Джоджо Мойс
Един + един (39)

Тридесет и осма глава
Ед

Сестра му го придружи до съда няколко седмици по-късно. Денят от сутринта бе безветрен и горещ. Ед каза на майка си да не идва. Вече не смееха да оставят сам баща му дори за съвсем кратко време. Докато пълзяха с таксито по лондонските улици, сестра му се бе навела неспокойно напред, пръстите й потупваха нетърпеливо по коляното, устните й бяха стиснати. Ед се чувстваше неуместно спокоен.

Съдебната зала бе почти празна. Благодарение на комбинацията от особено грозно убийство в Централния съд, любовен скандал с политик и публичната издънка на млада британска актриса, двудневният процес не бе отбелязан като голяма новина в пресата. Към нея проявиха интерес само един съдебен репортер и стажант във „Файненшъл Таймс“. А и Ед вече се бе признал за виновен, въпреки съвета на адвокатите си.

Твърденията на Диана Луис, че е невинна донякъде бяха опровергани от свидетелските показания на нейна приятелка банкерка. Тя очевидно я бе предупредила недвусмислено, че онова, което се кани да направи, е чиста проба търговия с вътрешна информация. Приятелката представи свой имейл, в който й обясняваше това, както и един от Диана: в него тя обвиняваше приятелката си, че „издребнява“, че „не й помага особено“ и завършваше с думите: „Честно казано, прекаляваш с намесата си в моите работи. Не искаш ли да получа шанс да продължа напред?“.

Ед стоеше и гледаше как съдебният репортер пише в бележника си, а адвокатите се навеждат един към друг и си показват разни документи. И всичко му се струваше доста безинтересно.

— Вземам предвид това, че признахте вината си. Що се отнася до вас и госпожица Луис, това е единичен случай на криминално поведение и мотивацията ви не е свързана с пари. Но това не може да се каже за Майкъл Луис.

Оказа се, че финансовите служби бяха установили и други подозрителни търговски сделки на брата на Диана: залагания на разликата в цените за един и същ вид стока и опции^[1].

— Необходимо е обаче да изпратим послание, че този вид поведение е напълно неприемливо, каквото и да го е предизвикало. То разрушава доверието на инвеститорите в честното развитие на пазарите и подкопава цялата структура на финансовата ни система. По тази причина съм длъжен да наложа наказание, което да е ясно предупреждение към всички, които мислят, че стоят над закона.

Ед седеше на подсъдимата скамейка, опитвайки се да си придаде подходящо изражение, когато произнесоха присъдата: беше глобен със 750 000 лири, плюс разноските, и осъден условно на шест месеца затвор, с дванайсет месеца изпитателен срок.

Всичко свърши.

Джема изпусна дълбока, треперлива въздишка и отпусна глава в ръцете си. Ед се усещаше странно скован.

— Това ли е всичко? — попита тихо и тя го изгледа смаяно.

Един служител отвори вратичката към подсъдимата скамейка и го изведе оттам. Пол Уилкс го потупа по гърба, когато излязоха в коридора.

— Благодаря ти — каза Ед. Реши, че е редно да го каже.

Зърна Диана Луис в коридора. Тя водеше оживен разговор с червенокос мъж, който сякаш се опитваше да й обясни нещо, клатеше глава и го прекъсваше. Ед остана загледан в лицето й за миг, после, почти без да мисли, мина през тълпата и отиде право до нея.

— Искам да ти кажа, че съжалявам — произнесе. — Ако дори и за миг ми беше минало през ума, че…

Тя се изви рязко, очите й се разшириха.

— О, я се разкарай! — изръмжа с побеляло от гняв лице и профуча край него. — Скапан неудачник!

Чувайки пискливия й глас, няколко души се обърнаха, но забелязаха Ед и се извърнаха смутено. Някой се изкиска. Докато Ед стоеше неподвижно с все още леко вдигната ръка, сякаш за по-голяма убедителност, чу глас в ухото си.

— Тя не е глупава. Знаела е прекрасно, че не бива да казва на брат си.

Ед се обърна и видя, че зад него стои Ронан. Огледа карираната му риза, дебелите стъкла на очилата, компютърната чанта, преметната през рамото му, и почувства как си отдъхва облекчено.

— Ти… Бил си тук цялата сутрин, така ли?

— В офиса ми доскуча. Реших да дойда да видя на живо един съдебен процес.

На Ед му се прииска да го прегърне.

— Надценяват ги.

— Да. И аз така си помислих.

Сестра му се ръкуваше с Пол Уилкс. Опъна сакото си и дойде при него.

— Ще отидем ли да се обадим на мама и да й съобщим добрата новина? Тя каза, че ще остави мобилния си телефон включен. Ако имаме късмет, може да се е сетила да го зареди. Здравей, Ронан.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Здравей, Джема. Отдавна не сме се срещали.

— Много отдавна! Хайде да те водя у дома — предложи тя на Ед. — Не си виждал децата от цяла вечност. Ронан, ела и ти, ако искаш. Във фризера имам спагети болонезе, ще ги приготвя за вечеря.

Погледът на Ронан се отмести встрани, както правеше, когато с Ед бяха на осемнайсет. Подритна нещо на пода. Ед се обърна към сестра си:

— Джема… Може ли да го отложим? Само за днес? — Видя, че усмивката й се стопи. — Непременно ще дойда. Просто има някои неща, за които трябва да говоря с Ронан…

Погледът й пробяга между тях.

— Разбира се — каза бодро и прибра бретона от очите си. — Ще чакам да се обадиш. — Метна чантата си през рамо и пое към стълбите.

Той се провикна през пълния с хора коридор и неколцина вдигнаха очи от документите си.

— Ей, Джема!

