Любен Дилов
До райската планета и назад (21) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

3
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЛУННАТА БАЗА. НИКОЛАЙ ЛУДОГОРСКИ СЕ ПРЕВРЪЩА В ДЯДО НИКИ. ПЪРВА ВЪЗДИШКА ЗА НУМИ

Влязоха в нещо като трапезария с голи бетонни стени, студена и неуютна. Зад висока стъклена преграда се виждаше кухнята. Там също беше чисто и грижливо подредено, но все така бедняшко. Като в стара туристическа хижа. Късо подстриганото момиче и едно от момчетата изтичаха да направят чая, а момъкът, който, изглежда, бе водачът тук, седна край дългата маса.

— Ако си гладен… — рече той на Ники и му посочи мястото край себе см.

Николай побърза да го увери, че не е, пък и наистина не чувствуваше сега глад заради прекомерното си вълнение. Каква беше тая база? Уж в далечното бъдеще, пък всичко е толкова бедно. И като че ли е пълна само с деца. Възможно ли бе да се намира наистина на Луната? Той щеше тъкмо да запита, когато в трапезарията се втурна едно нежно и крехко момиченце в кокетно розово трико и още от вратата извика:

— Къде е бялото зайче? Това ли е?

Ники смутено се изправи, а момичето го зяпна изненадано, после каза пресилено весело, защото също бе се смутило:

— Я какво хубаво момче съм открила! Здравей!

Ники се изчерви и пое подадената му ръчица. Знаеше, че няма защо да се срамува в красивия пирански скафандър, но въпреки това се засрами.

— Това е Села — представи я, развеселен от общото им смущение, момъкът. — На нея ще благодариш! Тя беше дежурна в свързочния кабинет. Открила те е, защото обича да си играе с радиостанцията. Все търси сигнали от чужди цивилизации. Така че с нея ще намерите общ език.

— Брат ми, не се подигравай — скара му се тя. — Както виждаш, полза има. Николай, ти сигурно си от Земята. На четиринадесет години, пък си такъв голям!

Тя сигурно бе подслушвала по радиостанцията пеенето му, а това още повече го смути. Той отвърна плахо:

— От Земята съм, но сега не идвам оттам.

— Села — каза момъкът, — ако си предала дежурството, върви да спиш!

Ники очакваше тя да се сопне на брат си, но момичето посърна.

— Жестоко е, брат ми! Моля те! Вее пак аз го открих, нали?

Брат й отстъпи, покани и другите деца от спасителната команда да седнат около дългата маса. Те с учудено шушукане бяха разглеждали чантата и земните дрехи. Пристигна и чаят в огромна ароматно димяща кана. Всеки сам си наливаше от нея в големи и тежки на вид чаши. Но нали тук всичко беше много по-леко, Ники не улучи добре наклона на своята чаша към устните си и се опари от горещата течност. Децата весело се оживиха.

— Ти май наистина си отскоро на Луната — каза момъкът. — Кога си дошъл?

— Току-що — отвърна Ники. — Но нека вече да ви разкажа! Вие ли ще им превеждате?

Запита го, защото наистина бе чул, че останалите деца говореха на друг език. А някои от тях явно бяха от друга раса. Имаше няколко азиатски личица, бледо-мургави, с полегати очи. Имаше и две, които явно бяха потомци на негри. Момъкът се поусмихна:

— Ще им превеждам. Стига да е полезно и поучително.

Николай отново се ядоса на насмешката му, но това го накара да се съсредоточи и да съобрази кое от неговите приключения щеше да бъде най-убедително за тях. Той не се разпростря надълго, отложи за друг път преживелиците си по другите планети. Разказа им само за Мало, за Нуми, спомни си и датата, на която бе излетял с тих от Земята. За доказателство извади още учебниците си от чантата, показа им отбелязаните дати на тяхното отпечатване.

