Даниел Стийл
Идеален живот (10)

10

След като веднъж го признаха, привличането между Блейз и Саймън бе толкова могъщо, че приличаше на изскочил от бутилката дух, който не можеха да върнат обратно. Електричеството между тях се усили. Погледите, които си разменяха над масата и които Салима не можеше да види, бяха толкова зашеметяващи, че занемяваха от тях. Салима забеляза това. Неудържима страст, на която се опитваха да устоят, но без успех. Сблъскваха се или ръцете им се докосваха случайно, и всичко това възпламеняваше жаравата, която тлееше между тях от дълго време. Пламъкът не беше унищожителен, а затопляше и двама им.

Сега, когато Блейз се прибираше от работа, Саймън я чакаше, но по различен начин от преди. Питаше как е минал денят й и искаше да чуе. Оглеждаше лицето й, за да провери дали е била подложена на стрес и дали е имала нови сблъсъци. Усмихваше се на победите й и се смееше на хапливите й описания на Сузи Куентин. Интересуваше се от живота й и го споделяше с радост.

А нощем, след като Салима си легнеше, седяха с часове в кухнята. Бъбреха си за живота, за училищата за слепи, с които той се бе свързал, и за тревогите на Блейз за Салима. Говореха за всичко, което засягаше и двамата. Чиста любов, започнала случайно, родена от онова, което споделяха. Тази любов се засилваше с всеки изминал ден и ги сближаваше все повече, макар да се опитваха да й устоят. Саймън започна да я ревнува, но не искаше да го признае.

За първи път от дълго време, Андрю й звънна веднъж, когато привършваха вечерята. Салима седеше до масата с тях. Блейз занесе мобилния си в кабинета, за да може да говори на спокойствие. Андрю й каза, че мислел за нея и се чудел как е. Бил в командировка в Сан Франциско, което означаваше, че е без съпругата си и може да говори свободно. Блейз се изненада, когато чу гласа му.

— Как вървят нещата при теб? — весело попита Андрю.

В Сан Франциско бе още рано и Блейз си помисли, че той сигурно тъкмо е приключил със съвещанията си за деня. Андрю заговори с онзи момчешки, секси тон, който преди винаги я изкушаваше.

— Чувам, че Сузи Куентин те кара да се потрудиш сериозно за парите си — изтърси той.

Блейз не можеше да повярва на ушите си. Всъщност, беше типично за Андрю — пасивно-агресивно поведение, което я държеше нащрек.

— Затова ли ми се обади? Надяваш се тя да заеме мястото ми?

— Разбира се, че не. Знаеш, че се тревожа за теб.

Истината бе, че не се тревожеше, и никога не се бе тревожил. В противен случай нямаше да я лъже.

— Сигурно ти е доста трудно — каза той с престорено съчувствие.

— Не чак толкова — отвърна Блейз, като се опита да прозвучи по-спокойно, отколкото се чувстваше, за да му докаже, че е добре.

Андрю вечно засягаше болезнени теми с надеждата, че тя ще рухне. Но дори това да се случи, тя нямаше да му го признае.

— Сузи ще се препъне рано или късно. С всички досега става така. А ти какво правиш в Сан Франциско?

И защо ми се обаждаш, помисли си тя. Само за да ме подразниш за Сузи? Звучеше страшно дребнаво.

— Съвещания. Нищо особено. Заминаваме за Мексико за Коледа. А ти какво ще правиш по празниците?

— Ще си бъда тук със Салима. Тя е у дома от октомври. В училището имаше менингит и се наложи да го затворят за три месеца.

— Предполагам, че и Аби е с вас — каза Андрю, който бе добре запознат с личния й живот.

— Не, тя почина.

Той замълча за момент. Не знаеше какво да каже и не попита кой е заменил Аби.

— Липсваш ми, Блейз — прошепна той с дрезгав глас, изпълнен с емоции.

Но Блейз долови модулацията на актьор, който чете сценарий, и не му повярва.

— Приятно ми е да го чуя — отвърна тя лаконично.

