Любен Дилов
До райската планета и назад (14) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нуми и Ники (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
SecondShoe (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Любен Дилов

До райската планета и назад

Другите приключения на Нуми и Ники

Научнофантастичен роман за деца

Първо издание

 

Рецензенти ЕМИЛ МАНОВ, ВАСИЛ РАЙКОВ

Редактор АСЕН МИЛЧЕВ

Художник ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

 

Индекс № 11/9537726231/6354—4-83

Българска. Предадена за печат на 20.IX.1982 г. Подписана за печат на 20.II.1983 г. Излязла от печат на 25.III.1983 г. Формат 1/16/70/100. Изд. коли 10.37. Печатни коли 8. УИК 9,31. Тираж 50115. Цена 1.09 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“

Държавна печатница „Балкан“, София

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

5
КАК СЕ КОЛИ ПРАСЕ. ДОБРЕ ЛИ СА ПОДРЕДЕНИ ЗВЕЗДИТЕ. НА КАКВО СИ ИГРАЯТ ДЕЦАТА В РАЯ

Иззад следващия хълм на талази извираше весела врява. Тя ги обнадежди. Защото, който е чувал отдалеч детска глъчка, знае, че тя винаги го е изпълвала с някакво радостно предчувствие. При земните хора поне е така. Нуми и Ники се затичаха към нея.

На отвъдния му склон се гонеха в непознати игри множество деца. Имаше големи, имаше малки, имаше и такива, които едва бяха проходили. И всичките бяха съвършено голи. Изглежда, още не им се полагаха тревните бански гащета.

— Ей за това им завиждам — рече Ники. — У дома е вечна разправия с тия дрехи. Аз късам по чифт обувки и едни панталони на месец, а след половин година всичко ми става тясно.

— Като ядеш толкова много! — рече Нуми.

— Само за ядене не ми споменавай! Ако имах сега ножчето си, щях да заколя някое карирано прасе…

— Ти не можеш да направиш това, Ники! — не му повярва тя.

Николай Лудогорски не беше дори виждал как се коли прасе, но Ники Лудото отвърна:

— Мога, разбира се.

— Не, това е чудовищно!

— Напротив, много е приятно! Хващаш го за главата, извиваш му врата и с ножа — хръц, хръц…

— Престани, моля те — ужаси се момичето от Пира. — Не мога да те слушам!

Той се изкикоти.

— Ти май забрави, че аз съм от друга цивилизация.

Пиранката още беше потресена от картината, която й описа.

— Не ми го напомняй с такива неща, Ники! Аз искам да те обичам, а така няма да мога.

Сега и тя му напомни, че е от друга цивилизация. Защото кое земно момиче щеше да произнесе толкова чистосърдечно тези и хубави, и страшни думи?

— Буф — рече той с нейното възклицание. — Ти пък защо вярваш на всичко? Как ще го заколя? Най-много да го ритна, като ме ядоса.

Нуми въздъхна щастливо.

— Знаех си аз! Ти си добро момче и още не разбирам защо на Земята са те кръстили Лудото.

— За по-кратко. От Лудогорски.

— Но веднъж ми каза, че не било заради името ти.

— Е, и малко съм си луд — призна си той.

— Нали щеше да ме научиш как да ми идват луди мисли?

— Какви луди мисли ще ти дойдат в главата с тоя твой електронен мозък! Искаш ли да направим училище на тия голишарчета? Ще ги учим да четат, да смятат и така нататък.

— Но това не е никаква луда мисъл! — разочарова се момичето.

— Луда е. На коремите си ли ще пишат, като тук няма дори и пясък? И с какво?

— Ще им измислим нещо — рече Нуми и нетърпеливо заслиза към децата.

Те ги посрещнаха с радостни викове, струпаха се около тях и млъкнаха. Стояха като деца от детска градина, в която лелките са прекалено строги. И все пак в никоя земна детска градина не биха посрещнали така пришълци от чужди планети. Те пипваха едно по едно скафандрите им и се отдръпваха да сторят място на другарчетата си. А по-големите, които на ръст бяха колкото Ники Лудото, изобщо не се приближиха. Стояха извън кръга, сякаш бе под достойнството им да проявяват любопитство. Сигурно подражаваха на нелюбопитните си родители и дядовци.

Нуми улови една от ръчичките, която бе се протегнала към скафандъра й. Каза нещо на момченцето, то й отвърна кротко, тя пак му каза нещо, то посочи с другата си ръчичка към небето.

— Много странно — обърна се тя към Ники. — Попитах го за името му, а то ми отговори: „Аз съм този, който сутрин пали слънцето“.

Тя привлече друго дете към себе си. Размени и с него няколко думи, преведе:

— Това пък казва, че подреждало нощем звездите.

— Подредени ли ти се виждат? — ухили се Ники. — Детска им работа! Все такава ще я свършат!

Третото дете отвърна, че пускало рекичките да текат надолу.

— Надолу те и сами си текат — рече Ники. — Кажи му нагоре да ги пусне!

— Но те си играят по този начин! Това е хубаво — защити Нуми децата от подигравките му.

— Трябва да играят с нещо, което ще държат в ръцете си. Да строят къщички и язовирчета, да плетат кошници… — Ники щеше да добави: „да си направят пушки или лък и стрели“, но се сети, че пиранката нямаше да го одобри и млъкна.

— Защо да се учат да правят къщи, когато тук къщи не им трябват? За какво им са съдове, като си късат плодовете по всяко време на годината и — направо в устата?

— Така е — съгласи се неочаквано момчето. — И аз още одеве си го помислих. Ако е вярно, че са пренесени тук от Земята, ако Мало ги е докарал на тая планета както нас, голяма пакост им е сторил.

— За това още нямаме право да съдим, Ники. Нищо не знаем по какви закони са си устроили живота.

Тя отиде при едно от големите момчета, които така и не благоволиха да ги приближат, и поведе с него разговор, който после дума по дума предаде на Ники.

Ние сме от други слънца, от други светове, казала му тя, а то отвърнало: „Господ е създал много светове, но най-хубав е нашият свят“. Защо тук децата живеят отделно от родителите си и от старите хора, запитала го Нуми. „Защото още не им е позволено да правят изкуство. А на старите ще пречат да постигат блаженството на истините“ — отвърнало то.

— А те с какво се занимават? Какво им е позволено?

— Те трябва да се научат да бъдат добри, та като пораснат, да правят добро изкуство и когато остареят, да се слеят с истините и красотата.

— А как се учат да бъдат добри? — заинтересувала се Нуми.

— Като премахват от себе си лошото, с което са се родили — отвърнало то. — Ние, по-големите, им помагаме.

— Ние също искаме да станем добри. Ще ни покажеш ли как става това? — казала му тогава Нуми и момчето се съгласило.

То извика нещо на децата и те веднага се подредиха по височина. Пред редицата им и зад нея застанаха по няколко от най-големите момчета и момичета и ги поведоха нанякъде. Нуми и Ники тръгнаха подире им.

— Много съм любопитна! — пошепна му тя.

Ники обаче не посмя да й признае, че, колкото и любопитен да бе към всичко на света, най-нелюбопитното нещо за него си оставаше тъкмо това. Не че никога не бе му се искало да бъде и той добър — искаше му се понякога и той дори правеше от време на време някакви опити, но това все пак си оставаше една твърде скучна работа. А който от вас някога специално се е старал да бъде добър, знае много добре, че отгоре на всичко тази работа изисква и не малко усилия.