Даниел Стийл
Идеален живот (14)

14

След заминаването на Саймън дните се заточиха бавно и Блейз ги запълваше с работа, както правеше обикновено. Сузи Куентин се беше върнала в Маями и никой друг не се стремеше към мястото й в момента, което й позволяваше да работи на спокойствие. Подготвяше предстоящите си предавания и планираше интервютата си в чужбина. Отложи пътуването до Ливан. Искаше да си остане у дома няколко седмици, за да се увери, че Беки може да се справи със Салима. Нито Блейз, нито дъщеря й имаха възражения срещу Беки, макар Салима да бе споменала, че я намира за скучна. Учителката притежаваше смелостта и характера на мишка, а и започна погрешно.

Сутринта извади дрехите на Салима от гардероба и сложи паста на четката й, в опит да бъде полезна. Салима обаче й каза рязко, че не е дете, а е почти на двайсет години. Аби правеше тези неща за нея и й това й харесваше, но Саймън я въведе в съвсем различен свят и се отнасяше с нея като с възрастен човек. Салима му изпращаше съобщения по няколко пъти дневно и той винаги отговаряше. Тя влизаше дискретно в друга стая, за да изслуша съобщенията му, за да не разстройва майка си. Не му се обаждаше, и, доловила мъката в гласа на майка си, вече не го споменаваше, нито пък сподели за размяната на съобщения.

— Съжалявам за Саймън, мамо — каза тя една неделя, когато Блейз се опитваше да приготви вечеря.

Печеше пиле и изпробваше една от рецептите на Саймън за ризото. Изгори пилето, а оризът се превърна в цимент.

— Няма проблеми, добре съм — увери тя Салима и се опита да повярва в собствените си думи.

Налагаше й се да превъзмогне мъката си. Саймън нямаше да се върне, а тя трябваше да се грижи за Салима и за работата си. Не можеше да си позволи лукса да рухне заради мъж, колкото и да го обичаше. Беше си научила урока още с Андрю. А той, сякаш притежаваше радар, й звънна в деня след заминаването на Саймън. Блейз не прие обаждането му. За първи път бе сигурна, че никога вече няма да му отговаря. Нямаше желание да говори с него. Най-после бе излекувана. Любовта към Саймън я освободи, въпреки тъжния си край.

— Предполагам, че трябва да изкарам един курс в „Кордон Бльо“ — каза Блейз, след като изхвърли изгореното пиле и поръча суши.

Вонята в кухнята беше ужасна.

Беки предложи да готви за Салима, но кулинарните й умения ни най-малко не надхвърляха тези на работодателката й. Блейз си помисли, че бяха изгубили страшно много със заминаването на Саймън. Смехът в дома им. Вълнението на Салима от скитанията им. Великолепните вечери. Човек, с когото да си говори нощем. Човек, който я обичаше. Сега тя остана само с безмълвните вечери, прекалено много работа и без никого, който да я попита как се чувства. Единственото, което подобряваше атмосферата, бе пеенето на Салима и уроците й с Лусиана всяка вечер.

Когато дойде денят на Свети Валентин, Саймън отсъстваше вече от три седмици, които се струваха на Блейз като цяла година. Салима започваше да се приспособява към Беки, която се трудеше усърдно. Следобед двете бяха приготвили кексчета във формата на сърца. Салима искаше да ги връчи на майка си, за да я поразвесели. Знаеше колко е тъжна, макар да не говореха по въпроса и да не споменаваха името на Саймън. А когато Беки случайно подхвърляше нещо за него, Блейз замълчаваше и сменяше темата, или излизаше от стаята. Тя беше купила за Салима специална торта за Свети Валентин, направена с изкуствени подсладители. Беше огромно шоколадово сърце с розова глазура. Рядко угощение за Салима. Но с грижливо планиране, тя можеше да си позволи да хапне нещо подобно от време на време. Салима пък й подари лалета.

Лусиана се присъедини към тях в опитването на тортата след урока и загрижено попита Салима дали майка й се чувства добре. Блейз беше толкова потисната, че изглеждаше болна. Марк също се разтревожи и се опита да я накара да отиде на лекар, но тя отказа.

— Нямам нужда от лекар — възрази решително. — Просто съм в лошо настроение. А никой не е умрял от това.

— Изглеждаш прекалено тъжна — отбеляза той. — Започваш да позеленяваш. Имаш нужда или от ваканция, или от посещение при доктора, за да се увериш, че си добре. Или пък от ново гадже.

— Стига ми пътуването до Мароко, за да интервюирам крал Мохамед VI. Дотогава остават само две седмици.

