Даниел Стийл
Идеален живот (15)

15

Блейз не сподели с никого новината, и нямаше такова намерение. Единственият, на когото би се доверила, беше Саймън, но това вече не можеше да стане. Беше сигурна, че ако не се бе върнал при Мегън, щеше да й се обади. Преди да си тръгне, той я увери, че я обича, но вероятно чувствата му се бяха променили. Беше млад и объркан. Но пълното му мълчание потвърждаваше, че е напуснал живота на Блейз завинаги. И тя трябваше да вземе решение сама.

Отначало й се стори съвсем просто. Нямаше място за бебе в живота си и бе прекалено заета. Имаше дъщеря, която имаше нужда от цялото й внимание и помощ, когато не работеше. Пътуваше непрестанно. Нямаше на кого да разчита. Нямаше кой да се грижи за бебето, ако с нея се случи нещо. А най-вече се чувстваше прекалено стара. Но очевидно Господ не споделяше мнението й и я бе оставил да забременее. Или пък бе просто случаен инцидент? Жестока шега на съдбата? Тя беше на четирийсет и седем години, бременна и сама. Какво щеше да прави, по дяволите? Дори не разбираше защо продължава да си задава този въпрос. Знаеше как трябваше да постъпи. Но мислеше само колко щеше да се натъжи Саймън, ако научи за намеренията й. Имаше чувството, че му краде детето. Но той бе извън живота й, с Мегън. Беше сигурна в това. И този факт заличаваше правата му върху тялото й, живота и детето им. Но така ли беше наистина?

Блейз все още се тормозеше с този въпрос, когато потегли за Мароко. Ако не се чувстваше толкова изморена и замаяна, пътешествието щеше да е великолепно. Крал Мохамед VI и съпругата му, принцеса Лала Салма, бяха очарователна двойка. Правеха всичко възможно да уважат Блейз и да я развличат. Принцесата беше нейна страстна почитателка и я развеждаше неуморно из Рабат. Имаха чудесни деца, а дворецът бе умопомрачителен. Блейз отседна в хотел „Латур Хасан“ и вечеряше в двореца всеки ден. А записът, направен в пустинята, показващ трийсет от луксозните коли на краля и самия него, как шофира с висока скорост, и дори вози Блейз в един от „Астън Мартин“-ите си, щеше да впечатли страхотно зрителите. Обиколката на двореца в компанията на кралицата също бе вълшебна. Блейз реши, че това щеше да е едно от най-добрите й предавания, и екипът бе съгласен с нея. Единственият проблем бе, че от време на време й се гадеше, но тя го преодоляваше със силна воля и решителност. Беше професионалистка и успяваше да свърши всичко. Спомни, че й бе прилошавало по същия начин и бе работила така усърдно и преди раждането на Салима. За Блейз работата винаги стоеше на първо място, а сега имаше още по-сериозна причина да се придържа към програмата си. Не желаеше да изложи звездната си позиция си на риск.

На път към къщи, тя отиде за няколко дни в Маракеш, за да си почине, и отседна в подновения хотел „Мамуния“. Прекара и едно денонощие в Париж, в луксозния „Риц“. Позволяваше си почивка за първи път от безкрайно дълго време. Разхождаше се по площад „Вандом“ и улица „Де ла Пе“ и разсъждаваше върху решението, което трябваше да вземе, когато се прибере у дома. Повтаряше си, че разполага с достатъчно време, но не беше точно така. Ужасно й се искаше да поговори със Саймън, но знаеше, че не е редно. Вече нямаше нищо общо с него. Не се бяха чували нито веднъж, откакто си замина. Беше го окуражавала да се върне към собствения си живот и да открие какво точно изпитва към Мегън, и той бе последвал съвета й. Нямаше право да го търси сега, след като не бе проявил желание да се свърже с нея. Саймън имаше право на свобода. Щеше да й се наложи да се справи с проблема съвсем сама.

