Любен Дилов
До райската планета и назад (29) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

11
ПОСЛАНИЕТО НА НУМИ. НОВА БЪРКОТИЯ ВЪВ ВРЕМЕТО. СЪСТОЯЛО ЛИ СЕ Е РАЗКАЗАНОТО ДО ТУК, ИЛИ НЕ

Щом се опомни от първата уплаха, след като Мало го всмука в себе си и веднага отлетя, Ники тръгна да търси своята приятелка, но не я откри. Пък и тя самата щеше да се покаже, ако беше вътре. Момчето дълго очаква тя да скокне из някой тъмен ъгъл и радостно да се хвърли на гърба му. В окото на Мало обаче то съзря едно апаратче, подобно на диктофона, който му дадоха учените в Лунния институт. Имаше и подобно стъкло за рисуване.

Много боязливо, за да не повреди нещо, Ники натисна първото от трите му копчета. Стъклото светна и през него, също като от прозорче, надникна главата на Нуми. Беше мъничка колкото снимка за паспорт, но си беше съвсем истинска. Можеше да я погледнеш дори отстрани, а и устничките й замърдаха — пухкави и живи.

— Мили Ники! — казаха му те и тъжно се усмихнаха, когато повториха: — Мили Ники! Ако сега ти слушаш моите думи, значи аз ще съм вече при мама и татко, а добрият Мало ще те отвежда при твоите родители…

Ръцете на Ники така се разтрепераха, че едва удържаха скъпоценния апарат. И сякаш не някакво апаратче държаха те в шепата си, а самото пиранско момиче, най-милото от всички момичета във Вселената. Което все така тъжно му разказваше:

— Мили Ники, на Пира аз не намерих никого от своите близки и се чувствах много самотна. Тогава моят истински мозък ми каза, че човекът трябва да живее само в своето си време, ако иска да бъде полезен. А сегашните пирански учени бяха открили някакви особени звезди, толкова големи и бързи, че въртят обратно времето около себе си. И ако човек би могъл да се завърти по някакъв начин заедно с тях, непременно ще попадне в миналото. Пиранци още не могат да правят това, защото нямат толкова бързи и мощни космолети, но щом научих за тези звезди, аз почнах да викам Мало, за да ме върне в някогашната Пира, щом не иска да бъдем заедно. И ето сега аз пътувам към дома, като непрекъснато моля добрия Мало, ако ти желаеш, също да те отведе при родителите ти. Защото, мили Ники, сигурно и те тъгуват за теб.

Тукашните учени знаят сега за Земята. Аз им предадох вашия език, те излъчиха призиви към нея и вече строят специални космолети, за да я търсят. Защото тук също искат Пира и Земята да се намерят, както се намерихме ние с теб. Мъчно ми е, че ние няма да присъстваме на тази среща, но е хубаво, че тя все пак ще се състои. А ти не ме забравяй, мили Ники, защото аз никога, никога няма да те забравя! Помниш ли онова място, където се образуваше новата звезда? Поглеждай понякога нататък и очите ни ще се срещнат там, и тя сигурно ще стане много, много красива звезда. Ти нали сам й пожела край нея да се роди един по-хубав свят! Нека му помогнем с нашата мечта за него. Моят мозък още помни как ти обичаше да се изразяваш, затова накрая ще ти кажа нещо по същия начин: Довиждане, мили Ники, и те целувам, пък ако ще цялата Вселена да се изприщи от целувката ми! Ние с теб сме си съвместими.

Весела беше шегата й, но от вперените в него очички бликнаха няколко сълзи. Те сякаш капнаха върху дланта му и момчето ги усети на кожата си огнено горещи. Това, разбира се, не беше възможно, защото бе заснето на филм, а и ръцете му още се намираха в дебелите скафандрови ръкавици. Но Ники наистина ги усети.

Той гледаше разплаканото личице в шепата си и си мислеше, че изкуственият й мозък не умееше да съчинява такива думи, че тя сама си ги е съчинила. А когато Нуми изчезна, той върна чрез другото копче записа и я накара отново да надникне през вълшебното прозорче. И чак след като повторно го опариха нейните сълзя, грижливо положи апарата на мястото му, за да не пострада, ако Мало минеше пак под пространството. Вярно, от Луната до Земята е близо, но кой ли я знае къде се намира тази звезда, която върти времето обратно!

