Емили Гифин
Там, където принадлежим (12)

12.
Мариан

Няколко дни след заминаването на Кърби аз съм в жилището на Питър в Трайбека, където живее, откакто Робин го изрита от къщата им с кафяви керамични тухлички в Горен Ийст Сайд. Седим на канапето, гледаме телевизия и разговаряме за работата му и за Ейдън, който скоро ще идва. Всичко изглежда съвършено нормално, но имам усещането, че нещо не е съвсем на мястото си, и знам, че това е свързано с Кърби. Въпреки старанието си не успях да затворя страницата след нейното заминаване и се чувствам съвсем различна. Може би ми липсва. Или може би съм притеснена, че Питър ме възприема по различен начин и че е още по-малко вероятно да иска да се ожени за мен. Или може би е така, защото още не съм му казала цялата истина.

Чакам той да повдигне темата, но като не го прави, се притеснявам още повече и накрая не се сдържам:

— Много съжалявам, че не ти казах за нея по-рано… — започвам аз и полагам ръка върху неговата. — Наистина ми се иска да бях ти казала.

— На мен също ми се иска да беше го направила — въздъхва той. — Заради теб самата. Не заради мен.

— Сигурен ли си, че това не променя… нещата между нас? — питам го аз и се вглеждам в очите му.

— Това, че си родила дете и си го оставила за осиновяване, когато си била на осемнайсет ли? — свъсва вежди Питър. — Наистина ли мислиш, че съм толкова повърхностен?

— Не мисля, че това те прави повърхностен — отвръщам аз, но знам, че така само избягвам истинския въпрос.

— Мариан. За онова, което си направила, е нужен кураж. Възхищавам ти се за него. — Той клати глава, сякаш все още осмисля мащаба на случилото се. — Но, знаеш ли, просто не мога напълно да разбера защо не си ми го казала?

— Не съм го казала на никого.

— Но аз не съм всеки. — Той вдига крака на масата и кръстосва глезени. — Виж. Разбирам, че това е много лично, много интимно. Разбирам защо не си го обявявала по коктейли… Но ние сме заедно от две години. Обсъждахме брак.

— Аз обсъждах брак — уточнявам след кратко колебание.

Той въздъхва, сякаш това е само технически детайл.

— А ако тя не беше дошла и се бяхме сгодили, щеше ли да ми кажеш?

Усещам как се смалявам, когато му признавам, че не знам.

— Напротив, знаеш.

— Добре де. Може би не — признавам. — Вероятно не.

— И намираш, че това е нормално? — поглежда ме той с укор. — Да криеш такава голяма тайна от човека, с когото искаш да споделиш живота си?

— Не знам — отвръщам аз и сгъвам колене чак под брадичката си. — Така си мислех…, но сега, след като се срещнах с Кърби… Изглежда ми като предателство.

— Ти не ме предаде. Просто не ми се довери — констатира Питър, а аз осъзнавам, че предадените са Конрад и Кърби.

— Е, това ли е всичко? Цялата история ли ми каза? — той впива поглед в мен, сякаш доловил мислите ми.

— А… има и още нещо — свеждам очи и трия длани в джинсите си.

Поглежда ме със знаещ поглед и с жест ме подканя да продължа.

— Биологичният баща на Кърби не знае за нея — признавам с треперещ глас аз.

Докато му разказвам за теста за бременност — първата лъжа към Конрад, как съм излязла през вратата, за да не се върна никога и да не говоря никога повече с него, той запазва каменно изражение.

— Значи този човек не знае, че има дете? Поклащам глава, лицето ми пламти, срам се надига в гърдите ми.

— Защо? — Но преди да успея да отговоря, той продължава възбудено: — Защо просто не си му казала истината? Защо не каза нещо като например: „О, мамка му. Имаме проблем“.

От неговите уста прозвуча толкова лесно и въпреки това аз нямам отговор.

— Да не си била пред… отхвърляне? — настоява Питър. — Затова ли го излъга? Затова ли го запази в тайна?

Сърцето ми се свива, като долавям с каква лекота замени думата „тайна“ с „лъжа“.

— Може би. Не знам точно. Аз просто… просто не мислех, че има смисъл.

— Не си мислела, че има смисъл? — повтаря смаяно той. — Да кажеш на един мъж, че е създал дете?

— Имах чувството, че така го щадя — опитвам аз от друг ъгъл.

— Как така? — изстрелва Питър. Привежда рамене към мен и не отделя очи от моите.

— Кой тийнейджър иска да чуе, че приятелката му е бременна? Това е най-големият кошмар, Питър. Не забравяй — ние бяхме на осемнайсет. Още деца.

