Емили Гифин
Там, където принадлежим (8)

8.
Мариан

— Тази сутрин се обадих на родителите си — съобщава ми Кърби, докато пътуваме с метрото към офиса ми. Водя я на работа, отчасти защото не знам какво друго да правя с нея, отчасти защото не мога да си позволя свободен ден.

— Каза ли им къде си? — питам аз, докато мотрисата спира с пронизително скърцане на станция „Седемдесет и седма улица“, телата на пътниците зад нас ни притискат, но успявам да удържа позицията ни със стегнати рамена и здраво запънати в пода крака. Въздухът е тежък, спарен, както винаги под земята в дъждовен ден, независимо от сезона.

Кърби кимва и дългите й златни обици се поклащат покрай контура на челюстта й. Вдигнала е косата си на тила и си е сложила прекалено плътна очна линия. С моя черен шлифер, който настоях да сложи, спокойно минаваше за стажантка в офиса, което искрено се надявах да си помислят колегите ми.

— И? Какво казаха те? — продължавам аз, провокирана от реалността на ситуацията, която напомня за себе си на всеки няколко часа, дори на всеки няколко минути, откакто бе почукала на вратата ми. Дъщеря ми. Не мога да повярвам.

Кърби загубва равновесие, когато влакът тръгва напред и й трябват няколко секунди да задържи деликатното си, непривикнало към това движение тяло.

— Баща ми го прие доста спокойно, но мама се разстрои.

Питам я защо, с надеждата, че това е свързано с нейната лъжа и че няма нищо общо с мен, но от начина, по който ме поглежда, разбирам, че съм допринесла за състоянието на майка й.

— Мисля, че малко ревнува от теб — обяснява ми Кърби и надзърта зад мен към някакъв мъж с измамно нормален вид, който проповядва вяра в Исус и веганството по своя собствена доктрина.

— Трябва да се включим с някоя повеля — подхвърлям аз, за да отклоня вниманието от майка й. — „Не проповядвай прозелитизъм в метрото, особено в дъждовно понеделнишко утро.“

Кърби се подсмихва и го поглежда с крайчето на окото си. Забавляват я разпалените му наставления да се пие сок от сливи в очакване на приближаващото Второ пришествие.

— Майка ти няма причина да ревнува — уверявам я аз и ми се иска да й го каже, от респект и благодарност към жената, която я е отгледала, но също, за да успокоя Кърби.

Нашият проповедник внезапно се разкрещява и я изважда от мислите й:

— Хайде всички: „Слава на Исуса!“

Никой не му обръща внимание, затова той изревава с пълно гърло „Слава на Исуса“.

— Не знам. Може и да не е ревност. Може би „заплаха“ е по-точната дума — разсъждава Кърби.

— Мисля, че просто е била много изненадана. Може би, ако ги беше предупредила, щеше да го приеме по-добре — предполагам аз със свито сърце.

— Не. Щеше да се разстрои при всички случаи. Мисля, че възприема идването ми тук като акт на нелоялност — поклаща глава Кърби и се хваща по-удобно за тръбата.

— Но тя е твоята майка — настоявам аз. — Аз съм… просто жена от Ню Йорк.

Осъзнавам колко коравосърдечно е твърдението ми чак когато забелязвам болката, която пробягва по лицето на Кърби. Повтарям си го наум и разбирам, че вместо да обясня унижението и обидата на майка й, каквото бе истинското ми намерение, то е прозвучало като отхвърляне.

— Всъщност съм много повече — непохватно се опитвам да замажа положението. — Носих те четирийсет седмици… е, трийсет и девет. Ти се роди една седмица по-рано. Благодарна съм ти за този малък, мил жест — усмихвам се аз.

Тя също ми се усмихва и обяснява, че вероятно това е първият и единствен път, когато е подранила за някъде.

След секунди идва нашата спирка на Петдесет и първа улица.

