Джоджо Мойс
Един + един (23)

Двадесет и втора глава
Джес

Последният път, когато Джес беше видяла Марая Констанца, бе в деня, когато й докара Марти във вана на Лиъмовия брат. Съпругът й беше прекарал последните сто и шестдесет километра до Глазгоу заспал под юргана и докато Джес стоеше в безупречния хол на свекърва си и се мъчеше да обясни депресията на сина й, тя я гледаше така, сякаш Джес се бе опитала да го убие.

Марая Констанца никога не я беше харесвала. Мислеше, че синът й заслужава нещо повече от шестнайсетгодишна ученичка със саморъчно боядисана коса и блестящ маникюр; нищо, направено от Джес оттогава, не беше в състояние да промени особено мнението й. Свекърва й намираше, че това, което е сторила с къщата, е странно. Обстоятелството, че сама шие повечето от дрехите на децата, й се струваше ексцентрична прищявка. Изобщо не й хрумна да попита защо тя им шие дрехите или защо не могат да си позволят някой друг да ремонтира къщата. Или защо, когато кухненската мивка се запушеше, именно Джес беше тази, която се оказваше под мивката, борейки се с извитата тръба с гаечен ключ в ръка.

Тя наистина бе полагала усилия да й се хареса. Държеше се любезно, не ругаеше. Беше вярна на Марти. Роди му най-фантастичната дъщеря на света и се грижеше да е чиста, нахранена и обградена с обич. Нужни й бяха пет години да осъзнае, че не тя е проблемът. Марая Констанца просто беше от хората, които вечно са недоволни. Джес имаше чувството, че я е виждала да се усмихва спонтанно само когато съобщава някакви лоши новини за приятелките или съседите…

Джес опита да й позвъни от телефона на Ед два пъти, но не получи отговор.

— Баба сигурно още е на работа — каза на Танзи, когато затвори телефона. — А може да са отишли да видят новото бебе.

— Още ли искаш да ви закарам? — Ед я изгледа изпитателно.

— Да, ако обичаш. Сигурна съм, че вече ще са вкъщи, когато пристигнем. Тя никога не излиза вечер.

Очите на Ники срещнаха нейните в огледалото и се отместиха. Джес не го винеше, че не иска да се види с баща си и баба си. Ако реакцията на Марая Констанца при появата на Танзи бе сравнително добра, внезапното откритие, че има внук, бе посрещнато от нея със същия ентусиазъм, с който би приела новината, че в семейството има краста. Джес не знаеше на какво се дължи това. Дали свекърва й бе обидена от факта, че той е съществувал толкова дълго без нейно знание, или просто беше неспособна да загърби обстоятелството, че е незаконороден и че синът й е имал връзка с наркоманка… Но показваше, че й е по-лесно да не му обръща внимание.

— Радваш ли се, че ще видиш баща си, Танзи? — Джес се извърна в седалката.

Дъщеря й се бе облегнала на Норман, лицето й бе сериозно и уморено. Очите й се плъзнаха към Джес и тя кимна едва забележимо.

— Ще е страхотно да го видим. Също и баба — увери я бодро Джес. — Не знам защо не се сетихме по-рано.

Продължиха да пътуват в мълчание. Танзи задряма, облегната на кучето. Ники седеше и гледаше към потъмняващото небе. На Джес не й се слушаше музика. Не искаше децата да разберат как се чувства след случилото се в Абърдийн. Не можеше да си позволи да мисли за това. Всяко нещо по реда си, каза си. Първо Танзи да се съвземе. А после все ще измисля нещо.

— Добре ли си? — попита я Ед.

— Да. — Тя видя, че той не й повярва. — Танзи ще се почувства по-добре, когато се види с баща си. Сигурна съм.

— Може да участва в олимпиадата и догодина. Тогава ще знае какво да очаква.

Джес направи опит да се усмихне.

— Това ми намирисва на оптимизъм, Ед.

Той се извърна към нея, очите му бяха пълни със съчувствие.

Тя се радваше, че отново е в колата му. Вече се чувстваше странно защитена в нея, сякаш нищо лошо не можеше да се случи, докато са вътре. Джес си представи, че се намира в хола на малката къща на семейство Констанца и се опитва да обясни събитията, които са ги довели там. Представи си лицето на Марти, когато му каже за ролс-ройса. Видя как утре всички щяха да чакат на автобусната спирка — първия етап от безкрайното завръщане у дома. За миг се почуди дали да не помоли Ед да се грижи за Норман, докато се приберат. Но щом се сети колко много му бе струвала цялата тази авантюра, се отказа. Всяко нещо с времето си.