Това бе първата й командировка, откакто Саймън ги напусна. Блейз вече се доверяваше напълно на Беки, която бе отлично образована и много съвестна с помпата на Салима.

Тя щеше да интервюира краля и да направи специално предаване за колекцията му от лъскави автомобили. Той притежаваше безценни „Астън Мартин“-и, които изпращаше в Англия за поддръжка и поправка. Имаше и прекрасна съпруга, която Блейз също щеше да интервюира.

Но седмица преди заминаването тя се разболя от грип; струваше й се, че ще умре. Не отиде на работа два дни, което не бе присъщо за нея, а когато се върна в телевизията, Марк я скастри решително.

— Да говорим като зрели хора. Не ми пука дали твърдиш, че си добре. Имаш вид на току-що ексхумирана. Никога не отсъстваш от работа, а те нямаше два дни. Според мен не си яла от три седмици. Честно казано, Блейз, изглеждаш кошмарно. Ако отслабнеш още малко, направо ще се изпариш. И виждам, че не се чувстваш добре. Как мислиш да отидеш до Мароко и обратно? Харесвам си работата, а ако се тръшнеш и умреш в Рабат, ще я загубя.

Тя се усмихна на думите му. Не си призна, но наистина се чувстваше ужасно. Стомахът й бе непрестанно разстроен и не бе вечеряла, откакто Саймън замина. Беше прекалено изтощена, когато се прибираше от работа, и направо си лягаше.

— Съжалявам, че Саймън замина и нещата се объркаха — каза Марк. Беше му мъчно, че Блейз отново е сама.

— Просто съм потисната — отвърна тя небрежно.

— Ами тогава вземай антидепресанти. Няма да успееш да проведеш добро интервю, ако се чувстваш така, а пътуването е прекалено дълго.

Тя и кралят бяха планирали излет в пустинята, за да може той да се похвали с колите си и скоростите, които достигат. Но само като се замисли за жегата, Блейз усети, че й прилошава.

Тя знаеше, че трябва да продължи живота си. Обичаше Саймън лудо, а светът й бе празен без него. Приличаше й на пустиня. Опитваше да се прави на равнодушна и спокойна пред Салима, но не успяваше. Чувстваше се изтощена и когато се прибереше у дома, искаше само да спи, което бе признак на депресия. Всички симптоми бяха налице и не бе нужен лекар, за да се разбере защо. Блейз тъгуваше за Саймън, но упорито настояваше и пред Марк, и пред себе си, че ще превъзмогне мъката си. Нямаше избор. Саймън принадлежеше на друга. И тя просто трябваше да се примири. Но се тревожеше за пътуването си до Мароко. Не знаеше как щеше да се справи, тъй като грипът още я тормозеше. Може би трябваше да вземе витамини. Не мислеше, че има нужда от антидепресанти, а само от време. Беше преживяла същото с Андрю. Но този път я болеше повече, защото сега загуби свестен и чудесен човек, а не проклет лъжец.

Във вторник следобед тя най-после се замъкна на лекар. Пътуваше за Мароко през уикенда.

Лекарят й напомни, че не я е виждал цяла година, което според него бе добър знак.

— Как си?

Докторът беше симпатичен мъж на около петдесет години, на когото Блейз се обаждаше рядко, най-вече за прегледи за застрахователната компания, когато подновяваха договора й на всеки няколко години.

— Добре — лаконично отговори тя.

Не смяташе да му признава, че страда от разбито сърце, а само да му обясни, че работи прекалено много и е изморена.

— Има ли нещо, за което да трябва да знам? — попита той.

— Изтощена съм — отговори тя. — И през последния месец не мога да се отърва от грипа. Потеглям за Мароко този уикенд и реших, че няма да е зле да ме прегледаш, преди да тръгна.

Лекарят си помисли, че Блейз няма да дойде на преглед, освен ако не се чувства кошмарно. Той й каза, че в момента върлува сериозен грип и можело да се е заразила по време на пътуване. Блейз му обясни, че е ходила в Близкия Изток няколко пъти напоследък, но винаги внимава какво яде и пие само бутилирана вода. Но си призна, че стомахът й е разбъркан.

— Отслабнала ли си?

— Вероятно съм свалила едно-две кила.

Всъщност бяха поне пет, но тя не го призна. Знаеше защо е отслабнала. Просто не ядеше. Нямаше апетит, откакто Саймън замина.

Лекарят провери кръвното й, което беше ниско, но не опасно ниско.

— Това може да е в резултат на грипа — предположи той. — Нямаш нужда от лекарства. Ще направим тестове и за анемия. Ако имаш анемия, нищо чудно, че се чувстваш толкова зле. Има ли нещо друго?

