Джоджо Мойс
Един + един (5)

Четвърта глава
Джес

Танзи не беше като останалите деца. Още на една годинка подреждаше кубчетата си в редички или правеше от тях различни форми, а после ги разместваше, за да получи нови. На две години вече бе обсебена от числата. Преди още да започне училище, бе изчела всички възможни учебници по математика за втори, трети, четвърти и пети клас, които успя да намери в местната книжарница. Обясняваше на Джес, че умножението е „просто друг начин да събираш“. На шест години можеше да обясни какво значи „теселация“^[1].

На Марти това не му харесваше. Караше го да се чувства неловко. Както и всичко останало, което излизаше извън рамките на „нормалното“. Танзи просто обичаше да седи и да търси решение на задачи, които за двамата й родители бяха като китайски йероглифи. Майката на Марти, в редките случаи, когато идваше да ги види, наричаше Танзи дете чудо. Но го казваше така, сякаш не е много хубаво.

— Е, какво смяташ да направиш?

— Точно сега не мога да предприема нищо.

— Няма ли да е странно да учи в частно училище?

— Не знам. Може би. Но това ще бъде наш проблем. Не неин.

— Ами ако се отчужди от теб? Ако й хареса да е като ония богаташчета и започне да се срамува от произхода си? Само питам, Джес. Мисля, че може да сбъркаш, ако я изпратиш там. Може да ви обърне гръб.

Джес погледна с присвити очи Натали, която шофираше.

— На кое да обърне гръб? На скапания късмет ли?

Откакто Джес сподели с Натали за посещението в „Сейнт Анс“, се беше случило нещо странно: приятелката й сякаш го прие много навътре. По цяла сутрин не спираше да говори колко са доволни децата й в местното училище и колко се радва, че са като всички, как не е добре за едно дете да е различно…

Междувременно Танзи бе по-въодушевена от всякога. Успехът й бе 100 процента по математика и 99 процента по невербална комуникация. Дори се ядоса малко, че не й е достигнал един процент. Когато позвъни, за да й съобщи резултатите, господин Цвангараи каза, че може да се намерят още източници на финансиране. Но не спря да повтаря, че това са подробности. Джес неволно си помисли, че хора, за които парите са подробности, никога не са усещали липсата им.

— Освен това ще трябва да носи префърцунена униформа — промърмори Натали, когато спряха пред Бийчфронт.

— Няма да носи! — подразни се Джес.

— Тогава ще й се подиграват, че не е като останалите.

— Няма да носи никаква униформа, защото не може да учи там, по дяволите! Не мога да събера парите, Натали!

Джес слезе от колата, захлопна вратата и тръгна бързо напред, за да не чува повече приказките на приятелката си.

 

 

Само местните наричаха Бийчфронт „курортно селище“; предприемачите го бяха кръстили „почивен комплекс“. Все пак не беше от типа на „Сий Брайт“ на върха на хълма, където бяха струпани хаотично каравани и сезонни палатки, брулени от вятъра. Това бяха безупречно подредени и архитектурно оформени жилищни пространства, разположени сред добре поддържани алеи. Имаше спортен клуб, спа център, тенис кортове, огромен плувен комплекс, няколко ужасно скъпи бутика и малък магазин за хранителни стоки, за да не се налага обитателите да ходят в доста по-неугледните покрайнини на градчето.

Вторниците, четвъртъците и петъците „Бенсън и Томас“ чистеха два отдавани под наем тристайни апартамента, които гледаха към клуба, после се местеха към по-новите имоти: шест вили с модернистични стъклени фасади, разположени върху варовиковите скали над морето.

Господин Никълс държеше на алеята пред вилата си блестящо от чистота ауди, което никога не го бяха виждали да кара. Сестра му дойде веднъж с две малки деца и съпруг с мрачна физиономия, а след тях мястото остана безупречно чисто. Самият господин Никълс идваше рядко и никога — вече година, откакто те чистеха — не беше използвал кухнята или пералното помещение. Джес изкарваше по някоя лира отгоре от хавлиените му кърпи и чаршафите — переше ги и ги гладеше всяка седмица за гости, които така и не се появяваха.

Вилата бе огромна; застланите й с теракота подове ехтяха, в просторните стаи имаше килими от морска трева, а до стените бе разположена скъпа аудио система. Стъклената фасада гледаше към широката синя дъга на хоризонта. Но по стените нямаше фотографии и липсваха следи от някакъв истински живот. Натали винаги казваше, че когато господин Никълс пристига тук, сякаш живее на палатка. Личеше, че понякога при него идваха и жени: веднъж Натали бе намерила червило в банята, а миналата година бяха открили чифт изящни дантелени гащички под леглото и сутиен… Но нямаше почти нищо друго, което да им подскаже що за човек е.

— Той е тук — промърмори Натали.