Нямаше търпение да затвори телефона. Андрю й действаше потискащо.

— А аз липсвам ли ти? Щастлива ли си?

— Добре съм. Благодаря, че се обади.

Всъщност не изпитваше никаква благодарност, но не знаеше какво друго да каже. Благодаря, че ми напомни как ме натъжаваше, разочароваше и лъжеше? Благодаря, че ми разби сърцето, но продължаваш да ми звъниш, за да ме тормозиш, когато ти е скучно? Блейз знаеше, че просто трябваше да спре да приема обажданията му, но не го бе направила. Поне досега.

— Звучиш толкова официално — смъмри я той. — А аз още те обичам.

Не, не ме обичаш и никога не си ме обичал, помисли си тя разгневено, но не каза нищо. Просто се сбогува и затвори. Андрю бе мъртъв за нея. Просто още не беше погребан.

Тя се върна в кухнята с потиснат вид, ядосана, че е вдигнала телефона. Андрю винаги я изнервяше, а разговорите с него бяха безсмислени.

Салима стана от масата, когато майка й се върна, а Саймън довърши зареждането на миялната и се обърна към нея с мрачен поглед. После седна до масата с чаша чай. Не беше направил чай и за нея, което бе необичайно.

— Защо още говориш с него? — попита той раздразнено.

Беше разбрал кой се обажда само по тона й и заради това, че излезе от стаята. Но за нея бе притеснително да говори с Андрю в присъствието на Саймън. Струваше й се унизително. Андрю беше символ на загуба и поражение.

— Вече почти не говоря — защити се тя. — А и честно казано, не знам защо въобще вдигам телефона. Може би защото е нещо познато. Или пък защото след него не е имало друг. Или защото искам да докажа, че не ме разстройва.

— Но той те разстройва. Личи по лицето и очите ти. Чувстваш се ужасно.

Блейз не можеше да го отрече. Беше вярно.

— Държиш се като мазохистка — обвини я Саймън, който очевидно бе ядосан и на Андрю, и на нея.

— Може и да си прав. Човешко е. Не съм съвършена. Опитвам се да се измъкна от този лабиринт още откакто се разделих с него. Но е нужно време.

— Четири години? Това е лудост!

Саймън беше суров с нея и изглеждаше наранен.

— Съжалявам, че те разстроих — извини се тя. — Нямам нищо общо с него. А и той вече почти не ми се обажда. Понякога дори не вдигам телефона.

— А защо вдигна тази вечер? Все още ли ти липсва? — попита той и потърси отговора в очите й.

— Не. Всъщност, въобще не ми липсва. Особено откакто ти дойде тук. През последните два месеца дори не съм се сещала за него. Преди ми се случваше понякога. Тук е самотно, Саймън. Бях сама дълго време.

— По-добре да си сама, отколкото с негодник като него.

— Знам — меко отвърна тя.

После Саймън се обърна към нея със странен поглед.

— Би ли го приела обратно, ако се върне при теб сега?

— Не, не бих — решително отговори тя.

— Защо тогава говориш с него?

— В името на старите времена. С Хари все още сме приятели и се чуваме.

— Не сте приятели с Андрю. Той е негодник. Хари е различен. Имаш дете от него.

Но Хари никога не се обаждаше заради Салима, а само за да се чуе с Блейз. В повечето случаи дори не питаше за дъщеря си.

— Не исках да те разстройвам — нежно каза Блейз и му се усмихна.

Саймън май ревнуваше. Но истината бе, че Андрю не можеше да застраши онова, което изпитваше към Саймън. Това бе нещо съвсем ново за нея, а и бездруго нямаха връзка.

— И ти говориш с Мегън. Призна си го.

— Опитвам се да го избягвам — отвърна той отбранително и внезапно й се стори много млад. — А и от нашата раздяла минаха само два месеца.

— Дори още не си сигурен дали ще се върнеш при нея, или не. Няма да се увериш, докато не се върнеш в „Колдуел“ и не я видиш отново — напомни му Блейз. — Това е много по-опасно за мен, отколкото човекът, с когото се разделих преди четири години, е за теб.