— Не се сещам за нищо.

Само за Саймън, помисли си тя, но не го каза. Чувстваше се много зле, тъй като знаеше, че сега той е с Мегън и вероятно е много щастлив, а тя тъгуваше по него и слабееше. И непрестанно си нареждаше да се стегне.

— Активна ли си сексуално? — попита докторът, минавайки през стандартния списък с въпроси.

— В момента не. Но бях.

— Докога?

— Допреди месец. Връзката ми приключи преди няколко седмици — обясни тя, но не сподели, че сърцето й е разбито.

— Възможно ли е да си бременна?

— Надали, на моята възраст. Мисля, че съм прекалено стара, за да забременея без медицинска помощ.

Лекарят кимна. Това беше вярно. Но дори на нейната възраст се случваше. Не беше чак толкова стара. Възможно бе да забременее на четирийсет и седем, макар и да не бе твърде вероятно.

— Вземахме мерки — добави тя.

Не бяха взели мерки само първия път, но това бе единственият им пропуск, а после внимаваха.

Саймън настояваше заради нея, въпреки че тя не се тревожеше.

— Презервативи ли? — попита лекарят, и тя кимна. — Не вземаш ли противозачатъчни?

Тя поклати глава отрицателно. Знаеше, че и с хапчетата стават инциденти, но никога не бе допускала тази грешка в живота си, с изключение на Салима. Винаги се отнасяше отговорно и внимаваше, а и Саймън също, макар тя да не вярваше, че може да забременее. Просто не бяха рискували.

— Не мисля, че това е причината — заяви тя решително.

— Вероятно не, но няма да навреди, ако проверим. Ще направим всички възможни тестове. Естрогенът ти може да е спаднал и да навлизаш в менопауза.

Това звучеше още по-потискащо. Блейз обясни, че цикълът й е редовен по принцип, което си беше истина. Имаше проблеми само напоследък, заради шока от заминаването на Саймън, депресията и грипа.

— Мисля, че имам анемия или просто съм изтощена.

— Изглеждаш добре — увери я той, след като я прегледа. — Утре ще получа резултатите от кръвните проби. Обади ми се.

Тя напусна кабинета му след няколко минути и се прибра у дома. Но вечерта отново се почувства зле и си легна рано. Салима дойде да я види след вечеря.

— Съжалявам, че съм толкова досадна в момента. Не мога да се отърва от проклетия грип. Как мина вечерята? — попита Блейз безжизнено.

— Добре. Нищо особено. Опитвам се да я науча да прави спагети и суфле като Саймън. Но Беки не е голяма готвачка.

Беше научила много от Саймън и се опитваше да помага на Беки. Салима имаше всичките му рецепти, написани на брайловата азбука, както и готварската книга на същата азбука, която й беше подарил.

— Суфлето е сериозна работа — усмихна се Блейз.

Саймън притежаваше не само рецепти, а и истински талант в кухнята. Побъбриха си още малко, после Салима се прибра в стаята си, за да си поговори с приятелите си във Фейсбук, а Блейз заспа.

Събуди се по график в четири сутринта и отново се почувства ужасно. Започваше да се тревожи и се чудеше какво ли ще й съобщи докторът. Можеше да се окаже прав и тя да се е заразила с някакъв гаден вирус в самолета или в чужбина. Имаше чувството, че умира, или поне че е тежко болна. Започваше да се плаши, че има левкемия или нещо такова.

Но въпреки неприятното си състояние, тя се справи чудесно с предаването за Близкия Изток тази сутрин. А гримьорката й направи комплимент, че изглежда чудесно. Блейз обаче се чувстваше объркана и затъпяла, като стар кон, който се съживява само когато работи.

Следобед бе толкова заета, че забрави да се обади на лекаря. В пет часа, след като си тръгна и последният му пациент, той й звънна.

— Е, мисля, че определихме проблема. Определено имаш анемия. Ще ти предпиша желязо. Мисля, че е възможно и да си пипнала някой вирус по време на пътуванията си. Не можем да направим много по въпроса, тъй като вирусът не реагира на антибиотиците, така че просто ще се наложи да изчакаш. Вероятно ще се почувстваш по-добре след около седмица. Повечето вируси не издържат твърде дълго, а ти каза, че се намираш в това състояние от цял месец.

Да, наистина бе изминало доста време. Блейз се почувства зле още през седмицата, когато Саймън замина, и нещата се влошиха през трите седмици оттогава. Изпита облекчение, когато чу думите на лекаря, че поне не страда от нещо сериозно и фатално. Не можеше да си позволи да се отпусне. Салима разчиташе на нея.

