгла и за Саймън, и за Блейз. Той продължи да намира занимания на Салима. Ходеха по музеи и той й обясняваше и зрителните, и историческите аспекти на изложбите. Салима страхотно се радваше. Заведе я и на два концерта и на Фара за слепи, но мислите му бяха другаде. Салима няколко пъти се опита да го накара да отговори на въпросите й, но той бе съсредоточен върху ужасното положение, в което се намираше.

— Какво има? — попита тя, когато излязоха от „Уитни“.

Саймън още не й бе казал, че се връща в „Колдуел“ в неделя, или още по-рано, ако Ерик изпрати заместника му. Блейз искаше да й съобщи новината лично. Знаеше колко ще липсва Саймън на дъщеря й. Животът й се промени напълно под неговите грижи. Превърна се в зряла жена само в рамките на три месеца. Саймън свърши отлична работа с нея. А също и с Блейз. Подобри живота и на двете и ги извади от черупките им.

— Болен ли си? — попита Салима и сложи ръка на челото му, за да провери дали има температура. Той се усмихна.

Тъкмо беше махнал, за да спре такси, макар че обикновено пътуваха с метрото или с автобус. Отиваха в „Зейбар“, за да купят продукти за вечеря. Той смяташе, че поне може да ги нахрани прилично, преди да замине. Блейз вече не бе склонна да му позволява да прави много повече от това да се грижи за Салима. Предишния ден тя пропусна вечерята и се прибра в стаята си, преструвайки се, че има главоболие. Но Саймън знаеше истината. Не главата, а сърцето я болеше, и той се чувстваше виновен за това. Беше говорил честно с нея за обърканите си чувства, след като Мегън най-после изпълни обещанието си, твърдейки, че го е направила заради него. Не можеше да я остави сега. Трябваше поне да й даде шанс. Чувстваше, че няма друг избор. Искаше да е справедлив и към двете жени, а и към себе си, но неизбежно една от тях щеше да бъде наранена — или пък всички те.

— Добре съм. Просто мислех за „Колдуел“ — отговори той, което беше отчасти вярно, но всъщност мислеше за Мегън. — Ще се наложи да се върна там скоро — опита се да я предупреди той, без да уточни, че ще пътува в неделя.

Според него Блейз грешеше, като не й казваше по-рано. Тя искаше първо да му намери заместник, а после да хвърли бомбата.

— Искам да останеш при нас. На кого му пука за договора ти? — нацупи се Салима.

— На управителния съвет на училището — отговори той с тъжна усмивка, докато излизаха от „Зейбар“, прочутия деликатесен магазин.

Саймън ходеше там често, за да купува нещата, които харесваха, и Салима обичаше да го придружава. Харесваше разнообразните аромати в магазина.

— Дори да реша да не подновявам договора си, трябва да работя там до края на учебната година.

Саймън вече бе подготвил молби за кандидатстване в двете най-добри училища за слепи в Ню Йорк и възнамеряваше да ги подаде, преди да замине. Беше изпратил една и в училището „Пъркинс“ в Масачузетс.

— Трябва да довършваш онова, което започваш в живота — каза той загадъчно на Салима. После подбра две от любимите сирена на Блейз и пастет от гъши дроб.

Никак не му се искаше да я остави, но знаеше, че ако сега обърне гръб на Мегън, с години щеше да се пита дали не е допуснал грешка. Беше я чакал страшно дълго да напусне съпруга си. Блейз беше много по-вълнуваща жена и свестен човек, но Мег бе от онзи тип момичета, който винаги бе смятал, че иска. На всичко отгоре тя му каза, че иска дете от него. Само едно, тъй като вече има три, но му предложи да се оженят веднага щом получи решението за развода си и да забременее колкото може по-скоро. Той бе наясно, че животът му с нея щеше да е много по-различен от този с Блейз, който бе великолепен. Но пък все още не бе сигурен какво може да даде на прочутата телевизионна звезда, и понякога се чувстваше напълно неадекватен.

