Вал Макдърмид
Да разбиеш мълчанието (13)

13.

Утринната светлина смути съня на Карол. На прозорците в основната част на старата сграда нямаше завеси. Нямаше смисъл да поставя такива неща, докато вършеше вътре работа, от която постоянно хвърчаха прах и стърготини. Нямаше причина затова и защото и никой не оставаше да нощува при нея. Тя измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Това беше напълно достатъчно за Флаш. Кучето веднага скочи върху нея и се зае да отмива с дългия си розов език съня от лицето й.

— О, по дяволите! — каза сърдито Карол, изпълзя от спалния чувал и потръпна от студа в неотопленото помещение.

Предната вечер беше проявила достатъчно съобразителност да вземе дрехите, с които обикновено разхождаше кучето, така че бързо навлече топлите непромокаеми дрехи, които й помагаха да се слее с пейзажа и с местните жители. Измъчваше я тъпа болка в тила, организмът й жадуваше за кафе. Но тя все още нямаше сили да се изправи лице в лице с госта си, който бе останал тук и през нощта. Свежият въздух и една бърза разходка из хълмовете зад къщата щяха да й дадат сила, за да си осигури надмощие.

Тя умишлено тръгна в посока, обратна на онази, в която се намираше домът на Джордж Никълъс. Най-малко от всичко имаше желание да му обяснява как е приключила предната вечер. Разбира се, щеше да се наложи да му каже. Но все още не можеше да събере сили да се види с него.

Половин час по-късно тя слизаше надолу по хълма, крачейки бързо по полегналата, пожълтяла трева, от туфа на туфа, докато кучето се въртеше и подскачаше около нея. Хладният въздух беше заруменил бузите й и пропъдил болката в тила. Толкова много подобни утрини имаше зад гърба й — прелюдии към дни, които изпълваше с тежък труд, за да не мисли.

Светлината в кухненския прозорец я накара да трепне. Никога досега не бе виждала светлина там, докато слизаше по хълма. Къщата винаги тънеше в мрак. Светлината беше нежелано напомняне, че днешният ден няма да е като всички останали. Днес тя трябваше да се справи с Тони и неговото решение да се меси в живота й. Беше склонна да му каже да се разкара още след първата чаша кафе, но го познаваше достатъчно, за да знае, че усилията й ще бъдат напразни. За човек с такава способност за съпреживяване, Тони можеше да се прави удивително добре на глух, когато това му изнасяше.

На прага Карол поспря, за да успокои дишането си и да се овладее. После влезе вътре с изправени рамене. Дванайсет стъпала я отведоха до вратата на апартамента, който обитаваше. Влезе, без да почука. В края на краищата това беше неин дом. Не негов.

Стаята беше празна. Сакото на Тони беше окачено на облегалката на офисния стол; тук беше топло и уютно, благодарение на подовото отопление, което Майкъл бе инсталирал при първия ремонт на стария хамбар. Карол продължи, мина покрай банята и влезе в кухнята, където Тони седеше и се взираше намръщено в кафе машината. Когато я чу да влиза, той се обърна и й се усмихна смутено.

— Мислех да ти направя кафе, но не съм достатъчно умен, за да разбера как функционира това животно.

— Не е толкова трудно — Карол смъкна ципа на непромокаемото си яке и го окачи на един стол. — Направи ми място, аз ще се заема.

И тогава видя празните бутилки, подредени върху дъската за сушене на съдове. За миг не повярва на очите си. После се обърна рязко към него:

— Какво, по дяволите…

— Много по-лесно е да не пиеш, когато в къщата няма пиене.

— Как смееш? За какъв се имаш, да му се не види?

— Аз съм приятелят, който е тук, за да ти спести нови унижения като онова, което преживя снощи — той разпери ръце в успокояващ жест.

Карол нямаше намерение да се успокоява.

— Това е някаква твоя измислица, не моя. Никога не съм казвала, че никога вече няма да пия. Окей, приех глупавото ти предизвикателство. Съгласих се да не пия, докато не мине изслушването ми. Но това е всичко. Кой ти дава право да изливаш в умивалника целия алкохол в къщата ми? Като изключим всичко останало, все едно че си изхвърлил на боклука няколкостотин паунда. Може би не си забелязал, но за разлика от пияниците, с които ме сравняваш, аз пия скъпи напитки. Пия заради вкуса, не просто за да се натряскам — тя поклати глава, стиснала горчиво устни. — Копеле такова!

— Ще ти върна парите — отвърна той с ангелска кротост.

— Не става дума за пари, а за принципа! — изкрещя тя. — Нямаш право!

Той се поизвърна от нея.

— Ако аз нямам това право, никой друг го няма.

— Точно така ми харесва.

Той стана.

— Добре, оставям те тогава. Следващия път, когато се накиснеш в лайната, се обади на някой друг — той отново се извърна с лице към Карол. Очите му бяха студени като камък, беше вирнал брадичка, сякаш за да посрещне удар. — Ако намериш някой, на когото да му пука.

Беше удар под кръста, затова пък си беше истината. Никога дотогава не беше говорил така с нея. Гордостта я караше да му каже да се разкара. Но страхът не й го позволи.