В окото на Мало струеше празничната пъстрота на дъгоцветните ленти и гирлянди, в които бяха се превърнали звездите. Мало летеше вече с най-високата си скорост в звездния тунел. Ники пропълзя обратно до онова място, където в нещо като малък басейн се намираше хранителният разтвор на загадъчното същество. Бе се усетил много гладен, а в лунния скафандър нямаше хапчета, както в пиранския. Той остави шлема със запалено прожекторче на ръба на басейна, за да му свети и се разсъблече. Нагази предпазливо в гъстата каша, приседна на дъното. И почти веднага усети живителната й топлина да прониква в тялото му. В тази каша имаше някакви чудодейни вещества, които се просмукваха през кожата и отиваха направо в кръвта. Но този път тя не го ободри, както по-рано, а още повече го натъжи. Бе си спомнил как Нуми го учеше да влиза тук, а той се срамуваше да се съблече пред нея. И как по-късно, след поредното им приключение, двамата се потапяха чак до шията в тази топла каша и весело обсъждаха преживяното. Дори видя под спуснатите си клепачи нежната и главица да плува край рамото му.

От мъката силно му се доспа. Ники се побоя да не заспи в басейна и излезе. Облече само мекия трикотажен анцуг, който му дадоха в лунния лагер, защото не му се влизаше в тежкия скафандър, и легна. А после вече не помнеше дали бе заспал, или пък Мало тъкмо тогава бе се гмурнал под пространството и ударът на преминаването бе го потопил в този шеметно дълъг сън, пълен с много преживелици.

В него момчето видя отново Сашо и Села, разговаря пак с майка им, слезе повторно по въжената стълба в кратера при повредения лунолет, тичаше на ръце с цял куп чинии върху краката си и ръфаше с настървение лунни ябълки. После изпя песента за бялото зайче, което се загубило и преживя ужаса на самотата в страшната лунна тъмница. След това стените на Мало се загърчиха, сякаш в предсмъртни мъки, и той бягаше ту насам, ту нататък, за да не го смачкат. Но те не го смачкаха, а го изхвърлиха навън и Ники тупна върху нещо кораво.

Падането приличаше на падането му на Луната и все пак не беше същото. Незащитени от скафандър, лактите и коленете му писнаха от болка. Още ли сънуваше? Над него в нощното небе мъждукаха едва-едва няколко звездици. Небе с толкова малко звезди той отдавна не бе виждал. А и Мало като че ли го нямаше.

Наистина го нямаше! Отляво тъмнееха короните на най-обикновени дървета. Насреща му белезникаво светеше стената на дълга сграда, а самият той лежеше върху пясъка на някаква площадка между нея и дърветата. Всичко изглеждаше земно — и познато, и непознато, но земно. А и болката от падането беше отрезвяващо силна. Мало доста безцеремонно бе го изхвърлил от себе си. Ники се надигна от пясъка и треперливо си пое дъх. Въздухът миришеше на бензин и нагорещяван от дневното слънце асфалт. По пясъка заскърцаха стъпки. Не беше ли това пазачът на изложбата, който прогони Нуми и Мало в началото на тяхното общо пътешествие? Та нима тази изложба за научно и техническо творчество на младежта още продължаваше?…

Пазачът също го забеляза, но не се втурна войнствено към него както тогава, а подвикна отдалеч:

— Ей, ти кой си? — И явно се боеше.

Ники не знаеше какво да отвърне. Да си каже само името беше глупаво и той измърмори объркано:

— Амиии… аз току-що дойдох…

— Е па доста са подранил — засмя се пазачът, успокоил се от момчешкия му глас и вид. — Изложбата утре ще се открие, чак в десет.

— Как така утре? — стресна се Ники. — Коя изложба?

— Научната. Дето а правят младежите. Чух някакъв шум — разбъбри се пазачът и се приближи до момчето. Сигурно му бе доскучало да обикаля сам около изложбените палати. — Викам си, дали не избяга някой експонат. Щото вътре е пълно с разни изкуствени човеци. Роботи ли им викаха…

— Аз не съм изкуствен — рече Ники съвсем объркан от едно тревожно съмнение. Какво означаваше това, че изложбата щяла да се открие чак утре?

— Виждам, че не си — пак се засмя пазачът. — Ама що щеш тука по туй време?

Ники го запита боязливо:

— Чичо, тука преди известно време не става ли едно произшествие? С едно такова грамадно космическо същество, на тиква приличаше, в едно мъничко момиче от друга цивилизация? Дето ти ги изгони от изложбата?

Пазачът напрегнато се взря в него, но думите му прозвучаха бащински меко:

— Хей, момче, какви тикви и цивилизации са те прихванали посред нощ? Да не бълнуваш, ей? Я си се прибери в къщи и да ти премерят температурата!

