Емили Гифин
Там, където принадлежим (4)

4.
Мариан

Случи ми се най-невероятното, разтърсващо и мечтано нещо. Но защо ли съм толкова шокирана. Все пак винаги съм знаела, че това вероятно ще се случи. Все си имах едно наум, след като на първи този месец се навършиха осемнайсет години и дойде преломният момент, след който имаше право да се обади в агенцията и да поиска моите данни, които се стараех да актуализирам през няколко години. Законът не ме задължаваше да правя това, можех да избера да остана анонимна. Не съм съвсем сигурна какво ме подтикваше да го правя. Може би само за да облекча гузната си съвест, защото така беше правилно. Може би част от мен търсеше знак, че тя е добре, че не бях я поверила на неподходящи, невежи голтаци. А може би някъде дълбоко в душата си копнеех тя да се върне при мен. Може би водена от желанието да я видя, да я докосна отново.

Независимо от мотивите и от съкровените ми мечти, аз наистина не се надявах, че ще ме потърси, поне не веднага, а вероятно след много години, когато самата тя има деца. Ни най-малко не съм си представяла, че ще се случи изневиделица в единайсет вечерта в град, където няма такова нещо като ненадейни посещения дори сред най-близки приятели. Но ето я тук, застанала пред мен в очакване да кажа нещо.

Замаяна от емоции, настоявам да влезе, безмълвно закачам якето й в дрешника и оставям тежката й раница под дългата отоманка в коридора си. Притеснена, поспирам за миг, докато се колебая коя стая ще е подходяща за първия ни разговор. Холът ми се струва прекалено официален, а пък малкият ми кабинет, където пазя всичките си спомени, прекалено интимен. Нямам намерение да крия нищо от нея, но не ми се иска да я затрупвам с въпроси от първия миг или просто предпочитам да си дам малко време. Затова избирам кухнята, като първо запалвам всички лампи, после намалявам светлината, после отново я усилвам. Каня я да седнем на бар столовете от двете страни на мраморния остров, гледаме се напрегнато, лицата ни са застинали усмихнати в очакване. Осъзнавам, че тя трябва да се чувства по-неловко и от мен, защото е много по-млада и е на чуждо място.

Трескаво се чудя как да започна — да е нещо по-сериозно от обичайна проява на любезност и същевременно по-приятно от сухите, голи факти за обстоятелствата около раждането й. Но нищо не ми идва наум, което само засилва притеснението ми.

— Гладна ли си? — най-сетне проговарям аз, застанала пред отворения хладилник. Взирам се в цял рафт с „Витамин Уотър“, плик маруля, кутия с яйчени белтъци, голяма кофичка гръцко кисело мляко и се ядосвам, че предишния ден не се отбих в „Дийн енд Делука“ на връщане от работа както всеки петък.

— Не, благодаря — отвръща тя, докато аз повтарям името й в главата си. За него не се бях замисляла нито веднъж през изминалите години. Чак сега всичко, което си бях представяла за нея, доби образ и име. Кърби. Кърби. Кърби. Не мога да преценя дали ми харесва, или не, но несъмнено оригинален избор от страна на родителите й. Едва се удържам да не я попитам нещо за тях. За професиите им? За политическите и религиозните им пристрастия? Дали си прилича с тях? Както ние, двете, мисля си аз, още стресната от приликата помежду ни, която все повече ми се набива на очи, въпреки че не съм от най-наблюдателните. Потискам всички напиращи въпроси, защото се притеснявам, че любопитството ми ще се възприеме като нахлуване в личното й пространство или пък ревност. И точно тогава за пръв път осъзнавам, че всъщност наистина малко ревнувам от другата жена, изградила личността, която седи насреща ми. Нямам никакво основание за подобни чувства. Решението да им я дам бе изцяло мое и тъкмо заради това в гърдите ми се надига мъка, която ме задушава. Казвам си, че не съм усетила нищо от трудностите на майчинството, че съм като публика на маратон — само гледам и си представям как стигам до финала. Напомням си, че не трябва да съм толкова егоцентрична. Тази вечер е посветена на нейните нужди, не на моите, и макар да не съм й майка в истинския смисъл на думата, се опитвам да изровя нещо като майчин инстинкт у себе си. Сещам се за собствената си майка и за нейната рецепта за решаване на много проблеми: вкусна храна и здрав нощен сън.