Децата удивено ги заразглеждаха. Когато той привърши разказа си, момъкът ваза:

— Слушай, Николай, не бива да се сърдиш, че ни е трудно да ти повярваме. Тези учебници може да ги имаш и от другаде. В библиотеките на Земята е пълно със стари книги. Вярно, скафандърът ти и другите неща са наистина смайващи, но може някъде на Земята да са изобретени вече. Ти не ги сравнявай с нашите. Тук цялата ни техника нарочно е стара и примитивна. Ние сме специална база. Съгласен ли си да направим една проверка?

Ники кимна с готовност, а Села, която бе седнала насреща му и го гледаше вече почти влюбено, боязливо то запита:

— И не те ли е страх от изобличение?

— Защо ще ме е страх? — отвърна Ники, но все пак се обезпокои. — Как ще го проверите?

— Много просто — рече брат й. — Села ще попита Земята. Ако наистина някой си Николай Лудогорски е изчезнал по такъв начин от Земята, сигурно ще е записано някъде. В главния справочен колектор за космически изследвания се съхраняват всички измишльотини за срещи с чужди цивилизации. Да го попитаме ли?

Ники кимна по-уверено. Та нали още по негово време се събираха всякакви разкази за летящи чинии, не можеше и неговият случай да не е отбелязан.

А Села вече бе хукнала нанякъде. Настъпи мълчание и Ники, като не смееше да разказва повече в очакване на проверката, запита:

— Значи сме на Луната, така ли? И каква база е това?

— На обратната й страна — отвърна момъкът. — А тук се тренират бъдещите граждани на космоса. Закаляват се, учат се да живеят и да работят в тежки условия, защото оттатък, в града, човек много се изнежва.

— И само деца ли са?

— Все на твоите години. А аз съм от ръководителите. Ние сме пет души. Студенти сме по педагогика и тук се учим да възпитаваме такива като теб. Впрочем, аз се казвам Александър. Можеш да ми казваш Сашо. А ти какво мислиш да правиш по-нататък?

Ники, който тъкмо бе се възхитил от тази детска лагер-школа на Луната, и то на обратната й страна, където е вечна нощ, изведнъж посърна.

— Не зная. Всичко за мен сега е ново, непознато. И сигурно нямам вече никакви близки на Земята.

Александър го изгледа с недоверие, но внезапната тъга на момчето изглеждаше съвсем искрена. Рече:

— Ако тук ти харесва, можеш да останеш при нас до края на курса, пък после ще решиш.

Ники не знаеше какво да му отговори, а и не успя да стигне до някакъв отговор, защото Села се втурна в трапезарията, по-розова от розовото си трико. Извика възторжено:

— Вярно е, вярно е! В колектора има записано такова необяснено произшествие, както го разказа той. На същата дата и същото място. Станало е пред много свидетели…

Села продължи на руски език към другите деца и очите им също светнаха възторжено. А студентът-българин прегърна раменете му.

— Хей, Николай, ако това е вярно, ти наистина си цяло чудо на природата!

В трапезарията нахлуха още деца, вероятно разбудени и осведомени вече от Села. Заподскачаха около него, викаха едно през друго, завъртяха се в някакъв шеметен танц, който изглеждаше много смешен заради намалената гравитация. Пристигнаха сънени и останалите студенти-ръководители, но напразно се опитваха да въведат ред и тишина. Защото децата са си деца, дори когато се намират на обратната страна на Луната.

Николай отведнъж се почувствува добре сред пъстрата и разнолика детска компания. Да, умният Мало явно бе съобразил къде да то остави! Поразтревожи се само когато лекарят, също млад мъж, го отведе в един тесничък кабинет, пълен с разни медицински уреди и го запреглежда. Александър обаче скоро му съобщи, че всички уреди са го определили като напълно здрав и не носещ никакви чужди вируси или бацили.