Ники изтръпна. Престарал ли се беше Мало да го върти около оная звезда, или нарочно бе го върнал в нощта преди да се открие изложбата? Преди той самият да дойде с Нуми на Земята, преди да се е състояло изобщо цялото им космическо пътешествие? Но възможно ли е това? И каква е тази чудовищна бъркотия във времето? Всичко било относително, ама чак пък толкова! Че дори и на Земята, където от край време си е имало едно добре подредено време и човек винаги е знаел кога и кое след кое се случва! Но щом Мало можа да го пренесе в бъдещето на Луната, защо наистина да не умееше и да се връща в миналото?…

Той чак сега осъзна истински, че и скафандърът не е на него. Изхвърлил ли го бе Мало, или бе го отнесъл със себе си, верен на закона, че не бивало да се объркват различните цивилизации?

— Какво търсиш? — запита го пазачът, защото Ники почти панически зашари с ръце я крака по пясъка, където бе лежал.

— Едно апаратче, мъничко, прилича на касетофон — отвърна му задъхано момчето.

Апаратчето на Нуми също го нямаше, не само лунният скафандър.

— Хайде, иди си — рече все така бащински пазачът. — Иди си сега да спиш и непременно да ти премерят температурата. Пък аз, ако намеря нещо, утре ще ти го дам. Като дойдеш за изложбата, обади ми се.

Ники се изправи, отчаяно отпусна ръце. Поне апаратчето, поне това хубаво апаратче да му бе оставил за спомен.

Пазачът тръгна да го изпроводи и втори път го запита какво търси пък сега, когато Ники внимателно огледа бетонната площадка пред главния вход. Николай не му отговори, защото и тук не откри никаква дупка — от ония, които Мало оставяше след себе си, изсмуквайки силиция от почвата, за да възстанови енергията си. Та и как ще има такава дупка, щом Мало бе го върнал преди самият да бе идвал с Нуми на изложбата! Той само промълви едно още по-объркано „Лека нощ“.

— Лека нощ, юнак — рече му пазачът. — Пък по-кротко я карайте с тия ваши фантастики и техники, щото съвсем ще откачите!

Ще откача, съгласи се с него Ники, щом тръгна по познатите му улици на родния град, между познатите, нощно затъмнени магазини. Като нищо ще откача! Ами… тогава значи всичкото досега не е било, така ли? Не, не може да бъде! Къде ми е чантата, къде са моите дрехи? И откъде ще се вземе тоя анцуг на мене?…

Той стигна пред входа на дома им тъкмо когато оттам излизаше приведен, сякаш газеше в локва, неговият бодър прадядо. Той живееше недалеч от тях и често им идваше на гости.

— Дядо, дядо! — развика се момчето.

Старецът изправи гръб и също му се зарадва, но предпочете да си погълчи:

— Къде се дяваш бе, калпазанино?

— В космоса бях, дядо!

Старецът се усмихна.

— Ти май доста честичко взе да ходиш там, момчето ми, но тоя път боят няма да ти се размине. Цял ден да не се обадиш! И на училище не си ходил, разправя майка ти! Тя проверила.

— Аз наистина бе, дядо, виж… — рече Ники и дръпна с два пръста анцуга от себе си, но се прекъсна и млъкна, разбрал, че не само в слабата нощна светлина, а изобщо тая лунна дреха почти не се различава от днешните.

— В своя дълъг и не лек живот… — започна дядото точно така, както бе го имитирал правнукът му пред пиранското момиче — аз съм се убедил, че всяко момче обича да се пошляе на свобода някой и друг ден. И то си е съвсем законна работа, момчето ми. Лошото е, че майките много се тревожат тогава, много ги боли, ще знаеш! И аз на твоите години избягах веднъж… Е, вярно, не като тебе чак в космоса, в колибата на едно лозе се скрих…

— Но аз наистина бе, дядо! — прекъсна разказа му Ники вече през сълзи.

— Наистина, разбира се — засмя се старецът. — Бягай сега горе да успокоиш майка си! И хич да не ти идва на ум да се сърдиш, ако изядеш един пердах! Заслужил си си го!

Момчето не се уплаши. Естествено бе един прадядо да не повярва в приключение като неговото, но баща му беше умен и сговорчив човек. Той знаеше и за относителността на времето, и за всичко.

И Ники избърса сълзите си. Но не само храбро изкачваше той етаж подир етаж, със всяко стъпало ставаше в по-нетърпелив. Защото майка му можеше и да е сърдита, че го е нямало цял ден — той самият нали не бе я виждал сякаш цяла вечност! А тъкмо защото в безкрайната Вселена всичко е така относително, са възможни и подобни различия между хората: един да се мръщи, когато на другия му е радостно и хубаво. Втори да е преял до спукване, а на трети стомахът му да вие от глад, като на момчето, което вече надушваше сготвеното от майка му свинско със зеле. Четвърти да обича прясното зеле, докато петият предпочита киселото… И така нататък…

Но това са вече неща, които знае всеки от вас и без да се е скитал из космоса както нашият мил герой Ники Лудото.