Джоджо Мойс
Един + един (10)

Девета глава
Танзи

Веселото настроение на Танзи се стопи, когато видя подутото лице на Ники. Той сякаш не приличаше на себе си. Тя се насили да го погледне твърдо в очите, макар че предпочиташе да гледа към глупавата снимка на галопиращи коне на отсрещната стена, които дори не приличаха на коне. Искаше й се да му разкаже за състезанието по математика и как са я записали в „Сейнт Анс“, но не можеше — не и с тази миризма на болница в носа и насиненото око на Ники. Танзи се улови, че постоянно мисли за Фишърови; беше малко изплашена, защото не можеше да повярва, че някой е способен да направи подобно нещо без причина.

Когато изписаха Ники и той пое навън, тя постави нежно ръката си в неговата и макар той обикновено да казваше: „Чупката, фъстък“, сега само лекичко стисна пръстите й.

Мама трябваше пак да обяснява в болницата, че не е истинската му майка, но все едно че е. И не, той няма социален отговорник. От това Танзи винаги се чувстваше малко странно, сякаш Ники не беше истинска част от семейството им, макар да беше.

Той излезе от стаята много бавно и не забрави да благодари на сестрата.

— Мило момче — каза тя. — Възпитано.

Мама събираше нещата му.

— Така е — отвърна тя. — Най-лошата му черта е, че просто иска да го оставят на мира.

— Май не харесва много този град, а? — Сестрата се усмихна на Танзи. — И да се пазите, чу ли!

Докато вървеше към изхода на болницата след Ники, тя се запита какво ли беше това тяхно семейство, щом всеки разговор задължително завършваше с особен поглед и с думите: „И да се пазите!“.

 

 

Мама приготви вечерята и даде на Ники три различно оцветени хапчета, после седнаха на дивана да гледат заедно телевизия. Даваха „Тотал Уайпаут“, предаване, от което обикновено Ники се напикаваше от смях, но откакто се бе прибрал у дома, едва проговаряше, а Танзи не смяташе, че това е, защото го боли челюстта. Мама беше заета горе. Танзи я чуваше как отваря чекмеджета и се движи напред-назад по площадката. Толкова беше заета, че дори не забеляза, че е време за лягане.

Танзи побутна много внимателно Ники с пръст.

— Боли ли те?

— Кое?

— Лицето?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Изглежда малко странно.

— И твоето изглежда странно. Боли ли те?

— Много смешно.

— Добре съм, фъстък. Остави ме на мира. — А когато тя продължи да го гледа втренчено, продължи: — Наистина. Не се безпокой. Добре съм.

Мама влезе и постави каишката на Норман. Той лежеше на дивана и не искаше да става и тя го извлече през вратата едва на четвъртия опит. Танзи се канеше да я попита дали го извежда на разходка, но тъкмо тогава състезателите бяха избутани от малките им пиедестали във водата и тя забрави. После мама се върна.

— Хайде, деца. Обличайте си якетата.

— Якетата ли? Защо?

— Защото заминаваме. За Шотландия. — Гласът й звучеше съвсем естествено.

Ники не вдигна очи от телевизора.

— Как така заминаваме за Шотландия?

— Да. С колата.

— Но ние нямаме кола.

— Ще вземем ролса.

Ники хвърли поглед на Танзи и отново погледна мама.

— Но ти не си платила застраховката.

— Карам от дванайсетгодишна. И никога не съм имала произшествие. Виж, ще се движим по слабо натоварени пътища и по-голямата част ще изминем през нощта. Всичко ще е наред, стига да не ни спре някой полицай…

Двамата я зяпнаха.

— Но ти каза…

— Знам какво казах. Ала понякога целта оправдава средствата.

— Какво означава това?

Мама вдигна нетърпеливо ръце.