На всичкото отгоре, и двамата нямаха право да изискват нищо един от друг и бяха наясно с това. Между тях имаше само привличане и чувства, както и животът, който споделяха ежедневно.

— Няма да се учудя, ако се върнеш при нея като бумеранг, когато се прибереш в „Колдуел“ — меко каза Блейз.

Тя мислеше доста по въпроса и това бе една от причините да не позволи на сърцето си да управлява главата й. Беше убедена, че Саймън ще се върне при Мегън, и не искаше сърцето й отново да бъде разбито. Но не искаше и кратка авантюра. Съществуваха безброй причини, поради които не биваше да се сближават твърде много. Блейз упорито се опитваше да не го прави, и заради двама им. Копнееше отчаяно да постъпи разумно. А и Саймън досега бе разумен.

— Няма да се върна при нея. — Той се намръщи и допи чая си. — Въобще не трябваше да се хващам с нея, докато е още омъжена.

— Ами ако се разведе?

— Няма да го направи.

След тези думи той се наведе, целуна я и я притисна към себе си. Всички мисли за Андрю излетяха от главата й. Опитваше се да не се поддава на желанието и страстта, но бе невъзможно да им устои. Онова, което изпитваха един към друг, беше прекрасно, а и изглеждаше разумно в някои отношения. Ако Саймън не искаше деца, тя може би щеше да се предаде. Но не искаше да го лишава от нещо толкова важно за него, особено на неговата възраст.

Никой от двама им не спомена отново за Андрю, нито за Мегън, а и Блейз бе затрупана с работа. Саймън заведе Салима на покупки за Коледа. Тя купи красива чанта за учебниците по солфеж на Лусиана, която вечно пъхаше нещата си в хартиени торби и оръфани папки. Добави и шишенце „Шанел“ с надеждата, че учителката й ще си смени парфюма, което разсмя Саймън. Използва издръжката си, за да купи на майка си гривна от „Барнис“. Тя бе изработена от слонова кост и, след като Саймън й я описа, Салима реши, че Блейз ще я хареса. Опакова всички подаръци сама по предложение на Саймън, и то безукорно. Двете с майка й бяха купили за Саймън кашмирен шал и топли кожени ръкавици.

Саймън взе Салима със себе си, когато търсеше подаръци за родителите си, и я помоли за съвет. Тя избра кашмирен пуловер за майка му, защото й се стори страшно приятен, когато го допря до лицето си. Саймън й каза, че е бял. Донесоха и елха и изненадаха майка й с нея две седмици преди Коледа. Купиха я в петък, а Саймън и Блейз я украсиха в събота следобед, докато Салима имаше урок с Лусиана. Саймън окачи лампичките предишната вечер и свали кашоните с украшения от горния рафт в килера. Двамата със Салима бяха купили и някои нови украшения. Почти бяха приключили с елхата, когато отидоха в кухнята да пият горещ шоколад. Не искаха да безпокоят Салима по време на урока й. Беше забавно да украсяват елхата заедно, и двамата бяха в чудесно настроение. Блейз беше със стара фланелена риза и джинси, а Саймън бе навлякъл стария анцуг от Харвард, който обличаше понякога през уикенда. Тъкмо бе оставил горещите чаши на масата, когато се обърна и се блъсна в Блейз. Тя държеше кутия с дребни бонбони и бързо пъхна един в устата му. Той се засмя и я прегърна, а тя се притисна в него. Чуваха Салима да пее в дневната и знаеха, че няма да влезе при тях. Щеше да е с Лусиана през следващите два часа: Саймън я целуна, а тя хвърли кутията на масата и отговори на целувката му. Внезапно вече не можеха да спрат, залени от приливна вълна. Жадуваха един за друг. Ръцете му се пъхнаха под старата й риза, а нейните — под анцуга му. Телата им бяха гладки и нежни. Ръцете им проучваха всеки сантиметър, докато се целуваха като обезумели. Накрая спряха да си поемат дъх. И този път знаеха, че няма спирачки за страстта им.

