Емили Гифин
Там, където принадлежим (19)

19.
Кърби

Неделя сутрин е. Любимият ми ден от седмицата. Майка ми вече се е отказала да ме кара да ходя на литургия и аз съм в зоната — удрям барабаните с всичка сила, защото знам, че съседите също са на църква. Карам по ред „класическите соло изпълнения за барабани“. Тръгвам от „Моби Дик“ на „Лед Цепелин“ (солото на Джон Бонъм е много по-добро от това на Стюарт Копланд), после продължавам с Джина Шок (имам стар постер на „Гоу-гоус“ над леглото си), Шийла И. (свирила с всички велики имена, включително Принс, Ринго и дори Марвин) и още малката Карън Карпентър (може би единствената музикантка на моя айпод, за която родителите ми знаят нещо).

Междувременно си припомням всичко случило се предишната нощ — най-хубавите моменти са съпроводени с музика в главата ми, като във видео. След филма имаше съвсем малко време за бърз бургер в „Блу бери Хил“ преди вечерния ми час, но това беше достатъчно да разбера, че Филип ме харесва. Поне като приятелка, а може би и като нещо повече. Не че коментира този въпрос, но само как ме гледаше — с „онази голяма глуповата усмивка“, както каза Белинда, когато отидохме до тоалетната. Възмутих се от определението „глуповата“, но се съгласих, че е огромна и искрена.

Както си мисля за него, свалям слушалките, оставям палките и посягам към телефона си, където намирам във фейсбук профила си иконка в пощенската кутия — покана за приятелство от Филип. Докато кликвам, за да го приема, усещам, че пулсът ми скача и само след няколко секунди на стената ми пристига съобщение: „Още се опитвам да разбера края на снощния филм. Прекарах супер. Какво ще кажеш да го повторим?“.

Наслаждавам се на написаното. Главата ми се замайва от вълнение при мисълта, че не само бях излязла на първата си истинска среща със свястно момче, но и на него му е било толкова приятно, че ме кани отново, и на всичко отгоре го прави на стената, пред очите на целия свят. Или поне на моите 114 приятели. Малко ми звучи сладникаво, но никога преди не съм се вълнувала така, дори когато рапирах в стаята на сценаристите, и му отговарям пак на стената (за да видят неговите 316 приятели): „Аз също. А колкото до втори рунд — звучи добре. Само дай знак“.

Докато стръвно разглеждам четирите му албума със снимки, повечето правени навън — на палатка и на ски, телефонът ми звъни. Белинда. Вдигам ухилена.

— Дааа. Споделете!

— Мили Боже! Свети Фейсбук! — нарежда тя и после изпищява толкова силно, че се налага да отдръпна слушалката от ухото си.

— Ама какви са тия за „втори рунд“? — продължава тя. — Първият рунд да не е бил снощи в спалнята ти?

— Господи, Белинда. Я се успокой — сопвам се аз и се чудя дали пък коментарът, който пуснах, не звучи така, както го е приела Белинда, или просто главата й е постоянно пълна с неприлични мисли, дори в неделя сутрин, когато би трябвало да е на църква. — Ставаше дума за филма. Исусе!

— Признай си. Падна си по него — писука възбудено тя. — Абсолютно си си паднала по него.

— Готин е — лаконично обобщавам аз, защото отказвам да призная дори на най-добрата си приятелка, че ми е замаял главата — за пръв път, ако не броя звездните личности и господин Тъли.

— Ще му се пуснеш ли?

Въздишам шумно, но не казвам нищо, за да покажа, че въпросът не заслужава дори едносричен отговор.

— Мислиш ли, че е сладък? — не спира Белинда.

— Вече ти казах снощи — отвръщам аз. — Да. Мисля, че е сладък. Има хубави очи.

— Мили боже! Балът наближава! Трябва да го поканиш.

— Както и да е — отсичам аз. — Да не избързваме.

— Остават само две седмици — настоява тя. — Трябва да побързаш. Хайде де!

— Ти покани ли Джейк? — измествам темата и се сещам за палавите им ръце по време на филма, явно заради това нямаха мнение за странния му край, който двамата с Филип не можехме да спрем да анализираме по време на бургера.

— Дааа. Тъкмо щях да ти разкажа.

— И?

— И той каза „да“ — отново се разписка тя и после запява фалшиво песента на Дрейк „Най-добрият, когото някога съм имала.“

— А ти какво прави снощи? — питам аз, като знам, че нейният вечерен час нищо не означава, а майка й има абсурдно здрав сън.