А после сигурно бе задрямала, защото някой я побутна леко по лакътя.

— Джес?

— Ммм… — сънено го погледна тя.

— Джес? Мисля, че пристигнахме. Джипиесът показва, че това е адресът.

Тя се изправи в седалката. Прозорците на спретнатата бяла еднотипна къща я гледаха немигащо. Стомахът й неволно се сви.

— Колко е часът?

— Наближава седем. — Ед я изчака да потърка очи. — Е, вътре свети — продължи. — Сигурно са си вкъщи.

Той се извърна в седалката, когато тя се надигна:

— Хайде, деца, пристигнахме. Сега ще се видите с татко си.

Танзи стискаше здраво майка си за ръката, докато вървяха по алеята. Ники бе отказал да слезе от колата, заяви, че ще ги изчака заедно с господин Никълс. Джес реши първо да остави Танзи в къщата, а после да се върне и да се опита да го придума.

— Вълнуваш ли се?

Дъщеря й кимна, малкото й личице внезапно се изпълни с надежда и за миг Джес почувства, че е постъпила правилно. Все пак щяха да спасят нещо от това пътуване. Каквито и проблеми да имаха с Марти, те можеха да почакат.

Край предните стъпала имаше две големи саксии, пълни с морави цветя, които тя не познаваше. Прибра косата от лицето на дъщеря си, наведе се напред, избърса нещо в ъгълчето на устата й и натисна звънеца.

Марая Констанца първо видя Танзи. Вторачи се в нея, а после в Джес и през лицето й преминаха няколко изражения, до едно трудно разгадаеми.

Джес им отговори с бодра усмивка.

— Здравей, Марая. Ние… Бяхме наблизо и си помислих, че не бива да се приберем, без да видим Марти. И теб.

Марая Констанца продължаваше да я гледа.

— Опитахме се да се обадим — продължи Джес с глас, който беше самата любезност, сякаш не беше нейният. — Няколко пъти. Щях да оставя съобщение, но…

— Здравей, бабо! — Танзи изтича и прегърна баба си през кръста.

Марая Констанца постави неохотно ръка върху гърба на внучката си. Боядисала си беше косата в прекалено тъмен цвят, забеляза Джес. Свекърва й остана така за миг, след което погледна към колата, откъдето Ники наблюдаваше безизразно през прозореца.

Господи, толкова ли е трудно да покажеш малко ентусиазъм поне веднъж? — подразни се Джес.

— Ники ще дойде след малко — обясни тя, като все така упорито се усмихваше. — Току-що се събуди. Нека се разсъни…

Продължаваха да стоят и да се гледат.

— Той… Той не е тук — каза накрая Марая.

— На работа ли е? — Гласът на Джес прозвуча по-радостно, отколкото бе възнамерявала. — Искам да кажа, значи, вече се чувства добре, щом работи…

— Той не е тук, Джесика.

— Да не е болен? — О, божичко, помисли си тя. Нещо се беше случило. И тогава най-сетне го забеляза. Чувство, каквото не си спомняше да е виждала върху лицето на Марая. Смущение.

Свекърва й се опита да го прикрие. Джесика я наблюдаваше.

— Е, къде е?

— Ти… Мисля, че трябва да поговорите. — Марая вдигна ръка към устата си, сякаш се боеше да не каже нещо излишно, и се освободи нежно от внучката си. — Почакай малко. Ще ти дам адреса му.

— Какъв адрес?

Тя остави Танзи и Джес да стоят на стълбите отвън и изчезна в малкия коридор, като притвори вратата след себе си. Танзи вдигна въпросително очи към майка си. Джес й се усмихна окуражително. Не се оказа толкова лесно, колкото бе очаквала.

Вратата се отвори отново. Марая й подаде лист хартия.

— Дотам е час, час и половина, в зависимост от трафика.

Джес погледна скованите й черги, а после и малкия коридор, където нищо не се бе променило от петнайсет години. Нищичко.

— Ясно — каза и усмивката й се стопи.

Марая не смееше да я погледне. Наведе се и докосна с длан бузата на Танзи.