— Я сядай, по дяволите, и престани да се перчиш! — изръмжа тя. — Ще направя кафе.

Обърна му гръб и се зае с ритуала по смилането на кафето, пълненето на цедката и пускането на машината. Не беше възможно той да си тръгне, нали?

И действително, когато тя се обърна, той беше все още там, стиснал така силно облегалката на стола, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Тя постави чашата с еспресо безмълвно на масата до него и се зае да прави второ кафе за себе си.

Пое си дълбоко дъх.

— Обикновено закусвам с боб, препечени филийки и бъркани яйца. Ще направя и за теб, ако искаш — това беше най-близкото подобие на извинение, на което беше способна.

— Чудесно. Развила си се в положителна насока в сравнение с чашата портокалов сок и пълнозърнестите бисквити.

Тя се усмихна сурово и пестеливо.

— Научих се по трудния начин. Не можеш да издържиш цял ден физическа работа, ако го започнеш с такива неща.

Тони седна и започна да пие кафето си, докато тя правеше закуска с ефикасните, икономични движения, на които се беше научила, откакто започна да ремонтира къщата. Всичко трябва да е подръка, планът за работа да е ясен. Никакво суетене, никакво объркване, никакво колебание. В кухнята също както при ремонта. И това бе научила по трудния начин.

Тя тръсна чиниите на масата и седна срещу него, с все още изопнато от гняв лице. Вбесяващото беше, че Тони като че ли не се беше впечатлил от реакцията й. Той й благодари, после попита:

— Какъв е планът за днес?

— За теб не знам, но сега, когато приключих с поставянето на кабелите, ще започна с облицовката на външната стена — чистият въздух беше ободрил Карол и тя се нахвърли на закуската, като че ли обилната вечеря у Джордж Никълъс се беше състояла преди седмица, а не предната вечер.

— Яйцата са хубави — той преглътна още една хапка. — Трябва да напиша два доклада, които съдът да прегледа преди издаването на присъда, но съм си взел лаптопа, така че ще се справя. А когато приключа с тях… е, започнах да пиша книга.

— Книга? — попита удивено Карол. Една книга беше сериозен проект. А тя не знаеше нищо за това. Това бе едно от измеренията на отчуждението, което двамата бяха допуснали да се настани между тях. — Каква книга?

— А ти каква книга очакваш да пиша?

Тя се усмихна въпреки волята си.

— Предполагам, че би могъл да направиш миш-маш от интересите си и да съставиш илюстрован наръчник за начинаещи профайлъри.

Той направи иронична гримаса.

— С някой кръстоносец с наметало, който се появява накрая, за да спаси положението.

— Ти би изглеждал смешно в онези тесни средновековни панталони. Е, каква е тази книга?

— Темата е психологическо профилиране. Моят консултант — нали се сещаш, психологът, когото посещавам, за да си осигуря относителна психологическа стабилност, та той е на мнение, че ако в полицията искат да пестят пари, като се занимават сами с профилиране, вместо да плащат на хора като мен, не би трябвало да се цупим и да си измиваме ръцете, оставяйки ги да се оправят сами. Смята, че би трябвало да напиша книга, която да избягва професионалната терминология и теориите, и да изясни по възможно най-практичен начин онова, с което се занимавам. Да е пълна догоре с примери за реалното приложение на психологическото профилиране, от случаите, по които съм работил.

Карол се намръщи.

— Това не напомня ли малко на човек, който оказва помощ на собствените си палачи?

Тони сви рамене.

— Ще стане едно от двете — или ще разберат за какво става дума и ще се научат да работят както трябва, което би било добре, защото дори когато ми плащаха, аз не можех да бъда на много места едновременно. Или няма да разберат и ще осъзнаят, че това е работа за експерти, което ще ги накара да се обърнат с подновено уважение към нас, професионалистите.

Тя избухна в смях.

— Не може да се поднови нещо, което не е съществувало, Тони. Никога не са се отнасяли към теб с уважението, което си заслужил с работата си.

— Има хора, които ценяха направеното от мен. Например Джон Брандън. Ти. Някой и друг от големите шефове в Министерството на вътрешните работи.

— Само че това не е достатъчно, за да бъдат принудени неграмотни задници като Джеймс Блейк да постъпват така, както е редно — тя натъпка последните остатъци от закуската в устата си и стана, бършейки уста с опакото на ръката си. Физическата работа я бе накарала по някакъв начин да придобие маниерите на работник. Някогашната Карол Джордан би използвала салфетка или поне парче домакинска хартия. На новата Карол Джордан й беше все едно.