— Но не мислиш ли, че той има право да знае? Не мислиш ли, че той е имал право да направи своя избор? Не твоя?

— Очевидно не. Очевидно съм мислела, че аз трябва да реша. Знаеш, правото на избор принадлежи на жените — казвам аз, макар да знам, че се отклонявам от главната му мисъл.

— Така е. Знам, че тялото си е твое и изборът е твой. Но тук не става дума за това дали да задържиш детето. Говорим за това да го информираш за детето.

— Добре, щом мислиш, че съм имала право да прекъсна бременността, защо да не мога да я оставя за осиновяване? Какво би било по-различното за Конрад?

— Ще ти кажа — бързо отсече той. — Едното го прави баща. Другото — не. Този човек няма ли право да знае за собственото си дете? Аз като баща… Боже… не мога да си представя…

— Но ние нямахме шанс да се оженим, да създадем семейство и съвместен живот. Аз отивах в колеж. Той — не.

— Точно така. Схванах — заклати глава Питър. — Той е бил някакъв неудачник от музикална банда. Без планове за бъдещето. Това го схванах.

— Не беше неудачник — изпитвам странно желание да защитя Конрад, макар че едва ли някой друг го е наранявал повече от мен. — Просто бяхме различни. Харесвахме различни неща. Но никой от нас не искаше бебе. — Прехапвам устна. Няма какво да кажа за собствено оправдание, въпреки това се опитвам. — Двама стабилни, любящи родители за Кърби бяха по-добре от онова, което той би й осигурил сам. Баща му беше алкохолик. Без доходи. И да, не беше тръгнал за никъде. Ами ако по някаква причина беше решил да я задържи? Тогава какво трябваше да направя?

— Не знам — Питър свива рамене. — Предполагам, е щяло да ти се наложи да направиш избор.

— Аз го направих. И е правилният избор за всички, свързани с тази история — отсичам аз. Но за пръв път се чудя дали това е вярно.

Няколко секунди по-късно, в най-неподходящия възможен момент, типично за Робин, дочувам гласа й в коридора. Дали за да дразни Питър, за да прекара повече време с него или просто за да ме хване неподготвена, тя обича да се появява напълно неочаквано по-рано от уговорения час, това е нейният запазен номер и трябва да се подготвя за този сценарий.

— По дяволите. Подранили са с четирийсет и пет минути — изругава Питър под носа си. И после, защото знае, че това ме дразни, добавя: — Съжалявам.

Кимвам и обмислям дали да не се скрия в спалнята на Питър, но вместо това се взимам в ръце и в този миг Робин влиза, без да почука. Ейдън върви по петите й. Питър се изправя, усмихва се, вдига ръка, за да ударят длани със сина си, после поема големите му момчешки чанти, които като че ли не подхождат на сериозното му излъчване.

— Кога ще го подстрижеш? — обръща се той към Робин.

— Сега така се носи, Питър — чурулика Робин. — Работиш в телевизията. Би трябвало да знаеш това.

— Здрасти, Ейдън — поздравявам го аз.

— Здрасти, Мариан — отвръща на поздрава ми той и отмята косата от лявото си око. Ейдън е мило, възпитано момче, но за съжаление двамата малко общуваме, може би защото го виждам толкова рядко. Понякога изглежда, че и Питър не го вижда често, съдейки от оплакванията на съпругата му за задълженията й в миналото.

Робин пуска чантата и два плика с покупки на земята, настанява се срещу мен и въздъхва изтощена. Шоколадовокафявата й велурена пола е къса и разкрива дълги, загорели бедра. Робин излъчва сексапил без специални усилия и неволно се усмихвам, защото си припомням онова, което сестрата на Питър веднъж каза за нея: че ако й се наложи да замине в пустинята и трябва да вземе само едно нещо, то щяло да бъде лубрикант. Този коментар би трябвало да ме притесни, особено с намека за отминалата буйна младост на Питър, но по някаква причина Робин никога не ме бе карала да ревнувам, дори в няколкото случая, когато съм я виждала по бикини. Единственият път, когато предизвика ревността ми, бе, като ми подсказа, че все още обича Питър. Случи се веднъж, когато отидохме да вземем Ейдън от дома й и тя взе да ми показва сватбения им албум, нарочно разтворен на малката масичка. Онова, което още повече ме предизвика, бе реакцията на Питър. Той просто поклати глава и през смях, както винаги небрежно подхвърли:

— Такава си е Робин.

