Емили Гифин
Там, където принадлежим (9)

9.
Кърби

— Къде се научи да пееш рап така? И да свириш на барабани? Това е удивително — пита ме Мариан по-късно вечерта, докато седим в офиса й и ядем от китайското, което си поръчахме. Това беше истински див ден; не съм имала представа, че хората работят толкова усилено и толкова дълго, и това бе първата възможност да поговорим насаме.

— Благодаря — отвръщам аз. Тогава й разказвам как учителката ми по музика в основното училище ми е обяснила, че барабаните и валдхорната са най-трудните инструменти и как баща ми каза, че е по-евтино да удрям по масата, отколкото да ми купува валдхорна, затова избрах барабаните.

Мариан избутва настрани чинията си с пържен ориз със скариди, който едва е докоснала (бях започнала да забелязвам, че тя не ядеше почти нищо) и казва:

— Ти беше невероятна. Направо внушителна.

Отново й благодаря, после се заглеждам в нея продължително и обяснявам:

— Мисля утре да си тръгвам.

— О. Да. Разбира се — Мариан се преструва, че е разочарована. — Сигурна ли си, че не можеш да останеш по-дълго?

— Бих могла — отвръщам и очаквам и тя да го иска или поне да ме увещава да остана. — В сряда съм на училище, но мога и да не отида… Но най-добре ще е да се връщам.

Тя кимва и ме уверява, че разбира. Отстъпва лесно. Сърцето ми се свива, но си казвам, че не трябва да бъда толкова мекушава и едва забележимо повдигам рамене.

Тя продължава. Говори изнервено.

— Тази седмица е много натоварена и без това. Утре пак ще бъдем със сценаристите, а после аз имам няколко срещи за маркетинга, финансите и интервюта с новите актьори… Не ми се иска да те отегчавам. Е, разкажи ми нещо повече за твоите барабани?

Заглеждам се в нея за миг, после поклащам глава и й обяснявам, че няма кой знае какво за казване. Всъщност колко абсурдно е да си говорим за барабани, когато още не е казала нито думичка за биологичния ми баща? Не зная дали се опитва да скрие нещо от мен, или просто не иска да говори за него, но след почти четирийсет и осем часа заедно ми е ясно, че тя няма да ми каже нищо за него.

Затова по-късно, след като се връщаме в апартамента й и тя започна да се прозява, си казвам: „Сега или никога“. Усещам ударите на сърцето си чак в ушите си и някъде отдалеч чувам гласа си:

— А би ли ми казала нещо за баща ми?

Тя ме поглежда притеснена и малко изненадана, сякаш никога не й е минавало през ум, че бих могла да задам този въпрос, после си поема дълбоко въздух и на лицето й се изписва такова тържествено и напрегнато изражение, че съм напълно сигурна, че предстои да чуя едно дълго оправдание. Вместо това тя започва направо.

— Казва се Конрад. Конрад Найт^[1].

— Найт? — учудвам се аз. — Като в ден и нощ?

— Като рицар от Кръглата маса.

За момент глупаво се увличам по романтичната представа за рицарите на Кръглата маса, но забелязвам смръщените й вежди и веднага ме завладява тревога за всичко онова, което винаги ме е тревожело. Мисля си, че ще чуя някоя отблъскваща история, като например един от сценариите, който обсъждаха родителите ми: изнасилване, затвор, наркотици. Или нещо, което често съм си представяла, но започва да ме притеснява чак сега: случайна сексуална авантюра, която не е означавала абсолютно нищо и за двамата. Имам предвид, че изглежда много вероятно да съм чиста проба-грешка, но бих се чувствала по-добре, ако поне съм грешка от любов, отколкото от похот, какъвто бе вариантът на Белинда.

— Как се запознахте? — питам аз и сърцето ми започва лудо да бие.

— Учехме в едно училище — свежда замислено поглед тя. После ми разказва, че го познавала още от четвърти клас, но се сближили чак през лятото след дипломирането си. — Бях точно на твоята възраст. И двамата бяхме. Видяхме се на един купон…

Мариан въздъхва дълбоко. Лицето й не издава никакви емоции, но усещам, че мислите й препускат и се въоръжавам с търпение. Минават още няколко секунди и аз, загубила решимост, изстрелвам следващия въпрос.

— И какво представлява той?

Тя отново си поема дъх и продължава, като внимателно подбира всяка дума.

— Беше умник. В житейския смисъл, макар че би могъл да е добър и в училище, ако се интересуваше от това.

Кимвам и за пръв път в живота си се чувствам по някакъв начин свързана с биологичния си баща. Тя продължава, потънала в спомените си.