— После се върни да постоиш при баба си, миличка. — Тя вдигна очи към Джес. — Нали ще я доведеш? Отдавна не сме се виждали.

Това изражение на безмълвна молба беше по-изнервящо от всичко, което бе сторила Марая Констанца през годините, откакто й бе станала свекърва.

Джес поведе бързо Танзи към колата.

 

 

Ед я изгледа безмълвно.

— Ето. — Джес му подаде листа. — Трябва да отидем там.

Той се зае да вкарва пощенския код в джипиеса. Сърцето й биеше до пръсване. Погледна в огледалото за обратно виждане.

— Ти си знаел — каза, когато Танзи най-сетне пъхна слушалките в ушите си.

Ники приглади бретона си, взря се в къщата на баба си.

— Разбрах го последния път, когато говорих с него по скайп. Баба никога не би избрала такива тапети.

Джес не го попита къде е Марти.

Вече се досещаше…

Пътуваха цял час в мълчание. Джес не можеше да говори. В главата й се въртяха милион възможности. От време на време се взираше в огледалото и наблюдаваше Ники. Лицето му бе безизразно, обърнато решително към пейзажа отстрани на пътя. Тя постепенно започна да проумява нежеланието му да се види с баща си, дори да говори с него през последните няколко месеца, и видя всичко в нова светлина.

 

 

Пътуваха през здрача към покрайнините на нов град и жилищен комплекс, в който къщите бяха чисто нови, с изискана архитектура, а пред тях блестяха луксозни коли, неоспоримо доказателство за благополучие. Ед спря пред „Касъл Корт“, където четири черешови дървета стояха изправени като стражи покрай тесния тротоар, върху който вероятно не стъпваше никой. Къщата изглеждаше наскоро построена: еркерните й прозорци блестяха, полегатият й покрив лъщеше на ситния дъжд.

Тя се загледа в нея през прозореца.

— Добре ли си? — Това бяха единствените думи, които Ед произнесе през цялото пътуване.

— Почакайте тук за минутка, деца — помоли Джес и излезе от колата.

Отиде до входната врата, провери още веднъж адреса върху късчето хартия и почука с пиринченото чукче. Вътре се чуваше шум от телевизор и тя мерна неясната сянка на някого, който се движеше под ярката светлина.

Почука отново. Едва усещаше дъжда.

Долетяха стъпки от коридора. Вратата се отвори и пред нея застана руса жена. Беше облечена в тъмночервена вълнена рокля и обувки с нисък ток в тон с облеклото й, а косата й бе подстригана в онзи стил, който избират дамите, занимаващи се с бизнес, защото не искат да изглеждат прекалено делови.

— Търся Марти — обясни Джес.

Жената понечи да каже нещо, след това изгледа Джес от главата до петите, джапанките й, измачкания бял панталон и през няколкото последвали секунди, от лекото напрягане в изражението й, Джес осъзна, че тя знаеше. Знаеше за нея.

— Почакайте — каза й.

Вратата се притвори и Джес я чу да вика по тесния коридор.

— Март? Март?

Март.

До нея долетя приглушеният му глас, смееше се, казваше нещо за телевизията, после жената заговори по-тихо. Джес забеляза сенките им зад матираното стъкло. След това вратата се отвори и той застана пред нея.

Марти бе оставил косата си да порасне. Имаше дълъг, увиснал бретон, сресан на една страна като на тийнейджър. Облечен бе в тъмносини джинси, които тя не бе виждала преди, и беше отслабнал. Изглеждаше като непознат. И беше пребледнял, силно пребледнял.

— Джес.

Тя не можеше да говори.

Продължиха да се гледат. Той преглътна.

— Щях да ти кажа…

До този момент Джес отказваше да повярва, че това с истина. Досега си бе мислила, че сигурно има някаква ужасна грешка, че Марти е на гости на приятел или че отново е болен и Марая Констанца, с нейната криворазбрана гордост, просто не иска да го признае. Но това, което бе пред очите й, не можеше да е грешка.

Нужно й беше време да възвърне гласа си.

— Тук ли… Тук ли живееш?

Джес отстъпи назад и сякаш чак сега забеляза идеално поддържаната градина отпред, дневната, едва различима през прозореца. Бедрото й се блъсна в лъскавата тойота на алеята и тя протегна ръка, за да не падне.

— През цялото това време? Ние едва свързвахме двата края през последните две години, а ти живееш тук в скъпа къща и… и с чисто нова кола!

