Емили Гифин
Там, където принадлежим (23)

23.
Кърби

Петък вечер е. Седмицата преди бала, а още не съм казала на Филип, че няма да ходим. Разменяхме си съобщения — писмени и на гласова поща, дори хапливи закачки на фейсбук стената, но не бяхме имали шанс да поговорим, след като взех това решение. Така че, когато най-после го намирам по телефона, с облекчение и вълнение се заслушвам в гласа му.

— Какво правиш? — питам го аз, прегърнала коленете си.

Той ми разказва с приглушен глас, че разглежда книги в „Лефт Банк Букс“.

— Да не би да прекарваш петъчните вечери в книжарниците? — възкликвам с искрен интерес, но се притеснявам, че звуча като Белинда, която се отнася с ирония към всичко, което предполага доброволно просвещение.

— Мислех, че тази вечер един автор ще раздава автографи. Автор, когото харесвам — обяснява той. — Но съм объркал датите. Ще бъде следващия петък… Затова се мотая тук да поразгледам това-онова. Искаш ли да дойдеш?

— Да — отговарям без колебание. — С удоволствие ще дойда. Ти в Сентрал Уест Енд ли си?

— Да. На Юклид. Побързай.

— Защо?

— Не знам точно… Защото някак си ми липсваш?

— О — широка усмивка се появява на лицето ми. — Е, и ти някак си ми липсваш.

Замаяна от вълнение, си повтарям разговора ни, затварям и се втурвам към вратата, като умело се изплъзвам на родителите си, които ме причакват с нова порция въпроси затова как е възможно да се откажа от бала. О, не знам точно, ей, хора. Може би, защото една среща с трима кръвни роднини ми се вижда съвсем мъничко по-важна от това да зяпам някакви малоумници, едната от които с крадена рокля, как се кълчотят на песните на Кеша.

 

 

Сентрал Уест Енд е само на три-четири километра от моя квартал „Сейнт Луис Хилс“, дотам се стига бързо в този час на деня, тъй като трафикът вече не е толкова натоварен. Въпреки това ми се вижда съвсем различен свят и самата аз се чувствам някак по-привлекателна, като наближавам улицата с бутици и ресторанти. Намирам свободно място точно пред книжарницата и внимателно паркирам до тротоара очуканата „Хонда Акорд“, която делим с Шарлот, и веднага мярвам Филип през отворената врата — седнал на пода със скръстени крака, да гали една сива, дългокосместа котка, а до него е натрупана камара с книги.

Когато слизам от колата, той вдига поглед и ми се усмихва широко.

— Здрасти! Отдавна не съм те виждал.

— Здрасти! — усмихвам се на свой ред, влизам и сядам на пода до него; котката е изпаднала в такова умиление, че дори не ме поглежда.

— Кърби, запознай се със Спайк — най-образованата котка на света. Спайк, това е Кърби — представя ни Филип. — Най-… — поглежда ме и търси точните думи.

— Е, Спайк, да кажем, че далеч не съм най-образованото момиче на света — признавам аз.

— Да, но е много по-умна, отколкото показва — прошепва Филип на ухото на Спайк — на онова, което не гали. — Освен това е и меломан. Има най-добрия музикален вкус, който съм срещал. И това е абсолютен факт.

Усмихвам се, поласкана от този комплимент, и в същия момент забелязвам тъмносинята му тениска, на която пише с големи букви: УИЛИ, ЕМИЛУ, МЪРЛ ЕНД ЛЕЙСИ ДЖЕЙ.

— Харесва ми тениската ти — отбелязвам аз.

— Обичаш ли кънтри музика? — пита ме той.

— Хм, е тук вече ще кажа едно голямо не — разсмивам се аз, — но оценявам влиянието й. Не мога да не отдам дължимото на Мърл.

— О, да. Спайк е съгласен. Обича да танцува на „Оки от Мъскоги“, но общо взето вкусът му е еклектичен. Като твоя. — Спайк замърква още по-силно, ляга по гръб и разперва лапи.

Усмихвам се и гальовно закачам Спайк.

— Страхотен котарак… Виждала ли си Капитан Немо или Джамайка? Предците му?

Поклащам глава и се чудя как е възможно всичко, което излиза от устата му, да звучи очарователно.