Не че не искам двамата с Питър да се разбират. Всъщност много я харесвам. Тя е невероятно забавна и е приятно да общуваш с нея, но не приемам двамата да се държат, сякаш все още са двойка.

— Как си, Робин? — питам я аз.

Тя въздъхва и се впуска в тирада за това колко е заета и стресирана. Тя е най-заетият, най-стресираният неработещ човек, когото съм срещала през живота си. Насред изречението за някакъв благотворителен бал, който организира, поглежда обеления лак на палеца на крака ми.

— О, миличка. Какво е станало с пръста ти? Да не си го ударила? — пита ме Робин с южняшкия си акцент. Отраснала е в Кънектикът, но после е живяла в Обърн и обичаше постоянно да включва и изключва този акцент според настроението си.

Повдигам рамене и поглеждам към Питър, увлечен в разговор с Ейдън, и решавам да я клъвна:

— Кой знае? Може да е станало, когато с Питър играхме тенис?

Казвам го нарочно, защото знам от него, че това е било ябълката на раздора в брака им. Не че я е карал да участва в маратони или да катери върхове, но тя отказвала всякаква спортна дейност, дори избягвала да си мокри косата, когато били на плаж. Той твърдеше, че това било символ на пълното им разминаване, че тя била изключително материална и обсебена от външния си вид (чийто връх била пластичната операция на лицето на четирийсет и четири).

Но най-големият проблем в брака им, нещото, което обърнало колата, била хроничната й неискреност. Не му е изневерявала, поне Питър не усетил да се е случвало, нито го е измамила за нещо значително, но постоянно си служела с дребни лъжи и полуистини, които го настроили срещу нея. Чантата от кожа на алигатор на „Деви Кроел“ не била „толкова скъпа“ (по-точно четири хиляди долара, но това е отделна работа). Била пийнала нещичко — не шест питиета. Гаджето й от колежа й станал приятел във фейсбук, защото той настоявал, а не защото тя го е приела. На практика Робин отговаряше точно на определението за патологична лъжкиня — лъжеше, без да има никаква нужда от това, за напълно незначителни неща като например какво е закусвала. Питър ми бе казал, че е престанал да я харесва, когато спрял да й вярва. Стомахът ми се свива от тази мисъл. Вероятно изпитва същото и към мен сега.

Робин продължава да бърбори (главно на себе си) още няколко минути. После внезапно се изправя и се устремява към вратата.

— Трябва да вървя. Имам специална среща с мъж! — заявява тя и профучава покрай Питър и Ейдън.

За нейно явно разочарование Питър изглежда напълно отегчен от ангажиментите й и не проявява никакъв интерес към любовния й живот. Нито към краката й.

— Не искаш ли да знаеш с кого ще се срещам? — пита тя с една октава по-високо, килнала глава настрани, докато Ейдън отива до канапето и изважда роман на Урсула Легуин от чантата си. Никога преди не съм виждала друго момче да чете колкото него и очевидно не го е научил от майка си, която веднъж, без капка неудобство, ми заяви, че „мрази да чете“. Кой признава подобно нещо?

— Не особено — отвръща Питър и я поглежда с умиление. Изглежда, той все пак я харесва — по начин, по който човек се привързва към кучето си и се радва на очарователните му лудории. — Но можеш да ми кажеш, ако искаш.

— Ще ти кажа. Не бих искала да го крия — заявява тя и задържа погледа си върху мен една идея по-дълго.

Сърцето ми започва лудо да бие. Да не би да й е разказал? Не вярвам да ми причини това. Но какво ли иска да каже, а и този поглед? Не отхвърлям съмненията си. Очаквам тя да продължи с типичния си комедиен стил и се чудя какво от репертоара й да включа в сценария си. Правила съм го и преди.

— Нейтън Билет — обявява тя.

Питър я гледа озадачен.

— За бога, Питър. Той е световноизвестен скулптор — възмущава се тя. — Не помниш ли, седеше точно до него на благотворителната вечеря на „Джойфул Харт“ преди няколко години? Току-що го бяха вписали в раздела за изкуства?

— Нейтън твори кинетична скулптура. Изкуство с движещи се детайли — обръща се тя към мен.

— Аха. Разбирам — равнодушно отвръщам аз, ставам, отивам до Питър и го прегръщам през кръста, отчасти нарочно, отчасти защото изпитвам внезапно нужда да го докосна.

— Прави и звукова скулптура. Толкова е авангарден — произнася тя със замечтано изражение.

Интересно дали би могла да ми обясни какво означава „авангарден“ или „звукова скулптура“.

— Обзалагам се, че е много интересен тип — подхвърлям аз.