Изобщо не бе очаквал да се запознае с жена като Блейз. Тя беше звезда и една от най-преуспелите жени в страната. Какво можеше да й даде? Тази мисъл го тормозеше още от самото начало. Тя твърдеше, че иска само любов от него, но той искаше да й даде нещо повече. Не можеше да й предложи нищо материално, колкото и аристократично да бе семейството на майка му. Някой ден щеше да получи сериозно наследство, но засега нямаше нищо. Беше скромен учител с малка заплата, а и връзката му с Блейз бе нова. Трудно му бе да обвърже бъдещето си с жена, която познаваше и обичаше само от три месеца. С Мегън все пак прекара три цели години, макар и доста разочароващи. Но сега, след като вече бе напуснала съпруга си, щеше да е различно. Или поне така се надяваше. Нямаше да се налага да се срещат в евтини мотели. Но когато си мислеше за Блейз и колко много я обича, напълно се объркваше. И двете жени му предлагаха различен живот и свят. Главата му се въртеше.

— Мисля, че си болен — каза Салима, докато се мотаеха безцелно из „Зейбар“ и вдишваха уханията, а Саймън непрестанно забравяше от какво има нужда.

Искаше олио от трюфели за любимата пица на Блейз, ако тя изобщо се съгласи да яде. Готвенето му също бе израз на любов. И изглеждаше най-малкото, което може да направи.

Когато се върнаха в апартамента, Блейз седеше в кабинета си и работеше на компютъра. Беше се прибрала рано. След напускането на Сузи Кю в телевизията беше спокойно, но личният живот на Блейз бе страховита катастрофа. Тя вдигна глава, когато Саймън влезе и остави чаша френски чай с ванилия на бюрото й. Благодари му с усмивка, но атмосферата бе ледена, а погледът й казваше: „Не се доближавай до мен“. Вече бе затворила вратата под носа му и се мъчеше да я заключи и да изхвърли ключа. Саймън не я беше докосвал след обаждането на Ерик преди два дни и не смееше да пристъпи към нея. Наранена и охладняла към него, тя внезапно му се стори плашеща.

— Благодаря ти — учтиво каза тя, а той я погледна с тъжни очи.

— Съжалявам, Блейз.

Не се сещаше какво друго да каже, а и говореше искрено.

— Аз също. Не се тревожи. Ще се почувстваш по-добре, когато се върнеш в Масачузетс.

Тя не добави „при Мегън“, но думите бяха изписани на лицето й.

— Не е сигурно — напомни й той, а тя го погледна, сякаш за нея всичко е приключило. — Просто имам нужда от отговори на някои въпроси, и трябва да реша какво искам да правя с остатъка от живота си.

Начинът, по който го каза, отново й напомни колко млад бе Саймън. На нейната възраст, тя вървеше по определения си път от години, а той все още търсеше правилния. Това бе огромната разлика между тях, която доказваше, че понякога любовта не е достатъчна.

Саймън бе наясно, че се нуждае от нещо повече: от вдъхновяваща работа, кариера, към която да изпитва страст. И, разбира се, жена, с която да споделя всичко. Не искаше да е играчката на Блейз, или да прилича на такава. Собственият му живот трябваше да има смисъл и значение, преди да може да се обвърже с нея. С Мегън той винаги щеше да е лидерът. Знаеше, че тя не обича работата си и предпочита да си остане у дома с децата. Но Блейз винаги щеше да е по-преуспялата. В някои отношения това не го притесняваше, но искаше да се върне при нея, стъпил здраво на земята. Ако тя въобще му позволи да се върне, в което силно се съмняваше, като я гледаше сега. Блейз го държеше на разстояние от себе си, макар че живееха в един и същ апартамент, още откакто й бе казал за Мегън.

— Нещо не е наред между теб и мама, нали? — попита го Салима по-късно.

Блейз отново пропусна вечерята с оправданието за главоболие.

— Скарахте ли се?

Саймън се поколеба и сложи ново парче пица в чинията й. Беше любимата на Блейз, с олио от трюфели. Саймън се опита да й я занесе в стаята, но тя бе заключила вратата и не отговори, когато той почука. Изпрати й съобщение по телефона, но тя не отговори и на него. Посланието бе повече от ясно. Блейз страдаше тайно, макар да се опитваше да се прави на безразлична.