— Тук сме — съобщавам аз и я повеждам извън метрото, нагоре по стълбите, през метростанцията на Лексингтън авеню, откъдето се впускаме в слалом между коли, пешеходци и локви по тротоари и кръстовища. Когато най-сетне влизаме през стъклената, въртяща се врата на сградата, и двете сме добре обрулени от вятъра и подгизнали, независимо от огромните черни чадъри, които изтръскваме и затваряме едновременно. Въздъхвам облекчено и подхвърлям, че умирам за кафе. Питам я дали иска нещо от „Старбъкс“.

— Горещ шоколад?

— Все пак съм на осемнайсет, не на десет — стрелва ме с поглед тя.

— Така е — нервно се разсмивам и в този момент зървам Питър на опашката за кафе да търси нещо в блекбърито си. Тръгвам към него, много напрегната, неясно защо. Кърби ме следва. Когато той вдига поглед към нас, му махвам.

— Шампионе — посреща ме той със сдържана усмивка, която само засилва притеснението ми. После се обръща към Кърби и я поздравява. — На опознавателна мисия ли? — пита я той.

Тя кимва смутена.

— Да, Кърби ще ми помогне малко. Все не ни достигат хора — притичвам й се на помощ.

— Разбира се — отвръща той и я дарява с една от онези негови бляскави, делови усмивки, които му бяха спечелили репутация на хлъзгав, дори безсърдечен човек пред малкото хора, които се осмеляваха да му се противопоставят. — При решаване на конфликти и битките при раздяла ли? Успех.

— Това са полезни разговори, не битки — пояснявам аз и се насочвам към края на опашката и между нас застават няколко сънени клиенти.

— Мариан обясни ли ти правилото при първото ти посещение в обетованата стая? — Питър пита Кърби през рамо.

— Не е правило, а традиция — отговарям аз вместо нея.

— Напротив, правило е — настоява Питър.

— Какво правило? — любопитства Кърби.

— Когато някой влиза за пръв път в стаята на сценаристите, трябва да изиграе нещо — обяснява той и завърта очи. — Иначе не го пускат да излезе. Запречват вратата.

Виждам я как се стяга, сякаш всеки момент ще повърне или ще хукне да бяга.

— Какво да изиграе?

Въпреки желанието си да я предпазя, знаех, че буквално е невъзможно да я отърва от желязната традиция, която лично аз бях наложила.

— Е, каквото ти дойде наум. Можеш да кажеш виц или нещо на свински латински. Скоропоговорка. Да изброиш столиците на щатите. Да докоснеш носа си с език. Един автор дори направи йогийската поза гайда берундасана, което беше странно, да не кажем вулгарно, защото трябваше да се съблече по боксерки за максимална подвижност. Каквото и да е, но трябва да направиш нещо. Карали сме дори изпълнителният ни директор да го прави, когато се е осмелявал да влиза на наша територия.

— Въобще не бях подготвен. Не се бях чувствал така объркан от ръгби мачовете в колежа — обажда се Питър и цъка с език.

— Няма никакво объркване — клатя глава аз. — Това е просто малък… пропуск.

— И ти какво направи? — пита го Кърби и виждам, че вече е сглобила пъзела. Питър е изпълнителният директор. Главният тартор. Моят шеф.

— Изпях песничката за предлозите с мелодията на „Янки Дудъл Денди“ — засмя се той.

Кърби се усмихва, както и двете жени на опашката пред мен, които, изглежда, го познаха.

— Така че най-добре си измисли нещо в следващите пет минути. Без да се напрягаш — напътства я Питър.

После, след като чува, че барманът го вика по име, се обръща, грабва напитката си от плота, хваща куфарчето си с другата ръка и ни пожелава приятен ден.

— И на теб — отвръщам аз, сякаш не сме нищо повече от колеги, бъбрещи в кафенето.

— Не знам какво да изпълня — притеснена се вайка Кърби в асансьора, стиснала портокалов сок и геврек в ръце. Пъхва ги в чантата си, която носи през рамо, и забелязвам, че дръжката й е напукана. Може да й подаря нещо по случай завършването на гимназията например класическа на „Шанел“, макар че имаше вероятност майка й да не одобри идеята. Или пък някоя на „Коуч“ щеше да е по-добре. Май наистина се поувлякох с дрехите, които й купих.

