Любен Дилов
До райската планета и назад (13) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

4
ЗА КАКВО СЛУЖИ ИЗКУСТВОТО. ВИНАГИ ЛИ ТОВА, КОЕТО НИ СЕ ХАРЕСВА, Е ХУБАВО. НИКИ БИВА ОБЯВЕН ЗА ВЕЛИК МАЙСТОР

Из пътя двамата срещнаха още няколко такива групички пожълтели старци, които или танцуваха около Тили-тили, или вече тънеха в своето опасно блаженство. Ники й разказа за противното обезсилване, в което бе изпаднал, а Нуми пък му обясни, че тук хората смятали себе си за най-красивите и най-добрите същества на света. Господ бил ги създал по свой образ и подобие.

— Горкият — изсмя се Ники Лудото. — И той ли е толкова глупав и грозен?

Още по-изненадващо бе, че те също смятали себе си за потомци на Земята. Някога, много отдавна, господ изпратил свои пратеници да съберат най-добрите хора и да ги върнат отново в рая, та да ги запазят от злите и войнствени човеци. Оттогава те живеят тук, където винаги е красиво и топло и винаги има какво да се яде, защото растенията непрекъснато дават плод.

— И прасета им ближат краката, а птиците им кимат: Браво, браво, вие сте най-добрите и най-красивите — допълни земното момче.

Но пиранката отново го укори, загдето се подигравал на чуждите истини.

— Ха, няма ги! — възкликна той.

Карираното прасе с опасния език и двете райски птици липсваха. Сигурно бяха се убедили най-после, че не са желани спътници от двете непознати им същества.

Двамата изкачваха подножието на верига от хълмове, целите покрити със синьозелена, копринено мека трева. Цветята оредяваха, храстите ставаха повече, но и едните и другите бяха различни от онези в полето. Никъде не се виждаше и Тили-тили. Сред храстите обаче се замяркаха човешки фигури. Изглеждаха значително по-млади, а кожата им леко се зеленееше.

— Дали наистина са толкова добри, колкото си мислят? — рече тихо Ники и извади пистолетчето. — Да не вземат да ни нападнат тия диваци.

— Прибери го — скара му се Нуми, която никога не можеше да повярва в лошото. — Щом нямат врагове, значи не е имало и какво да ги направи лоши.

Пръв ги забеляза някакъв мъж в зелени бански гащета и се спусна към тях. Беше грозен, с голяма уста и дълъг нос, но се смееше и дружелюбно им забърбори нещо. Банските му гащета се оказаха изплетени от същата синьозелена трева, която газеха.

— Разбрах само, че иска да ни покаже нещо — каза Нуми и храбро тръгна подире му, а Ники, ще не ще, трябваше да я последва.

Мъжът ги заведе зад най-близкия храст, вдигна нещо от тревата и го завъртя пред очите им. И пак забърбори тихичко и напевно.

— Пита ни дали харесваме това? — преведе момичето.

Нещото приличаше на малко гобленче, изплетено от тревата и украсено тук-таме с главички на цветя. Нуми отвърна с няколко тукашни думи и грозното лице на мъжа засия.

— Какво му каза? — запита я нетърпеливо Ники.

— Че е много хубаво.

— А за какво служи?

— За нищо. Това било изкуство.

— Ей, ама значи и вие, пиранците, знаете да лъжете — рече Ники. — Защо тогава все ми се караш?

— Не съм излъгала. Щом той го е създал и го намира за хубаво, значи за тях е хубаво. Забравяш, че сме в друга цивилизация.

— Каква цивилизация са тия — отново се заяде земното момче. — У нас всяко дете в детската градина ще ти го направи по-хубаво!

Иззад храстите наизскачаха други мъже и жени, все голи, защото тревните им бански гащета трудно можеха да бъдат признати за облекло. Те в надпревара занавираха под носовете им подобни гобленчета или някакви неясни фигурки, също изплетени от трева и клонки. И всичките настояваха да им похвалят произведенията. Нуми едва успяваше да размени по някоя дума с някого в настъпилата дандания. Вече всички танцуваха и пееха, въртейки своите жалки произведения над главите си.