Безмълвно отидоха в стаята на Блейз. Тя ритна вратата и двамата трескаво започнаха да се събличат. Хвърлиха се в леглото и започнаха да се любят в здрача на декемврийския следобед, докато зад прозорците падаше сняг. Страстта им бе пламенна, и всичко свърши след минути. Останаха да лежат прегърнати в голямото й легло, което внезапно бе станало тяхно.

— Мили боже, какво направихме? — прошепна Блейз.

Беше завладяна от чувствата си към него и все още не можеше да си поеме дъх. Погледна го с безкрайна нежност.

— Не съжалявам, Блейз — каза той решително. — Надявам се и ти да не съжаляваш. Желая те силно и много те обичам.

Всичко се случи толкова бързо, че не използваха презерватив, а Блейз не вземаше противозачатъчни, но знаеше, че не е твърде вероятно да забременее.

— И аз те обичам — прошепна тя, обви ръце около врата му и го притегли към себе си, за да го целуне.

Въздухът в стаята ухаеше на секс. Тя затвори доволно очи. Чувстваше се в пълна безопасност с него.

— Знам, че това е правилно, Блейз — нежно каза той.

— И за двама ни. Може и да не изглежда разумно за другите хора, но за мен е. Ти си всичко, което искам.

Тя се помоли наум думите му да се окажат верни и да са подходящи един за друг, както й се струваше сега. Не искаше да го разочарова, нито пък той нея.

— Ти също си всичко, което някога съм искала — отвърна тя, докато лежаха и гледаха снега навън.

Беше вълшебен момент и Блейз знаеше, че никога няма да го забрави.

Лежаха известно време, наслаждавайки се на близостта си. После станаха, преди Салима да свърши урока. Взеха душ в банята на Блейз, облякоха се и тъкмо се канеха да излязат от спалнята, когато Саймън се засмя.

— Какво е толкова смешно? — попита го тя изненадано.

— Ризата ти е обърната наопаки. Няма да е зле да я оправиш. Салима усеща тези неща.

И двамата знаеха, че сега трябва да внимават. Искаха да запазят случилото се в тайна, поне докато се уверят, че връзката им е сериозна.

Блейз си оправи ризата, а той я погледна възхитено. И двамата се чувстваха по-щастливи от всякога. Тя реши да не се тревожи дали Саймън иска деца, нито пък за Мегън. Принадлежаха си един на друг, и това бе достатъчно.

Той се върна в кухнята пръв, а тя го последва след няколко минути. Саймън изля горещия шоколад, изоставен заради бурната страст, и отвори бутилка вино. Подаде й чаша и тя се усмихна.

— Празнуваме ли? — прошепна Блейз, а той кимна щастливо.

Имаха сериозен повод за празнуване.

След първия път, когато се любиха, всичко се промени. Станаха по-интимни и уверени един в друг. Споглеждаха се и знаеха какво мисли другият. Целуваха се, докосваха се и си стискаха ръцете, когато можеха. А нощем, след като Блейз проверяваше, че Салима спи, Саймън идваше в стаята й и оставаше в леглото й до четири сутринта. После се прибираше в слугинската стаичка, след като й бе направил кафе и я бе оставил да прочете вестниците. Великолепно — секс и сън заедно всяка нощ. Но внимаваха да бъдат дискретни около Салима. И двамата искаха да запазят тайната си още известно време.

— Не възнамерявам да пазя тайна завинаги — увери го Блейз, — но и двамата имаме нужда да се приспособим, преди да ни засипят хорските мнения, реакцията на Салима и всичко, което пресата реши да публикува, след като разбере за отношенията ни. Все още не се нуждаем от главоболия.

Той бе напълно съгласен. Любовта му към нея означаваше, че щеше да получи повече внимание от света, отколкото искаше. А засега всичко бе идеално.

