Вал Макдърмид
Да разбиеш мълчанието (40)

40.

Стейси бе задействала няколко рутинни операции и пишеше код, с който да осъществи още търсения. Такива занимания обикновено я изпълваха с дзен спокойствие. Но днес не беше така. Днес тя се чувстваше нестабилна като небалансирано колело. Сутрешната среща с колегите й беше успокояваща и интересна, и й припомни всички причини, поради които бе посрещнала с възторг възможността да работи отново в екип, оглавяван от Карол Джордан. Но после всички се бяха разпилели, всеки със своята задача, и тя остана сама, без възможност да се скрие от тревогата, която тлееше подмолно у нея още от сутринта, когато съобщи на Сам за екипа за разследване на тежки престъпления.

Същата вечер той беше потиснат, а по-късно, когато си легнаха, тя трябваше да го накара почти насила да я прегърне. „Знам, че тя не ми вярва, но заслужавам да ми се даде възможността да докажа, че греши по отношение на мен“, беше казал той. Не можеше да се отърси от тази мисъл, като дете, чоплещо коричка на рана. На Стейси й се искаше да може да каже нещо, което би го накарало да се почувства по-добре. Знаеше, че той е добро ченге; искаше й се да накара Карол Джордан също да приеме това.

Не го беше виждала от сутринта на следващия ден. Беше излязъл, след като й каза, че ще се срещне с приятели и вероятно ще заминат за Лийдс, за да слушат някаква група. Стейси му беше пратила няколко есемеса, остави и съобщение на гласовата поща, но той не беше реагирал. Тя нямаше голям опит с мъжете, но знаеше, че когато достойнството им е засегнато, те имат нужда от време и свободно пространство, за да ближат раните си, затова се опитваше да не го притеснява.

Реши да прескочи до апартамента на Сам на прибиране след обсъждането. Той не отговори по интеркома, а тя нямаше ключ. Когато му беше дала ключ за своя апартамент, той беше казал: „Няма смисъл и аз да ти давам ключ от моето жилище. По каква причина бихме поискали да отидем там, след като имаме това място тук на свое разположение?“. Тя беше очарована от това, че той явно харесваше много дома й, но сега й се искаше да беше настояла. Не й беше приятно да си представя как той седи сам у дома, обзет от тежки мисли за това, което приемаше като свой провал. Тя искаше да го успокои, да го убеди, че продължава да има големи възможности да направи кариера. Но сега не й оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома и да се върне към безкрайните рутинни операции, които можеха да отведат екипа по-близо до един безмилостен убиец.

Стейси разбираше колко важна е работата й, но този път съзнанието за това не беше достатъчно, за да й помогне да се съсредоточи. Проверяваше есемесите и електронната си поща на всеки пет минути и се дразнеше от това, че го прави. Чувстваше се не на място в собствената си кожа, непрекъснато напускаше стената от монитори и започваше да крачи из апартамента, отиваше да си налее още вода или започваше да се взира мрачно над покривите на къщите. Защо той не й позволяваше да му помогне? Нали се предполагаше, че тъкмо това се случва между хора, които се обичат?

Когато телефонът й иззвъня, тя едва не се препъна в бързината да стигне обратно до бюрото си. Когато видя, че на екрана се е изписало името на Тони, едва се насили да отговори. Но чувството й за дълг надви над разочарованието и тя включи разговора на високоговорител.

— Книги — каза Тони без никакви встъпителни фрази. — Това е начинът да го намерим.

— В какъв смисъл книги? — Стейси беше работила достатъчно дълго с Тони, за да не го отписва като луд, когато започнеше да сипе подобни мъдрости.

— Работех по профила му и не ми идваха на ум никакви смислени препоръки, които биха могли да ви помогнат да го откриете. Беше много дразнещо, защото обикновено мога да предложа нещо, като в приложната математика — някакво практическо приложение на елемент от теорията. И тогава ми хрумна. Книги.

— Продължавам да не разбирам за какво говориш, Тони.

