Джоджо Мойс
Един + един (33)

Тридесет и втора глава
Ед

— Понякога — отбеляза Джема, поглеждайки към зачервеното пищящо дете, извило гръб на съседната маса — не социалните работници, а барманите са свидетели на най-нехайното отношение към децата. — Тя разбърка енергично кафето си, сякаш за да потисне естествен импулс да каже още нещо.

Майката, чиито навити руси букли се спускаха стилно по гърба, продължи да моли детето да млъкне и да си изпие млякото, ала то не й обърна внимание.

— Защо не отидем в кръчмата? — предложи Ед.

— В единайсет и петнайсет сутринта? Господи, защо не му каже по-строго да спре. Или да го изведе. Нима вече не знаят как да укротят едно дете?

То запищя по-силно. Главата на Ед започна да го боли.

— Хайде да вървим.

— Къде?

— В кръчмата. Там ще е по-тихо.

Тя го изгледа и прекара замислено пръст по брадичката му.

— Ед, колко пи снощи?

Той бе излязъл от полицейския участък умърлушен. След това с неговия адвокат — Ед вече бе забравил името му — се бяха срещнали с Пол Уилкс и още двама консултанти, единият специалист по случаи на търговия с вътрешна информация. Седяха около махагоновата маса и разговаряха професионално, излагайки различни варианти, така че Ед бе наясно какво го очаква занапред. Срещу него бяха: имейлите, свидетелските показания на Диана Луис, телефонните обаждания до брат й, решимостта на властите да се борят с търговията с вътрешна информация, собственият му чек, подписан от него…

Диана се беше заклела: не знаела, че прави нещо нередно. Беше обяснила, че Ед й е натрапил парите и че никога не би приела предложението му, ако е знаела, че е незаконно. Нито пък е щяла да каже на брат си.

В негова полза беше обстоятелството, че очевидно не бе спечелил и стотинка от сделката. Екипът му от адвокати заяви — според Ед малко прекалено оптимистично — че ще наблегнат на неговото невежество, на наивността му, на това, че не е бил достатъчно подготвен за отговорностите на ръководител от такъв мащаб. Щяха да твърдят, че Диана Луис е знаела много добре какво върши. И че кратката им връзка всъщност е доказателство за капана, който са му поставили тя и брат й. Следователите бяха прегледали под лупа сметките му и слава богу, не бяха открили нищо компрометиращо. Той си бе плащал редовно данъците. Нямаше инвестиции. Винаги бе харесвал простите неща.

А и чекът не беше на нейно име. Тя го притежаваше, но сама бе написала името си на него. Адвокатите му щяха да твърдят, че е взела празен чек от дома му, докато са били заедно.

— Но това не е вярно — възрази той.

Сякаш никой не го чу.

Казаха му, че може и да избегне ефективната присъда, но във всички случаи го очаква солидна глоба. И очевидно това ще е краят на работата му в „Мейфлай“. Вероятно за доста дълъг период от време няма да може да е директор. Трябваше да е готов за всички тези неща. Адвокатите му започнаха да се съвещават помежду си.

И тогава той го изрече:

— Искам да се призная за виновен.

— Какво? — зяпнаха те.

После всички се умълчаха.

— Аз й казах да го направи. Не помислих, че е незаконно. Просто исках да я разкарам, затова й обясних как може да спечели малко пари.

Те се спогледаха.

— Ед… — поде сестра му.

— Искам да кажа истината.

Един от адвокатите се наведе напред.

— Защитата ни е доста силна, господин Никълс. Като се има предвид, че липсва ваш почерк върху чека — тяхната най-важна улика — можем успешно да твърдим, че госпожица Луис се е възползвала от сметката ви.

— Но аз наистина й дадох чека.

Пол Уилкс смръщи чело.

— Ед, искам да си наясно с положението. Ако се признаеш за виновен, значително увеличаваш вероятността за ефективна присъда.

— Не ме интересува.

— Затворът е опасно място, Ед — предупреди го Джема.

Той сякаш не я чу.

— Просто искам да кажа истината. Това е.

— Ед — сестра му го улови за ръката — истината няма място в съдебната зала. Само ще влошиш нещата.

Но той поклати глава и се отпусна в стола си. И повече не проговори.

Знаеше, че го мислят за луд, но не му пукаше. Седеше безмълвно и сестра му зададе повечето въпроси. Чу Финансови служби и Закон за пазара от 2000-та година, дъра-бъра, дъра-бъра. Чу затвор с лек режим и наказателни глоби, и Закон за криминалните деяния от 1993-а година, дъра-бъра, дъра-бъра. Наистина не беше в състояние да мисли сериозно за това. Добре, ще отиде в затвора за известно време. И какво толкова? И без това вече бе изгубил всичко, на което държеше.

— Ед, чу ли какво казах?

— Съжалявам.

Напоследък само това повтаряше. Съжалявам, не ви чух. Съжалявам, не слушах. Съжалявам, провалих всичко. Съжалявам, влюбих се като глупак в жена, която ме е смятала за идиот.

И после отново усети онова познато стягане на сърцето при мисълта за нея. Как можа да го излъже така? Как бе възможно да седят един до друг в колата почти седмица, а тя да не спомене нищичко за онова, което бе сторила?