Докато затваряха входната врата, в коридора се разнесе мъжки глас, силен и сърдит. Натали направи гримаса и се провикна:

— Ние сме чистачките…

Мъжът не отговори.

Спорът по телефона продължи през цялото време, докато двете чистеха кухнята. Господин Никълс бе използвал една чаша за кафе, а в кофата за смет имаше две празни опаковки от готова храна. В ъгъла край хладилника видяха счупено стъкло, малки зелени късчета, сякаш някой беше събрал по-големите парчета, но не си бе направил труда да почисти дребните. А стената беше залята с вино. Двете с Натали работеха мълчаливо, говореха шепнешком и се преструваха, че не го чуват.

Джес се премести в трапезарията, обра с мека кърпа праха от рамките на картините, като наклони съвсем леко едната, за да се види, че са били почиствани. Отвън на терасата имаше празна бутилка от „Джак Даниълс“ и стъклена чаша. Тя ги взе и ги внесе вътре. Помисли си за Ники, който вчера се бе върнал от училище с порязано ухо, а коленете на панталоните му бяха покрити с кал. Отхвърлил бе всякакъв опит да поговорят за това. Сега предпочиташе да живее с хората от другата страна на екрана: момчета, които Джес не познаваше и не би могла, същества, които той наричаше СК8, Робобой и Терм-и-натор и които се гърмяха и изкормваха взаимно за развлечение. Но можеше ли да го вини, след като и реалният му живот приличаше на истинска военна зона…

Откакто бяха отишли на интервю в училището, Джес лежеше будна, постоянно правеше изчисления, събираше и изваждаше по начин, който сигурно би разсмял Танзи. Наум продаваше вещите си, съставяше списъци с всички възможни познати, от които би могла да вземе заем. За жалост, единствените хора, достатъчно богати да й предложат пари, бяха „акулите“, обикалящи квартала със своите коварни четирицифрени лихви. Джес бе виждала свои съседи да се обръщат за помощ към тези любезни представители, които, щом постигнеха целта си, тутакси преставаха да им правят мили очи. И отново и отново се връщаше към думите на Марти. Наистина ли „Макартърс“ беше толкова лошо място? Някои деца се чувстваха добре там. Нямаше причина Танзи да не е едно от тях, ако избягва хулиганите в училището.

Суровата истина се възправяше пред очите й като непреодолима стена: Джес трябваше да признае пред дъщеря си, че не може да събере пари. Джес Томас, жената, която винаги намираше изход от положението, която цял живот бе повтаряла на децата си, че Всичко Ще Се Оправи, сега знаеше, че това няма да се случи.

Задърпа прахосмукачката по коридора, като потръпна от болка, когато тя се удари в пищяла й. Сетне почука на вратата, за да попита дали господин Никълс иска да почистят офиса му. Никой не отговори и когато тя почука отново, той внезапно извика: „Да, наясно съм с това, Сидни. Постоянно ми го повтаряш, но то не означава, че…“.

Беше твърде късно: тя вече бе отворила вратата наполовина. Взе да се извинява, но мъжът едва я удостои с поглед и махна с длан да я прогони, сякаш тя беше някакъв уличен пес, а после затръшна вратата в лицето й. Звукът отекна в цялата къща.

Джес застина шокирана, кожата й настръхна от възмущение.

— Казах ти — промърмори Натали, когато няколко минути по-късно тя жулеше яростно банята за гости. — В тези частни училища не ги учат на маниери.

 

 

Четирийсет минути по-късно Джес събра искрящо белите хавлиени кърпи и чаршафи на господин Никълс и ги натъпка в платнената си торба с по-голяма сила, отколкото бе необходимо. Слезе на долния етаж и остави торбата до щайгата с почистващите препарати в коридора. Натали лъскаше дръжките на вратите. Това й беше нещо като мания. Не можеше да понася да има отпечатъци от пръсти по тях, както и върху кранчетата за вода.

— Господин Никълс, ние си тръгваме.

Той стоеше в кухнята и просто гледаше втренчено през прозореца към морето, с ръка върху темето, сякаш бе забравил, че е там. Имаше тъмна коса и носеше от ония очила, които уж са модерни, но всъщност те карат да изглеждаш като имитатор на Уди Алън. Имаше стройно, атлетично тяло, ала носеше костюма си като дванайсетгодишен, който отива насила на църковна служба.

— Господин Никълс…

Той поклати леко глава, въздъхна и дойде в коридора.

— Хубаво — промърмори разсеяно. Не откъсваше поглед от дисплея на мобилния си телефон. — Благодаря.

Те не си тръгваха.

— Ами… Бихме искали да ни платите — обясни Джес.

Натали бе свършила с лъскането и сгъваше и разгъваше парцала. Мразеше разговорите за пари.

— Мислех, че са ви платили от управата на комплекса.