— Топлес целувки милувки в мазето, после свирка — обяснява тя. — И имаше резултат. Ще стигна хилядарката.

— Уф. Това е отвратително, Белинда — правя физиономия аз.

— Духането не е отвратително — оправдава се тя и се впуска в още гадни подробности за внушителната анатомия на Джейк. — Трудно е да го поемеш целия. Но аз се справих. Благодарение на тренировките с краставицата не се давех.

— Спри! — изкрещявам аз.

— Добре — смее се тя. — Но само ако ми обещаеш, че ще поканиш Филип на бала.

— Ще видим — и усещам, че странното чувство в стомаха ми се върна.

— Йе! — възкликва тя. — И Филип ще си получи свирката!

Поклащам глава и неволно в мислите ми се появява сцената: Филип на предната седалка на колата си със свалени до средата на бедрата панталони, моят тил се удря ритмично във волана, той извръща очи нагоре от удоволствие. Нямам планове това да се случи скоро, ако изобщо някога се случи, но с изненада установявам, че тази мисъл не ми се струва съвсем отвратителна.

 

 

По-късно същата седмица, след като Филип ми изпраща няколко лични съобщения по Фейсбук, с едното, от които ме пита за телефонния ми номер, мобилният ми завибрира. Седя в хола с Шарлот, на която съм разказала всичко, освен за начина, по който се чувствам. Мисля обаче, че се досеща и е много развълнувана заради мен, дори няколко пъти споменава бала. Намалява звука на телевизора и повдига вежди въпросително:

— Е? Той ли е?

Вдигам телефона си от малката масичка и виждам изписано името на Филип, вече запаметено в указателя. Кимвам и се усмихвам, после изприпквам извън стаята и се обаждам, когато съм насред стълбата.

— Здрасти. Какво правиш? — изрича небрежно той, сякаш сме разговаряли хиляди пъти.

— Нищо особено — опитвам се да си поема дъх, докато затварям вратата на стаята си и се стоварвам на леглото. — Гледам телевизия. Отлагам домашните. Избягвам родителите си. Обичайното.

— Да. Схващам — и после отново ми казва колко му е било приятно, когато сме били заедно. Завладява ме топло, трепетно вълнение, като гигантска вълна, последвано от кадри на двама ни, този път обаче с препоръчителен родителски контрол, но и по-романтични от моите предишни аматьорски представи за свирки на предната седалка. В тези кадри Филип е със смокинг, а аз съм с красива рокля от органза и двамата се носим в бавен танц.

— На мен също — уверявам го аз и си казвам „какво толкова, по дяволите“. После с потни длани, пресъхнала уста и галопиращо сърце продължавам: — Хей, Филип, искам да те питам нещо.

— Давай.

Поемам си дълбоко въздух, но започвам да пелтеча.

— Не знам. Може и да е глупава идея… Малко е досадно… А и аз всъщност не съм такъв човек… Но може пък и да е приятно… А и Белинда и Джейк също ще отидат… Затова се чудех дали не би…

— Кърби — прекъсва ме Филип и ми хвърля спасителен пояс, — да не би да ме каниш на бала си?

— Хм, да — нервно се разсмивам аз. — Предполагам, че точно това се опитвам.

— Тогава просто ме покани — казва ми той през смях. — Без повече увъртане.

— Би ли искал да дойдеш на бала ми? С мен? — наблягам на втория въпрос, за да съм сто процента сигурна, че няма да има объркване.

— С удоволствие — отвръща той и усещам широката му, лъчезарна усмивка в слушалката.

— Хубаво — усмихвам се на свой ред аз. — Това е среща.

 

 

Още на следващия ден майка ми завежда Шарлот, Белинда и мен в сватбения салон на Робин, за да купим бални рокли. Положението е критично, както не спира да повтаря Белинда, тъй като балът е само след девет дни. Докато оглеждаме роклите по закачалките, става ясно, че Белинда и Шарлот се целят в дълги рокли в свежи, пролетни цветове, а аз се хващам, че се заглеждам в къси, черни модели, може би защото те преобладаваха в гардероба на Мариан. Малки черни рокли, както ги определи тя и ми обясни, че всяко момиче трябва да има поне една, а още по-добре да са две или три.

Майка ми, естествено, ми дава да разбера, че според нея черните рокли са неподходящи за тийнейджърки и сбръчква нос, като дръпна някоя от рафта. В един момент, когато избирам една права черна рокля с ресни на етажи, майка ми веднага се приближава.