— Сигурна ли си, че не си гладна? Можем да си поръчаме нещо. Наблизо има страхотен кулинарен магазин, който ще ни достави печено сирене и доматена супа за по-малко от десет минути. Сякаш стои готово на печката, защото знаят, че все някой в радиус от десет пресечки може да поиска печено сирене.

Осъзнавам, че много се разприказвах, и спирам, а тя поклаща глава и отново ми благодари.

Завладява ме нова вълна емоции и скривам глава в хладилника.

— Мога ли поне да ти предложа нещо за пиене? Кафе? Чай? „Витамин Уотър“?

Колебае се известно време, после, сякаш с малко ирония, казва:

— Добре. Може „Витамин Уотър“.

— Какъв? — поглеждам я аз. — Портокал или лимон?

— Няма значение.

— Права си. Като че ли наистина няма — добавям аз по-скоро на себе си. После овладявам треперещите си ръце, изваждам едно шише с портокалов аромат, отварям капачката и го сипвам във висока стъклена чаша.

— Как дойде дотук? — питам аз и изгарям от любопитство да разбера откъде е тръгнала. Копнея да зърна квартала й, къщата й, спалнята й. Жадувам за информация повече от всякога, по-силно дори, отколкото в началото на любовна връзка, когато тръпнеш, отчаяно искаш да разбереш нещо повече за човека до себе си. И даже ми хрумва, че докато се взирам в лицето й и чакам отговора й, като че ли се влюбвам. Има интрига и умиление с известна нарцистична, себична нотка.

— С автобус — отвръща тя и забелязвам, че няма никакъв акцент. Нищо в говора й не подсказва за определено географско място. — С „Грейхаунд“.

— О! — лаконично възкликвам аз, защото си спомням онази история за мъжа в автобус „Грейхаунд“, който бе отрязал главата на пътника на съседното място.

— Ами да. Беше малко мърляв. Но все пак ме докара дотук.

Кимвам и задавам следващия въпрос:

— А къде живееш?

— В Сейнт Луис.

— Оттам ли си?

— Ами всъщност съм от Чикаго — стрелва ме тя с поглед. — Но, да, винаги съм живяла в Сейнт Луис. В една и съща къща.

В главата ми изплува странен спомен за първото ми и единствено посещение в Сейнт Луис преди около десет години, когато Кърби трябва да е била на седем или осем. Бях на сватба на една приятелка и след церемонията, вместо да отида направо в ресторанта, се разходих по уличките около църквата. Ясно помня пронизващата ледена влага, стоманеносивото небе и ниските перести облаци — всичко това в унисон със самотата, която те притиска, когато отиваш сам на сватба. Помня как нападалите последни есенни листа шумоляха под краката ми, помня скромните тухлени къщички с малки мансарди, цветни стъкла по прозорците и малки, спретнати дворчета. Всичките изглеждаха толкова уютни, на много от тях се вееше американският флаг, по первазите имаха сандъчета, преливащи от цветя, и инициали на вратите. Но най-вече си спомням, че когато завих към паркинга пред църквата, ме завладя неистов, болезнен копнеж по нея. Не можех да се отърся от усещането, че е някъде наблизо. Сега ми изглежда като странно предчувствие, но после осъзнах, че не е необичайно. Случваше ми се всеки път, когато попадах на непознато място, дори да беше близо до дома ми. Разказвам й тази история, която ме впечатлява със съвпадението.

Тя ме гледа скептично и се опитва да ме притисне.

— Къде точно беше сватбата? В коя част на града?

— Не помня — признавам аз. — Беше голяма католическа църква. Огромна. Каменна. С витражи. „Сейнт Джоузеф“ ли беше? Или пък „Света Богородица“?

— Това е много неопределено — отбелязва троснато тя.

Не любезничи, но това ми подсказва, че не само е умна, но и знае как да те постави на място, и това ме радва.

— Да. Така е — съгласявам се аз.

— Но може и да е било в нашия квартал — омеква малко тя. — Аз живея в южната част на града. Близо до църквата „Свети Архангел Гавраил“. Възможно ли е да е била там?

— Може би — отвръщам и си представям как върви по тротоара с група момичета, облечени в синьо-белите униформи на католическите училища. Съвършено изгладени, плисирани поли и вълнени три четвърти чорапи. Отиват към сладкарницата. Едно от тях подканя останалите да запалят цигари, но Кърби отказва. Тя ме поглежда в очите.