Блейз не знаеше за това, но Салима бе съобщила на Саймън, че майка й е в Мароко, за да интервюира кралското семейство. След няколко дни му каза, че е останала за малко в Париж на път към къщи. Саймън не коментираше, но Салима обичаше да споделя с него новини за майка си. А докато четеше съобщенията й, той мислеше за живота на Блейз. Това бе една от огромните разлики между тях. Тя беше световноизвестна телевизионна звезда, жена с невероятни постижения, а той бе направил твърде малко в сравнение с нея. Но макар и доволен от собствения си живот, той се бе наслаждавал и на този, който водеше с нея. Липсваше му това да е част от него и да бъде с нея и Салима. Редовно повтаряше на Салима колко му липсва. Тя му съобщи, че учи Беки да готви по оставените от него рецепти, но добави: „Аз готвя по-добре, а съм сляпа“. Той я посъветва да се държи мило с Беки. Обичаше писмата на Салима и си общуваха ежедневно. Тя ценеше мненията и съветите му. Той бе нейният герой. Но след един месец тя вече се разбираше чудесно и с Беки. Тя просто не беше вълнуваща личност, нито пък бе забавна като Саймън, но бе склонна да се учи на нови неща.

Сега Салима учеше всеки ден с Лусиана, която я подготвяше за прослушването в „Джулиард“. Тя я заведе на обиколка на училището, и единственото желание на Салима бе да я приемат там. Лусиана й написа чудесна препоръка, която сигурно щеше да помогне.

Прослушването бе определено за края на март и Салима сподели със Саймън, че се тревожи как ще се представи. Саймън четеше разказите й с радост, но усещаше, че двете жени ужасно му липсват.

Блейз се изненада, когато мобилният й звънна в Париж. Някой се обаждаше от скрит номер. Тя вдигна. Беше Андрю. Не беше говорила с него от дълго време, а и нямаше желание, но не искаше да прояви грубост и да затвори.

— Къде си сега? — попита той, представяйки си я в Ню Йорк.

Андрю седеше в кабинета си; при него бе сутрин. А за Блейз бе краят на деня. Гласът му звучеше леко дрезгав и секси, както преди, когато караше коленете й да омекват. Но този път не се получи. Беше й писнало да го слуша.

— Разхождам се из „Фабурж Сен Оноре“ в Париж и пазарувам — небрежно отговори тя.

— Водиш бляскав живот — каза той и забеляза, че Блейз не звучеше, все едно е развълнувана, нито пък заинтересувана от него.

— Предполагам, че е така.

Пътуването до Мароко й се отрази чудесно. Чувстваше се по-добре физически, а посещението в Париж, макар и само еднодневно, беше вълнуващо. Прекара три дни с кралското семейство в зашеметяващия им дворец и си почина в Маракеш, където лежа на слънце и скита из базарите, претъпкани с какви ли не съкровища. Купи безброй подаръци за Салима, включително едно везано елече с малки звънчета, което страшно щеше да й хареса. А сега се разхождаше из Париж и пазаруваше. Саймън й каза веднъж, докато тя се терзаеше заради заплахата от Сузи Кю, да не забравя коя е. Сузи вече я нямаше, а Блейз още си беше самата себе си — преуспяваща жена с бляскав живот, както се изрази Андрю. Единственото, което й липсваше, беше Саймън. Но не и Андрю. Той въобще не й липсваше.

— Искаш ли да ти звънна по-късно? — предложи той. — Звучиш, все едно си заета.

Той чу шума на движението зад нея, докато тя пресичаше улицата към магазина на „Ерме“.

— Не мисля, че идеята е добра — отговори тя равнодушно.

— С мъж ли си в Париж? — попита той, преструвайки се на обзет от ревност, но Блейз не му повярва.