— Да, така е. При това французин — уточнява тя и си вее с ръка. — Малко е млад за мен, но мисля, че ще се справя!

— Сигурен съм, че ще успееш, Роб — Питър я потупва окуражително по рамото и внимателно я повежда към вратата. — Прекарай си страхотно!

— Да не би да ме избутваш през вратата? — негодува тя.

— Не. Просто не ми се иска да закъснееш за срещата си. Може да се окаже, че това е манията на Нейтън.

Тя грейва и подвиква към Ейдън:

— Обичам те, миличък! Ще се видим утре вечер!

— И аз те обичам, мамо — отвръща й той, без да вдига поглед от книгата си.

— Е, добре де. Ще тръгвам — заявява тя, но не помръдва. — Знам, че вие, двамата, имате много да си говорите — поглежда ме тя отново с онзи поглед и този път няма грешка. Определено знае. — Само ми направете услуга.

— За какво става въпрос? — питам аз и отчаяно се опитвам да овладея обидата и гнева си от това, че той споделя с нея за мен.

— Не разказвайте на Ейдън всички подробности — прошепва заговорнически тя. — Това просто не е тема, с която бих искала да го запознавам засега. На неговата възраст — свива вежди тя и се наслаждава на шанса да се покаже отговорен родител, твърде нетипична за нея роля.

— О, разбирам, Робин — отговарям възможно най-саркастично.

— Той знае за птичките и пчеличките — не спира тя. — Но все пак…

С крайчеца на окото си забелязвам, че Ейдън гледа родителите си, сякаш знае точно какво става, после се изправя и отива в спалнята си, където ще остане по-голямата част от вечерта.

— Съжалявам. Не исках да кажа нищо лошо с това — обяснява Робин. Обръща се и ме поглежда объркана, сякаш не знае точно в какво е сбъркала. Колкото и да е налудничаво, мисля си, че може и така да е. Тя не е манипулативна, нито подла, а просто глупава.

Питър обаче добре знае какво става. Тя ни помахва с кутрето си и с танцова стъпка излиза през вратата, а аз не мога да откъсна очи от пода, не мога да го погледна.

— Как можа? — прошепвам аз.

— Как можах какво? — учудва се той.

— Да й кажеш.

— Не съм й казал — уверява ме той и ме прегръща с една ръка.

— О, моля те, Питър — освобождавам се аз.

— Казах на Ейдън — пояснява Питър с приглушен глас. — Той трябва да е казал на майка си.

— Казал си на Ейдън?

— Да. Това проблем ли е?

Мога да разпозная кога някой ме поставя на тясно. Ако кажа да, значи намеквам, че Ейдън не е свързан с него. А това е голям проблем, когато ти се иска някой да се ожени за теб. Въпреки това съм убедена, че трябваше първо да поиска съгласието ми. Убедена съм, че трябваше да поговорим, преди да каже на сина си, на когото и да е, особено като знае, че Ейдън ще разкаже на майка си. Казвам всичко това на Питър и се опитвам да запазя спокойствие и да не споменавам Робин. Това няма нищо общо с нея.

— Но той е мой син, Мариан. Онази сутрин се видяхме точно след като се запознах с Кърби. А и нали обсъждахме четиримата да отидем на вечеря. Затова реших, че няма проблем да му кажа. А и това не беше ли желан ефект от посещението на Кърби? Да се изправиш лице в лице с тази история и да излезеш на чисто?

— Да изляза на чисто? — смаяна питам аз. — Виждаш ли? Дори ти го намираш срамно.

— Добре де. Изразих се неподходящо — оправдава се Питър. — Мислех, че вече няма да… няма да го държиш в дълбока тайна. Естествено, това беше преди да науча, че е тайна дори от бащата.

— За бога, Питър — недоумявам аз. — Това се случи преди осемнайсет години. Защо е толкова важно за теб?

— Защото е — отвръща Питър. — Защото е най-важното нещо на света, всъщност. Да имаш дете. И фактът, че ти явно не го приемаш по този начин…

— Ти дава още едно оправдание да не се ожениш за мен? — прекъсвам го аз.

Той ме поглежда с красноречиво мълчание.

— Трябва да вървя — заявявам аз и се стряскам от вцепенението, което ме завладява.

Очаквам Питър да ме спре, но той просто ме наблюдава. Наблюдава ме, докато напускам апартамента му, докато вратата се хлопва зад гърба ми. Не мога да се отърся от чувството за дежавю. Чувството, че си тръгвам, когато не ми се иска да го правя. Чувството, че нещата са безвъзвратно приключили.