— Тази рокля е за по-зрял човек — мръщи вежди тя.

— За по-зрял ли? — повтарям един тон по-високо. — Мислех, че искаш да съм по-зряла?

— Знаеш какво имам предвид — натъртва майка ми.

— Това схващане за черното е остаряло — Шарлот се впуска в моя защита. — Вече всички го носят. Дори правят бебешки дрехи в черно. Не си ли виждала децата на Анджи и Брад?

Майка ми завърта очи и промърморва, че едва ли трябва да подражаваме на „тези откачалки“.

— Няма значение. Ти обеща, че няма да ни се бъркаш, ако те оставим да дойдеш с нас — не се стърпявам аз.

— Не се обиждайте, госпожо Роуз, но точно затова никога не пазарувам с майка си — намесва се Белинда. — Всъщност никой не го прави.

— Не е вярно — майка ми поглежда ядосано Белинда, нещо, което не й се случва за пръв път. — Видях Мери Маргарет с майка й в „Дилард“ миналата седмица. Тъкмо бяха харесали една рокля със средна дължина…

— Със средна дължина ли? — Белинда прави физиономия, сякаш току-що е надушила нещо неприятно. — Струва ми се старомодно. Къса или дълга — това е изборът. Какво, да не би да отива на чай?

— Всъщност, въпросът е, че аз не съм единствената майка…

Прекъсвам я, за да направя важно уточнение.

— Мери Маргарет не струва. Пазарува с майка си, защото няма други приятели.

— Майка й ми каза, че е председател на организационния комитет на бала — възроптава майка ми и прави усилие да не обръща внимание на думата „не струва“. — Със сигурност председателката на бала има приятели.

— Така трябва — обажда се Шарлот. — Но не и в този случай. Никой не може да я понася.

— Тя дори си няма гадже — заявява Белинда и двете си разменяме многозначителни усмивки. Само за няколко дни се бяхме превърнали в момичетата, които тя винаги е искала да бъдем, а може би каквото и аз тайничко съм се надявала да бъда. Дори се чувствам различно в училище, където никой още не знае — не че някой се интересува от моето ново положение. Но нали аз си го знам, и това ме кара да се чувствам превъзходно.

— Добре. Добре. Разбрах намека. Млъквам — примирява се майка ми в опит да изглежда разбираща, макар че всичко в нея се противи. — Вечно ще съм ви благодарна за поканата да дойда с вас на това пазаруване и обещавам да запазя старомодното си мнение за себе си.

Приемам обещанието й с кимване и ние, четирите, с помощта на една млада продавачка на име Шели продължаваме да тършуваме по закачалките. След около трийсет минути се настаняваме в три пробни и започваме трескаво мерене на рокли една след друга, като отхвърляме повечето и молим Шели за различни размери, носят се възклицания колко зле изглеждаме в тях и се появяваме само ако сме попаднали на някоя комично грозна или ако е добро попадение.

След дълго анализиране, отхвърляне, окуражаване и възхищаване стигаме до крайния си избор и заставаме пред мама и Шели и огромното тройно огледало, за да вземем окончателно решение.

— О, момичета! Изглеждате великолепно! Направо ще се разплача — подсмърча майка ми.

— Ти вече плачеш — отбелязвам аз.

— Мамо! — укорява я Шарлот, нетипично за нея. Оглежда магазина и прошепва: — Престани. Толкова е притеснително! Ама, наистина, не купуваме булчински рокли!

После Шарлот се обръща към мен с перфектната си стойка и добавя под носа си:

— Макар че така ми се иска да се омъжа за Ноа някой ден.

— Не мога да се овладея, като виждам момичетата си толкова пораснали. Още ви помня с пелените, как тичахте около басейна с малките си оранжеви плувки на ръчичките. А вижте се сега — казва майка ми с носталгия в гласа, явно забравила всичките си дрязги с Белинда. И с мен.

— Добре. Започваме с Лоти — нарежда Белинда и оглежда дългата шифонена рокля на сестра ми.

— Обърни се — подканвам я аз.

Докато тя се завърта, ние двете с Белинда изразяваме на глас възхищението си. За разлика от Белинда и мен, Шарлот изглеждаше добре във всичко, но тази рокля бе върхът, като почнем от цвета „сьомга“, който идеално се съчетава с цвета на косата й и тена й и стигнем до голите рамене, подчертаващи мускулестите й ръце на плувкиня, красивите рамене и гръб. Роклята изглежда модерна, но същевременно приказно романтична, за удоволствие на двете поколения в магазина, а ние с Белинда й казваме, че може да е спокойна, че това е роклята и няма нужда да пробва нищо друго. Явно Шарлот е съгласна, защото се върти на пръсти и се възхищава на образа си от всички ъгли, дори хвърля горещи, примамливи погледи в огледалото, които майка ми намира за много по-неподходящи от черния цвят.