— Той е подготвял всичко това от известно време. Не се хвърля от убийство на убийство. Избира жертвите си сред жени, които привличат вниманието му, но не такъв е изборът на методите му. Подготвил е вече книгите. Това е единственото логично обяснение. Как в противен случай ще знае, че ще намери достатъчен брой за нуждите си? Разбираш ли? Ако беше започнал наслуки, не би могъл да знае със сигурност; че ще намери достатъчно прочути жени писателки, които са се самоубили, за да му свършат работа за нуждите на цяла кампания. Това е като фаталният дефект в „Седем“, където убиецът очевидно се беше заел с подготовката на поредицата убийства поне година по-рано, но как би могъл да знае, че ще попадне на ченге, чийто грях е гневът? Полицаят би могъл да се окаже страхливец, да е завистлив или надменен. Това е случай на лошо планиране. Нашият човек също изготвя планове, и оставя у мен впечатлението, че ги изготвя добре. Убеден съм, че си е подготвил една малка, спретната купчинка книги, с които да отбелязва всяка смърт, така че светът в крайна сметка да забележи, че поредицата смъртни случаи имат една обща черта. Че жените се самоубиват, защото се срамуват от това, което са казали, и че копират една от друга, оставяйки книги вместо предсмъртни писма.

Разбиране проблесна в съзнанието на Стейси.

— И ти мислиш, че той е купил всички книги наведнъж?

— Именно — заяви тържествуващо Тони. — Знаех си, че ще се досетиш. И така, аз направих едно бързо и претупано търсене, в резултат на което знам, че трите досегашни книги не могат да се намерят накуп в някоя произволна книжарница на главната улица. Най-вероятно е да се е обърнал към онлайн книжарница. А когато става дума за книги, знаем кой е номер едно сред електронните книжарници, нали?

— Valhalla.co.uk — отвърна Стейси. — Империята на злото.

— Как мислиш, дали биха били склонни да преровят архивите си и да ни кажат дали през последните дванайсет месеца някой е купувал трите книги едновременно?

Стейси не можа да потисне присмехулното си изсумтяване.

— Шегуваш ли се? По-лесно би било да накараш в швейцарска банка да ти дадат достъп до сметките, чиито собственици са засекретени.

— Така си и мислех — отвърна Тони. — И всички са наясно с това, нали? Всички знаят, че във „Валхала“ са толкова параноични на тема търговска тайна, че не биха казали никому нищо за каквото и да било.

— Именно. Затова и няма смисъл да питаме. Дори да имаш съдебно решение, би ти отнело месеци или дори години да постигнеш изпълнението му.

— Идеално.

— В какъв смисъл „идеално“? Доколкото разбирам, тази информация ти трябва?

— Разбира се, че ми трябва. Но тя не би съществувала, ако нашият престъпник мислеше, че би могла да стане достъпна.

— Или съм много глупава, или ти говориш безсмислици.

— Съжалявам. Този тип е умен, Стейси. Знае как да замита следите си. Искам да кажа, че убиецът е можел спокойно да поръча книгите от „Валхала“, защото знае, както знаят и всички останали, че кредото на „Валхала“ е да не се разкрива никаква информация. Знаел е, че не бихме могли да се сдобием с тази информация по законен път. Но онова, което не е можел да знае, е че имаме теб — завърши възторжено Тони.

— Хайде да си изясним това. Ти искаш от мен да постъпя незаконно, като хакер, да пробия легендарните защити на Valhalla.co.uk, и да разбера дали има случай, в който един човек да е купил едновременно трите книги, свързани с нашите жертви? — тя дори не се опитваше да прикрие неверието си.

— Това е. Разбрала си ме точно. Можеш да го направиш, нали?

Стейси въздъхна. В това, че беше толкова добра в работата си, имаше един проблем — всеки очакваше от нея чудеса на конвейер. Тъй като нито един от тях нямаше представа какво се случва вътре в системите, които те приемаха за даденост, те си представяха работата й като развиваща се на едно равно ниво на сложност. Представяха си, че е също толкова лесно да разбиеш защитата на вманиачена на тема сигурност мултинационална компания, колкото и да влезеш в акаунта на някой тийнейджър в социалните мрежи.