Марти погледна притеснено зад гърба си.

— Трябва да поговорим, Джес.

И тогава тя видя тапетите в трапезарията. Дебелите ивици. И всичко си дойде на мястото: настояването му, че могат да се свързват само в уговорено време; липсата на стационарен телефон; обяснението на Марая, че той спи винаги, когато тя звънеше извън обичайното време; желанието на свекърва й да затвори телефона колкото може по-бързо…

— Трябва да поговорим?! — Джес се изсмя горчиво. — Добре, Марти, да поговорим, щом искаш. Какво ще кажеш да говоря аз? За две години не ти поисках абсолютно нищо… Нито пари, нито да се грижиш за децата или някаква друга помощ. Защото мислех, че си в депресия… Мислех, че живееш при майка си…

— Наистина бях при нея.

— А колко време живееш тук?

Той сви устни.

— Колко време, Марти? — Гласът й беше писклив.

— Петнайсет месеца.

Той погледна в краката си.

— Живееш тук от петнайсет месеца? Повече от година?

— Исках да ти кажа. Но знаех, че ти ще…

— Какво, ще побеснея ли? Защото ти се радваш на лукс, докато жена ти и децата ти едва оцеляват, понеже ги остави да се оправят сами?

— Джес…

Тя замълча за миг, когато вратата се отвори рязко. Зад Марти се появи малко момиче, косата й бе наситено руса, беше облечена в марков суитшърт и маратонки. Затегли го за ръкава.

— Започна твоят сериал, Марти — поде тя, но видя Джес и млъкна.

— Върви при майка си, миличка — каза той тихо, погледът му се отмести встрани. Постави нежно ръка на рамото й. — Идвам след минута.

Детето погледна предпазливо Джес. Беше на същата възраст като Танзи.

— Хайде, влизай вътре… — Той притвори вратата зад себе си.

И това разби сърцето на Джес.

— Тя… Тя има деца?

Той преглътна.

— Две.

Ръцете й се вдигнаха към лицето, после към косата. Обърна се и пое невиждащо по алеята.

— О, божичко! О, божичко…

— Джес, не съм имал намерение…

Тя се обърна рязко и се хвърли към него. Искаше да смаже глупавото му лице и скъпата му подстрижка. Искаше той да усети болката, която изпитваха децата му заради него. Искаше да си плати. Той се скри зад тойотата и преди да се усети какво прави, Джес осъзна, че я рита. Риташе огромните й колела, бляскавите й врати, тъпата бяла, лъскава, чисто нова кола.

— Ти си лъжец! Излъга всички! А аз се опитвах да те защитя! Не мога да повярвам… Не мога… — Тя отново зарита тойотата и изпита слабо удовлетворение, когато металът поддаде, въпреки внезапната болка в крака й. Не спираше да блъска, беше извън себе си от гняв, юмруците й заудряха по прозореца.

— Джес! Колата! Да не си се побъркала!

Тя сипеше удари върху ламарините, защото не можеше да сипе удари върху него. Блъскаше по автомобила с ръце и крака, побесняла, задавена от ярост, кръвта бучеше в ушите й. А когато той успя да я издърпа, заставайки между нея и колата, и я стисна здраво за ръцете, тя почувства мигновен страх, че животът й е излязъл от контрол. Погледна го в очите, очите му на страхливец, и в главата й сякаш експлодира бомба. Искаше да го смаже…

— Джес…

Ед я прегърна през кръста и я задърпа назад.

— Остави ме!

— Децата гледат. Успокой се. — Стисна я за лакътя.

Задъхана, тя се остави в ръцете му. От устните й се откъсна стенание. Позволи му да я издърпа назад. Марти крещеше нещо, което тя не чуваше, сякаш беше потънала в мъгла…

— Ела… Хайде, ела…

Децата. Тя погледна към колата и видя лицето на Танзи, шока в широко отворените й очи. Ники приличаше на неподвижен силует зад нея. Погледна в другата посока, към къщата, където две малки, пребледнели лица наблюдаваха от дневната, а зад тях стоеше майка им. Когато забеляза, че Джес я гледа, спусна щората.

— Ти си луда! — крещеше Марти, без да откъсва очи от изкривената ламарина на автомобила. — Абсолютно побъркана!

Тя започна да трепери. Ед я прегърна и я поведе към колата.