— Колко струва? — шепнешком пита тя Шели, макар да знае, че я чуваме. Изглежда притеснена дори след като Шели изчуруликва, че е на много прилична цена.

— Колко прилична? — шепне майка ми.

— Триста… — Мама зяпва, преди Шели да е довършила изречението си. — Но е цял късмет, че има отстъпка петдесет процента! — Тя се надвесва над големия си соларен калкулатор и започва да натиска бутони, докато ние с Шарлот се споглеждаме закачливо. Дори аз мога да сметна това наум.

— Сто и петдесет плюс ДДС — обявява Шели.

— Перфектно — заявява майка ми и насочваме вниманието си към последния избор на Белинда — дълга тюркоазена рокля от сурова коприна с едно рамо, с прилепнала долна част и шлейф с инкрустирани камъчета, с който прилича на русалка. Белинда я нарича вълшебната рокля, защото прикрива бедрата и коремчето й, а подчертава съвършения й заоблен задник (който тя гордо нарича своето „гето дупе“) и големи гърди.

— Страхотна е — възкликвам аз.

— И на мен ми харесва — присъединява се Шарлот.

— Не е ли прекалено предизвикателна? — свива устни майка ми.

— Не, мамо — клатя глава аз, а Шарлот подчертава, че дори деколтето не разкрива цепката между гърдите й. Разбира се, Белинда приема това като знак да надигне „момичетата си“, както ги нарича, но майка ми не обелва и думичка, вероятно защото за нея Белинда е загубена кауза.

— Сега обаче трябва да те предупредя, мила — започва Шели, след като изразява възхищението си, — това е една от най-скъпите ни рокли.

— Знам — кима Белинда. — Видях етикета.

— Колко е? — любопитствам аз.

— Четиристотин — съобщава Шели с неудобство.

— Не е ли на промоция? — пита Белинда.

— Страхувам се, че не — отвръща Шели. — Но си струва цената. С този невероятен шлейф.

— Защо не се обадиш на майка си. Или на баща си — подканям я аз. — Може всеки от тях да плати половината и да ти доставят това удоволствие.

— Няма шанс — въздъхва Белинда, но все пак влиза в пробната, за да започне преговори. Чувам я, че пита майка си дали баща й не е изпращал наскоро чекове, но по реакцията й разбирам, че както обикновено не е.

Появява се само секунди по-късно, преоблечена в избелялото си поло и тясната си пола в цвят каки и с мрачно изражение.

— Ти си на ред, Кърби — казва тя.

Дожаля ми за нея. Поглеждам се в огледалото, издокарана с рокля на ресни, и страшно се харесвам. Толкова е изискана и не само заради цвета, но и заради целия й стил с една нотка оригиналност повече. Никой няма да има такава рокля. И как само шушка, когато се движа. Вече си представям как страхотно ще изглеждам, когато танцувам.

— Толкова ти отива — възкликва Белинда, седнала с кръстосани крака на пода. — Невероятна е.

Майка ми и Шарлот се съгласяват, че ми стои изключително добре, и моля сестра ми да ми направи снимка. Слагам ръка на хълбока си, изнасям единия си крак напред, както правят известните личности в списанията. Явно нещо не правя както трябва, защото се чувствам неловко, а на снимката изглеждам страшно тъпо. Затова моля Шарлот да ми направи втора, на която заставам нормално.

— Ще изпратиш ли снимката на Мариан? — пита майка ми. Опитва се да звучи небрежно, но усещам, че идеята я натъжава, което предизвиква у мен едновременно съжаление и раздразнение.

— Не, мамо — казвам аз, макар че трябва да призная, тази мисъл ми мина през главата. Исках отново да й покажа, че не съм й върнала дрехите, защото съм обидена. А освен това знаех, че ще й хареса.

— Да! Непременно го направи! — подкрепя ме Шарлот. — Може да те посъветва за обувки, чанти и бижута.

— Уха! Обувки, чанти и бижута! — смайва се майка ми. — Не съм сигурна, че това е във възможностите ми. Можеш да вземеш някои от моите.

— А може да се получи още по-добре — подсказва ми Шарлот. — Може пък Мариан да ти предложи някои от нейните! Обзалагам се, че има убийствени обувки и бижута… Кой номер носи тя?