Въпреки бурната страст между тях, Салима не подозираше нищо. Един-два пъти се спогледаха, без да говорят, и тя попита какво става, тъй като бяха прекалено тихи. Но нямаше представа, че са започнали връзка. Само майка му, с непогрешимото си шесто чувство, явно знаеше. Саймън не можеше да разбере как бе толкова убедена, но тя отново го обвини, че върти любов с Блейз, а той отрече.

— Е, как е прочутата ти работодателка? — попита Изабел Уорд хапливо в деня, след като бяха спали заедно за първи път.

— Добре е — спокойно отговори Саймън, опитвайки се да не реагира на подозрителния й тон.

— Тя те желае — отбеляза майка му мрачно, което ужасно го подразни.

— Мамо, престани. Тя е много заета и едва имаме време да разменим по няколко думи. А и съм сигурен, че я преследват куп мъже, много по-важни от мен.

— Ти си млад и хубав и тя те желае. Иска да те използва, а после да те захвърли.

— Няма ли да спреш, за бога? Тя не ме желае, не спи с мен и няма да ме захвърли.

— Аха! Спал си с нея! Долавям го в гласа ти!

Изабел беше права, но той по-скоро би умрял, отколкото да го признае, особено след жестоките й забележки за Блейз.

— Няма да обсъждаме повече това. Какво ще правите с татко за Коледа? — попита той, сменяйки темата, макар да знаеше, че родителите му щяха да гостуват на брат му.

— Отиваме у Дейвид. Имаме и билети за концерт на следващия ден — Бетовен. Любимата ми Девета симфония. Ти в Ню Йорк ли ще останеш?

— Естествено. Работя. Не мога да оставя Салима.

Нито пък Блейз, помисли си той, но не го каза.

— Тя не може ли да се грижи за собственото си дете поне пет минути? Все пак е Коледа. Щеше да е чудесно да дойдеш в Бостън.

— Не мога. Салима се нуждае от наблюдение през цялото време заради диабета.

— Ясно. Само не разбирам защо ти трябва да го правиш.

Саймън не беше задължен да го прави, защото Блейз проверяваше как е дъщеря й нощем, но не го сподели с майка си.

— Мисля, че тя е опасна жена — предупреди го Изабел със злокобен тон. — Ще те унищожи, ако й позволиш.

Французойката предричаше само злини за него от страна на Блейз, и това го вбеси толкова силно, че той затвори телефона и си обеща да не й звъни отново до Коледа. Просто нямаше смисъл. Тя само го потискаше.

Няколко дни по-късно Блейз го изненада. Беше присъствала на коледното парти в службата, на което никога не се забавляваше, и бе получила безброй покани за приеми, но каза, че не искала да отиде. Не желаеше да е на показ, а знаеше, че много хора я канят точно с тази цел — да могат да твърдят, че я познават, и да се похвалят с нея. Тя обичаше да гостува само на близките си приятели, а такива нямаше много. Партито в телевизията всяка година беше задължение и нямаше начин да заведе Саймън със себе си.

Но след вечеря, когато Салима пееше с Лусиана, Блейз плъзна по масата една покана. Беше в червено и златисто, на бланка от „Тифани“, и Саймън веднага позна името на домакина. Адам Ланкастър беше известен писател, когото Блейз бе интервюирала тази година. Беше написал безброй бестселъри и дълъг списък със сценарии за филми. Даваше прием на следващия ден в дома си, който се намираше на пет пресечки от този на Блейз.

— Той току-що се ожени и съпругата му е на твоята възраст. Мисля, че той е на шейсет и няколко, но се движи с млади хора и познава всички по света. Реших, че може да е забавно за теб.

Саймън кимна. Беше сигурен, че ще е интересно, и се радваше за Блейз.

— Убеден съм, че ще се забавляваш — каза той, а тя му се усмихна, осъзнавайки, че не я е разбрал.

— Не само аз. Ние с теб. Бих искала да заведа и теб. Ще дойдеш ли?

— Като твой кавалер? — Саймън се смая.