— Не беше точно бунтар, но си имаше собствен поглед за нещата. Не го интересуваше какво си мислят другите и това не беше поза. Съвсем откровено не го интересуваше. Не го разбирах, но, боже, колко му се възхищавах. Всички му се възхищавахме.

— Единак ли беше?

— Да. Нещо такова. Поне в училище. Там не общуваше почти с никого. Но извън училище имаше приятели — в групата. Така че не бих го определила съвсем като единак. По-скоро различен.

— Свирел е в група? — възкликвам, развълнувана от това откритие и същевременно доволна, че не е някой тъпак. Футболист, който си търси гадже за секс, ми се струва някак си доста по-обидно, отколкото музикант, който прави същото.

— Да — кимва тя. — Беше талантлив музикант. Свиреше на китара, пиано и малко на саксофон. Имаше хубав глас. Като твоя.

Не мога да сдържа усмивката си, макар и съвсем плаха.

— Как изглеждаше? — любопитствам аз.

— Страхотен. Тъмна коса. Красиви очи. Имаш неговите очи — заявява тя без никакво колебание.

— Наистина ли? — трепвам аз и сърцето ми ще изхвръкне.

— Да. Съвсем същия синьо-сив цвят, същите тъмни контури. Същата форма и размер. — Тя се взира в стената зад мен, сякаш се опитва да си припомни и други подробности.

— Имаш ли негова снимка? — питам, замаяна от вълнение.

— Имам една — отвръща тя, става и ми казва, че няма да се бави. Връща се след няколко минути с овехтял, посивял от пипане плик. Измъква отвътре покрит с драсканици, нагънат лист от тетрадка, разгъва го и изважда от него снимка, после го връща обратно в плика. Хапе долната си устна, разглежда снимката и диша учестено. Най-накрая ми я подава.

— Ето го — Мариан изглежда по-напрегната и от мен. — Тук сме заедно.

Поглеждам снимката на моите биологични родители и оставам поразена, а не проумявам защо. Направена е от близък план, запечатала повече него, отколкото нея, сякаш е щракнал едно селфи с протегната ръка. Лежат по гръб на одеяло, примижали срещу яркото слънце над тях. Небето не се вижда, но си го представям кобалтовосиньо, безоблачно, отразено в очите им — особено в неговите. Долепили са бузи, нейните пламтят. Прегърнал я е със свободната си ръка, заровил пръсти в дългата й коса, съвсем изсветляла от слънцето. Снимката е на грапава хартия, лицето му е в сянка, но ясно си личи, че е мечтателна натура, артистична, каквито трябва да са музикантите. Тъмна коса, светла кожа, плътни устни и дълги, извити мигли на полупритворените му очи с моя цвят, точно както ми обясни тя. И макар че на тази снимка изглежда спокоен, долавям нещо в погледа и лицето му, нещо, което ми подсказва, че е способен на дълбоки чувства и всеотдайна любов. Или може би така ми се иска. Може би ми се иска да вярвам, че съм го наследила от него, защото засега не го откривам у Мариан. Докато протягам ръка, за да й върна снимката, не мога да откъсна поглед от нея и се надявам, че тя ще ми я подари.

— Бяхте ли влюбени? — прошепвам и усещам как всяко мускулче в тялото ми се напряга от желанието ми тя да каже „да“, макар че нямам представа защо това е толкова важно за мен, какво значение има точно сега.

— Не знам. Сякаш беше преди милиони години… Това наистина беше едно странно лято, Кърби. Много странен, сложен период.

— Защо? Какво му беше странното? — упорствам аз и си мисля колко често Белинда определяше абсурдни романтични ситуации като „сложни“. Тя и някакъв идиот излизат, после вече не излизат. Срещат се с други хора. Разделят се. Просто обичат да висят заедно навън. Дали и Мариан нарича „сложен период“ подобни дивотии, или е нещо по-съществено?

— Нашата връзка започна внезапно — започва тя и аз се вкопчвам в думата „връзка“. — Съвсем внезапно. Стана някак си… Както не го познавах изобщо, така изведнъж стана целия ми свят…

Обмислям следващия си въпрос. Имам усещането, че всеки следващ е от изключително значение, сякаш имам лимит и мога да пропусна нещо. Онова, което всъщност искам да чуя, е цялата история, дългата история — как са решили да ме имат, а после са ме изоставили.

— Той искаше ли да ме родиш? Или искаше да направиш аборт? — най-сетне се осмелявам аз.

Тя трепва, въздъхва дълбоко няколко пъти и накрая ме поглежда в очите. Хваща ръцете ми и ме назовава по име, сякаш се кани да се изповяда. И наистина го прави.

— Изобщо не му казах — проронва тя.