— Изкуство — подвикна тя на приятеля си. — Тук всички се занимават с изкуство.

Николай се ядоса.

— Добре де, но защо трябва и нас да занимават с него. И никой ли не те запита какви сме, откъде сме, какво можем да им покажем пък ние?

Дори онези невероятни чудовища бяха проявили към двете деца любопитство! А сред тоя кръжок от самодейци всеки се интересуваше само от собствените си проявления. Ники извади от джоба си една дъвка, сдъвка я набързо, за да омекне и силно извика: Хей!

Райските жители замръзнаха по местата си от необикновено резкия за тях звук. Ники им посочи с тайнствен жест устата си, направи няколко уж заклинателни знаци и пусна едно мъничко балонче.

Балончето започна да расте, бяло и хубаво от слънчевите отблясъци. Заедно с него растеше и смайването на тукашните жители. А когато то се спука и устните на момчето бързо скриха остатъците му, всички запляскаха с длани по голите си бедра. Изглежда, така изразяваха тук своето възхищение.

Ники заприготвя дъвката за ново балонче, но неколцина от мъжете го награбиха и го понесоха нанякъде под продължаващия плясък на дланите по бедрата. Нуми тръгна подире им, извика му:

— Разправят, че ти си бил вече велик майстор и трябвало да отидеш там, където се постига пълното сливане с красотата и истините.

— Ама при старците ли ще ме носят? — викна момчето и зарита с крака, заблъска с ръце, докато обърканите жреци на изкуството го изтърваха.

Те отново го начоколиха, но не гледаха нито скафандъра му, нито дори големия шлем, който се люлееше на гърба му. Гледаха го право в устата и сигурно очакваха да им обясни защо не иска да отиде при истините и красотата, след като всички натам се стремят.

— Не им ли каза, че сме чужденци? — обърна се той безпомощно към Нуми.

— Разбира се. Но знаеш ли какво ми отвърнаха? Тук всеки имал право да бъде откъдето си ще. Само да не е от Земята. И аз премълчах, че си оттам. Много странно! Те знаят за Земята. И според техните предания, те също били дошли някога на нея тук, а защо така?…

— Я по-добре да се махаме — рече земното момче. — Кажи им, че балончето, което правя, е още много малко, защото и ние сме още деца. Когато стане ей толкова голямо, чак тогава ще ми позволи техният господ да отида там.

И той описа с две ръце пред още слисаните лица на райските обитатели един грамаден балон. Лековерната Нуми се удиви.

— Но то може ли да стане такова?

— Може. Вземаш сто кила дъвка и я даваш да я надуе онова чудовище с двата си хобота.

Нуми щеше да му се разсърди, но един от мъжете я побутна да им обясни поведението на великия майстор. Тя им разказа нещо с думи и жестове и тогава всички вкупом се развикаха гневно, засочиха нанякъде.

Николай се разтревожи. Дали не бе им казала за отмъщение, че той е от Земята?

— Сега пък ни пъдят — обясни му тя. — На децата не било позволено да бъдат сред тях. Да сме идели при децата.

— Да вървим тогава — рече Ники. — Твоята любима цивилизация тук явно е обратна. Колкото по-стари стават, толкова повече оглупяват.

— Ники, продължаваш да се подиграваш! И на мен се подиграваш — смъмри го тя.

— Как го разбра — засмя се той. — С изкуствения си мозък ли? Умен е. Пази си го да не се изхаби.

И тръгна без да се сбогува със „самодейците“, както бе ги нарекъл вече в себе си.

Момичето го застигна, но мълчеше обидено. И мълча, докато той не се сети да каже с гласа на дядо си:

— В своя дълъг и не дек живот, Нуми, аз съм се убедил, че истините трудно се постигат. Затова недей да ми се мусиш, защото ставаш грозна като тия там.

Чак тогава тя му прости. Сигурно не искаше да изглежда грозна.