— Ники, това състезание по математика може да промени живота ни, но се провежда в Шотландия. Точно сега нямаме пари за училищната такса. Това е истината. Знам, че идеята не е много добра, и не казвам, че е правилно, но ако нямате по-добра, тогава да се качваме в ролса и да потегляме.

— Няма ли да вземем някакъв багаж?

— Всичко е в колата.

Танзи знаеше, че Ники си мисли същото като нея: че мама се е побъркала. Но тя бе чела някъде, че лудите са като лунатиците — най-добре е да не ги закачаш. Затова кимна много бавно, сякаш всичко това звучеше съвсем разумно. Взе якето си и всички излязоха през задната врата и отидоха в гаража. Норман седеше на задната седалка в ройса и им отправи поглед, който казваше: „Да, и аз идвам“. В колата малко миришеше на мухъл. Танзи не искаше да докосва с ръце седалката, защото бе чела, че мишките пикаят непрекъснато, направо нонстоп, а мишият пиш може да ти докара около осемстотин болести.

— Може ли да изтичам да си взема ръкавиците? — попита тя. Мама я погледна така, сякаш тя беше лудата, но кимна, затова Танзи хукна към къщи, а после си ги сложи и се почувства малко по-добре.

Ники се настани предпазливо на седалката до шофьора и избърса с пръсти праха от таблото.

Мама отвори вратата на гаража, запали мотора, даде на заден и изкара внимателно колата на алеята. После слезе и заключи гаража с катинар. След това седна и помисли малко.

— Танзи, имаш ли хартия и нещо за писане?

Тя бръкна в чантата си и й подаде лист и химикал. Мама не искаше тя да види какво пише, но Танзи надзърна през седалката.

ФИШЪРОВИ МАЛКИ НЕГОДНИЦИ КАЗАХ НА ПОЛИЦИЯТА ЧЕ АКО НЯКОЙ ВЛЕЗЕ С ВЗЛОМ У ДОМА ТОВА ЩЕ СТЕ ВИЕ И ТЕ ЩЕ ВИ НАБЛЮДАВАТ.

Мама слезе от колата и закрепи листа в долната част на вратата, където не можеше да се види от улицата. После отново се качи, седна зад волана и с тихо мъркане ролсът потегли в нощта.

 

 

Само след десет минути стана ясно, че е забравила да шофира. Дори Танзи знаеше как се използват огледалото, педалите и мигачите, но мама правеше всичко погрешно: караше легнала над волана и го стискаше като бабичките, които се движеха с двайсет километра в час в центъра на градчето и ожулваха колите си на колчетата в градския паркинг.

Отминаха кръчмата „Розата и короната“, промишлената част с автомивката с петима служители, склада за килими. Танзи притисна нос към прозореца. Вече излизаха от града. Последният път, когато това й се случи, беше по време на училищната екскурзия до Дърдъл Дор. Тогава Мелани Абът повърна в автобуса и започна верижна реакция от повръщане в целия пети „В“ клас.

— Спокойно — мърмореше си мама. — Само се успокой.

— Не изглеждаш спокойна — забеляза Ники. Играеше на своето нинтендо, палците му приличаха на размазани петна от двете страни на светещото екранче.

— Ники, искам да ми помагаш с картата. Остави нинтендото за малко.

— Ясно е, че трябва да пътуваме на север.

— Да, но къде е север. Показвай ми посоката.

Той погледна към табелата на пътя.

— Не трябва ли да пътуваме по М3?

— Не знам. Тебе питам!

— Дайте да погледна. — Танзи се пресегна от задната седалка и взе картата от ръцете на Ники. — Правилно ли я държа?

Докато се мъчеше да разчита символите, прекосиха два пъти кръстовището и най-накрая излязоха на пътя. Танзи смътно си спомняше, че веднъж бяха минали оттук, когато мама и татко продаваха климатици.

— Може ли да включиш осветлението отзад, мамо — помоли тя. — Не виждам нищо.

Мама се изви в седалката си.

— Копчето трябва да е над главата ти.

