Любен Дилов
До райската планета и назад (4) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

2
СРАМНО ЛИ Е ДА СЕ СТРАХУВАШ. ОЩЕ ЕДИН ЗАКОН НА ВСЕЛЕНАТА. КАК ИЗГЛЕЖДА БАЛЕРИНА В СКАФАНДЪР. НЯКОЙ ОТВЛИЧА НУМИ

Лекотата в телата им си остана и след като стъпиха на планетата. Вярно, не беше както онази безтегловност, в която ставаш безпомощен, ако нямаш опора, но почвата под тях сякаш се огъваше и ги караше да залитат. Нуми съобщи, че гравитацията тук била значително по-слаба, отколкото на Земята и на Пира. Вероятно бе питала своя електронен мозък за това явление.

Този път Мало не отлетя веднага, както от планетата на звездните. Или не се боеше, че някой ще го види — значи тук нямаше хора, — или изчакваше да разбере дали планетата ще им се хареса.

Далечни, нежно сини планини ограждаха хоризонта й. Тревата стигаше до над коленете им. Близката гора обаче ги плашеше с необикновено високите си дървета и със зверовете, които може би криеше.

— Нуми — попита земното момче, — дали имам още газ в пистолетчето?

Две пирански пистолетчета с упойващ газ бяха единственото им оръжие. Мало не разрешаваше да се отива въоръжен при друга цивилизация. На планетата на звездните той не пусна Ники навън, докато не остави джобното си ножче. Ники успя там да изнесе само прашката с телените кламерчета и тя му свърши добра работа сред босоногите звездни хора, но иначе не беше никакво оръжие.

Гласът на Нуми отвърна в шлемофона му:

— Сигурно. Ти не изразходва много, когато напръска звездните.

— Ама как само ги натръшках, а! Црък в носа и шаат!

Пира беше миролюбива цивилизация и затова бе създала само оръжие, което упойваше, а не убиваше.

— Смукни от втората тръбичка! — нареди му Нуми.

Езикът му я напипа в долната част на шлема и Ники всмукна две глътки от предпазващия серум. Дори и на Пира лекарствата имаха неприятен вкус. Изглежда, това също бе закон на Вселената. През това време Нуми съсредоточено гледаше лентата с мъничките уредчета на ръкава си. Ники също погледна своите. Температурата тук позволяваше да се ходи дори гол, но показателят за въздуха бе сменил цвета си, което означаваше, че не бива да се свалят шлемовете. Какъв ли въздух дишаха тая толкова висока и тучна трева, тия огромни дървета? Защо Мало ги бе довел на такова опасно място?

— Имаме си достатъчно въздух в скафандрите — рече в шлемофона му гласчето на Нуми. — А тия невиждани зверове, дето мечтаеше за тях, щом ще са толкова различни и непознати, сигурно не дишат същия въздух като нас. Но ако искаш, да се връщаме.

— Ха, мечтал съм! Аз само така го рекох — отвърна Ники и изтръпна. Значи тя бе чула и предишния му укор към Мало, а сега сигурно бе си помислила, че се е уплашил. — Нуми, включен ли е електронният ти мозък?

— Разбира се. Тук ще ни трябва, а през шлема няма как да го включа.

— Ти ми обеща да не подслушваш моите мисли!

— Без да искам. Защото си наблизо. А сега не улавям и никакви други излъчвания.

— Трябвало е да ти измислят някое приспособление, което и отвън да го включва. Колко му е? Едно лостче, което ще натиска…

— Там, където отивахме с татко, щяха да ми направят такъв шлем. А тези са обикновени, за пътнически космолети. Хайде, решавай!

И тук, както на планетата на звездните, момичето нему предоставяше водачеството. Въпреки двата си мозъка.

— Нека я разгледаме! — отвърна малко надуто Ники, макар да знаеше, че тя сега улавя излъчванията на неговия мозък, та, колкото и да си придава храброст, пак ще познае, ако го е страх.