— Тревожа се за нея — сподели Саймън със Салима.

Все още не смееше да й съобщи какво е станало. Не знаеше какво ще й каже Блейз. Но Салима долавяше, че става нещо важно. Надяваше се, че проблемите ще преминат скоро. Саймън не беше особено забавен напоследък, нито пък майка й, която се криеше в стаята си и се преструваше на заета.

Ерик звънна на Саймън по-късно, за да му съобщи, че му е намерил заместник — учителка, която работела при тях преди няколко години. Тя тъкмо се развела, нямала деца и била готова да замени Саймън в Ню Йорк, поне временно. Според нея щяло да е забавно и вълнуващо. Беше три години по-млада от Саймън, но Ерик бе убеден, че ще се справи с работата. А и Саймън я познаваше и можеше да й обясни какво точно ще й се наложи да прави за Салима.

— Кога може да започне? — попита Блейз Ерик, когато той й звънна след разговора си със Саймън.

— Когато поискаш. Още утре. Тя е готова да замине. Мисля, че би трябвало да прекара един ден със Саймън, за да й обясни как стоят нещата, но е запозната с всичките ни процедури и е много умно момиче. Ще се справи чудесно.

— Добре. Изпрати я утре — помоли Блейз. — Саймън може да се върне при теб вдругиден. Сигурна съм, че нямаш търпение да го видиш в училище.

Ерик спомена, че учениците се връщат в неделя. Някои се бяха записали в други училища като Салима, но повечето се прибираха в „Колдуел“. Ерик съжаляваше, че Салима няма да се върне, но разбираше. А и за нея бе хубаво да си е у дома.

— Радвам се, че Саймън се справи толкова добре. Бях сигурен, че ще е така. Мисля, че и Ребека ще свърши чудесна работа.

После обсъдиха финансовите въпроси. Ребека щеше да работи директно за Блейз, тъй като Салима нямаше да се връща в „Колдуел“. Беше се отказала и от виличката си. Ерик намери Ребека, за да услужи на Блейз и да не я остави в безизходица, когато Саймън си тръгне. Знаеше колко е заета, а имаше нужда от човек, който да е постоянно със Салима, особено когато тя пътуваше. Блейз му каза, че следващата седмица заминава за Ливан, а след месец за Мароко. Но сега нямаше начин да потегли към Ливан и да остави Салима с нов човек. Ерик потвърди, че Беки ще е в дома й по обяд на следващия ден. Щеше да пристигне в града с автобус и да вземе такси до апартамента. Веднага щом Блейз затвори телефона, Саймън й звънна. Това бе единственият начин да се свърже с нея, тъй като тя седеше в стаята си със заключена врата. Беше плакала преди обаждането на Ерик и не искаше Саймън да я види в този вид. Положението беше достатъчно ужасно и без той да я съжалява. Не искаше да му изглежда жалка, а и не се бе чувствала толкова уязвима от години. Не и откакто се раздели с Андрю. Ироничното беше, че най-после се довери на някого и се разкри, а сега той също я оставяше заради друга жена. Всъщност, истината не бе толкова проста, но й се струваше така.

— Говори ли с Ерик? — попита я Саймън, когато тя вдиша телефона. — Познавам Беки; тя е много добра. Мисля, че двете със Салима ще се разбират чудесно. Но не позволявай на Беки да я глези. Не искам Салима да загуби независимостта си — каза той. Но се съмняваше, че това щеше да стане, тъй като Салима бе узряла много през последните три месеца.

— Може да останеш и да свършиш работата лично — тъжно отвърна Блейз.

Тайно се надяваше той да промени решението си и да остане, но знаеше, че е невъзможно. Саймън трябваше да изпълни договора си и имаше чувство за отговорност. Освен това имаше жена, при която смяташе, че трябва да се върне, за да е справедлив и към трима им. Естествено, Блейз мразеше това. Усещаше, че вече го е изгубила, и знаеше какво ще стане. А и искрено смяташе, че Саймън би трябвало да е с Мегън, а не с нея. Връзката им бе хазарт, като се има предвид разликата във възрастта им, и, Блейз загуби. А после си прибра чиповете от масата и се оттегли. Сега искаше само Саймън да си тръгне колкото може по-скоро и да сложи край на агонията й. За нея бе прекалено болезнено да знае, че той все още е тук, но вече не е неин. Принадлежеше на Мегън и тя осъзна, че винаги е било така. Мегън просто си го беше спечелила обратно, изоставяйки съпруга си.