Ревността си беше просто роля, както и всичко друго. Внезапно Андрю й се стори ужасно мазен и лигав, а и спомените й с него не бяха хубави. Саймън поне беше почтен човек и искрено я обичаше, макар и да беше млад и объркан.

— Не — лаконично отговори тя. — Сама съм и си изкарвам чудесно.

Не го попита за жена му. Не я интересуваше. Бяха й нужни почти пет години, за да стигне до това равнодушие, но най-после успя.

— Не ми се обаждай по-късно, Андрю. Нямам какво да кажа. Нито пък ти.

Той занемя втрещено.

— Какви ти става? — попита учудено след малко.

Звучеше засегнато, но Блейз бе наясно, че само егото му е пострадало. Той въобще нямаше сърце.

— Предполагам, че най-после превъзмогнах чувствата си към теб. Крайно време беше.

Той не знаеше как да отговори, затова не каза нищо за момент. Беше сигурен, че тя отново щеше да се привърже към него. Беше го обичала силно. Но това бе минало.

— Благодаря за обаждането — каза тя, — но не го прави отново.

И преди Андрю да успее да й отговори, тя затвори. Влезе в „Ерме“, широко усмихната и в прекрасно настроение. Купи си красива жълта чанта „Бъркин“, три шала и парфюм. Най-после знаеше точно коя е.

Когато се върна в Ню Йорк, се прибра вкъщи от летището. Салима се упражняваше с Лусиана, а Беки стоеше в кухнята с притеснено изражение и се опитваше да направи суфле. За миг Блейз се натъжи, тъй като се сети за Саймън. Но горката Беки изглеждаше толкова стресирана и объркана, че Блейз се засмя.

— Не се притеснявай — утеши я тя. — И аз не мога да готвя. Как вървят нещата? — попита тя, остави куфара и си съблече палтото.

Самата тя изглеждаше чудесно и се чувстваше добре, а и бе поспала в самолета.

— Добре ли е Салима?

— О, да — отвърна Беки, пъхна суфлето във фурната и се усмихна на Блейз. — Прекарахме си чудесно, докато те нямаше. Гледахме един мюзикъл на Бродуей. Никога преди не бях ходила и страшно ми хареса.

Беки откриваше нов свят в Ню Йорк и този път Салима играеше ролята на учителка, която страшно й харесваше. Беки беше само десет години по-голяма от нея, а и изглеждаха на една и съща възраст. Младата учителка бе чудесно момиче и Блейз се привърза много към нея през последните два месеца.

Блейз отиде да се преоблече и да подреди багажа си. Искаше да даде подаръците на Салима. От Париж бе купила и красив пуловер за Беки, в бледосиния цвят на очите й. Когато Салима свърши урока си с Лусиана, Беки извади суфлето от фурната с ужасен поглед и изстена. Блейз, която тъкмо бе влязла в кухнята, се усмихна. Половината суфле се бе надигнало отлично, а другата половина бе спаднала. Кулинарните умения на Беки явно се подобряваха, но още не бе готова за готвачка. Салима й обясни къде е сгрешила, а тя й каза, че е последвала съветите на Саймън. Блейз я утеши, че външният вид няма значение, а единственото важно нещо е вкусът, който бе идеален. Трите жени бъбреха около масата, и за първи път от два месеца атмосферата в апартамента беше лека и приятна. Блейз им разказа за пътуването си и им връчи подаръците. Апартаментът отново заприлича на дом, но този път не заради Саймън, а заради трите жени, които живееха там.

Беки изпадна във възторг от пуловера и благодари трогнато на Блейз. Никога не бе получавала подарък от Париж. А Салима страшно хареса мароканското елече с малките звънчета.

За първи път от дълго време Блейз не си легна рано с чувството, че е смазана. Пътешествието й се бе отразило чудесно. И Марк го забеляза на следващия ден. Тя изглеждаше свежа и жизнерадостна в ефир, и когато се върна в кабинета, Марк й направи комплимент.

