Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Where we belong, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анета Макариева-Лесева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Емили Гифин
Заглавие: Там, където принадлежим
Преводач: Анета Макариева-Лесева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 22.06.2015
Редактор: Мариела Янакиева
ISBN: 978-954-655-596-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8960
История
- — Добавяне
15.
Кърби
— Трябва да отидем — заявява Белинда по време на задължителния километър крос по физическо обучение. Има предвид на абитуриентския бал — следващата по-досадна тема от тази за колежа. И единствената, за която съм непреклонна. За хиляда и стотен път й обяснявам, че няма отида. В главата ми се въртят само Мариан и Конрад. Няколко дни по-рано бях говорила за това с господин Тъли и бях изцяло обсебена от идеята да открия и другия си родител.
— Стига, Кърби — упорства тя. — Отказвам да съм онова момиче, което ще си седи на дивана пред телевизора, заровило глава в купата с пуканки.
— Тогава не гледай телевизия и не яж пуканки — съветвам я аз, докато Джъстин Луиз ни изпреварва за втори път, дългата й руса опашка се вее като хвърчило, изпод неоново розовите й маратонки „Найк“ се вдига облаче прах, което ми напомня за Пиг Пен и Чарли Браун[1]. Колкото и да ми се струва безумно да се напъваш за постижения по физкултура, донякъде завиждам на глупавата, стара Джъстин и ми се иска да изляза и да задумкам барабаните така, както тя тича — гордо да го покажа на всички.
— Ако не отидем — хленчи Белинда, — ще съжаляваме до края на живота си.
— Боже, искрено се надявам, че няма да си мислим за този бал до края на живота си, Белинда. Нито за каквото и да е, свързано с гимназията — заявявам сухо.
Освен за случайна бременност, мисля си аз. А може би дори не и тогава.
— По дяволите. Схвана ми се кракът — забавя темпо тя и започва да куца, разтривайки мускула си.
Госпожа Трупър, преподавателката ни по физкултура, клати възмутено глава, когато я подминаваме на една права отсечка.
— Това е знаменателна церемония — настоява Белинда.
— Ти го казваш.
— Казват го всички.
— Освен мен.
— Кърби! Сериозно. Хората винаги ще те питат: „С кого беше на бала?“ и ние ще отговаряме: „Ъъъ, ами с никого. Защото бяхме пълни загубенячки“.
Обясних й, че не съм чувала да задават този въпрос на когото и да било, навършил двайсет години. Че нямам представа дали родителите ми са ходили на бал, макар че в главата ми се въртеше някаква странна история как майка ми и приятелката й си разменили кавалерите в последния момент.
— Обзалагам се, че Мариан е ходила — категорична е Белинда. — Обзалагам се, че е била кралица на бала.
— Не стигнахме до това. Изненада, шок — отвръщам аз, макар че не бих се учудила, ако Белинда се окажеше права. Имам предвид, че да накупуваш безумно скъпи дизайнерски дрехи на дъщерята, която току-що те е открила, е логична постъпка за бивша кралица на бал. Което е още една причина да не посмея да ги облека, дори да не ги покажа на Белинда и на сестра си.
— Стига, Кърби. Моля те. Направи го заради мен — умилква се Белинда, после се спира, за да завърже връзката на маратонките си и да си поеме дъх. — Може ли поне веднъж да не сме двете изпаднячки?
— Мисля, че ще бъдем още по-големи изпаднячки, ако се появим сами без кавалери, а не ако не отидем изобщо — срязвам я аз, докато наблюдавам как прави двойни възли на връзките си.
— Глупости. Ще изглеждаме секси, свободни жени. Жени, които нямат нужда от мъже — клати глава тя.
Разсмивам се и й казвам, че не познавам друго момиче, което да иска повече мъж от нея.
— Може и да имам гадже. Всъщност си падам по Джейк Махоуни — потвърждава тезата ми тя.
— Кой?
— Момчето, с което се запознах в мола.
Надавам стенание.
— Какво?