— Иска ми се да можех да остана — отвърна Саймън искрено. — Съжалявам, Блейз — добави той тъжно.

Копнееше да я прегърне и да спи с нея, преди да замине, но я уважаваше прекалено много, за да я кара насила. Знаеше колко силно я наранява, макар че я обичаше. Искаше му се да може да има и двете жени. Стара като света дилема; и Блейз вече бе минавала по този път.

— И аз съжалявам — отговори тя. Очите й се напълниха със сълзи и Саймън го долови в гласа й. — Предполагам, че животът е такъв. Нещата невинаги се уреждат. За теб ще е по-добре така.

Тя вече се бе отказала от него и Саймън знаеше, че сигурно отново мисли за бъдещите му деца.

— А и майка ти ще се зарадва. Няма да й се налага да се тревожи за възрастта ми.

— Нито възрастта ти, нито майка ми някога са имали значение за мен — заяви той решително.

Блейз знаеше, че е вярно, но Мегън все още го държеше в ръцете си, а той надали някога щеше да се освободи от хватката й. Нямаше представа коя от двете жени е подходяща за него. Блейз се оттегли от съревнованието заради гордостта си, а и за да предпази сърцето си.

— Кога заминаваш? — попита тя задавено.

— Утре — отвърна той.

Тъкмо си бе събрал багажа, когато й се обади.

— Утре вечер, ако Беки ти се стори подходяща — добави той.

— Нямам избор. Ерик твърди, че не разполага с никой друг.

— Тя ще се справи отлично — увери я Саймън.

Но не беше сигурен как ще се справи самата Блейз, а това го тревожеше. Тя приемаше заминаването му изключително тежко.

— Ще поддържам връзка със Салима — обеща той. — Може да си пишем съобщения по телефона и да се чуваме. А ти можеш да ми се обадиш винаги когато пожелаеш.

Надяваше се тя да го направи, но силно се съмняваше, и беше прав. Блейз знаеше, че трябва да го остави да намери пътя си в живота, с жената, която желаеше. Просто й се искаше тя да бе тази жена. Но той бе инвестирал прекалено много време в Мегън.

След като затвориха, й се стори странно да е в същия апартамент с него, но да не са заедно. Леглото й беше ужасно празно. За нея Саймън вече се бе върнал в „Колдуел“. Напусна живота й, а тя го освободи, защото го обичаше. Сега оставаха само последните ужасни подробности. Тя лежа, без да заспи, почти цяла нощ, като мислеше за него. А той в стаята си също мислеше за нея. Никога преди не се бе чувствал толкова зле. Тя му липсваше ужасно и той плака, докато заспа. Блейз лежеше безмълвно в спалнята си. Бяха се озовали в различни светове.

Блейз се сблъска с него в кухнята на следващата сутрин, когато отиде да си направи кафе. Той й подаде чашата по навик, и тя внезапно се почувства на хиляда години. Предположи, че и изглежда на толкова, но вече не я интересуваше. Саймън мразеше да я вижда толкова нещастна, но не посмя да й каже колко е красива и колко я обича. Салима се появи с потиснат вид. Предишната вечер Блейз й обясни, че Саймън се прибира в „Колдуел“ и ще го замени някакво момиче. Салима плака горчиво, когато чу новината. Изпита облекчение, че майка й иска тя да си остане у дома, а не да се връща в „Колдуел“, но сърцето й бе разбито заради загубата на Саймън. Салима отиде при него, след като чу новината, и попита прямо:

— Ами ти и мама?

— Засега изчакваме — отговори той уклончиво.

— Имаш предвид, че връзката ви е приключила?

Салима изглеждаше ужасно разочарована, особено от факта, че той си заминава.

— Не знам. Сложно е. Трябва да реша някои проблеми, а майка ти вероятно няма да иска да чака. Имам нужда от известно време.