— Ами, знаеш ли какво? — след кратко колебание казва тя.

— Какво? — учудвам се аз.

— Въпреки че си ме родила в Чикаго, винаги съм имала чувството, че живееш в Ню Йорк. — Тя повдига рамене, сякаш се притеснява да си го признае, и започвам да се чудя какво ли знае за мен. Дали е виждала някоя от последните ми снимки в пресата на някои бляскави събития? Или пък тази с Питър в „Пейдж Сикс“?

— Да — обяснявам аз. — Живея тук от няколко години. Работя в телевизията, затова трябва да съм или тук, или в Ел Ей.

Тя ме поглежда изненадано, което пък изненадва мен.

— В телевизията ли? Да не си актриса?

— Не. Продуцент съм.

— На филми?

— Не. На телевизионни сериали. Чувала ли си за предаването „Саут Секънд стрийт“?

— Да! — отвръща тя с момичешки ентусиазъм и широка усмивка. Забелязвам, че долните й зъби са леко криви, средните два се застъпват. Явно не е носила шини и се чудя дали е защото родителите й не са могли да си го позволят, или просто са решили, че не е наложително, или пък са преценили, че е добре да има усмивка с характер.

Усмихвам й се на свой ред.

— Това е моето шоу.

— Много ми харесва. Страшно е добро — признава тя. — Любимецът ми е предприемачът Шаба Дерази. Така ли се казваше?

Кимвам.

— Да. Свестен човек… Сега снима филм в Торонто. С Мат Деймън.

Изглежда много доволна от тази вътрешна информация, макар и не колкото съм аз от това, че познава работата ми и я харесва. Същевременно изпитвам вина, че не знам нищо за страховете, вкусовете и мечтите й за бъдещето. Не знам дали си служи с лява или с дясна ръка, дали е атлетична или некоординирана, интровертна или екстровертна. Не знам дали някога се е влюбвала, имала ли е разочарования. И макар да разбирам, че неведението е част от сделката при осиновяванията, все пак се срамувам, че нямам никаква представа за живота на дъщеря си. Отклонявам поглед, защото мислите ми препускат през изминалите осемнайсет години, когато съм си я представяла във всевъзможни състояния, често неволно, въпреки решимостта ми да я забравя. Кърби, сгушена в люлката си. Кърби се учи да пълзи, да ходи, да говори. Кърби се качва в голям жълт училищен автобус в първия си ден в детската градина. Кърби си сменя първото зъбче. Кърби се събужда на Коледа сутринта и се втурва надолу по стълбите в червената си памучна нощница и открива куклената къща на Барби под елхата. Толкова съм се надявала, че е живяла така, а не както в някои от най-страшните ми кошмари: гладна, зъзнеща, самотна, унижавана. Поглеждам я с истинско облекчение, че е добре. Поне така изглежда.

— Е, хайде. Разказвай. Разкажи ми нещо за себе си — подканям я аз.

Кърби кръстосва ръце и пита:

— Какво искаш да знаеш?

— Съжалявам. Не искам да се чувстваш като на интервю.

— Няма проблем — успокоява ме тя, но продължава да мълчи.

— Знам на колко си години. На осемнайсет.

Тя кимва, без лицето й да трепне.

— Да. Трябваше да стана на осемнайсет, за да науча името ти.

Спомням си договора, който подписах, както и лъжата, която изрекох под клетва. „Не знам кой е биологичният й баща.“ Прогонвам го от мислите си, както хиляди пъти досега и най-малко десетина тази вечер.

— Значи завършваш училище? — досещам се аз.

Тя кимва отново.

— Ще постъпиш ли в колеж догодина?

— Не знам. Току-що ме приеха в Мисури… Миналата седмица. — Тя свива рамене, после поглежда през прозореца в мрака към Медисън авеню. — Но много не ми се иска да уча в колеж.

Отговорът й ме разочарова, но се опитвам да изглеждам безпристрастна.

— Винаги можеш да си починеш една година, да помислиш. Аз направих точно така.

Гласът ми колебливо заглъхва. Тя ми хвърля поглед и явно се досеща какво съм правила през онази година, но не пита. Вместо това се покашля и казва:

— Е, сигурна съм, че се чудиш защо съм тук…

Инстинктивно, без никакво колебание, се пресягам през масата и докосвам ръката й. Пръстите й са хладни, тънички, деликатни. На средния има голям тюркоазен пръстен, който стига до средната става. Тя се напряга, но не се отдръпва и аз отмествам ръката си и я отпускам в скута си.