Знам, че има само една интерпретация на отговора й, но все пак търся и друга, докато се вглеждам в момчето и момичето на снимката.

— Изобщо не си му казала за моето раждане?

Поглежда ме, поклаща глава, лицето й порозовява, както на снимката, но от съвсем други чувства.

— А той знаеше ли, че си бременна? — питам аз и фактите започват да изкристализират.

Тя отново поклаща глава и този път избягва погледа ми.

— Защо? Той… напусна ли те? — гледам я изпитателно и си представям, че я е зарязал. Оставил й е прощално писмо, може би листа, който сега държи, и е напуснал града, изчезнал е безследно.

Но тя отново поклаща глава и едва чуто изрича:

— Не. Аз го напуснах.

— Ти си го напуснала? — смайвам се аз.

— Да. Когато разбрах, че съм бременна с теб. Скъсах с него — кимва тя.

— Значи… той изобщо не знае за мен? — питам аз с надеждата, че вероятно му е казала след години. Че сега вече знае истината, че има други деца някъде. Може би дори изгаря от желание да ме види. Може би се е свързала с него през последните четирийсет и осем часа и му е казала новината.

— Никой не знаеше, че съм те родила — обяснява тя. — Дори никой не знаеше, че съм бременна, освен майка ми.

Опитвам се да проумея тайна от такава величина. Как е могла да потули такова нещо.

— Ами баща ти? Или най-добрата ти приятелка? — недоумявам аз и си мисля за Белинда. Тя би била първият човек, с когото бих споделила подобно нещо. Макар че дори не мога да си го представя с моя жалък сексуален опит, който се изразяваше само в три мизерни целувки — случайни, непохватни, забравими.

— Само майка ми — и отново поклаща глава.

— Как успя да го скриеш от всички?

— Отложих постъпването си в колежа с една година. В канцеларията в Мичиган обясних, че имам проблеми със здравето. А на всички останали — че завършването на гимназията ми е дошло в повече и имам нужда да обмисля плановете си. Баща ми смяташе, че пиша сценарий за филм. Знаеше колко съм обсебена от писането, затова… ми повярва. И така, заминах за известно време.

— Къде?

— На вилата ни край езерото в Уисконсин. Майка ми идваше да ме наглежда. Тя ме водеше на всички прегледи и в агенцията за осиновяване. През цялото време се крих, докато стана време да родя. Да родя теб.

Слушам онемяла, поразена, историята, която до голяма степен съвпада с онова, което родителите ми бяха разказвали стотина пъти.

— И после си отишла в Чикаго, за да ме родиш?

— Да — очите й се навлажняват. — Раждането започна на трийсет и първи март, продължи цял ден и цяла нощ. На първи април се роди ти. Е, знаеш това — усмихва се тя, но с половин уста. — Следващите три дни прекарах с теб. Трите най-мъчителни, най-тъжни дни в живота ми.

— Успяхме ли да бъдем заедно? — питам аз с пламтящ поглед и свит стомах.

— О, Кърби! Боже мой, да — възкликва тя. — Прекарвах всяка минута, всяка секунда с теб.

Попитах я дали ми бе дала име. Как ме е наричала през тези три дни?

Тя кимва и прошепва:

— Катерин.

— Това е второто ми име — обяснявам аз. — Кръстена съм на леля ми.

— О, не е ли невероятно.

— Името е често срещано — вдигам рамене аз. — Продължавай.

След кратко колебание тя започва отново.

— Дадох ти име, въпреки че социалните ме предупредиха да не го правя. Кърмих те, макар да ми казаха, че идеята не е добра, че това само би направило раздялата ни още по-трудна. Но го исках… трябваше да го направя. По едно време някаква сестра се опита да те вземе от мен, за да мога да поспя, но аз отказах. Знаех, че съвсем скоро трябваше да те дам; не исках да го правя два пъти. И моментът настъпи — тя спира и диша учестено, после продължава: — Жената от агенцията пристигна в болничната ми стая заедно с една сестра и още двама от Социалната служба. Бяха общо четирима или петима — всичките официални лица, с папки и обяснения. Връчиха ми документите, включително и онзи, наречен „Окончателно и неотменимо съгласие за осиновяване“. Майка ми те държеше, седнала в един люлеещ се стол в ъгъла, докато аз четях и слушах и накрая подписах документите.

Всичко започва да ми се изяснява, когато тя ме пита дали съм добре. Кимвам. Заглежда се право в очите ми и аз й отвръщам на погледа и чакам.