— Мисля, че тя те обича, Саймън — меко каза Салима.

Долови тъгата в гласа му, а и бузите на майка й бяха мокри, когато я прегърна, след като чу за заминаването на Саймън.

— Аз също я обичам. Също така обичам и трите месеца с теб. Ще ти изпращам съобщения всеки ден.

— Ще ни идваш ли на гости?

Краят на учебната година през май й се струваше безкрайно далеч.

— Ако майка ти няма нищо против — отговори той почтително. — А ти ще ни липсваш в „Колдуел“. Няма да е същото без теб.

Но пък Салима се радваше, че остава в Ню Йорк. Имаше прекрасен нов живот тук, благодарение на Саймън, и не искаше да се връща във вилата, където бе починала Аби. Само се тревожеше за момичето, което щеше да замени Саймън.

— Ами ако Беки е гадна и не се разбираме? Толкова се забавлявах с теб.

— Аз също — усмихна се той. — Ако се наложи, майка ти може да намери човек от някое от училищата тук. Но мисля, че Беки ще ти хареса. Дай й шанс. И с мен не беше много щастлива в началото.

И двамата се засмяха при спомена за откритото предизвикателство и незачитането към него, които Салима проявяваше отначало.

Когато Беки пристигна, и тримата бяха в кухнята. Носеше малък куфар и изглеждаше леко изплашена.

Поздрави Саймън и той я запозна със Салима. После я представи на Блейз, която я огледа внимателно. Беше прекалено разстроена, за да я посрещне топло, а и Салима не бе по-добре. Беки определено изглеждаше разтревожена, когато Саймън я заведе в стаята до неговата.

— Някой починал ли е, или мъката е заради заминаването ти? Те май са много тъжни — отбеляза Беки, остави куфара си и огледа малката стаичка. — Предполагам, че не искат да си тръгваш.

— И аз съм тъжен. Те са прекрасни. Просто им дай малко време. Ще се оправят. Това е голяма промяна за тях. Първо им се наложи да се приспособят към мен и живота на Салима в Ню Йорк. Но вече свикнаха. Просто трябва постоянно да намираш занимания на Салима и да се сприятелиш с нея.

— Ще се опитам — срамежливо отвърна Беки.

Характерът й приличаше повече на този на Аби, отколкото на неговия.

— Не я глези — предупреди я той. — Тя обича да излиза, но отказва да използва бастун или куче. Може да поработиш по въпроса.

Беки кимна. Тя имаше дълга руса коса, която сплиташе на плитка, и големи, уплашени очи.

— Каква е госпожица Макарти? Страшна ли е? — попита Беки. Тя определено се стресна от погледа на Блейз, когато влезе.

Саймън обаче знаеше, че Блейз просто е тъжна.

— Не и ако си вършиш работата добре. Това е единственото, което иска. Тя пътува страшно много, така че ти ще поемаш цялата отговорност, докато я няма.

После той я заведе в кухнята и й показа къде стои всичко. Разведе я из апартамента, посочи й пианото, където Салима вземаше уроци, и стаята на Блейз. След това тръгнаха по коридора към стаята на Салима. Беки се смая. Беше обикновено момиче, израснало във ферма в Ню Хампшир. Започна да работи със слепи деца, когато собствената й майка ослепя. Повечето от учителите в „Колдуел“ имаха лична връзка с работата си.

Салима слушаше музика в стаята си и вдигна глава, когато влязоха. Беше чула стъпките им и знаеше, че не е сама. Изглеждаше тъжна, а вратата на майка й отново бе затворена, когато минаха покрай нея. Сърцето на Саймън тежеше като камък в гърдите му.

Върнаха се в кухнята и той обясни на Беки всичко, което Салима обичаше да прави. Разказа й за инсулиновата помпа, за плановете й за „Джулиард“ и за невероятния й талант. Звучеше, все едно е горд с нея. За минута Беки си помисли, че той е член на семейството, а не служител. Саймън бе изключително привързан и към Салима, и към Блейз.