— Влез вътре. Седни — каза нежно и затвори вратата, щом тя се отпусна на седалката.

Марти вървеше бавно по алеята към тях. Сега, когато тя бе виновна, старата му самоуверена походка се възвърна. Джес си помисли, че ще й се нахвърли, но той само се наведе леко и надзърна в колата, сякаш проверяваше нещо. После тя чу как задната й врата се отвори, Танзи изскочи и затича към баща си.

— Татко! — извика тя, а той я грабна в обятията си.

Джес се почувства толкова объркана, че вече не знаеше какво изпитва…

 

 

Не можеше да каже колко време седя така, вперила поглед в краката си. Не можеше да мисли. Не можеше да чувства. Чу тихи гласове откъм алеята, а Ники се наведе напред и я докосна леко по рамото.

— Съжалявам — каза задавено.

Тя се пресегна назад и стисна силно ръката му.

— Вината не е твоя — произнесе тихо.

Вратата най-сетне се отвори и Ед пъхна вътре глава. Лицето му беше мокро от дъжда, от яката му капеше вода.

— Танзи ще остане тук за няколко часа.

Тя го изгледа и изведнъж се стресна.

— О, не! — възкликна. — Той не може да е с нея. Не и след това, което…

— Не става въпрос за теб или за него, Джес.

Тя се обърна към къщата. Входната врата беше открехната. Танзи вече бе вътре.

— Но тя не може да остане тук. Не в тази къща с…

Ед се настани зад волана, протегна ръка и улови нейната. Кожата му беше леденостудена и влажна.

— Знаеш, че Танзи имаше лош ден… Поиска да остане известно време с него. Ако този е животът му сега, тя трябва да се приспособи, Джес.

— Но това не е…

— Знам.

Седяха в колата, и тримата, и гледаха към ярко осветената къща. Дъщеря й беше там. С новото семейство на Марти. Сякаш някой беше сграбчил сърцето й и го бе изтръгнал от гърдите.

Джес не можеше да свали очи от прозореца.

— Ами ако си промени решението? Ще остане съвсем самичка. А и ние не ги познаваме. Не познавам тази жена. Тя може да е…

— Тя живее с баща й. Ще се съобразява.

Джес се загледа в Ед. Лицето му изразяваше съчувствие, но гласът му бе странно твърд.

— Защо си на негова страна? — попита тя.

— Не съм на негова страна. — Пръстите му стиснаха лекичко нейните. — Виж, хайде да отидем да хапнем нещо. Ще се върнем след два часа. Няма да се отдалечаваме много и ще може да я вземем по всяко време.

— Не. Аз ще остана — чуха глас отзад. — Ще остана с нея. Не бива да е самичка.

Джес се обърна. Ники гледаше немигащо през прозореца.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. — Лицето му беше празно. — Освен това искам да чуя какво ще каже той.

 

 

Ед изпрати Ники до входната врата. Джес гледаше своя доведен син, дългите му, стройни крака в прилепналите черни джинси, неуверен и смутен, докато вратата се отваряше. Русата жена опита да му се усмихне. Надникна скришом покрай момчето към колата. „Всъщност възможно е да се бои от мен“, помисли Джес. Вратата хлопна след него. Джес притвори очи, не искаше да си представя какво се случва вътре.

След минута Ед се върна в автомобила, внасяйки със себе си струя студен въздух.

— Не се безпокой — усмихна й се той. — Всичко ще е наред.

Седнаха в едно крайпътно заведение. Тя пи кафе, а Ед си купи сандвич и просто седеше срещу нея. Джес си помисли, че може би не знае какво да й каже. Два часа, повтаряше си тя непрекъснато. Два часа, а после ще си ги взема. Искаше да е отново в колата с децата си, далеч от тук. Далеч от Марти и неговите лъжи, и новата му приятелка, и фалшиво семейство. Гледаше как стрелките на часовника се местят и кафето й изстина. Всяка минута й се струваше безкрайна.

А после, малко преди да стане време да тръгнат, телефонът иззвъня. Джес го грабна нетърпеливо. Беше непознат номер. Гласът на Марти.

— Може ли да ги оставиш при мен тази нощ?

Това я остави без дъх.

— О, не! — каза, когато отново си възвърна гласа. — Не можеш да ги държиш при теб просто така.

— Виж… Опитвам се да им обясня всичко.