— В мола? Белинда, случайните запознанства в мола са за хужъри. — На жаргона на Сейнт Луис това е изразът за бял боклук, от онези с дългите, сплъстени коси.
— За твоя информация бяхме в „Галерия“. Мерехме слънчеви очила — обяснява тя. — Хужърите не пазаруват в „Галерия“.
— Докато ти и Джейк не отидохте там — усмихвам се аз.
— Добре. Говори каквото ти падне за най-добрата си приятелка на света. Но Джейк не е отрепка. Живее в Клейтън. Учи в „Чаминейд“. Играе лакрос. Догодина ще кандидатства в Уошингтън юнивърсити.
— Моля те, Белинда. Добре знаеш, че нито едно момче от „Чаминейд“ няма да си падне по момиче от „Дюбург“.
— О, Кърби. Той май наистина ме харесваше. Съвсем наистина.
— Добре. Тогава покани го на бала. Давай — подканям я аз, плувнала в пот на четвъртата ни обиколка.
— А ако ти решиш да дойдеш с нас, той има един приятел, Филип…
— Филип ли? Казва се Филип?
— Какво му е лошото на името Филип?
— Нищо. Ако си кралица или херцогиня, или нещо такова — пояснявам аз.
— Не можеш да съдиш за книгата по корицата. — Тя добре знае кой бутон да натисне.
— Виж, Белинда. Аз няма да ходя на бала. А още по-сигурно е, че няма да ходя с непознато момче. С Филип.
— Много е сладък, кълна се. Мога да го проверя във Фейсбук.
— Супер. Защото хората се изповядват във Фейсбук. Точно ти би трябвало да си наясно с това — намеквам аз за всичките измишльотини в статуса й за несъстояли се партита.
— Аз не лъжа. Просто разкрасявам истината. И добре се справям с фотошоп. — Тя се разсмива и добавя: — Защо не се запознаеш с него? И ако всичко мине добре…
— Не, благодаря — твърдо заявявам аз и в този момент госпожа Трупър надува свирката и ни посочва сред другите бегачи.
— Белинда! Кърби! Стига приказки, момичета! Хайде! Хайде! Размърдайте се!
Тя се обръща да погне някой друг и веднага забравям за нея, но все пак леко ускоряваме крачка и в мълчанието, което настъпва, се замислям за бала. Някъде дълбоко в себе си изпитвам искрица съжаление, че няма да отида, особено след като Шарлот възторжено ме информира предишната вечер, че Ноа я е поканил. Това беше съпроводено с шест-седем нахълтвания в стаята ми, за да ми показва роклите, които си е харесала в брошурата на „Мейсис“. Може би един-два пъти и аз се бях увличала по мечти за бала — красива рокля, готино момче, което идва да ме вземе от дома ми. Хиляди снимки с приятели на двора. Тайно вмъкнато шишенце алкохол в лимузината. Бавни танци в края на вечерта. Целувки под звездите. И всякакви подобни щуротии.
Просто това не е моят свят. А пък и разговорът с Белинда — дали да отидем двете, или с двойка надути дебили от друго училище, които сигурно само се чудят как да те вкарат в леглото, въобще не можеше да промени фактите за моя гимназиален живот. Този бал нито щеше да ме направи по-хубава и по-щастлива, нито щеше да заблуди някого, че съм хубава и щастлива. Може би дори щях да се почувствам още по-зле, защото имаше голяма вероятност Белинда да се натряска и да мърсува в някоя хотелска стая, а аз да я чакам на ъгъла със сутиен с подплънки, с изкуствен тен на петна и с някакво мекотело на име Филип. Не, благодаря.
Като прекосяваме финиша, госпожа Трупър изкрещява резултата ни, клатейки глава.
— Тринайсет минути, четирийсет и две секунди. Жалка работа, дами! Баба ми е по-бърза от вас.
Вдигам рамене и я гледам равнодушно, за да подчертая колко малко ме интересува. А това е единственото, в което наистина ме бива.