— Витамините наистина ти помогнаха — каза той облекчено.

— Не, мисля, че Париж свърши тази работа. Скитах и пазарувах съвсем сама — усмихна се тя, после се изкикоти дяволито. — А когато Андрю ми се обади, го разкарах завинаги.

— Алилуя! — извика Марк въодушевено.

После Блейз се хвана на работа. Искаше да изгледа интервюто, което бе взела в Мароко, и да провери как са го редактирали.

Тя прекара чудесен уикенд със Салима и Беки. Заведе ги на вечеря и се забавляваха страхотно. А в спокойните мигове, когато оставаше сама, се бореше с решението си. Знаеше, че все още разполага с време, но не много. Вече бе взела решение да направи аборт, но се бавеше и още не се бе обадила на гинеколожката си. Планираше да го направи, но от време на време се чудеше какво ли щеше да е да има бебе и дали щеше да успее да се справи с него. След раждането на Салима въобще не си бе задавала този въпрос, а и не изпитваше желание за друго дете. Сега обаче си фантазираше за това за секунда, а после отново решаваше да го махне. Чудеше се дали е настроена сантиментално заради чувствата си към Саймън. Но знаеше, че ако роди, бебето щеше да е нейно, а не тяхно. Той живееше с Мегън и щеше да има деца от нея.

Ако роди, което дори не й се струваше възможно, тя щеше да уведоми Саймън и да уреди той да вижда детето си понякога. Но нямаше да сподели бременността си с него. Не желаеше да му е в тежест или да използва бебето, за да си върне бащата, който бе обвързан с друга жена. Мълчанието му през последните два месеца потвърждаваше това. Не искаше да е другата жена в живота му, нито по-старата приятелка, към която той изпитва съжаление. Беше го искала само за себе си. Но сега осъзна, че си бе чиста загуба въобще да не се чуват. На този етап Саймън неумишлено се бе превърнал в донор на сперма и нищо повече. Чувствата й към него нямаха значение. Все още го обичаше, но някак си отдалеч, тъй като знаеше, че той е започнал нов живот. Ужасната болка от първите няколко седмици започна да отслабва. Можеше да живее с нея и с празнината, която трябваше да запълни с други неща. А ако откачи и роди бебето, Саймън можеше да идва да го вижда, но тя не очакваше връзка с него и не се надяваше на такава.

Оставаше й само да реши дали да роди. Обади се на лекарката в понеделник, седмица след като се върна на работа. През целия уикенд я тормозеше мисълта, че на нейната възраст бременността бе чудо, което нямаше право да отхвърля. Но просто не знаеше как да постъпи. Със сигурност обаче нямаше да получи друга подобна възможност.

— Какво ще правиш, Блейз? — попита гинеколожката, когато Блейз излезе от работа във вторник рано следобед и отиде при нея.

Изобщо не спа предишната нощ — чудеше се как да постъпи.

— Не знам. Ужасно съм объркана. Никога не съм искала друго дете.

Не сподели с лекарката, че не бе искала дори първото си дете. И двете бременности бяха непланирани, а и смяташе, че на нейната възраст не би трябвало да допуска такива грешки.

— Дъщеря ми страда от диабет тип 1 и всички генетици ни увериха, че това вероятно никога вече няма да се случи. Наистина не искам да преживея всичко това отново. Сега тя живее с мен и е сляпа. Така че съм натоварена с доста неща, а и кариерата мие изморителна. Освен това нямам връзка с бащата на бебето. Разделихме се преди два месеца.

— Свестен човек ли е? — попита гинеколожката със съчувствие.

— Много. Искаше бебе, а му казах, че не мога да забременея на моята възраст. Мислех, че съм права — призна тя унило. — Той вече има нова връзка, така че, ако родя, ще бъда съвсем сама.

— Миналата седмица ме посети петдесет и една годишна жена, която също смятала, че не може да забременее. Природата ни изненадва понякога. Трябва да направиш това, което е най-добро за теб. Особено ако си сама.