— Кой е любимият ти предмет в училище? — питам я аз с намерението да провокирам някоя идея.

Тя ме поглежда с празен поглед.

— Хм. Можеш ли свиркаш с устни?

Тя поклаща глава.

— Можеш ли да изкараш някоя мелодия?

Тя кимва скромно и си представям, че има хубав глас. Сещам се за Конрад и сърцето ми лудо забива от спомена.

— Тогава изпей нещо — предлагам аз. — Изтананикай част от националния химн или от любимата си песен. Каквото и да е. Повярвай, не е нищо специално, не се стресирай от това.

Тя кимва с широко отворени, неспокойно шарещи очи. Слизаме от асансьора и се отправяме към залата, жужаща от типичната за понеделник сутрин трескава дейност. Когато пристигаме в моя малък ъглов офис, поканвам Кърби да седне на един от кожените столове пред бюрото ми, докато се организирам за няколко минути — да пусна компютъра си, да прегледам няколко съобщения от асистентката си и да си проверя пощата.

— Очертава се дълъг ден — казвам аз повече на себе си, отколкото на нея.

— Готова съм да помогна, само кажи. Добре се справям с подреждане и някои други работи — предлага тя съвсем сериозно.

Поглеждам я и се чудя дали има някаква специална амбиция и дали има нещо, което бих могла да направя, за да я насоча в правилната посока. Или поне да я накарам да отиде в колеж, за да постигне нещо в живота си.

— Точно сега се подготвяме за препродукцията и за представянето на проекта — обяснявам аз. — Миналата година го правехме в четвъртъците, но все още не знаем с кого си имаме работа.

— Значи още не снимате и не набирате персонал? — разочарована пита тя.

Поклащам глава.

— Не. Засега само обсъждаме сюжета, разглеждаме различни варианти на сценария за студийни записи и за мрежата и очакваме препоръки. После ще организираме кастинг за гостуващите звезди, за актьорския състав и целия екип, ще одобряваме проекти за декорите, осветлението и операторската работа, коси и грим, сценични работници, електротехници и тоноператори. Освен това трябва да проследим и разпространението.

— Уха — възкликва тя. — Доста работа.

— Да. Може да се каже — съгласявам се аз, грабвам от бюрото си няколко добре подострени жълти молива, тетрадка със спирала и айпада си. — Но си струва накрая да видиш как шоуто ти оживява на екрана. Готова ли си?

Тя кимва. Ставам и я повеждам по коридора към дългата, тясна, без прозорци заседателна зала, известна още като стаята на сценаристите или като залата за мъчения. Вътре вече се е настанил основният ни екип от шестима сценаристи (следващия месец, когато започнат снимките, ще се присъединят и други), които оживено обсъждат отминалия уикенд, теми от таблоидите, възможни идеи за сценария. Вече сме решили в общи линии първите епизоди, а аз съм раздала текста за двата начални, така че просто ще продължим оттам, откъдето спряхме предишната седмица, ще измисляме нови реплики и ще работим по развитие на образите.

— Здравейте! Съжалявам, че закъснях — поздравявам аз и половината от присъстващите млъкват и поглеждат Кърби, останалите продължават с приятните разговори.

— Добре, слушайте всички. Това е Кърби — обявявам аз и забелязвам, че тя стои вцепенена на вратата. — Идва от Сейнт Луис и днес ще ми помага.

Поглеждам присъстващите с надеждата да са забравили за моето правило, но в същия момент Кейт Маккилън, която дойде при нас направо от университета без никакъв опит в шоубизнеса и очевидно без никакъв опит във въртенето на обръч, нейния номер, се обажда:

— А какво ще ни изпълни?

— Мисля, че днес ще наложим мораториум върху това — обявявам аз и хвърлям поглед на Кърби, която изглежда съвсем пребледняла и искрено ужасена.