— Не е нужно да има специална причина — прошепвам едва чуто.

Поглежда ме, но не мога да разгадая погледа й.

— Просто… имах нужда да те видя… имах чувството, че… нещо липсва… нали знаеш… чудех се откъде произхождам и разни такива работи… — продължава тя.

Обмислям дали да не кажа, че и аз така съм се чувствала, но знам, че не е вярно. По-рано тази вечер единственото нещо, което мислех, че ми липсва, бе предложение за брак от Питър.

— Радвам се, че си тук — произнасям аз, макар да съм почти сигурна, че това е пресилено, ако ли не чиста лъжа.

Тя преглъща и чака, докато двете сме приковали неловко погледите си, после едновременно ги отклоняваме встрани.

— Добре. Какво ще кажеш да направим така — предлагам аз, загледана в една златна люспа на мраморния плот. — Задавам ти въпрос. После ти ми задаваш. Ще се редуваме. Допустими са всякакви въпроси.

Тя кимва и осъзнавам, че това е опасна игра за мен. Какво да й кажа, когато ме попита за него? Истината, разбира се, но съществуват толкова различни нюанси и интерпретации на истината, че такова нещо, в чиста форма, практически не съществува. Поне не и в моя живот, а може би това е валидно за всички.

— Добре. Да видим… Имаш ли братя и сестри? — започвам аз.

— Една сестра — отвръща тя и ми разказва как родителите й си мислели, че не могат да имат деца, но как майка й забременяла веднага след като я осиновили. — Казва се Шарлот. Истинско чудо е — добавя Кърби с каменно лице.

— Близки ли сте?

Тя свива рамене.

— Да, Шарлот е страхотна. Много е готина. Невероятно добра плувкиня е и държи най-добрия рекорд на бътерфлай в историята на града за всички времена. Има потенциал да участва в олимпиадата, толкова е добра. — Издайнически завърта очи: — Всички я обичат.

— Уха. Не е ли прекалено съвършена? — подхвърлям аз.

— Може да се каже.

Усмихвам се, но тя запазва каменна физиономия.

— Ти си сега — подканям я аз.

Тя захапва устна, после повтаря моя въпрос и пита дали имам братя и сестри.

— Не. Единствено дете съм. Родителите ми обичат да пътуват и мислеха, че ще е по-лесно с едно дете. — Обяснението, което винаги съм приемала като чиста монета, сега ми звучи абсурдно.

— Твой ред е — прошепва тя.

Поглеждам към двата абажура, висящи над острова, и си спомням, че предишната седмица наблюдавах Питър как сменя крушките. Много го бива в тези работи.

— Имаш ли си приятел? — питам с надежда, че ще каже „не“.

Тя поклаща глава и изстрелва:

— Не. А ти?

Кимвам и си припомням разговора с Питър, сега ми се струва, че сме го водили преди най-малко две седмици, а не само преди два часа.

— Заедно сме от няколко години. — Спирам дотам, защото решавам, че всяка друга дума ще е прекалено много информация, поне засега. После преглъщам и я питам кой е любимият й предмет в училище.

— Нямам такъв — заявява тя.

— Няма лошо — отвръщам и чакам да продължи.

— Добре. Знам, че това е грубо донякъде — най-сетне се решава тя, — но на колко си години?

— Няма да е грубо поне още четири години. На трийсет и шест съм — усмихвам се аз.

Личи си как мозъкът й започва да пресмята и й давам отговора.

— Бях на осемнайсет, когато те родих. На твоята възраст.

Изненадана, тя рязко си поема въздух.

— О — отронва и отмества поглед. Разглеждам профила й. Брадичките ни си приличат, но нейната е по-хубава, по-волева от моята и все пак женствена. И скулите й са по-изразени и знам откъде ги е взела. Понякога мисля за него. През главата ми прелитат сцени и се чудя след колко въпроса ще стигнем и до този. Усещам, че започвам да се прозявам. Опитвам се да се овладея, но губя битката. Тя също се прозява и си припомням, че нуждата от сън е мощен биологичен отговор на стрес и болка, каквито изпитвам сега.