— Не са ни плащали от три седмици. И в офиса вечно няма никого. Ако искате пак да работим за вас, трябва да си получим парите веднага.

Той зарови в джобовете си, извади портфейл.

— Така. Какво ви дължа?

— Три седмици чистене. Плюс прането.

Той вдигна вежди.

— Миналата седмица оставихме съобщение на телефона ви.

Господин Никълс поклати глава, сякаш се изненадваше, че очакват да помни такива неща.

— Колко прави това?

— Общо сто трийсет и пет.

Той преброи банкнотите.

— Нямам толкова. Вижте, ще ви дам шейсет и ще накарам управата да ви изпрати чек за останалите. Става ли?

В друг случай Джес щеше да каже „да“. И да остави нещата така. Все пак той едва ли щеше да ги излъже. Но внезапно изпита неприязън към богатите, които никога не плащаха навреме, които приемаха, че понеже седемдесет и пет лири са нищо за тях, са нищо и за нея. Писнало й беше от клиенти, които я смятат за нищожество и могат да захлопват безпардонно вратата в лицето й.

— Не — каза твърдо, а гласът й прозвуча странно отчетливо. — Парите ми трябват сега, ако може.

Той я погледна в очите за пръв път. Зад нея Натали бършеше притеснено една овална дръжка.

— Имам сметки за плащане. Онези, дето ми ги изпращат, няма да ме чакат вечно.

Мъжът свали очилата си и я изгледа намръщено, сякаш бе голяма досадница. Това още повече засили неприязънта й.

— Трябва да погледна горе — каза той и изчезна.

Двете останаха да чакат в неловко мълчание, докато слушаха демонстративното захлопване на чекмеджета, тракането на закачалки в гардероба. Най-сетне господин Никълс се появи с шепа банкноти.

Отброи няколко, без да погледне към Джес, и й ги подаде. Тя понечи да каже нещо: за това, че няма нужда той да се държи като задник, че животът ще е по-лесен, ако хората се отнасят един към друг с уважение… Нещо, което без съмнение би накарало Натали да изтърка половината дръжка от неудобство. Тъкмо понечи да заговори, когато телефонът му иззвъня. Без да каже дума, господин Никълс се извърна и пое по коридора…

 

 

— Какво е това в кошницата на Норман?

— Нищо.

Джес вадеше покупките и измъкваше нещата от торбите, без да изпуска от очи часовника. Предстоеше й тричасова смяна в „Перата“ и имаше малко повече от трийсетина минути, за да приготви вечеря и да се преоблече. Пъхна две консерви в дъното на шкафа, скривайки ги зад пакетите със зърнена закуска. Не й се гледаше бодрия надпис „промоция“ на супермаркета.

Ники се наведе, издърпа парчето плат от кошницата и кучето неохотно се изправи на крака.

— Бяла хавлиена кърпа. Джес, тази е от скъпите. Цялата е в космите на Норман. И е олигавена. — Той я държеше с два пръста.

— После ще я изпера. — Тя не го погледна.

— Да не е на татко?

— Не, не е на татко ти.

— Не разбирам…

— Реших малко да му отпусна края, ясно? Би ли сложил това във фризера?

Той се затътри към кухненските шкафове.

— Шона Брайънт се подиграваше на Танзи на автобусната спирка. Заради дрехите й.

— Какво им има на дрехите й? — Джес се извърна към Ники с консерва домати в ръка.

— Защото си ги шила ти. Слагаш им много пайети.

— Танзи обича лъскави неща. Тя откъде знае, че съм ги шила аз?

— Попитала Танзи и тя веднага й казала. Знаеш я каква е.

Ники взе пакет корнфлейкс от Джес и го остави на рафта.

— Шона Брайънт е онази, дето ни се смее, че имаме толкова много книги вкъщи.

— Е, Шона Брайънт е идиотка.

Ники се наведе да погали Норман.

— Забравих да ти кажа, че получихме напомняне да платим тока.

Джес изпусна лека въздишка.

— Колко?

Той отиде до купчинката сметки върху скрина и ги прерови.

— Общо двеста и няколко.

Тя извади пакет зърнена закуска.

— Ще ги платя.

Ники отвори вратата на хладилника.

— Трябва да продадеш колата.

— Не мога. Това е единственият капитал на баща ти. — Понякога Джес не можеше да обясни защо продължава да защитава съпруга си. — Той ще реши какво да прави с нея. Нека първо да си стъпи на краката. Хайде, качвай се горе. Идват ми гости.

Тя видя, че жената върви към тяхната къща.

— Ще пазаруваме от Айлийн Трент, така ли? — Ники гледаше как амбулантната търговка отваря портичката и внимателно я затваря след себе си.

Джес не можа да скрие червенината, избила по бузите й.

— Само този път.

Той се вторачи в нея.