— Е, желая ти късмет! Защото проклета да съм, ако аз разбирам! — Гласът й се извиси в малкото заведение. Видя, че хората на близките маси обърнаха глави.

— Не можех да ти кажа, Джес. Представях си как ще реагираш.

— О, значи вината с моя! Разбира се, как иначе!

— Между нас вече нямаше нищо. Знаеш го не по-зле от мен.

Тя се изправи. Не усети, че е станала от стола. Ед, незнайно защо, също се изправи.

— Пет пари не давам за нас двамата, ясно? Но откакто ти ни напусна, ние едва свързвахме двата края, а сега откривам, че живееш с друга жена и издържаш децата й. Е, кажи как да реагирам на това, Марти!

— Не живеем с моите пари, Джес. На Линзи са. Не мога да използвам нейните пари, за да плащам за твоите деца.

— Моите деца ли? Моите деца? — Тя вече се бе отдалечила от масата и вървеше сляпо към вратата. Смътно осъзна, че Ед извика сервитьорката.

— Виж — помирително започна Марти, — Танзи наистина иска да остане. Много е разстроена от това нещо с олимпиадата. Тя ме помоли да те попитам. Моля те…

Джес не можеше да говори. Стоеше насред студения паркинг с притворени очи, стиснала здраво телефона.

— А и много искам да си оправим отношенията с Ники.

— Ти си… невероятен.

— Просто ми позволи да си оправя отношенията с децата… Само тази вечер, докато още са тук. Липсваха ми, Джес. Знам, че вината е изцяло моя. Знам, че съм боклук. Но се радвам, че дойдохте. Радвам се, че ти вече знаеш всичко. Аз… Само искам да продължа напред.

Тя се загледа в пространството. В далечината проблясваха сините лампи на полицейска кола. Кракът й започна да потропва. Накрая каза:

— Дай ми Танзи.

Последва кратка тишина, чу се звук от отваряне на врата. Джес си пое дълбоко дъх.

— Мамо?

— Танзи? Миличка? Добре ли си?

— Добре съм, мамо. Те имат водни костенурки. Едната е с болно краче. Казва се Майк. Може ли и ние да си вземем костенурка?

— Ще говорим после. — Отзад се чуваше потракване на съдове, звук от течаща вода. — Наистина ли искаш да спиш там? Не е нужно да се насилваш… Просто направи това, което ти е приятно.

— Искам да остана, мамо. Сузи е много мила. Ще ми даде назаем една от пижамите си.

— Сузи ли?

— Дъщерята на Линзи. Ще е като преспиване при съученичка. Освен това имат от ония мъниста, с които можеш да нарисуваш картинка и да я залепиш с ютията.

— Ясно…

Последва кратко мълчание. Джес чуваше приглушен говор отзад.

— Кога ще дойдеш да ме вземеш утре сутринта?

Джес преглътна и се опита да запази гласа си равен.

— След закуска. В девет часа. Но ако решиш друго, просто ми се обади. По всяко време. Веднага ще дойда да те взема. Дори да е среднощ. Няма значение.

— Знам.

— Ще дойда по всяко време. Обичам те, миличка.

— Добре.

— Може ли да ми дадеш Ники?

— Обичам те. Чао.

Гласът на Ники бе неразгадаем.

— Казах му, че ще остана — обясни. — Но само за да наглеждам Танзи.

— Добре. Ние ще сме някъде наблизо. Тя… Жената добре ли се държи? Искам да кажа, мислиш ли, че всичко е наред?

— Линзи. Мила е.

— А ти… Добре ли се чувстваш там? Той не се ли…

— Няма проблем.

Настъпи продължително мълчание.

— Джес?

— Да?

— Добре ли си?

Тя стисна очи. Въздъхна безшумно, вдигна ръка и избърса сълзите, които се стичаха по лицето й. Не знаеше, че може да плаче… Постара се да не проличи в гласа й, когато отговори на Ники.

— Разбира се, миличък. Забавлявай се и не се безпокой за мен. До утре сутринта.

Ед беше застанал зад нея. Взе телефона от ръката й, без да каже дума, и се вгледа в лицето й.

— Намерих място за преспиване, където приемат и кучета.

— А има ли и бар? — попита Джес, докато бършеше очите си с опакото на ръката.

— Какво?

— Искам да се напия, Ед. Искам да се напия до самозабрава. — Той протегна ръка и тя я улови. — И май съм си счупила пръста на крака…