— Моя — отвръщам аз. — Седми.

Майка ми, която е номер девет, присвива устни.

— Е, сигурна съм, че Мариан много ще хареса роклята ти. И вероятно ще одобри черното.

Кимвам, уверена, че ще я хареса, и се надявам на Филип също да му хареса.

Поглеждаме цената. Малко по-висока е от тази на Шарлот, но също е на разпродажба. Обръщам очи към майка си и тя кимва в знак на съгласие.

— Взимам я — обявявам аз на Шели, докато свалям ципа, смъквам роклята и я прескачам, после с благодарност се усмихвам на майка си. — Благодаря — изричам аз и й я подавам.

— Удоволствието е мое — прошепва ми тя, после отнася двете рокли на касата.

Белинда ме придружава с нещастна физиономия да се преоблека в училищната си униформа.

— Не си ли хареса нещо друго? — поглеждам я съчувствено аз.

— Нищо колкото тази — въздъхва тежко тя.

— Добре. Кажи колко пари имаш спестени? — питам я аз, но знам отговора още преди да ми покаже с пръсти голямата нула.

— Хубаво. Бих ти дала малко назаем — обяснявам аз. — Но похарчих всичко за пътуването си до Ню Йорк. А освен това — четиристотин долара! Белинда, това просто са пари на вятъра за рокля, която ще облечеш само веднъж.

— Освен ако не си Мариан — измърморва тя. — Обзалагам се, че това са жълти стотинки за нея. Истинска късметлийка си, че имаш толкова богата роднина.

За пръв път някой нарича Мариан „роднина“ — богата или каквато и да е, и макар че ми харесва как звучи, мисля си за върнатите дрехи и напомням на Белинда, че парите не са мои.

Белинда въздъхва и отново влиза в пробната, за да си вземе чантата, имитация на „Гучи“.

След минута сме в колата на майка ми, Шарлот седнала отпред, Белинда и аз — отзад. Проверявам телефона си и виждам ново съобщение от Филип — третото вълнуващо за деня: „Намери ли нещо?“.

Има предвид рокля естествено, затова веднага му отговарям: „Да. Намерих нещо хубаво“.

Той моментално пише: „Рокля или гадже? Ха-ха.“

„И двете“ — отговарям аз и усещам как смело флиртувам, после добавям двоеточие и скоби за първия си емотикон, нещо, което се бях заклела никога да не правя.

— С Филип ли си пишеш? — не се стърпява Белинда.

— Чувала ли си се с Джейк днес? — любопитствам аз, след като потвърдих с кимване.

— Чакай да видя — тя бръква в чантата си и изважда айфона си заедно с канелена дъвка „Дентин“. Лапва една и предлага и на мен. Взимам пакетчето, изтърсвам две квадратчета, после се навеждам и го мятам в чантата й.

И тогава нещо привлича погледа ми — парче истинска коприна в ярко тюркоазено, сбутано на дъното на чантата. Поглеждам Белинда с вдигнати вежди и долавям смесицата от вина, неудобство и явно предизвикателство, която не бях виждала на лицето й от четвърти клас, когато я хванах, че ме излъга за гостуването с преспиване у Ейми Бънс. Двете ме бяха поканили, после решиха да се отърват от мен с някаква история за майката на Ейми, която имала мигрена. Никога до този момент не повдигнах въпроса, но това нарани чувствата ми за дълго време и все още не разбирам как можа да ми го причини.

Сега изпитвам същото чувство за измяна и объркване, макар да не съм сигурна защо. Белинда бе откраднала нещо под носа ми, като пакет цигари или евтино бижу. Веднъж дори открадна един клин, който обу под дънките си. Никога не бях я упреквала директно, но често бях подхвърляла, че не си струва риска да я хванат за такива незначителни вещи. Винаги го бях отминавала с насмешка. Но този път беше различно. Първо, защото не ми каза какво е направила. Второ, роклята струваше четиристотин долара. Мамка му, това си беше истинско престъпление. Опитвам се да привлека погледа й, но тя отказва да се обърне към мен, а вместо това се вторачва в телефона си и трескаво пише съобщение. Представям си какво биха направили родителите ми, ако научеха — щяха да ми забранят да общувам с нея. По някаква причина обаче мисля и за Мариан. Каква ли би била реакцията й? Какво ли би си помислила за Белинда? И още — какво ли би помислила и за мен, ако се направя, че не забелязвам открадната рокля за четиристотин долара.