Джоджо Мойс
Един + един (38)

Тридесет и седма глава
Джес

Отидоха да приберат Норман у дома.

— Време е да кажем довиждане на нашия герой, нали, старче? — каза ветеринарят и потупа кучето по хълбока.

Норман веднага се отпусна на земята, за да го погалят по корема и Джес си помисли, че той не го прави за пръв път. Когато ветеринарят също клекна на пода, тя съзря човека зад професионалната маска: широката му усмивка, начина, по който очите му се присвиваха, когато поглеждаше към кучето… И в този миг в главата й отново се появиха думите на Ники, както ставаше от известно време насам: „Това е добротата на непознатите“.

— Радвам се, че взехте решение да го лекуваме, госпожо Томас — призна ветеринарят, когато отново се изправи на крака, а те дипломатично не реагираха на пукащия звук в коленете му.

Норман остана по гръб, езикът му беше изплезен доволно както винаги. А може би бе напълнял и му беше трудно да стане.

— Той заслужаваше още един шанс. Ако знаех как е получил нараняванията си, нямаше да се колебая дали да го лекуваме — тихо допълни мъжът.

Танзи остана притисната до огромното космато тяло на Норман, докато вървяха бавно към къщи. Каишката му бе увита два пъти около юмрука й. Отиването до ветеринаря бе първото й излизане от три седмици, когато не настояваше да държи майка си за ръката.

Джес се надяваше, че завръщането на Норман ще повдигне духа на дъщеря й. Но Танзи още приличаше на малка сянка, следваше майка си мълчаливо из къщата, надничаше по ъглите и очакваше нетърпеливо до учителката си тя да се появи на портала в училището, за да я прибере. Вкъщи четеше в стаята си или лежеше безмълвно на дивана и гледаше анимационни филми, поставила ръка върху кучето.

След като заниманията бяха подновени, се разбра, че господин Цвангараи ще отсъства от училище, заради нещо спешно, свързано със семейството му. Джес изпитваше лека тъга при мисълта как той ще се сблъска с твърдата решимост на дъщеря й да изхвърли математиката от живота си. И вероятно щеше да се изненада от изчезването на предишното необикновено, чудато малко момиче. Понякога й се струваше, че просто е разменила едно нещастно мълчаливо дете с друго.

От „Сейнт Анс“ позвъниха, за да поканят Танзи на представителния ден на училището, но Джес им обясни, че дъщеря й няма да отиде. Думите заседнаха в гърлото й като сух залък.

— Това ще й е от полза, госпожо Томас. Децата свикват по-бързо, ако първо научат повече за училището. Освен това е добре да се запознае с някои от съучениците си. Да не би да не може да се освободи от сегашното си училище?

— Не. Просто тя… няма да дойде.

— Изобщо ли?

— Да.

Последва кратко мълчание.

— О! — възкликна служителката. Джес я чу как рови в някакви листове. — Но това е момиченцето с деветдесет процента стипендия, нали? Констанца?

Джес усети как се изчервява.

— Да, тя е…

— Да не би да отива в академията в Питърсфилд? И те ли са й предложили стипендия?

— Не. Не е това — отвърна Джес. Притвори очи, докато говореше. — Вижте, сигурно не е възможно, но… Има ли някакъв начин… да увеличите още стипендията?

— Още ли? — Гласът на жената прозвуча невярващо. — Госпожо Томас, това е най-щедрата стипендия, която сме предлагали. Съжалявам, но е изключено.

Джес обаче продължи, радвайки се, че никой не можеше да види срама й:

— Ако успея да събера парите догодина, ще й пазите ли мястото?

— Не съм сигурна дали е възможно. И дали е честно спрямо останалите кандидати… — Служителката се поколеба, навярно си даде сметка за мълчанието на Джес. — Но ще проявим разбиране, ако поиска да се запише в нашето училище.

Джес се загледа в петното на килима, оставено от Марти, когато бе внесъл мотоциклет в дневната и от него бе протекло масло. В гърлото й заседна огромна буца.

— Е, благодаря ви, че ми се обадихте.

— Вижте, госпожо Томас… — В гласа на жената изведнъж прозвуча отстъпчива нотка. — Има още една седмица до срока за записване. Ще ви изчакаме до последния момент.

— Благодаря ви. Много сте мила. Но наистина няма смисъл.

Джес го знаеше и жената го знаеше. Не им беше писано да се случи. Това не беше лъжица за тяхната уста.