Но нима е толкова осъдителен и срамен? Пред неизвестното човек винаги се бои. И героите стават герои именно защото преодоляват страха си. Ако им е все едно какво ще стане с тях, това няма да е никакво геройство. Защо тогава ние мъжете толкова се срамуваме — разсъждаваше Ники, докато вадеше от джоба си вълшебното пиранско острие за рязане. И вече не се боеше, че тя може би чете мислите му. — Момичетата как не се срамуват, пък са винаги сто пъти по-страхливи от нас. Те май са по-естествени, не са такива фукльовци…

Той погледна към своята междузвездна спътница, но не видя лицето й, защото тя бе се навела и разгръщаше високата трева. Сигурно бе отгатнала намерението му пак да издигне пирамида от чимове, та да познаят мястото, където трябва да се върнат, и искаше да види дали в тревата няма някакви животинки. Така бяха направили на планетата на звездните.

— Питах го ще чака ли, или ще отлети, но не съм сигурна в отговора му — каза момичето. — Не вярвам да ни изостави.

— Да направим все пак една пирамидка — настоя Ники. — Ще ми помогнеш ли, та по-бързо…

— Сам, Ники! Моля те — викна момичето. — Тук не може да няма животинки.

Трябваше да се уважават нравите на чуждите цивилизации, а пиранците не си позволяваха да убиват по никакъв повод каквото и да било. Момчето отгърна с две ръце тревата. Около корените й не се виждаха ни насекоми, ни червейчета, но може би имаше в пръстта? Като изпитваше едно непознато му досега угризение, той приближи острието, премести леко копчето и изтегли първата черта. Почвата мигом се стопяваше под невидимия лъч на пиранския инструмент. Щом очерта първия квадрат, Ники събра тревата на сноп и я издърпа. Чимът се откърти. Беше много голям, а почти не тежеше в ръката му. Обърна се, за да й покаже, че и под тревата няма нищо живо, което да е пострадало, но момичето бе си намерило друго занимание. То подскачаше високо, премяташе се във въздуха като цирков акробат над трамплин, а между два поредни скока се отдалечаваше с летящи крачки към гората.

— Нуми, какво ти стана? — подвикна й той. — Къде отиваш?

Смехът, който звънна в ушите му, още повече го обезпокои. Заедно с него тя направи няколко изумителни балетни завъртания във въздуха. Май че им казваха „пируети“. А балерина в скафандър, също както и акробат в скафандър, е нещо доста обезпокоително. Особено когато се смее така налудничаво.

— Уча се да ходя — обади се тя най-после с по-разумен глас. — И ти трябва да се упражниш, за да свикнем със слабата гравитация. Чувствувам се като онова ваше животинче, как му казвахте… Ах, да, скакалец! Хоп! — И тя отново излетя в един поне десетметров скок. — Ще ида да видя дърветата отблизо.

— Недей без мен!

— Не се плаши! Каквото и да се покаже, ще му избягам. Виж!

И тя направи сега двойно по-голям, най-малко двайсетметров скок по посока на гората. Бе разперила ръце за равновесие и в сребристия скафандър отдалеч наистина можеше човек да я сбърка с чуждопланетен скакалец или водно конче. Разбира се, ако предварително е виждал такива.

На Ники, естествено, също се прищя да полети така подире й, но пирамидката трябваше да бъде довършена, макар Мало да не показваше намерение да отлети. Той стърчеше насред поляната, жълтокафяв, както бе стоял на Земята пред входа на изложбата, и пак приличаше на гигантска тиква. Повърхността му не пулсираше, не менеше цвета си, беше изопната и спокойна. Не го ли познаваш, никога не ще допуснеш, че е същество или машина и може да лети из космическите пространства. За миг дори и на заетия да трупа чимове един връз друг Николай Лудогорски се стори невъзможно току-що да е излязъл от тая невероятна тиква, за да слезе на непозната планета.

Той се обърна към гората, защото бе престанал да чува опиянените възгласи на момичето. Видя го в още по-необикновено положение. Нуми висеше като бляскава коледна шишарка сред короната на едно от крайните дървета.

— Какво правиш там? — викна й той, забравил, че дори и да го пошепне, радиостанцията в шлема пак щеше да отнесе думите му до нея.