Танзи се пресегна и го натисна с палец. Помисли си, че би могла да си свали ръкавиците, защото мишките не се движеха с главата надолу. Не бяха като паяците.

— Не работи.

— Ники, ти ще трябва да гледаш картата. — Мама го стрелна с раздразнен поглед. — Ники!

— Добре. Ще я гледам. Само да си довърша играта. Още малко и правя пет хиляди точки. — Танзи сгъна картата колкото може по-добре и я бутна обратно в пролуката между предните седалки. Наистина, пет хиляди точки не се събираха лесно.

— Ще оставиш ли най-после това нинтендо!

Брат й въздъхна и затвори рязко капачето. Минаха край една кръчма, която Танзи не познаваше, а после и край нов хотел. Мама каза, че трябва да излязат на М3, но досега Танзи не бе видяла никакви знаци за М3. До нея Норман започна да вие тихичко: тя си помисли, че имат около трийсет и осем секунди, преди мама да викне, че той й ходи по нервите.

Изминаха само двайсет и седем.

— Танзи, моля те, накарай го да млъкне. Не мога да се съсредоточа. Ники, наистина имам нужда от помощ!

— Той ще олигави всичко. Май иска да излезе. — Танзи се поотмести от Норман.

Ники се взираше с присвити очи в знаците пред тях.

— Мисля, че този път води към Саутхамптън.

— Но той е в обратната посока.

— Точно това казвам.

Миризмата на моторно масло беше много силна. Танзи се зачуди дали не тече отнякъде. Запуши нос с ръкавицата.

— Мисля, че трябва да се върнем обратно и да започнем отначало — заяви Ники.

Мама изсумтя и обърна колата на следващата отбивка. Всички се направиха, че не са чули стържещия звук, когато тя завъртя кормилото надясно и пое по другата страна на двойното платно.

— Танзи, моля те, направи нещо с това куче. Моля те! — Съединителят на ролса бе толкова стегнат, че тя трябваше да го натисне почти в изправено положение, за да смени скоростта. Вдигна поглед и посочи към отбивката за градчето. — Какво да правя, Ники? Оттук ли да мина?

— О, божичко! Той пръдна. Мамо, ще се задуша!

— Ники, моля те, виж на картата!

Изведнъж Танзи си спомни, че мама мразеше да шофира. Не можеше да обработва бързо информацията. Винаги казваше, че реакциите й са бавни. Освен това сега в колата миришеше толкова лошо, че човек трудно можеше да мисли правилно.

Танзи започна да се задушава.

— Ще умра!

Норман обърна голямата си глава и я погледна с тъжни очи, сякаш й казваше, че не заслужава подобно отношение.

— Тук има два изхода. Този ли да взема, или следващия?

— Следващият, разбира се. О, не, съжалявам… Този е.

— Какво? — Мама сви рязко от магистралата, като едва ме заора в затревения банкет, и влезе в изхода. Колата се разтресе, когато удариха бордюра и Танзи трябваше да пусне носа си, за да хване нашийника на Норман.

— За бога, не можеш ли просто…

— Имах предвид следващия. Този ще ни отдалечи много.

— Вече пътуваме половин час, а сме по-назад, откъдето тръгнахме. Господи, Ники, аз…

И тогава Танзи видя проблясващата синя светлина. Замоли се мълчаливо полицейската кола да ги отмине. Но тя приближаваше все повече и повече, и накрая сините й светлини изпълниха ролса.

Ники се размърда неспокойно в седалката си.

— Джес, май искат да спреш.

— По дяволите! По дяволите, по дяволите… — Мама си пое дълбоко дъх, стисна здраво волана и започна да забавя ход.

Ники се сви още повече в седалката си.

— Джес, трябва да ти кажа…

— Не сега, Ники.

Полицейската кола също отби от пътя. Дланите на Танзи бяха започнали да се потят. Всичко ще е наред.

— Само искам да знаеш, че си взех марихуаната.