— Те също бяха страхотни. Най-напред беше Капитан Немо. Бяха го спасили от удавяне… Затова го бяха кръстили така. А Джамайка е кръстена на писателката Джамайка Кинкейд. Двете Джамайки всъщност се срещнаха, когато авторката дойде тук да дава автографи.

Кимвам, досещайки се, че Джамайка Кинкейд е писателка, вероятно известна, за която се предполага, че би трябвало да съм чувала, и си отбелязвам наум, че трябва да я проверя, както направих с Едит Уортън след пътуването ми до Ню Йорк. Освен това си казах, че независимо дали ще уча в колеж, или не, ще трябва да започна да чета повече, особено ако искам да общувам с такива умни хора.

— Да, Немо и Джамайка бяха страхотни, но аз съм пристрастен към ей този Спайк. Много е смел и упорит. Знае какво иска и не се притеснява да си го покаже — обяснява ми Филип точно когато Спайк надава едно много дълго, звучно, красноречиво мяучене.

— Виждаш ли какво имам предвид? — усмихва ми се Филип.

— Да. Виждам — разсмивам се аз.

С Филип се споглеждаме за кратко, но многозначително, кожата ми настръхва и пламва.

— Спайк обаче веднъж здраво загази — продължава Филип. — Нали така, Спайки, момче?

— Какво направи? — питам с усмивка.

— Опита се да открадне една детска книжка с мъхеста корица. Свалил я от рафта и я завлякъл в задната стая. Имаше неприятности със собственика.

Усмивката ми угасва, като се сещам за Белинда, и се чудя дали Филип знае какво се е случило. Може Белинда да е казала на Джейк. Възможно ли бе да е наясно с историята и да си мисли, че и аз съм като Белинда? Едва ли, успокоявам се аз. Въпреки шеговития тон, с който разказа инцидента със Спайк, не мога да си представя, че би си затворил очите пред кражба. Обмислям дали да не му разкажа за случилото се, но моята лоялност не ми позволява и се отказвам.

Филип явно е забелязал изражението ми, защото сяда по-изправен, изтупва длани в джинсите си, от което във въздуха се разхвърчават котешки косми, кихва три пъти и ме пита:

— Какво има?

— Наздраве. Да не си алергичен? — пренебрегвам въпроса му аз.

— Да — кимва той. — Но си струва заради него.

Усмихвам се и пак се замислям за Белинда — дали си струва да правя това за нея.

— Исках да обсъдя нещо с теб — започвам колебливо, като се опитвам да се убедя, че Мариан е права. Освен за хвърлените на вятъра пари за смокинг (който, надявам се, все още може да върне), нито едно момче не би се двоумило дали да пропусне бала си. — Може ли да отидем някъде? Да поговорим?

— Разбира се — отвръща той. — Гладна ли си? Искаш ли да си вземем по пица?

— Не съм особено гладна — поклащам глава. — Можем само да се поразходим? Вечерта е толкова приятна. Освен ако ти не си гладен?

— Не. Добре съм. Ще ми е приятно да се разходим — уверява ме с разбиращ поглед, после махва за довиждане на касиерката, сбогува се със Спайк и ме повежда към отворената врата. Излизаме на Юклид авеню.

Смрачава се. Вървим смълчани по тихата улица през тунела от дървета.

— Във връзка с бала… — най-после се решавам аз, — ще се наложи да се откажа.

— Сериозно ли? — той спира и ме поглежда разочарован.

— Съжалявам. Искаше ми се да отида, но… няма да мога.

— Няма проблем — заявява той. — Само, моля те, кажи ми дали не ме отхвърляш заради някакво супер момче от „Дюбург“?

— Не! — отричам светкавично и си мисля за друга дума от САТ. — Това всъщност е оксиморон.

Той се усмихва и тръгваме отново.

— Не че не искам да отида. Просто Белинда и аз се скарахме сериозно. И си мисля, че няма да е редно да съм там, ако… спорът не се реши.

— Е, може би дотогава ще се реши — окуражава ме.

— Не ми се вярва.

— Добре — продължава Филип. — А сигурна ли си, че не искаш да отидем сами? Само ние двамата, без Джейк и Белинда?

— Виж, работата е там, че тя наистина е най-близката ми приятелка в училище. — Внимателно наблюдавам реакцията му и се опитвам да разбера дали не съм пропуснала нещо в погледа му, но, изглежда, той няма нищо против това признание. — В известен смисъл съм единак.