Служителката я помоли да пожелае на Танзи успех в новото й училище от нейно име. А когато затвори телефона, Джес си я представи как вече преглежда списъка за следващия подходящ кандидат.

Тя не каза на Танзи. Две нощи преди това бе открила, че дъщеря й е свалила всички учебници по математика от лавиците в стаята си и ги е струпала при останалите книги на Джес на стълбищната площадка. Напъхани бяха между трилърите и историческите любовни романи, така че тя да не забележи. Джес ги премести в спретната купчинка в гардероба си, където не се виждаха. Не знаеше точно защо го направи — за да не накърни чувствата на дъщеря си или своите собствени.

След като беше получил писмото от адвоката, Марти й позвъни. Започна да протестира и да обяснява защо не може да плати. Тя отвърна, че не зависи от нея. И допълни, че се надява да се държат като цивилизовани хора. Напомни му, че децата му имат нужда от обувки. Той не проговори повече за идване през ваканцията.

Джес получи отново работата си в кръчмата. Момичето от Париж очевидно бе предпочело заведението със свинските ребърца само три смени, след като бе започнала работа в „Перата“. Сега бакшишите бяха по-добри, нямаше го и Стюарт Прингъл, да я хваща за дупето при всеки удобен случай.

— Не съжалявам за нея. Тя не спираше да бърбори по време на китарното соло в „Лайла“^[1] — разсъждаваше Дес. — Как можеш да приказваш, когато се изпълнява китарното соло в „Лайла“?

Джес чистеше четири пъти седмично с Натали и избягваше номер две в Бийчфронт. Предпочиташе да чисти на места, където нямаше вероятност да погледне случайно през прозореца и да зърне апартамента и скъпия синьо-бял транспарант: „Продава се“. Натали намираше поведението й за малко странно, но не казваше нищо.

Постави обява на таблото в местния магазин за вестници и списания, че предлага услуги по домовете. Първата й работа дойде след по-малко от двайсет и четири часа: да монтира шкаф в банята на пенсионерка в квартала „Ейдън Кресънт“. Възрастната жена остана толкова доволна от резултата, че даде на Джес пет лири бакшиш. Обясни й, че не искала да пуска мъж в къщата си и че през четирийсет и двете години брак мъжът й я бил виждал само по вълнена камизолка. Препоръча Джес на своя приятелка, която ръководеше дом за стари хора и се нуждаеше от смяна на пералня и монтиране на стопери на килимите. Последваха още две работи, също за пенсионери. Джес изпрати втора вноска на номер две в Бийчфронт. Натали я пусна през отвора за пощата. Транспарантът „Продава се“ още не беше свален.

Ники бе единственият в семейството, който изглеждаше искрено доволен. Сякаш блогът му бе дал нов смисъл в живота. Пишеше в него през повечето вечери, разказваше за възстановяването на Норман, качваше свои снимки, чатеше с нови приятели. Сподели с Джес, че се е срещнал с един от тях в ИЖ, и й преведе съкращението: „истинския живот“. Каза, че му харесал. Но не, не по този начин. Искаше да посети дните на отворени врати в два различни университета. Говорил бе със съветника в училище как да получи стипендия по бедност. Задвижил беше нещата.

Усмихваше се, често по няколко пъти на ден и без да го молят, с удоволствие се отпускаше на колене, когато виждаше Норман да клати опашка в кухнята. Махаше дружелюбно на Лола, момичето от номер четирийсет и седем, което, както забеляза Джес, си беше боядисало косата в същия нюанс като неговата. И понякога имитираше как свири на китара в хола. Често отиваше в града, слабичките му крака правеха по-уверени крачки, раменете му не бяха съвсем изправени, но не бяха и отпуснати и унили, каквито изглеждаха в миналото. Веднъж дори си облече жълта тениска.

— Къде е лаптопът? — попита Джес, когато влезе в стаята му един следобед и го видя, че е седнал пред стария им компютър.

— Върнах го. — Той сви рамене. — Натали ми отключи.

— Видя ли го? — бързо попита Джес, а после сякаш съжали за въпроса си.

Ники отмести очи.

— Съжалявам. Нещата му са там, но всичко е прибрано в кашони. Май вече не живее в апартамента.

Това не би трябвало да я изненада, но докато слизаше долу, Джес се чувстваше така, сякаш някой я бе ударил с юмрук в стомаха.