Върнаха се в трапезарията. Там сега цареше пък необикновена тишина, като на някакво съвещание. Един от студентите-ръководители каза нещо на лекаря и на Александър. Българинът му преведе:

— Децата настояват още известно време да не съобщаваме за твоето пристигане. Но ние, възрастните, смятаме, че нямаме право да крием такова важно за човечеството събитие.

Села, която единствена тук освен Ники разбра думите му, се провикна на български:

— Но те ще ни го вземат! Не си го давам аз моя Николай, аз го намерих!

И се залепи за него, и го хвана под ръка, сякаш някой вече се опитваше да й го вземе.

— Нали ще останеш при нас? Моля те, остани до края на курса!

— Не знам — рече Ники. — Вие ме посрещнахте така лошо. Подигравахте ми се…

— Николай — прекъсна го Александър, — трябва да ни простиш. От векове човечеството търси другите цивилизации и все не ги е намирало, а изведнъж пристига някакво момче и ни разправя такива невероятни работни.

— Не, вие сте просто лошо възпитани — настоя Ники. — Аз посетих толкова други цивилизации и никъде не видях да се отнасят така към своите дядовци. Защото аз съм ваш прадядо, нали така?

Братът и сестричката му разбраха най-после, че той се шегува и избухнаха в смях. Села бързо преведе на цялата публика думите му и естествено от всички страни към него се изсипаха порой молби. На руски, на английски, на български:

— Дядо, молим ти се! Мили дядо, остани при нас да ни разказваш приказки! Мило, мило деденце…

Можеше ли да се откаже на такива молби? Още повече, че не бе разказал на тия мили дечурлига и една стотна от всичките си преживявания. Пък и къде ли другаде щеше да отиде сега? Той се засмя и закима в знак на съгласие.

Избухна всеобща ликуваща радост, която обаче изведнъж замря, щом Александър вдигна ръката си. Изглежда, той бе тук най-главният и сред студентите.

— Дядо Кольо — каза му той на български, — твоите внучета трябва още малко да поспят, защото утре ги чака тежка програма. Ела да намерим и за теб място за спане!

После той каза високо нещо на руски и децата послушно се изнизаха навън.

Надникнаха и в трите спални помещения, които бяха отделени със същите железни херметични врати, докато откриха свободна койка. Да, в тях нямаше никакви друга мебели, освен висящи на стената тесни и люлеещи се койки. Нямаше пижами, преобличания, възглавници, завивки и прочее приготовления за сън. Децата скачаха в тях, както си бяха в същите трика и веднага се умълчаваха.

За Ники това обаче не беше съвсем лесно, защото койката, която приличаше повече на дълга торба, отколкото на легло, се люлееше и бягаше от него. Наложи се Села да му помогне. След което тя с един замах се хвърли в една от съседните койки, без да каже нито думица повече.

Никой не се сети да изгаси осветлението или пък то нарочно бе оставено да свети. Койката също бе доста неудобна като легло. Да, тук наистина не се шегуваха с трудните за живеене условия! И никой изобщо не издаде повече нито звук. Явно децата спазваха строго своя лунен и учебен режим. Но сигурно така и трябва в суровите условия на Луната — оправда ги Ники, защото отново бе се усетил обиден. Много му се щеше да почне още сега да им разказва патилата си. Пък си и спомни, че най-сладките разговори в някогашните пионерски лагери се водеха вечер преди заспиване. А най-много му се говореше сега за Нуми. Къде ли спеше пък тя сега? А можеше и да не спи, защото там времето положително върви не така, както на Луната. Дали си мислеше и тя за него?

Въпреки неудобното легло, Николай бе така уморен, че все пак сънят не закъсня да пристигне и при него. Малко преди това обаче момчето отпрати към незнайната Пира една дълбока и треперлива въздишка.

Според науката подобни въздишки, колкото и да са силни, не можели да се откъснат от притеглянето на една планета, за да стигнат до друга. Науката обаче си го твърди, както и много други неща, без изобщо да е правила някога подобни експерименти. Ето защо е нужно това все пак да се провери.