— А, не — намесва се Александър Хосе, моят експерт по мъжкия хумор. Дойде при нас след дълъг стаж в комедийното шоу „Бум Чикаго“ в Амстердам и макар да имаше по-малък опит от други сценаристи, го приех като моя втори пилот в екипа. Освен това можех да разчитам на него да лекува наранено его и да разведрява обстановката, когато прехвърчат искри — все безценни качества в нашата среда. Заглежда се в Кърби и ми казва:

— Ненапразно съм играл ирландски танци. Да видим какво може.

Кърби ме поглежда, а аз вдигам безпомощно ръце, защото знам, че няма да мога да въздействам на Александър. Съжалявам, хлапе. Време е за шоу.

След трийсетина болезнени секунди Кърби прави няколко ситни стъпки навътре и заявява:

— Хм. Ще пея.

— Така да бъде! Вокалистка значи! — обажда се Емили Грейс Фулър, млада сценаристка южнячка, която вече има дебют зад гърба си. Макар да не личи от пръв поглед, но тя влачи работа като истински товарен кон. Няма нищо крехко в нея, а и е измислила някои от най-находчивите реплики в шоуто. Особено добра е в изграждането на нашата наивница Елза — героинята, която се е преселила от Мисисипи във Филаделфия, за да бъде близо до любимия си, студент по право в Темпъл.

— Е, крайно време беше да си имаме и още една вокалистка — заявява Емили Грейс и хвърля поглед към друга млада сценаристка, която бе изпяла фалшиво част от „Брейди Бънч“ при първото си влизане в залата.

Заемам обичайното си място на председателския стол. Кърби прави още няколко ситни стъпки и се приближава точно до ръба на срещуположния край, прочиства гърлото си и запява най-невероятния рап, като си акомпанираше с две ръце по масата. Гласът й е тих, но хубав, има поразително чувство за ритъм, двете й ръце барабанят неспирно по плота. „И казах хип-хопа хипи на хипито до хип, хип-хопа, не спирай рока под банг, банг буги скока…“

Всички в залата я зяпват удивени и тя продължава да реди следващите няколко строфи, без да пропуска нито удар, нито сричка. Барабаненето й по масата става все по-бързо и по-сложно и така стига до финала, спира и лекичко се покланя. Много отдавна не бях виждала такова импровизирано и същевременно съвършено изпълнение. Усмихвам се с облекчение и задоволство, когато Джинел Чеймбърс, една заядлива сценаристка от Куинс, започва първа да ръкопляска, последвана от възторжените аплодисменти на другите, и се провиква:

— Мамка му. Супер си, белушке.

— Благодаря — отронва Кърби, забила поглед в земята.

— Не си ли прекалено млада, поне с двайсетина години, че да знаеш Шугархил Ганг? — диви се Александър. — Даже римейкът на Деф Скуод трябва да е правен, преди да се родиш.

— Рапърс Дилайт е класика — отвръща Кърби, сякаш на пръстите на краката си. — Дядото на хип-хопа.

— Абсолютно правилно — кима Александър, впечатлен и заинтригуван.

Вълна от гордост се надига в мен и се чудя как ли се чувства един истински родител, когато детето му преодолее голямо препятствие или постигне нещо голямо. Посочвам празното място до себе си. Тя плахо се приближава и сяда, без да ме поглежда, нито се усмихва и забелязвам, че ръцете й треперят, а дишането й е накъсано.

Тя е просто едно малко момиче, мисля си. А на същата възраст аз вече имах нея. За момент потъвам в спомените си и Конрад отново изниква в съзнанието ми. Правя всичко възможно да го прогоня от мислите си. За пореден път.

— Така — подхващам аз със задължителното приветливо изражение и посочвам към бялата дъска, отрупана с диаграми от идеи, персонажи и сюжетни линии.