— Благодаря, докторе — каза тя е облекчение.

Беше се тревожила заради тестовете. Но сега поне знаеше причината за състоянието си. Анемия и вирус.

— Има и още нещо — продължи той, а сърцето й се сви.

Ами ако все пак бе нещо ужасно?

— Сериозно ли е?

— Зависи какво е отношението ти към него. Бременна си.

Блейз се вторачи в стената на кабинета си, опитвайки се да проумее чутото.

— Бременна ли съм? — възкликна тя смаяно.

Не можеше да повярва на ушите си.

— Да. Ако се съди по датата на последния ти цикъл, явно си забременяла в началото на януари. Сега си във втория месец. Ако възнамеряваш да махнеш плода, трябва да го направиш през следващия месец.

Докторът изтърси всичко това съвсем спокойно, но Блейз се почувства, сякаш са й изкарали въздуха. Какво, по дяволите, щеше да прави?

— Трябва да си запишеш час при гинеколожката си скоро. Тя ще иска ранна сонограма, макар да нямаш проблеми.

Блейз внезапно осъзна, че мензисът й не бе дошъл през януари, което трябваше да стане малко след заминаването на Саймън. Но бе смятала, че се е случило, защото не ядеше и беше в депресия. Бе пропуснала и следващия си цикъл, но не му бе обърнала внимание.

— Когато отидеш при гинеколожката, ще можеш да чуеш пулса на плода, ако искаш.

Мили боже! Блейз едва не повърна. Нищо чудно, че стомахът й бе така разбъркан. Тя изпадна в паника. Благодари лаконично на доктора, затвори, грабна чантата и палтото си и се канеше да излезе от кабинета, когато Марк вдигна глава от бюрото си.

— Какво каза докторът?

Не беше имал време да я попита от предишния ден и изглеждаше загрижен.

— Имам анемия и съм пипнала някакъв вирус по време на пътуване.

По никакъв начин не можеше да му каже, че е бременна във втория месец. Не възнамеряваше да роди друго дете, особено сега, след като Саймън се върна при Мегън. Немислимо беше. Мълчанието му потвърждаваше, че си живее щастливо с нея. А Блейз не бе искала бебе дори когато бяха още заедно.

— Е, поне знаеш какъв е проблемът. Между другото, лекарят ти изпрати рецепта по факса. Ще я изпълня утре.

— Благодаря — каза тя и изхвърча навън.

Искаше да избяга от всички, но къде можеше да отиде? За нейно облекчение, в апартамента нямаше никого, когато се прибра. Беше забравила, че Салима щеше да ходи на концерт — Моцарт в „Карнеги Хол“, заедно с Лусиана и Беки. Салима искаше да запознае новата си помощничка с всички културни събития, за които тя не знаеше нищо. Беки започваше да свиква с Ню Йорк, и макар да не беше Саймън, Салима я харесваше. Беше честна, почтена и мила, искаше да се учи и работеше усилено. Блейз бе съгласна с дъщеря си.

Тя влезе в стаята си и се загледа през прозореца към Сентрал Парк. Земята беше покрита със сняг. Блейз се опита да изчисли кога точно трябва да се роди бебето й. Май беше първи октомври. Но не искаше да му определя рожден ден, тъй като не желаеше самото бебе. Зачуди се дали да съобщи на Саймън, но това й се стори нередно. Беше сигурна, че е с Мегън. Мълчанието му, откакто замина, го потвърждаваше. А и тя бе твърдо решена да го освободи и да не се залепя за него. Дори да реши да роди детето му, не искаше да го използва като примамка, за да си върне бащата. Той трябваше да е с жена на своята възраст. Но пък това беше истинско бедствие за Блейз. Само това й липсваше, да стане самотна майка на нейната възраст. Беше й достатъчно трудно с Хари, който вечно отсъстваше и бе ужасен баща. Той изгуби интерес към дъщеря си, когато Салима се разболя. Преди това се държеше чудесно с нея, когато се прибираше у дома, което не се случваше често. А и Блейз пътуваше не по-малко от него; сега дори още повече. Нямаше място за бебе в живота си. А и какво щеше да си помисли Салима? Или пък хората в телевизията? Хиляди мисли препускаха лудо през ума й, докато лежеше и плачеше. После се утеши, че няма от какво да се страхува. Щеше да направи аборт и никой никога нямаше да научи. Ами Саймън? Нямаше ли право да знае? Мозъкът й работеше на пълни обороти, но не й помагаше да вземе категорично решение. Накрая тя се изтощи от сълзите и възбудата и заспа.