— Цялата сутрин беше неспокойна, но докато те бяха в стаята, изобщо не се обади — продължава тя. — Сякаш знаеше, че се случва нещо наистина важно в този момент и искаше да го чуеш. Още тогава си беше такава. С тези умни, прозорливи очички, с които наблюдаваше хората. Мен. — Тя преглъща. — После помолих да ме оставят за малко насаме с теб. Помолих и майка ми да излезе.

— Мина ли ти през ум да промениш решението си? — поглеждам я с надежда. Искаше ми се да вярвам, че не й е било лесно да ме изостави.

— О, да — убедено, без колебание отвръща тя. — Много, много пъти през тези седемдесет и два часа. Разбира се, че мислих за това. Едва ли имаше човек, който да погледне личицето ти — онези големи, ококорени очички, които сякаш не мигваха, и мъничкото ти, изразително, мъхнато челце и онези мънички, изписани устни и да не пожелае да те задържи в обятията си завинаги. Но бях сигурна, че това е най-доброто решение за теб. Да имаш майка и баща, които са женени и напълно готови да те имат, да се грижат за теб, да те дарят със семейство.

— Ами Конрад? — изстрелвам аз. Разказът й провокира емоции, които надигат вълна от наранено достойнство. — Помисли ли да му кажеш? Може би щяхте да го решите заедно?

— Вече беше изтекла много вода — свежда поглед Мариан и клати глава.

— Какво имаш предвид?

— Не бях разговаряла с него цели девет месеца. В този момент беше прекалено късно. Освен това едва ли щеше да е подходящият живот за теб. Двама тийнейджъри, които се преструват на възрастни. А аз знаех, че в болницата една двойка те очаква. Знаех колко отчаяно те искат.

— Значи… просто така… ми каза довиждане? — питам аз с треперещ глас и толкова ми се иска да можеше новородените да имат спомени, за да мога да се връщам към времето, което сме прекарали заедно.

— Да — прошепва тя. — Първо те накърмих за последен път. После ти смених пелените и те облякох в малка розова нощничка. С връвчица в долния край, за да не ти изстиват краката, макар че ти сложих и малки пантофки. И малка плетена шапчица, в тон с роклята — розова с бели точици. Майка ми ти я купи…

Обяснявам й, че помня рокличката от една снимка, явно първата с родителите ми. Помня обаче, че на другата, направена в колата на път за дома, съм с други дрехи, което означава, че са ме преоблекли, преди да напусна болницата. Чудя се защо. Дали съм повърнала, или просто са искали да бъда облечена с дрехи, избрани от тях — като символично, ново начало, заедно с името, което ми бяха избрали.

— А после? — питам аз.

— После ти изпях една приспивна песничка — единствената, която знаех. „Всички кончета красиви“.

— Какво се пее в нея? — искам да науча всичко аз. Казва ми, че не може да пее, но прочиства гърлото си и ми рецитира стиховете. „Спи, мъниче, не плачи. Спи, мое малко бебе. И щом очи отвориш, ще имаш всички кончета красиви.“

Затаила дъх, очаквам напрегнато продължението на историята, сякаш вече не знам как приключва всичко.

— Ти заспа. Целунах те за сбогом. По двете бузки, по нослето, по брадичката — гласът й се прекършва. — Наложих си да отворя вратата и да изляза в коридора и видях, че социалната служителка на болницата разговаря с майка ми. Без дума да кажа, те дадох на нея и се върнах в стаята си, за да не виждам как те отвеждат.

Гледам я и ми е толкова мъчно за момичето от разказа. Опитвам се да си представя как ли се е чувствала, когато е събирала багажа си и се е преобличала, когато е напуснала болницата без цветя, без балони и без бебе в обятията си. И тогава отново се сещам за Конрад. Конрад, който е в пълно неведение за моето съществувание.

— Знаеш ли къде е той сега? — питам я аз.

Тя завърта глава с виновно изражение, но вината й не изглежда съизмерима с моята нужда.

— Никога не си се опитвала да го намериш, нали?

Мариан въздъхва и ми разказва, че веднъж минала с колата си покрай къщата му, но семейство Найт се били преместили. На пощенската кутия имало табела с друго име.

— Ами Фейсбук? Интернет? Приятели? Никога ли не го потърси?

— О, правих няколко опита през годините — признава тя. — Но така и не го открих. А вече нямам контакти с никого от гимназията. Не че той е човек, който ще ходи по срещи на випуска или ще поддържа връзка със съучениците си.

— И толкоз? Нищо? Просто ей така… е изчезнал?

Тя кимва и двете приковаваме погледите си, смълчани. Стоим така дълго време. Накрая тя слиза от бар стола си и ме прегръща — за пръв път от деня, в който ме бе изоставила. Позволявам й, но отказвам да й отвърна. Мисля само за едно: „Как си могла?“.