Късно следобед Блейз го помоли да отиде в кабинета й. Седеше там от сутринта и беше изморена и бледа, когато той влезе. Самият той не изглеждаше много по-добре. И двамата бяха напрегнати и той знаеше, че заминаването му ще е тежко. Опитваше се да не мисли за това, когато погледна Блейз. Тя го покани да седне. Той се настани на стола и въздъхна.

— Какво мислиш за Беки? — попита тя направо.

— Смятам, че е компетентна и умна. Знам, че е надеждна, защото и преди съм работил с нея. Мисля, че е изплашена и ще мине известно време, докато се почувства спокойна. Убеден съм, че ще свърши чудесна работа. Тя не е вълнуваща личност, нито пък е забавна като Аби, но е мила, знае какво прави и можеш да разчиташ на нея.

— Изглежда ужасена — отбеляза Блейз.

— Ти си впечатляваща личност — нежно отвърна той, и тя се усмихна.

— Така ли мислеше, когато пристигна тук?

— За известно време. Знаех, че искаш жена за работата, но бързо ме накара да се почувствам у дома. И наистина исках да се справя отлично. Беки е по-неуверена, но смятам, че двете със Салима ще се сприятелят с течение на времето. А и Салима вече не се нуждае от толкова много помощ като преди.

— Благодарение на теб.

Блейз го погледна сериозно и той кимна. Беше ги спечелил още в самото начало.

— Не знам какво да кажа… Наясно си какво изпитвам — каза той задавено, а тя кимна и очите й се изпълниха със сълзи.

— Да, аз също — меко отговори тя.

Нямаше какво друго да каже — нито за Мегън, нито за всичко останало.

Блейз отиде да попита дъщеря си какво е отношението й към Беки и дъщеря й каза, че няма да има проблеми с нея. Не беше влюбена в нея, а и Беки не беше Аби или Саймън. Салима сви рамене равнодушно. Нямаше възражения, просто не бе изпълнена с ентусиазъм. Мнението на Блейз бе абсолютно същото. Беки усети това, но остана с впечатлението, че има и нещо друго, макар да не знаеше какво. Саймън изглеждаше не по-малко разстроен от жените и Беки имаше чувството, че им се натрапва в лош момент.

Блейз поръча пица за вечеря и Саймън изяде едно парче, преди да тръгне. Не можа да го довърши, защото бе прекалено разстроен. Погледна към Блейз, която седеше, без да хапне, докато Салима си играеше със салатата си. Беки дори се засрами, когато си взе второ парче. Никой, освен нея не ядеше, но тя умираше от глад. Цял ден не бе сложила и хапка в устата си.

— По-добре да вървя — каза Саймън и Блейз кимна.

Той беше наел кола за връщането си в Масачузетс.

Пожела на Беки късмет и я помоли да му звънне, ако има въпроси. После прегърна Салима, която избухна в сълзи. Блейз вече стоеше в коридора и го чакаше до вратата, където бе оставил багажа си. Саймън погледна Блейз отчаяно. Искаше му се да забрави всичко и да остане, но знаеше, че е невъзможно. Прегърна я и тя не се възпротиви. Попиваше за последен път познатото ухание на одеколона му, наслаждаваше се на докосването на силните му ръце.

— Грижи се за себе си, Блейз… Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Тя кимна, отдръпна се и го погледна с тъжна усмивка.

— Бъди добро момче. Уреди си живота. Заслужаваш хубави неща и чудесна жена.

Блейз имаше чувството, че едновременно се отказва и от детето си, и от мъжа, когото обичаше.

— Обичам те — задавено прошепна той и очите му се насълзиха.

— Аз също те обичам — отвърна тя с най-тъжния глас, който някога бе чувал.

И тъкмо защото го обичаше, тя го оставяше да си отиде. Знаеше, че за него правилното е да се върне при Мегън и онова, което иска, затова не се опита да го спре или да го убеди в противното. А и беше твърде горда. Струваше й се по-почтено просто да го освободи.

Той взе багажа си, отвори вратата и повика асансьора. Минута по-късно влезе вътре и я гледа втренчено, докато вратата се затвори. Тя едва не припадна, когато влезе пак в апартамента. Искаше й се да запищи. Никога преди не бе изпитвала такава болка. И тя щеше да й напомня никога вече да не се влюбва.