— Нали каза, че нямаме пари?

— Виж, просто искам да зарадвам с нещо Танзи, когато й кажа, че няма как да я запиша в училището. — Джес бе взела това решение на път към къщи. Цялата идея беше абсурдна. И сега едва се задържаха на повърхността, нямаше смисъл дори да се опитва да мисли за подобно нещо.

Ники не сваляше очи от нея.

— Но Айлийн Трент? Ти беше споменала…

— А ти току-що ми каза, че на Танзи й се подиграват заради дрехите. Понякога, Ники… — Джес вдигна безпомощно ръце във въздуха — понякога резултатът оправдава средствата.

Погледът на Ники се задържа върху нея по-дълго, отколкото й бе приятно. След това доведеният й син се качи в стаята си.

 

 

— Нося чудесни неща за умната млада дама. Знаеш колко си падат всички по дизайнерските марки. Взех и неща с пайети, знам, че твоята Танзи ги обича.

„Професионалният“ глас на Айлийн бе официален, с прекалено отчетлива дикция. Беше малко странно, че идва от жена, която редовно изхвърляха от кръчмата „Кингс Армс“. Амбулантната търговка се настани по турски на пода, бръкна в черната си платнена чанта, извади няколко дрехи и ги подреди внимателно на килима.

— Това е потник „Холистър“. Момичетата много си падат по тази марка. В магазините е страшно скъп. Имам още дизайнерски неща в другата чанта, ако решиш да ги видиш. О, и две бучки захар, ако правиш чай.

Айлийн всяка седмица обикаляше квартала и Джес винаги я бе отпращала с твърдото „благодаря, но нямам нужда“. Всички знаеха защо Айлийн предлага такива ниски цени на стоката си.

Но това беше преди.

Търговката извади потниците, единият беше с лъскави ивици, другият — в меко розово. Джес вече си представяше Танзи в тях.

— Колко струват?

— Десет за потника, пет за тениската и двайсет за маратонките. Виждаш, че на етикета пише осемдесет и пет. Това е голяма отстъпка.

— Не мога да ти дам толкова.

— Е, понеже си нова клиентка, ще получиш бонус.

Айлийн отвори тефтера си и се взря в цифрите.

— Ако вземеш и трите неща, ще ти дам едни джинси. Да разбереш, че и аз съм човек. — Тя се усмихна, кожата й бе восъчна. — Трийсет и пет лири и ще я облечеш от главата до петите. Тоя месец давам безплатно и една гривничка. Няма да намериш такива цени в „Т. Дж. Макс“.

Джес се загледа в дрехите, проснати на пода. Искаше й се да види усмивка върху лицето на Танзи. Щеше й се дъщеря й да почувства, че животът може да предложи и хубави неща. Надяваше се момиченцето й да има с какво да се разтуши, когато й съобщи новината.

— Чакай малко.

Прекоси кухнята и извади от бюфета кутията от какао, в която държеше парите за тока. Преброи няколко банкноти и ги изсипа във влажната длан на Айлийн, преди да е имала време да размисли.

— Удоволствие е да се прави бизнес с теб — похвали я жената, докато сгъваше останалите дрехи и ги прибираше внимателно в платнената торба. — Ще идвам пак след две седмици. Ако междувременно искаш нещо, знаеш къде да ме намериш.

— Мисля, че това е всичко, благодаря.

Търговката й хвърли многозначителен поглед: „Всички казват така, миличка“.

 

 

Ники не откъсна очи от компютъра, когато Джес влезе в стаята му.

— Натали ще вземе Танзи след кръжока по математика. Нали не възразяваш да останеш сам?

— Няма проблем.

— И никакво пушене.

— Аха.

— Няма ли да си погледнеш уроците?

— Аха.

Понякога Джес си фантазираше каква майка би могла да бъде, ако не работеше. Щеше да пече кейкове, да се усмихва повече, да наглежда децата, докато си приготвят домашните. Щеше да им изпълнява желанията, вместо винаги да отговаря:

Съжалявам, миличка, но имам да приготвям вечеря.

След като заредя пералнята.

Трябва да вървя, миличка. Ще ми разкажеш всичко, като се върна от кръчмата.

Тя се загледа в Ники, в неразгадаемото му изражение, и я изпълни странно предчувствие.

— Не забравяй да разходиш Норман. И недей да минаваш близо до магазина за алкохол.

— Че за какво ми е?

— И не стой цяла вечер пред компютъра. — Тя го хвана отзад за колана на джинсите. — Да вземеш да ги вдигнеш тия панталони, да не ги вдигна аз, че хубавичко ще ти се впият в задника.

Доведеният й син се извърна, но тя успя да забележи кратката му усмивка. Докато излизаше от стаята, осъзна, че не може да си спомни кога за последен път го е виждала да се усмихва…