Любен Дилов
До райската планета и назад (6) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

4
НУМИ ИЗМИСЛЯ ЗЕМНИ ДУМИ. НУЖЕН ЛИ Е ЧАДЪР В КОСМОСА. ОТ КОЛКО ПОСОКИ ТРЯБВА ДА СЕ ГЛЕДАТ НЕЩАТА

На страха очите са големи — казват там, където бе се родил Ники. Не знаем дали на Пира имат подобна поговорка, но и Нуми бе видяла повече зверове, отколкото бяха в действителност. Отначало няколко, после два, а накрая той се оказа един. Изглежда, очите на страха навсякъде из космоса са еднакво големи. И ако това е така, значи сме открили още един закон на природата.

Гигантското същество притежаваше две глави, по един разтягащ се хобот под тях, множество крака, чийто брой и отгоре не можаха да установят, и две подобни на хоботите опашки, които също умееха да хващат с ловкостта на човешки ръце. Гърбът му бе разделен на две половини от една дълбока гънка — същинска падина между два хълма.

Докато се разхождаха по него и надничаха ту от едната му страна, ту от другата, звярът потегли. Придвижваше се доста бързо и леко.

— То е от слабата гравитация на планетата — рече Нуми. — У нас такава грамада не би могла да съществува. Ще я убие собствената й тежест.

— Но какво ще правим? — попита Ники, уверил се, че сега се намираха в още по-голяма безизходица. От тази височина бе невъзможно да се опита повторно бягство.

— Ти ще кажеш, ти искаше да се срещнеш с невиждани зверове.

Той не чу в гласа й подигравка, но в тяхното положение звучеше тъкмо така. Отгоре на всичко Нуми се изтегна върху гърба на звяра, сякаш се готвеше да спи.

— Буф, като изпочупена съм! Ти леко се отърва. То видя, че приличаш на мен и те остави. Пък мен сигурно ме изследваше. Не можеш да си представиш как ме търкаля и гони, и подхвърля насам-натам! Добре, че издържа скафандърът!

— Изследвало те е, защото веднага е разбрало, че ти си експериментален човек.

Нуми не се засегна както друг път, когато той, вместо с името й, се обърнеше към нея с „Ало, експериментчето, как си?“.

— Щом можеш пак да се заяждаш, значи всичко е наред.

Той легна до нея.

— Ти си права. В такова положение най-важното е спокойствието и силната храна, както препоръчват земните ни доктори. Мисля да изям някое и друго хапче.

— Аз глътнах едно — каза тя. — Чудесно изобретение са тия наши хапчета!

— Чудесно за теб. Аз и всичките да изгълтам, пак ще си бъда гладен, като няма какво да дъвча.

Нуми отново му показа, че твърде успешно бе усвоила вече от него умението да се заяжда. В началото на запознанството им то й беше съвсем непознато. Но нали и затова различните цивилизации толкова искат да се запознават — та да се учат една от друга. Тя каза:

— Ако знаех предварително, че ще те срещна, щях да ти поръчам специален шлем, пълен с дъвки.

Ники не й отговори, защото в момента всмукваше второто хранително хапче от съответната тръбичка в шлема. То също така бързо изпълни целия му стомах с усещането за пълнота и ситост, но земният човек е свикнал да приема храната чрез продължително дъвчене и гладът продължаваше да измъчва устата и гърлото му. А дъвките лежаха в джоба и не бе възможно в тоя опасен въздух да вдигне шлема си. Той се загледа в небето, по което се събираха грамадни облаци.

— Ще завали май. Не биваше да тръгваме из космоса без чадъри.

Звярът под тях си нямаше чадър и сигурно затова още по-бързо хукна нанякъде.

— Къде ли ни отнася? — рече Нуми.

Той бе й се ядосал, че не се засмя над шегата му с чадърите и отвърна:

— Да те покаже на децата си. Да видят и те момиче с два мозъка.

— Ники — огорчи се малката пиранка. — Защо пак ставаш лош?

— Питаш ме, като че ли аз знам къде ни отнася!

— Значи, не те смущава, че това същество има цели две глави, а моите два мозъка непрекъснато те дразнят! Пък уж ме обичаш.

Това странно момиче въпреки всичко нито веднъж не нарече животното звяр или чудовище. За нея всяко живо нещо беше същество.

— Кога съм ти казвал, че те обичам? — възмути се Ники.

— Ето и сега, дойде веднага да ме спасяваш!

— Това е друго. Вие на Пира само тия ли спасявате, които обичате?

— Там всички се обичаме и уважаваме. Защото няма по-скъпоценно нещо от човека.

— Това е друго. И ние… — Той щеше да каже, че на Земята е същото, но и без телепатичните си способности Нуми щеше да познае лъжата. Та нали оня пазач на изложбата, пък и публиката я посрещнаха не само без обич, но и без най-малкото уважение. Затова се поправи: — Исках да кажа: и вие там не се обичате еднакво, нали?

— Буф, не ми се спори сега с теб — въздъхна тя. — Голям си спорлю!

Николай се изкикоти.

— Няма такава дума в нашия език.

— А как казвате на човек, който обича да спори за всяко нещо?

Ники не откри думата, която може би и не съществуваше, и Нуми възтържествува:

— Ето, сега вече си имате такава дума, спорлю такъв!

— Ти си спорла — озъби й се той. — Няма такава дума!

— Има! Щом нещо вече е създадено, значи го има. Нуми създава думи, а Ники дъвче гуми — отмъсти си тя заради дъвките, които той бе донесъл със себе си от Земята, а тя не можеше да понася, и скокна от мястото си, сякаш се уплаши да не я набие.