 

 

Оставен да се оправя както намери за добре, Тони се разположи удобно с лаптопа и бележника си. Можеше да се съсредоточи върху собствената си работа, без да трябва да бди над Карол. Освен ако тя не беше скрила алкохол някъде в общото помещение на къщата. Но нямаше причини да го е направила. Освен това според него тя щеше да гори от желание да опровергае думите му. Тази праведна целеустременост щеше да е достатъчна, за да я крепи известно време. Проблемите щяха да започнат в понеделник или вторник, когато пред нея се изправеше непосредствено предстоящата катастрофа, каквато би било гледането на делото й в съда, когато щеше да загуби и доброто си име, и шофьорската си книжка. Точно тогава щеше да се наложи да бди над нея като квачка над пиленцата си. Онова, от което Карол се нуждаеше, беше нещо истинско, върху което да се съсредоточи. Физическият труд беше много хубаво нещо, и очевидно той бе задоволил някаква нейна необходимост. Но той се състоеше от повтарящи се действия; за продължителен период от време това не беше никакво предизвикателство към интелекта. А Карол беше жена, която се нуждаеше от нещо, което да ангажира съзнанието й. Той трябваше да измисли нещо, което да задейства интелекта й. Ако вече не можеше да работи като ченге, сигурно щеше да се намери нещо друго, което да може да върши, което да представлява за нея едновременно усилие и предизвикателство. Но може би с не толкова високи залози. Не със залози, които биха я тласнали обратно към бутилката.

Той се обърна с въздишка към бележките си и започна да съставя доклад за сериен изнасилвач, който се бе опитал да убеди съда, че е бил тласкан да изнасилва жени от гласове, които чувал в главата си. Според Тони нямаше такова нещо. Той бе преценил, че си има работа с отлично функциониращ психопат, който съзнателно се стреми да попадне в заведение за душевноболни, за да избегне онази част на затвора, която е отделена за провинили се в изнасилване.

Когато приключи, минаваше обед. Тони се изправи и се протегна, после отиде в общото помещение, където Карол прикрепяше летви към каменните стени с помощта на шестинчови гвоздеи.

— Искаш ли да приготвя набързо нещо за обед? — попита той. Тя спря да нанася удари с чука и се обърна, избутвайки с китка влажните кичури от челото си. Карираната риза беше прилепнала към контурите на тялото й, джинсите бяха тесни и очертаваха добре оформени мускули. Беше мръсна и потна — и той съзнаваше, че това е клише, но не можа да потисне надигащото се у него вълнение при тази гледка.

— Има хляб, сирене, пастет и домати — каза тя. — Обикновено ям това, и някакви плодове.

Той кимна.

— Ще направя сандвичи.

— Добре — тя понечи отново да се заеме с работата си — Няма да се бавя, но искам да приключа с тази част, преди да прекъсна за обяд.

Когато се върна в кухнята, той скалъпи несръчно някакви сандвичи с евтин чедър от супермаркета и домати, който сигурно имаха вкус на памук и вода. Карол можеше и да пие заради вкуса на напитката, но той подозираше, че яде само заради горивото, което трябва да вкарва в организма си. Видя една купа с ябълки и круши и я премести на масата до чинията със сандвичите. Не беше точно пиршество, но щеше да е достатъчно. Наля две чаши вода и постави две чинии една срещу друга. Нямаше какво друго да направи, за да изглежда масата по-привлекателна, затова се зае отново с лаптопа си, за да убие времето до идването й.

Тони не искаше да започне втория доклад, за да не се наложи да прекъсва работата си. Вместо това отвори един новинарски сайт и провери дали има някаква нова информация за смъртта на Джазмин Бъртън. Прерови няколко репортажа, но като че ли нямаше нищо ново.

— Камъни в джобовете — промърмори той под нос. Този детайл го смущаваше, но той не успяваше да долови ясно ехото, което вибрираше в дълбините на ума му.

— Какво каза?

Той беше толкова погълнат от онова, което четеше, че не я беше чул да влиза.

— Нищо важно. Просто нещо, което се обажда в някакво ъгълче на ума ми.

Тя се наведе над него, за да види какво чете. Лъхна го мирис на чиста пот. Каза си, че усещането можеше да е еротично, ако не беше острата нотка на застояло в дъха й. Предположи, че организмът й продължава да преработва и изхвърля алкохола. Дори да бяха на такъв етап във връзката си, че да могат да се целунат — а имаше и моменти на такава близост — дъхът й щеше да го накара да се поколебае.

— Защо се интересуваш толкова от някакво самоубийство в Девън? — попита Карол.

— Не съм сигурен. Снощи вечерях у Пола и Елинор, и Торин го спомена. Говорехме за случаи на онлайн тормоз, за троловете, и как по всичко личи, че именно те са тласнали Джазмин Бъртън към самоубийство. Но тук има нещо… — гласът му заглъхна.

Карол огледа публикацията в отворения прозорец.

— Медиите си падат по всичко, което може да послужи за основание да критикуват интернет — въздъхна тя. — Знам защо този случай е привлякъл вниманието ти и те озадачава.

— И ти ли го забеляза? Това е облекчение — той я загледа с очакване. По устните й играеше познатата предизвикателна полуусмивка. — Е, ще ми кажеш ли какво имаш предвид?

— Не можеш да се овладееш, нали? Подсъзнанието ти постоянно открива някакви закономерности.

— Е, каква е закономерността в този случай? Какво е това, което ти виждаш, а аз не?

Усмивката й стана по-широка.

— Тя не е първата, Тони. На някакво ниво умът ти е засякъл факта, че тя не е първата.