— А онази жена какво ще направи? — попита Блейз.

— Ще роди. Но е омъжена и съпругът й е въодушевен. Дори смятали да си осиновят дете, така че това бе прекрасно чудо за тях. А ти? Съобщи ли на бащата?

— Не. И нямам такова намерение. Не поддържаме връзка. Мисля, че е най-добре така. Ще му кажа, ако родя. Но искам аз да реша, защото той няма да е наблизо да ми помага. Не знам защо въобще разсъждавам по въпроса. Бях сигурна, че ще направя аборт, но продължавам да се чудя дали бебето не е дар. На моята възраст, може би е така.

Лекарката се усмихна, но не отговори. Не искаше да влияе на решението й.

— Разполагаш с около две седмици, ако решиш да абортираш — простичко каза тя. — А ако предпочетеш да запазиш бебето, следващата седмица ще трябва да те изследваме за генетични аномалии. Така че трябва да вземеш решение тази седмица.

Беше в средата на третия месец, а сонограмата показа силен пулс и Блейз видя бебето на екрана. Опита се да не мисли за това, след като излезе от кабинета. Решението й нямаше нищо общо с бебето, нито с любовта й към Саймън. Ставаше дума за живота й и дали може да се справи. Отговорността й към Салима беше огромна, а Хари въобще не помагаше. Носеше отговорността съвсем сама. И този път щеше да й се наложи да се справя сама. Съжаляваше, че Саймън се върна при Мегън, но това бе положението. И сега й се налагаше най-после да реши дали да направи аборт, или да роди. Когато се прибра, се просна на леглото и се замисли какво ли щеше да е отново да държи бебе в ръцете си. Бебето на Саймън. И макар да си повтаряше непрестанно, че той никога вече няма да е част от живота й и принадлежи на друга, все пак знаеше, че детето е негово, резултат от любовта им. Да, бяха заедно прекалено кратко, но се обичаха силно. И бебето, създадено от тази любов, несъмнено бе дар.

— Много си мълчалива, мамо — отбеляза Салима в неделя сутрин, когато влезе в кухнята, където Блейз седеше, вторачена в празното пространство.

— Мислех.

— За какво?

Салима смяташе, че напоследък майка й звучи, все едно е по-добре. Беше й ужасно тежко, когато Саймън замина, но през последните седмици приличаше повече на себе си.

— Не знам… за работа… За интервюто в Мароко. Нищо особено — излъга Блейз.

Трябваше да вземе решение до следващия ден. Салима беше сигурна, че майка й мисли за Саймън, но не искаше да я притиска. Вече беше получила две съобщения от него сутринта. Той с радост поддържаше кореспонденцията им през последните два месеца, но никога не споменаваше Блейз. Искаше да запази отношенията си със Салима чисти и неповлияни от нищо. Блейз ужасно му липсваше, но не желаеше да използва Салима за информация или за да предава съобщенията му на Блейз. Ако имаше какво да й каже, щеше да го направи лично.

Блейз се прибра в стаята си след закуска и прекара целия ден в кабинета си, а Салима и Беки излязоха. В края на деня, когато се видяха за вечеря, Блейз изглеждаше изтощена. Часове наред се беше тормозила с проблема, но още не бе взела решение. А през нощта дълго лежа будна, разкъсвана от мисли. Припомни си миговете, когато Саймън бе до нея в леглото, и прекрасния им живот заедно.

Най-после заспа с мисълта, че на сутринта ще знае как да постъпи.

По някаква необяснима причина се събуди посред нощ. Луната грееше ярко, а й оставаха само два часа да поспи, преди да иззвъни будилникът. Стори й се, чу чува глас в главата си: „Това е дар“. Гласът бе толкова силен, че я замая. Дар е, повтори си тя и заспа с мисълта за Саймън. Решението бе взето.