— Да. Кавалер. Придружител. Приятел.

Евентуално и партньор или любовник, но засега излизането заедно беше достатъчно добро начало. Тя никога не го беше водила по светски сбирки, а копнееше да го направи. Искаше той да знае, че не възнамерява да го държи в тайна завинаги. В даден момент трябваше да могат да излизат заедно и да водят светски живот. Тя нямаше представа как ще реагират хората, нито какво ще си помислят и какво ще кажат за нея. Но изпитваше силно желание да опита. Беше любопитна дали ще се чувстват удобно навън, в света. Саймън кимна нервно, но изглеждаше трогнат, когато го покани.

— Сигурна ли си? Не се ли срамуваш да те видят с мен?

— Да не си луд? Ти си десет пъти повече мъж, отколкото всички там. С изключение може би на домакина, който е нещо като гений. Но ти си много по-умен, хубав, забавен и свестен от всеки друг.

— Защо отиваме тогава? — пошегува се той.

— Искам да се похваля с теб — отвърна тя с усмивка, и му напомни да не казва на Салима.

Лусиана щеше да я води на концерт, така че нямаше да си е у дома. Саймън се усмихваше щастливо, когато излезе от стаята. Чувстваше се поласкан, че Блейз иска да излезе с него, а и приемът сигурно щеше да е забавен и интересен.

На следващата вечер Блейз се издокара, след като Салима излезе с Лусиана. Облече къса, секси червена рокля и черно палто. Саймън беше с тъмносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Приличаше на банкер или адвокат и тя знаеше, че ще изглежда на мястото си на приема. Гордееше се, че излиза с него. Тъли ги чакаше пред сградата, за да ги закара, макар да беше съвсем наблизо. Не изглеждаше изненадан, когато видя Саймън с нея. Беше ужасно студено и по земята имаше лед. Тя не искаше да върви пет пресечки на високи токчета и да пристигне с разрошена от вятъра коса и зачервен нос.

Партито се вихреше с пълна сила, когато пристигнаха във впечатляващата къща с високи тавани, натъпкана с модерно изкуство. Забелязаха три картини на Пикасо и Леже. Саймън изглеждаше съвсем спокоен. Тя го запозна с новата съпруга на домакина — красива млада жена. Оказа се, че двамата със Саймън са учили заедно в Харвард, макар че тя бе две години по-млада от него. Не се познаваха, но се бяха виждали и имаха общи приятели. Саймън проведе дълъг разговор с нея, а после се прехвърли на известен фотограф, с когото винаги бе искал да се запознае. Блейз си бъбреше с редактора на „Вог“.

Гостите бяха оживена, разнообразна група — като че ли всички известни хора в Ню Йорк бяха там. Блейз спря да поговори с домакина и го запозна със Саймън. Винаги, когато към тях се приближаваха нейни познати, тя го представяше като „моя приятел, Саймън Уорд“. Никой не попита дали Саймън й е гадже, най-добрият й приятел, син или племенник, дали спи с него, или пък той е гей. А и никой не се шокира от факта, че са заедно. Тя изглеждаше много красива с червената си рокля, а Саймън бе изключително елегантен с костюма си. Той си говори дълго с домакина и двамата с Блейз прекараха чудесно. Беше забавно да си в света на възрастните, особено с хората, до които Блейз имаше достъп. Когато го питаха какво работи, той отговаряше, че е учител дефектолог. Никой не реагира презрително или небрежно; само няколко души го попитаха какво е дефектология и той обясни, че работи със слепи деца в едно училище в Масачузетс, но в момента е в отпуск в Ню Йорк. Никой не знаеше, че той работи при Блейз, и тя не го сподели. Остана доволна от реакцията на хората. Всички бяха дружелюбно настроени и никой не се интересуваше от разликата във възрастта им. Гостите бяха изискани.