Как си позволяваше да му говори за финансовите си страхове? Как си позволяваше да му говори за доверие, да се хвърли в прегръдките му, когато през цялото време е знаела, че е откраднала пари буквално от джоба му?

Накрая дори нямаше нужда да казва нещо. Мълчанието й бе красноречиво. Продължилото миг забавяне, щом видя какво държи невярващо в ръката си, заекването й, когато се опита да обясни.

Щях да ти кажа.

Не е каквото си мислиш.

Ръката й, вдигната към устата, докато го произнасяше.

Не разсъждавах трезво.

О, господи. Това не е…

Джес беше по-лоша от Лара. Бившата му съпруга поне бе честна по свой начин и не криеше, че обича парите. Харесваше й видът му, след като го бе превърнала в онова, което искаше. Дълбоко в себе си и двамата бяха наясно, че бракът им е сделка. А той сам се убеждаваше, че всички бракове са подобни.

Но Джес? Тя се бе държала така, сякаш той беше единственият мъж, когото е искала. Накарала го бе да мисли, че го харесва заради самия него — дори когато повръщаше, след като се натрови, дори с насиненото му лице и въпреки страха му да се срещне с родителите си. Накарала го беше да мисли, че е уникален.

— Ед?

— Съжалявам. — Той вдигна глава, отърсвайки се от мислите си.

— Знам, че ти е тежко. Но ще се справиш. — Сестра му се пресегна и го стисна за ръката. Зад нея детето отново изпищя.

— Разбира се — отговори той.

Веднага щом тя си тръгна, се премести в кръчмата.

 

 

Бяха ускорили изслушването след решението му да промени защитата си и последните няколко дни преди явяването в съда Ед прекара с баща си. Това отчасти бе въпрос на избор, а се дължеше и на обстоятелството, че той вече нямаше обзаведен апартамент в Лондон. Всичко беше опаковано, за да отиде на склад след приключването на продажбата.

Апартаментът бе продаден за исканата цена, без изобщо да се стигне до огледи. Посредникът не изглеждаше изненадан. „За този блок имаме списък с чакащи — обясни той, когато Ед му даде резервните ключове. — Инвеститори, които искат да направят безопасно капиталовложение. Честно казано, вероятно ще бъде празен няколко години, преди да започнат да го обитават.“

Ед остана в къщата на родителите си три нощи, като спеше в стаята от своето детство, събуждаше се в малките часове и прокарваше пръсти по повърхността на платнените тапети зад таблата на кревата, припомняйки си звука от стъпките на сестра си по стълбите, затръшването на вратата на стаята й, докато тя смилаше поредната обида от баща си. Сутрин той седеше и закусваше с майка си, осъзнавайки бавно, че баща му никога няма да се върне у дома. Че те никога повече няма да видят как изглажда раздразнено подгънатите крайчета на вестника си, как посяга, без да погледне към чашата със силно кафе без захар. От време на време майка му избухваше в сълзи, извиняваше се и отпъждаше Ед, докато попиваше очите си със салфетка. „Добре съм… Наистина, миличък. Не ми обръщай внимание.“

В претоплената стая номер три в онкологичното отделение Боб Никълс говореше по-малко, хранеше се по-малко, слушаше по-малко. Нямаше нужда Ед да говори с лекар, за да види какво става. Плътта му сякаш изчезваше, топеше се и кожата обвиваше черепа му като прозрачно було, а очите му бяха огромни хлътнали орбити.

Двамата играеха шах. Но баща му често заспиваше насред играта, унасяше се по време на някой ход и Ед седеше търпеливо до леглото му и го чакаше да се събуди. А когато очите му се отваряха и минаваха миг-два, докато осъзнае къде е, устата му се затваряше, а веждите се събираха. Ед местеше някоя фигура, уж е минала само минута, а не час, през който баща му е спрял да играе.

Двамата разговаряха. Не за важните неща. Ед не беше сигурен дали ги бива в това. Разговаряха за крикет и за времето. Баща му спомена сестрата с трапчинките, която винаги успявала да му каже нещо смешно. Помоли Ед да се грижи за майка си. Безпокоеше се, че тя се натоварва прекомерно. Безпокоеше се, че човекът, който чисти улуците, ще й вземе повече, ако той не е там. Ядосваше се, че е изхарчил много пари през есента, за да отстранят мъха от моравата, и няма да види резултатите. Ед не му противоречеше. Щеше да изглежда покровителствено.

— Е, къде е Белята? — попита баща му една вечер. След два хода щеше да матира сина си. Ед се мъчеше да открие изход от положението.

— Каква Беля?

— Твоето момиче.

— Лара? Татко, знаеш, че ние…

— Не говоря за нея. Питам за другата.

Ед си пое дъх.

— Джес? Тя… Май си е вкъщи.

— Харесва ми. Гледа те по особен начин. — Баща му премести бавно топа си върху черен квадрат. — Радвам се, че ти е приятелка. — Кимна леко. — Белята — промърмори повече на себе си и се усмихна.

Стратегията на Ед се провали.

Баща му го би след три хода.