Той кимва, но май това не го впечатлява.

— Затова си мисля, че ще е най-добре да го пропусна — пояснявам аз. — Всъщност изобщо не съм от този тип момичета, които обичат да ходят по балове.

— Забелязвам — усмихва се той.

— Ами да. Донякъде Белинда ме накара. И аз се съгласих, защото… ами, защото ми хареса идеята да отида някъде хубаво облечена заедно с теб.

— Уау. Наистина ли? — изненадва се той. — Караш ме да се изчервя.

— Ти? Да се изчервиш? — вдигам високо вежди аз.

— Какво, да не мислиш, че азиатците не могат да се изчервяват? — пита ме той през смях.

— Не исках да кажа това — усещам, че на свой ред поруменявам. — Просто не приличаш на човек, който би се притеснявал.

— Обзалагам се, че ти можеш да ме провокираш — предизвиква ме той.

— Добре — отвръщам аз и усещам, че този флирт ме кара да се изпотявам и да дишам по странен начин. — Харесвам очите ти.

— Благодаря.

— Всъщност какъв цвят са?

— Светлокафяви.

— Според мен са масленозелени.

Той ми се усмихва свенливо, после свежда поглед към земята.

— Харесвам и усмивката ти — продължавам аз и виждам как той грейва насреща ми. — И си мисля, че щеше да е много хубаво да можех да отида на бала с теб.

— Е, сега вече ме накара да се изчервя. Можеш да спреш дотук.

Поглеждам го и забелязвам нежна руменина по гладката му златиста кожа.

— Но не мога да отида. Заради Белинда. А пък и трябва да замина за Чикаго. Отивам да се запозная с родителите на Мариан. И с баща си. Не истинския ми баща, разбира се, а… другия — преглъщам нервно аз. — Стана някак внезапно. А и Мариан е свободна този уикенд…

— Виж. Разбирам всичко, Кърби. Напълно — заявява той, докато ръцете ни се поклащат в един ритъм. Докосват се леко, сякаш той го предизвика, и само след секунди ръката ми се озовава в неговата, здраво стисната. — Наистина, много се вълнувам заради теб и нямам търпение да ми разкажеш всичко, след като се върнеш.

— Да. Наистина е вълнуващо — съгласявам се аз, макар че единственото, върху което мога да се концентрирам в този момент, е, че открито се държа за ръка с единственото момче, което някога съм харесвала.

После, сякаш всичко това не стигаше да примирам от вълнение, Филип рязко спира точно пред фонтана на „Мериленд Плаза“, обръща се към мен и хваща дясната ми ръка. Дръпва ме към себе си, така че телата ни почти се докосват и усещам огромното му вълнение, също като моето. И най-сетне се случва. Той се навежда и блъсваме лицата си. Усмихва ми се, завърта глава на другата страна и опитва отново. Този път се получава. Целувката ни е нежна, бавна и кара стомахът ми да тръпне, което ми напомня как двете с Шарлот загрявахме шоколадови суфлета от „Мербс“ в микровълновата фурна, които отвън запазваха хрупкава коричка, а вътрешността се стопяваше.

След няколко секунди се отделяме, оглеждаме се притеснени, за да проверим дали някой ни наблюдава, после продължаваме разходката си, сякаш току-що не се бе случило това разтърсващо събитие.

— Разкажи ми за тези твои барабани? — подканя ме той.

— Какво? — учудвам се аз, защото много бях внимавала да не споменавам тази тема. Щях да съм неприятно изненадана, ако се окажеше някой от онези тъпаци, които си мислят, че момичета, които свирят на барабани, са странни и за всеки случай реших да си премълча.

— Видях снимка на барабани на фейсбук страницата ти. Твои ли са?

— Да — кимвам аз.

— Това е страхотно — възкликва той и ми се струва, че е искрен.

Усмихвам се и започвам да разказвам за барабаните и усещам как щастието ми напира с всяка измината минута. Той ми задава всевъзможни въпроси, сякаш наистина това го интересува, колкото мен.

— Сериозно — уверява ме Филип. — Това е най-страхотното нещо, което съм чувал да прави някое момиче. Невероятно.

— Благодаря — отвръщам аз. Усещам как засиявам цяла, докато разговорът ни продължава, завиваме надясно, после наляво и цяла вечност обикаляме из Сентрал Уест Енд.