— Разполагаме само с два часа да обсъдим онези листчета, така че да се залавяме за работа. Да започнем с Деймиън и Кери. А, не, съжалявам. С Роджър и Еви — решавам аз. — Краят на първия ни епизод: Роджър най-после е признал чувствата си към Еви.

— Дочух, че е постъпил така и в реалния живот — обажда се Джинел, единствената от сценаристите, която има отношения с актьорите. Отпива от кафето си и поглежда над ръба на чашата, за да провери реакциите ни.

— Така ли? — учудва се Александър и изписва на дъската с големи червени букви Роджър + Еви. — Мислех, че Деймиън е хлътнал по Анджела?

— Беше — отвръща му Джинел. — Вече не.

Поглеждам Кърби, ококорила големите си очи, явно наслаждава се на всяка секунда. Заради нея оставям всички в залата да поклюкарстват няколко минути, да се вайкат колко ще се ядоса Анджела, когато научи.

— Кажи им и другото, което знаеш — Емили Грейс подканя Джинел и се смее.

— А, да. Чух, че е доста надарен.

— Знаете ли какво? Това ме кара да се чувствам неудобно — клати глава Алекс и се обръща към колежките си ухилен, имитирайки хомосексуална интонация. — Мисля, че ще съдя продуцента на шоуто и мрежата за създаване атмосфера на неудобство.

— А това пък обижда мен — заявява Бенджи Кар, другият мъж в залата, който е гей. Той, естествено, се шегува. Нищо не обижда Бенджи. После посочва към кутията с пасти на масата и казва на Алекс: — Виждаш ли тези? Не ми позволявай да се приближа към тях. Сега се прочиствам.

— Добре, добре! — намесвам се аз и поглеждам часовника си. — Да продължим. Изключете телефоните си. Никакво сърфиране повече. Започваме! Давайте идеи, хора!

Заваляха предложения и Александър отново се зае с ролята си на стенограф. Кърби шари с поглед из залата и попива всичко. Повечето време няма конфликти, освен за един от персонажите на име Макс — примерен абсолвент от Пен, който прекарва голяма част от времето си в бара, пие „Джеймисън“, критикува всеки избор на песни от мюзикбокса и постоянно се надува, докато прави неуспешни опити да сваля нашето момиче от Мисисипи.

— Прекалено се увлича по виртуалните контакти. Същински Уесли — негодува Джинел, имайки предвид феномена, наречен на името на героя Уесли Кръшър от „Стар Трек: Следващото поколение“. С други думи, феновете го мразят, а ние, писателите, не осъзнаваме, че те го мразят. Всъщност те го мразят по същата онази явна причина, поради която ние се опитваме да ги накараме да го харесват. Навираме им го в носовете. Тъкмо заради това тя казва: — Той е дразнещ и отегчителен, а като постоянно ни убеждава колко е умен и интересен, всъщност става дразнещ и отегчителен.

— Напълно съм съгласна — заявява Емили Грейс.

— Хм. Това дали има нещо общо с това, че ти си го създала? — измърморва Джинел. — Или че си написала сценария, в който не млъква?

Александър изсъсква през зъби, докосва масата с пръст и бързо го дръпва.

— Да му се не види как пари.

— Аз пък го намирам интересен. И много добре изграден — усмихвам се.

— Благодаря — отвръща ми Емили Грейс с крива усмивка, видимо засегната.

— И все пак. Тъпакът върши работа — продължава Александър и имитира стрелба с пушка. — Да го убием. Може да е по расистки причини. Или пък да е убийство — самоубийство, така ще можем да извадим на светло онова хлъзгаво адвокатче.

— Защо да не го качим на автобуса — предлага Джинел на жаргон, което означава временно да отстраним някой образ, за да го съживим по-късно. — „Грейхаунд“ за никъде?

Кърби и аз се споглеждаме многозначително. Тя повдига вежди и шумно смуква със сламката си портокалов сок.

Или пък може да го качите на „Грейхаунд“, за да намери биологичната си майка и тогава той ще разбере, че тя така и не е казала на биологичния му баща истината. Ами да, това е добра идея.