— Ама не крещи така, ще ми спукаш тъпанчетата — обади се веднага тя. — Разглеждам листата. Много са особени. Тук и с една ръка можеш да се държиш на клона, а той дори не се огъва. Толкова големи дървета нямаме на Пира.

Николай остави пирамидката недооформена. Важното бе да се вижда купчината отдалеч, като особен знак. Останалото щеше да върши компасчето на ръкава му. То щеше да им показва и посоката, и разстоянието, което са изминали от своя ориентир. Знаеше вече как се настройва.

Прибра режещото апаратче и опита най-напред с лек подскок на място. С такъв подскок на Земята щеше да се вдигне на не повече от педя, а тук се озова на две педи над тревата. Стомахът му се сви от студа на уплахата, но падането излезе плавно и ходилата му не усетиха докосването като удар, а като естествена стъпка. Дали не можеше и по-високо?

Можеше. Но бе забравил да разпери ръце за равновесие и кой знае какво щеше да стане, ако не бе скачал много пъти от кулата в лятната къпалня, та умееше да владее тялото си. Пък и то бе свикнало вече с тази гравитация по време на работата над пирамидката. Реши да опита и ония премятания, които Нуми така смело бе изпълнявала във въздуха. Приклекна отново и силно се изхвърли нагоре. Тревата остана далеч под него. Сега трябваше да свие крака към корема си, да си даде тласък с тях назад и тъкмо тогава шлемът му закънтя от ужасения писък на момичето. Ники загуби равновесие, залюшка се из въздуха, дърветата в далечината също се залюляха пред очите му. На нито едно от тях не висеше познатата сребриста шишарка.

— Никиии… Ох, Никиии…

Едва в последния миг той протегна ръце и омекоти удара, който, въпреки слабата гравитация, от тая височина сигурно щеше да бъде чувствителен. И хукна към гората с грамадни скокове, като се стараеше да внимава, защото каква щеше да бъде ползата за момичето, ако паднеше лошо. Едва не се блъсна в короната на първото дърво, смъкна се по ствола му и навлезе в гората. Почти бе сигурен, че е пристигнал на мястото, където тя преди висеше, но никъде не я видя.

— Нумиии, къде си?

— Не знам — отзова се тя сега малко по-спокойно. — Нещо ме е увило цялата. С гръб съм. Ох, ще ме смачка! Сега излизаме от гората.

— Но какво е? — ужаси се Ники.

— Прилича на дебела змия. И лети. Ооох, съвсем ме смачка!

— Викай Мало! Мало викай!

— Непрекъснато го викам. Оооох!

Николай се върна малко назад, за да погледне между стволовете с надежда, че летящата змия ще е излязла тук от гората. Мало си стоеше все така неподвижен на мястото. Нима нямаше да им се притече на помощ? Какъв спасител на живота е тогава? Нуми казваше, че малогалоталотимите избягвали срещите си с всякакви други същества и не се намесвали в живота на планетите. Само при крайна нужда, както тогава на Земята. Но нима не е крайна нужда да спасиш едно момиче от такава хубава цивилизация, когато е в лапите на някакъв си звяр?

Той почти се разплака от безсилие и от острото си чувство за вина. На ти сега зверове, каквито никъде ги няма! Що му трябваше да изрича такова лекомислено желание! Само да се изфука пред Нуми с храбростта си! А тя стана жертва, не той!

— Нумиии — извика той още по-силно. — Твоят проклет Мало даже не помръдва.

— Ох, не го наричай така — изпъшка тя. — Ние сме си виновни. Пък и как ще ми помогне, ни ръце има, ни оръжие!

— Говори! Говори ми да се ориентирам — подкани я той, когато тя спря. — И не се бой! Ще те намеря! Ритай, хапи — добави той съвсем глупаво, забравил, че устата й също се намира в шлема. — Опитай се да освободиш ръката си. Компаса виж! Впръсни му газ, с резеца го срежи…

Нуми само тихичко простена в отговор на многобройните му съвети. Това го накара почти да обезумее и той като слепец се заблъска в гигантските стволове, търсейки отвъдния край на гората.