— Трябва да тръгвам — казва тя и забелязвам тъмни, синкави кръгове под очите й. — Знам, че е много късно.

Сърцето ми замира, но по-голямата част от мен изпитва облекчение, че няма да остане. Че името му няма да се споменава — може би никога. Може би никога няма да се наложи да й разкажа за болезнените си спомени, които се опитвах да заличавам в продължение на осемнайсет години.

Кърби става и бавно тръгва към вратата.

— Къде ще отидеш? — питам я с очакването, че ще ми отговори при приятелка или роднина в града.

Тя изважда смачкан лист хартия от задния си джоб и прочита името на младежки хостел близо до Китайския квартал. Залива ме вълна от вина и поклащам глава.

— В никакъв случай. Оставаш тук.

Понечва да каже нещо, сякаш да се възпротиви, но после затваря уста и изглежда прекалено изтощена да спори.

— Още нещо — налагам си да кажа аз.

Тя повдига вежди. Аз се покашлям и я питам дали родителите й знаят, че е тук.

Забива поглед в чашата си. Очевидно не.

— Още ли живееш с тях? — питам аз.

Тя кимва, поглежда леко обидено и заявява:

— Не съм избягала, ако питаш това.

— Съжалявам — отвръщам аз. — Просто се чудех…

— Мислят, че съм в Алабама. С една приятелка и майка й.

— Значи не знаят, че си планирала… това?

— Това? — повтаря тя с едва доловима враждебност, макар да знае какво имам предвид.

— Да ме посетиш — пояснявам аз.

Вече съвсем враждебно тя поклаща глава. Изчаквам да ме погледне в очите, със съзнанието, че това е повратен момент. Знам какво трябва да направя — да настоявам да им се обади, но се страхувам да го направя. Ами ако я разгневя? Ако си тръгне и никога повече не се върне? Все пак е едно малко момиче, далеч от родителите си. Питам я защо ги е излъгала, като се опитвам да разбера ситуацията, преди да взема решение или да произнеса присъда.

— Това не е тяхна работа — отсича тя. — А, откровено казано, и твоя не е.

— Добре… слушай… няма да те карам да правиш нищо насила, но…

— Но какво? — сопва ми се тя със святкащи очи и инатливо вирната брадичка. Макар да осъзнавам, че не съм й истинска майка, за пръв път си давам сметка какво означава да си родител. Завладява ме страх и се чувствам неадекватна. — Няма защо да ги тревожа. Освен това съм на осемнайсет. Голяма съм. Технически погледнато. И е супер.

Кимвам с разбиране, защото се страхувам да я притискам и да разрушавам крехкото разбирателство, което изградихме през последните минути.

— Добре. Можем да го обсъдим утре — приемам аз. — Аз просто… просто искам да си добре. Каквото и да става в живота ти. Каквото и да изпитваш… само искам да ти помогна.

Съвсем искрена съм, поне така си мисля, но думите звучат неубедително. Като от актьор, който няма емоционална връзка със сцената и трябва да използва мента, за да заплаче.

— Благодаря — отвръща тя и двете се прозяваме отново едновременно. Изправяме се и заставаме една срещу друга.

— Добре дошла, Кърби — казвам аз. За пръв път изричам на глас името й и се чудя как е възможно да не го знам досега. Как не се опитах да мисля за нея като за Катерин, името, което й дадох през онези първи три дни и което сега ми се струваше твърде официално, традиционно, обикновено за момичето пред мен.

Повеждам я отново към коридора, взимам раницата й и й показвам стаята за гости, която е точно до моята спалня. Показвам й самостоятелната баня, шкафа за бельо, пълен с кърпи и допълнителни завивки, и чекмеджето с хотелска козметика, в случай че си е забравила нещо. После й пожелавам лека нощ и й казвам да ме повика, ако има нужда. От каквото и да е.

 

 

Един час след като съм взела хапче „Амбиен“, съм още будна, стоя с широко отворени очи в дълбокия мрак на спалнята си, който е много трудно постижим в град като Ню Йорк, особено в ъглова сграда. Сещам се за деня, когато казах на декораторката, че никак не ме интересува дали апартаментът ще е боядисан в топла или в студена гама, дали таблата на леглото ми ще е тапицирана или метална. Единствено исках да си поръчам прозорци, които да блокират всеки лъч светлина, идващ от улицата. А ето че сега, в този момент, за пръв път през живота си се страхувам от тъмното. Осъзнавам колко е нерационално това чувство и все пак се обръщам и светвам лампата, както правех като дете, и оглеждам ъглите на стаята. Минава ми през ум, че може би се страхувам за Кърби, но устоявам на желанието да ида да я проверя. Би било неразумно да вървиш по петите на осемнайсетгодишно момиче.