Но не затова бе скочила, а внезапно бе си наумила нещо. Изтича до най-близкия няколкометров врат на звяра и пъргаво се закатери по набръчканата му кожа. Животното сякаш усети намерението й, защото изви тази си глава назад и я сниши. Нуми се издърпа още нагоре, легна по корем над челото и замря неподвижна.

— Ей, какво правиш там? — не издържа Ники.

— Мъча се да разбера какво мисли. Улавям някакви много силни излъчвания.

— Щом е толкова голямо, сигурно и мислите му са големи — изтърси Ники съвсем глупаво и веднага се засрами. — Шегувам се, разбира се.

Отвъдната глава се протегна към Нуми и отвори чудовищната си паст, сякаш да я погълне или да й каже нещо. Ники потрепера. Гигантските челюсти изтракаха два-три пъти над самия й шлем, а тя каза преспокойно:

— Интересно, излъчванията им са различни. Едната глава като че ли мисли едно, другата — друго. Дясната сега много се вълнува.

— И те спорят — подигра я Ники. — В своя дълъг и не лек живот, аз съм се убедил, че щом се съберат две глави на едно място, не може да не започнат спор.

Нуми се разсърди, защото й пречеше с дърдоренето си.

— Ако не престанеш с тоя дълъг живот, ще му кажа да ти го скъси! Ей на тая ще кажа! — тупна тя лекичко с пръсти озъбената глава, дошла съвсем близо до нея.

Главата изтрака още по-заканително. Тогава отсамният хобот се протегна бързо, хвана момичето за краката и с един замах го върна в падината на гърба до Ники.

— Буф — тупна Нуми озадачена край него. — Защо ли го направи?

— Пречиш им на спора.

Отвъдната глава се отдалечи със страховито ръмжене.

— Ники, тя май искаше да ме изяде! — чак сега се уплаши малката пиранка.

— Ами! Ако е искала, щеше да те изяде.

— Може би другата й попречи. Нейните излъчвания също са силни, но са спокойни. И точно нейният хобот ме спаси.

— Въобразяваш си. Като ти кацне някоя муха на челото и ти ще я прогониш, нали? Ние за него сме като мухи.

— Но то прояви интерес към нас!

— Непознатата муха също ни е интересна.

Нуми пак се ядоса.

— Ей, спорлю, ако не ми пречиш, може би ще разбера все пак нещичко. Хайде, помълчи малко, моля те! Няма само теб да слушам! Буф, оттука е трудно. Излъчванията и на двете се сливат, не мога да разбера кое на коя глава е. Ще ида пак.

Тя обаче не успя да осъществи намерението си. Тъкмо се приближи отново до гигантския врат и почернялото небе над тях изтрещя оглушително. Сякаш сто светкавици едновременно го разкъсаха на парчета. Двата хобота грабнаха пришълците и се извиха заедно с тях под необятния корем на чудовището. Миг след това дъждът рукна. Дъжд, какъвто никое от децата не бе виждало на своята планета. Тук сякаш всичко беше такова чудовищно, сякаш животното бе влязло под Ниагарския водопад. Така се казва един прочут водопад на Земята и ако сте го виждали на снимка или на кино, можете да си представите каква вода се изсипваше върху чудовището, като образуваше от всичките му страни плътна водна завеса.

— Видя ли, то дори се грижи за нас! — зарадва се Нуми и се намести по-удобно в примката на хобота, който я държеше на сушина. — Истински разумно същество е.

Ники не можеше да отрече, че това сега наистина приличаше на спасение. Небесният водопад сигурно щеше да ги отнесе като сламчици от гърба на чудовището. Но той беше зъл, защото хоботът го държеше за бедрото и той висеше като окачен на кука.

— То с две глави, ти с два мозъка, не може да не се харесате. Кажи му, че си имаме скафандри и няма да се намокрим. Нека ни пусне.

— Вместо да приказваш глупости — сряза го Нуми, — по-добре диктувай сега наблюденията си. Ти съвсем забрави, че сме тръгнали да изследваме другите планети. А какво по-интересно от това същество, което явно има разум и е добро!

Наистина бе го забравил, но човек може и името си да забрави, като попадне в лапите на такова чудовище. По-точно в хоботите му.

Ники се сети да потупа гальовно хобота по дебелата кожа и той отново отгатна желанието му. Изви се, образува нещо като дебел полугеврек и момчето се измъкна от мъчителната му примка, седна върху него. Ех, де да беше наистина геврек това, такъв геврек! — възмечта си гладът в него.

В шлемофона му екна оглушителен смях.

— Какво ти става? — сепна се момчето.

— Ти искаш да го изядеш, така ли? — захласна се Нуми в смеха си.

— Ей, стига си ми чела мислите! Остави ме да диктувам! — Той включи вградения в скафандъра му записен апарат, но веднага го изключи. — После. Сигурно пак ще ми се смееш.

Момичето обаче искрено се възмути.

— Как така ще ти се смея? Нали се разбрахме, че тъкмо това е още по-ценно? Ти си друга цивилизация и виждаш нещата по един начин, аз съм друга и ги виждам по друг начин. Когато едно нещо се погледне от различни посоки, по-лесно може да се разбере истината за него. Не се страхувай, аз уважавам земната цивилизация.

Николай включи отново записния апарат и плахо, но добросъвестно започна да диктува наблюденията си от тази планета. Земната цивилизация щеше да има нужда от тях, колкото и наивни или неточни да са. А Нуми ни то веднъж не го прекъсна с някоя своя поправка или допълнение.