Блейз искаше да докаже и на двама им, че могат да водят съвместен живот в истинския свят. А най-вече искаше да опита заради самата себе си. И двамата останаха доволни от резултата, когато благодариха на домакина и най-после се прибраха у дома. Саймън искаше да излязат за вечеря, но трябваше да се приберат, за да се погрижат за Салима, когато Лусиана я остави у дома.

— Охо, това беше страхотно — възкликна Саймън по пътя към къщи.

Блейз се усмихваше щастливо, когато влязоха в сградата. Купонът мина по-добре, отколкото се надяваше. Страшно й беше приятно да излиза със Саймън.

— Да, чудесно беше — засмя се тя в асансьора, а Саймън я целуна нетърпеливо.

Цяла вечер бе копнял за нея, а трябваше да изчакат Салима да си легне.

— Никой не изглеждаше шокиран или дори заинтересуван от това, че сме заедно. Страхувах се, че хората може да се вторачат в нас — призна тя, — или да направят някакви груби забележки.

Тя изпитваше силно облекчение, а и беше много приятно.

— Единственият човек, който прави груби забележки, е майка ми — каза Саймън, когато тръгнаха по коридора към апартамента.

— Тя ще побеснее, когато научи за нас — загрижено каза Блейз.

Саймън обаче изглеждаше съвсем спокоен. Съблече си палтото и го остави на един стол.

— Какво ще правиш? — попита го Блейз.

— За майка ми ли питаш? Не й обръщай внимание. Цял живот ми натяква, че няма буржоазни разбирания и е истински бохем, а баща ми не спазва ничии правила. Нямат право да се правят на традиционалисти. Изгубили са това право много отдавна, още когато са се оженили; още оттогава са възмутителни и смахнати. А това, което правим ние, не е скандално.

Преоблякоха се и си говореха в кухнята, когато Салима се върна след половин час, развълнувана от концерта. Нямаше представа, че Блейз е гримирана; и двамата бяха с джинси.

— Здрасти, Саймън — каза тя безгрижно. — Мамо, ухаеш великолепно — добави, без въобще да й дойде наум, че двамата са излизали заедно. — Ходи ли някъде?

Ако не беше лишена от зрение, веднага щеше да прочете всичко в очите на майка си.

— Ходих на прием в дома на Адам Ланкастър. Приятно коледно парти, на няколко пресечки оттук. Той има великолепна къща и впечатляващи произведения на изкуството.

Поговориха си за концерта няколко минути, а после Салима се прибра в стаята си. Блейз отиде да си довърши работата, а Саймън каза, че трябва да отговори на имейлите си.

След няколко часа той отиде в спалнята на Блейз. Сгушиха се един в друг и отново заговориха за приема. Блейз го погледна щастливо.

— Забавлявам се с теб, Саймън. Повече, отколкото с всеки друг.

— Мисля, че това е целта — усмихна й се той. — И аз се забавлявам с теб. Благодаря ти, че ме заведе на приема. Чувствах се страшно специален, че съм там с теб.

Той бе искрено трогнат, че тя го включи в подобна интересна група.

— Копнеех да те заведа — призна тя и загаси лампата.

— И аз се почувствах специална. Чудесно е да излизам с теб. И никой не се изненада, че сме заедно.

— Защо пък да се изненадват? — попита той, но тя не отговори.

И двамата знаеха. Петнайсетте години разлика, които толкова тревожеха майка му. Но никой на приема на Адам Ланкастър не й бе обърнал внимание. Домакинът им бе двайсет години по-възрастен от Блейз, а съпругата му — дори по-млада от Саймън. Веднъж преди време Блейз излезе на вечеря с Адам и усети, че той я смята за прекалено стара за себе си. Обичаше много по-млади жени. А сега нещата се обърнаха. Блейз все още се изненадваше и изпитваше силна благодарност, че Саймън не се притеснява.

Той заспа преди нея и тя се вгледа в него на лунната светлина. Зачуди се дали един ден щеше да я напусне заради по-млада жена, която може да му роди деца, или пък да се върне при Мегън. Всичко беше възможно, но засега той й принадлежеше. Тя се усмихна щастливо и заспа.