Вместо това започвам да ровя в телефона си. Така ми се иска да можех да споделя с някого голямата новина, която бях крила от самото й раждане. Естествено, изборът ми се свеждаше само до една възможност — майка ми. Но знаех, че в този час спи до баща ми и ако й се обадех, щях да събудя и него. Би си помислил, че има лоши новини. Каквато вероятно би била тази за него. Нали затова с майка ми някога решихме да не му казваме. Освен това не ми се иска да обсъждам с нея другото, поне засега. Тогава тя ме посъветва коя графа да оставя празна във формуляра, че е най-добре да скъсам всички връзки, завинаги. Ясно бе, че тя иска точно това, и макар никога да не разбрах дали го направих заради нея, заради себе си или заради двете ни, този спомен често ме бе възпирал да говоря с майка си за случилото се.

Нервно прехвърлям пощата и съобщенията си и се чудя дали Питър е буден. Изведнъж усещам колко ми липсва и така ми се иска да не бяхме се разделяли по такъв начин. Но най-много ми се иска да знае тайната ми. Внезапно съжалявам, че реших да не му казвам. Мисля си за всички подходящи за признание моменти: когато някоя приятелка родеше бебе; когато той ми разказа за раждането на Ейдън, че водите на Робин изтекли, докато били на опера, и за малко да роди в такси на Трето авеню; или когато той ми призна най-дълбоките си тайни — че е плагиатствал от вестник в Дартмут и че веднъж е спал със стриптийзьорка на ергенско парти във Вегас. Не го укорих и не ми се вярва той да укори мен. Но можеше и да го направи. Можеше да реши, че всяка жена, която е допуснала да изостави детето си, не може да бъде майка. Поне не на неговото дете. Или най-малкото можеше да се окаже проблем фактът, че бях опазила тайната си от моя баща и от бащата на бебето. Прекалено много рискове, прекалено много опасности. Далеч по-лесно бе да оставя всичко, както си е. По-чиста работа. По-проста. По-сигурна. Или поне така си мислех досега.

Изключвам лампата и притварям очи, но отчаяната нужда да поговоря с него не затихва. Изпращам му съобщение и го питам дали е буден. След няколко секунди телефонът ми започва да вибрира. Грабвам го, тръпнеща за думите му, както винаги, когато чета нещо написано от него, но тази вечер още повече. Пиша много бързо, все по-уверена след всеки негов отговор.

Питър: Да.

Мариан: Не можеш да заспиш ли?

Питър: Не. Чувствам се зле заради тази вечер.

Мариан: Всичко е наред.

Питър: Не. Не е. Съжалявам.

Мариан: Аз също. Така ми се иска да си тук.

Питър: Искаш ли да дойда?

Преди да напиша „не“, телефонът звъни и бързо отговарям, но не мога да се освободя от вкоренения си инстинкт да крия тайната си и измислям нови оправдания и извинения.

— Добре ли си, мила? — чувам дрезгавия му, секси глас. Дочувам подрънкването на лед в стъкло и знам, че пие уиски — неговата версия на хапче за сън.

Опитвам се да отговоря, но не мога.

— Шампионе? — разтревожва се той. — Там ли си?

— Да — отвръщам аз и успявам да овладея гласа си, за да изглежда спокоен и нормален.

Пита ме отново дали съм добре и долавям нотка на вина в гласа му, което на свой ред ме кара да изпитвам угризения, че го разстроих така. Как бих могла да очаквам някой мъж да се обвърже с мен завинаги, когато съм укрила такъв важен факт от живота си?

— Да — повтарям аз. — Тук съм.

— Искаш ли да дойда? — нежно предлага той.

Отчаяно искам да е при мен, но си мисля за Кърби в съседната стая и му казвам, че е късно и ще му се обадя на сутринта.

Но той вече е решил.

— Идвам — заявява и затваря, преди да успея да кажа нещо.

 

 

Двайсет минути по-късно е в стаята ми. Съблича се по бели боксерки „Брукс брадърс“, единствената марка, която носи. Уханието на кожата му ме успокоява, както и топлината на тялото му до моето.