— Това е сериозна работа, Тони — каза тя. — И аз не съм убедена, че разполагам с всичко необходимо.

— Занасяш се, нали? Никога няма да престана да се удивлявам как успяваш да измъкнеш толкова много неща през задната врата. Имаш истински усет за това как функционират системите.

— Нямам предвид това. Говоря за инструменти във физическия смисъл на думата. Не съм убедена, че имам всичко, което ми трябва, за да направя нещо такова. Може да ми се наложи да сглобя нещо и със сигурност ще трябва да пиша кодове. Или да адаптирам нещо, което съм правила преди, в зависимост от това на какво ще попадна там. Може да е по-лесно и по-бързо да намеря някой друг, който да го направи — Стейси не разбираше защо прави това признание пред Тони. Стандартната й работна процедура предполагаше да не обяснява нищо на колегите си и да върши онова, което искаха от нея. Да поддържа мистичния си ореол на хакер положителен герой. Никога не изпадаше в подробности за това колко лесна или трудна можеше да бъде дадена задача. Просто представяше резултатите като фокусник, който показва номерата си, сякаш изпълнява някакво обичайно, ежедневно действие. Ако трябваше да бъде честна, искаше й се да я имат за нещо изключително. Но връзката й със Сам я беше променила в толкова много отношения. Може би беше възможно да си признаеш, че не си непогрешима и хората все пак да те имат за нещо изключително. Ако имаше човек, пред когото не рискуваше с такова признание, това бе именно Тони.

— Това не е ли рисковано? Правила ли си го и преди?

Стейси помълча, после си пое дълбоко дъх.

— Да. Има двама души, на които вярвам безусловно. Молила съм единия от тях за помощ и той изпълни молбата ми, без да задава въпроси. И това ни струва само една ответна услуга, която вече е изпълнена. С другия се познавам, откакто започнах да се занимавам с програмиране. Правили сме заедно различни неща, но никога нещо, свързано с местата, на които работим. Но… ти знаеш, че имам частен бизнес, нали?

Тони се засмя.

— Е, доста отдавна съм наясно, че или работиш нещо допълнително, или източваш пари от Банк ъв Ингланд. Начин на живот като твоя е непостижим със заплатата на детектив.

За миг Стейси почувства тръпка на тревога.

— Карол знае ли?

Той помълча за миг, за да помисли.

— Бих казал, че предпочита да не знае. Докато това не се отразява по никакъв начин на работата ти в отдела, тя няма да ти създава проблеми за онова, което вършиш в свободното си време. Та какво се канеше да кажеш за своята фирма?

— Само това, че този мой приятел е работил често за мен през годините и никога не ме е разочаровал. Много от онова, което вършим, е търговска тайна. Почти по всяко време през последните десет години той е имал възможност да направи така, че притокът ми на доходи да секне, но никога не ми е давал повод за притеснение. Затова, ако имам нужда от помощ, има хора, към които да се обърна.

— А такъв подход има допълнителното предимство, че ръцете ти остават чисти, ако всичко се разбере — допълни Тони със суха ирония.

— От това вреда няма — каза Стейси. — Не държа да отида в затвора. Но и те нямат такова желание. Затова шансовете да се стигне до ужасен провал са пренебрежимо малки. Те са умни момчета, Тони. Вършат тази работа от доста време и са напълно наясно с това, което могат и не могат да правят. Така че, ако трябва да прехвърля задачата, която искаш да ми възложиш… — тя помълча замислено, — мисля, че ще излезем сухи от водата. Съществува само един проблем.

— И какъв е той?

— Ако това се окаже ключова улика, с която можем да приковем нашия човек, ще се наложи да тръгнем по обратния път, за да си намерим различно обяснение за начина, по който сме се добрали до него. Няма как да представим в съда материал, до който нямаме право на достъп.

Тони се насили да отвърне с оптимистичен тон.

— Досега винаги сме намирали начин да те защитим. В хода на работата винаги се появява нещо, за което можем с основание да твърдим, че сме го забелязали по-рано в процеса на разследването. Не виждам защо сега случаят да е различен.

Само че досега никога не си бяха имали работа точно с такъв убиец.