Тя се обърна, стиснала чанта под мишница.

— Благодаря ти! За всичко!

Сестра му застана неподвижно, наполовина извърната към него.

— Наистина. Оценявам го.

Тя му кимна и върху устните й плъзна лека усмивка. А после изчезна, изгуби се в тълпата по стълбите.

— Така… Какво ще кажеш да пийнем нещо? — Ед се постара гласът му да не прозвучи умоляващо. Но май не успя съвсем. — Аз черпя.

Ронан се поколеба. Измина един дълъг миг. Копеле такова.

— Е, в такъв случай…

 

 

Майката на Ед веднъж му беше казала, че истинските приятели са тези, с които се чувстваш по същия начин, независимо дали не сте се виждали от седмица, или от две години. Той никога не бе имал достатъчно приятели, за да провери това правило.

Двамата с Ронан седнаха да пият бира на една клатеща се дървена маса в препълнената кръчма и отначало им беше малко неловко, но после започнаха да се отпускат все повече. Между тях се появиха познатите шеги, общуването им ги изпълни с дискретно удоволствие. Ед се почувства така, сякаш се бе изгубил в продължение на месеци и някой най-после го бе намерил. Улови се как наблюдава скришом приятеля си: смеха му, огромните му стъпала, начина, по който отпускаше тяло, дори на масата в кръчма, сякаш гледаше в някакъв екран. Досега не бе забелязвал как се смееше с лекота, новите му очила с дизайнерски рамки, някаква скромна увереност… Когато отвори портфейла си, за да плати, Ед зърна фотография на момиче, надничащо между кредитните му карти.

— Как е Самарянката?

— Карън ли? Добре е. — Ронан се усмихна. — Добре е. Смятаме да се съберем.

— О! Вече?

Приятелят му го изгледа решително.

— Познаваме се от шест месеца. А и с тия наеми в Лондон човек трудно може да забогатее от работа в благотворителна организация.

— Това е чудесно… — заекна Ед. — Фантастична новина.

— Да, хубаво е. Тя е страхотна. Наистина съм щастлив.

Те се умълчаха за миг. Ед забеляза, че приятелят му си беше подстригал косата. И сакото му беше ново.

— Наистина се радвам за теб, Ронан. Винаги съм мислил, че двамата си подхождате много.

— Благодаря.

Ед му се усмихна. Ронан също се усмихна, като направи гримаса, сякаш искаше да каже, че всички тези приказки за щастие малко го притесняват.

Ед се загледа в бирата си, опитвайки се да не се чувства изоставен, докато най-старият му приятел поема към едно по-щастливо, по-добро бъдеще. Край тях кръчмата се пълнеше със служители, приключили работния си ден. Изведнъж той изпита чувството, че разполага с ограничено време и е важно да излее душата си пред Ронан.

— Съжалявам… — започна неуверено.

— За какво?

— За всичко. За Диана Луис. Не знам защо го направих. — Гласът му излизаше с мъка от пресъхналите му устни. — Ужасна каша забърках. Съжалявам и за работата, разбира се, но най-много ме е яд, че оплесках отношенията ни.

— Той не можеше да погледне Ронан в очите, ала все пак му олекна, когато го изрече.

Приятелят му отпи от бирата си.

— Не се безпокой. Мислех много за това през последните месеци и честно казано, не знам дали, ако Диана Луис беше дошла при мен, нямаше да сторя същото. — Усмивката му бе горчива. — Все пак това е Диана Луис…

Умълчаха се. Ронан се отпусна на стола си. Сгъна подложката на чашата на две, после на четири.

— Знаеш ли… беше различно, докато те нямаше — каза накрая. — Липсата ти ме накара да разбера нещо. Не ми харесва особено да работя за „Мейфлай“. Повече ми допадаше, когато бяхме само двамата. Всички тези Костюмари, постоянните сметки за печалби и загуби, и акционери, това не е за мен. Не ми се нрави. Не затова създадохме компанията.

— И аз мисля така.

— И тия безкрайни съвещания… Постоянно трябва да защитаваш идеите си пред маркетинговия отдел, дори за елементарни неща. Да се отчиташ за всеки час работа. Знаеш ли, настояват да се въведат работни отчети за всички. Представяш ли си, работни отчети!

Ед не каза нищо.

— Не си загубил много, уверявам те… — Ронан поклати глава, сякаш имаше да каже още нещо, но усещаше, че не бива.

— Ронан? Няма ли да се доизкажеш? — подпита веднага Ед.

— Имам една идея. Роди се преди седмица-две. За нов софтуер. От известно време работя върху програма за предварително планиране — лесно приложима — която да помогне на хората да управляват финансите си. Нещо като ведомост за хора, които не обичат ведомости. За хора, които не знаят как да организират бюджета си. Винаги ще изскача предупреждение, когато банката поиска такса. Ще има опция за изчисляване, която ще показва различните видове лихви за фиксиран период от време. Нищо прекалено сложно. Ще може да се раздава в Бюрото за съвети на гражданите.

— Любопитно е…

— Трябва да може да се качва на евтини компютри. С поостарял софтуер. И на по-евтини мобилни телефони. Не знам дали ще изкараме много пари, но е нещо, което обмислям. Вече имам конкретни идеи. Проблемът е, че…

Ронан се беше замислил. Ед виждаше как умът му вече работи, пресмята параметрите.

— Проблемът е, че имам нужда от човек, който е много добър в кодирането.

Ронан все така гледаше в бирата си, но лицето му не изразяваше нищо.

— Нали знаеш, че не можеш да се върнеш в „Мейфлай“? — попита най-добрият му приятел от колежа.

Ед кимна.

— Да. Знам.

Ронан срещна очите му и изведнъж и двамата се усмихнаха широко.