— Ето — усмихва се ведро Питър. — Така е много по-добре. Кажи сега какво има.

Поглеждам към вратата. Въпреки шептенето му се притеснявам, че тя ще ни чуе.

Преглъщам трудно и се чудя какво да кажа, как да започна.

— Съжалявам, че те разочаровах — започва той, докато ме държи в обятията си.

— Не. Грешката е моя… — опитвам се да го спра, но вината започва да ме дави.

Но той продължава:

— Не. Опитваше се да говориш за нашето бъдеще, а аз се държах… нерешително. Да поговорим сега.

— Няма проблем — отвръщам аз.

— Защо не? Стига, шампионе. Не исках да кажа, че никога няма да се оженя за теб, просто…

Разговорът, който бях чакала с такъв трепет, изведнъж ми се струва банален и го прекъсвам рязко:

— Питър. Не е каквото си мислиш. Не съм разстроена за това… Да, бях, но става дума за нещо друго.

— Какво? Кажи ми — настоява той мило, но гласът му издава притеснение, нетърпение.

Мислите ми препускат хаотично. Знам точно как мога да спра гоненицата: Питър, осемнайсетгодишната ми дъщеря спи в съседната стая.

Но не мога да събера сили да изрека тези думи или въобще да заговоря.

Започвам да пелтеча.

— Има нещо друго, нещо, което трябва да ти кажа. Не съм споделяла с теб една… една тайна. — Изпитвам облекчение още с първата дума. Същевременно се дразня на телевизионерската си страст към резюмета.

— Каква тайна? — свива учудено вежди той.

— Много голяма — въздъхвам тежко.

— Какво? Да не си убила някого? — нервно се смее той. И продължава: — Извинявай. Не беше смешно. Дори така да е, можеш да ми кажеш. Можеш да ми кажеш всичко.

— Никого не съм убила, Питър — прошепвам и се сещам как думата „аборт“ не ми излизаше от главата онова лято. Беше ли отнемане на живот? — не можех да реша нито тогава, нито сега. Зная единствено, че нямаше да мога да го направя. Чудя се дали ако бях направила друг избор, също бих го запазила в тайна. Как ли бих го признала на Питър? Дали щях да се срамувам по-малко. Напомням си, че постъпих правилно — като я родих, като я изоставих. В този момент заравям лице във възглавницата, а той не спира да пита:

— За нещо случило се преди мен ли е? Искам да кажа, нещо извън нас? Да не си предпочела Деймиън Брейди? — усмихва се той, имайки предвид главния герой от нашето шоу. Шегува се, но се чудя дали би възприел това като по-малко предателство.

— Не — отвръщам аз и заравям по-дълбоко глава във възглавницата. — Не е свързано с теб. Само с мен. С нещо, което ми се случи преди осемнайсет години.

— Какво? Какво, Мариан? Моля те, кажи ми. Това с нищо няма да промени чувствата ми към теб.

— Не можеш да си сигурен — отсичам аз.

Той въздъхва дълбоко, после се навежда и ме целува — силно, дълбоко, дълго. Езикът му е мек, топъл. Вдъхва ми увереност. Когато устните ни се отделят, той се вглежда в очите ми:

— Махни лепенката от устата си, Мариан. Просто го кажи.

И аз започвам. Изричам думите неуверено, не спестявам нищо. Започвам от онова горещо лято и приключвам с почукването на вратата ми преди няколко часа.

Не можех да го погледна, докато не завърших разказа си. Страхувах се от онова, което щях да видя. Неодобрение, разочарование, упрек. И, разбира се, когато вдигам поглед, всичко това е там, макар че той полага усилия да го прикрие.

— Не съм го казвала на никого — сякаш това ме оправдава пред него. — Освен на майка си.

— Е, благодаря ти, че най-после го сподели с мен — тихо казва Питър.

— И още ли ме обичаш? — питам го аз.

— Разбира се — кимва той и макар че звучи убедително, знам, че има голяма разлика между любов и доверие.

— Сигурен ли си? — упорствам аз.

— Да — уверява ме той.

Но има ли избор? И двамата знаем, че не може да се откаже от тържествено изреченото обещание преди малко. Не и тази вечер, тук, в тъмното. Поне не преди да чуе онази част от историята, която нарочно пропуснах.