Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (47)

Глава тридесет и девета

Разбитият му и окървавен кораб падаше към нас.

Без псевдотяга и нищо, освен призрачно тънкото триене на междузвездното пространство да го забавя „Среднощна кралица“ можеше само да дрейфува, но не и да ускорява. Една хилядна по-малко от скоростта на светлината беше изумително пъргаво по стандарта на почти всеки друг физически обект във Вселената. Но „Дребен флирт“ и другите кораби от ескадрилата преследвачи сега пътуваха малко по-бързо. Раненият кораб на Галингейл нямаше избор, освен да се търколи назад по противоположен вектор, и скоро щеше да изпадне от обсега за атака на корабите ни.

— Ще го убием — заяви Соръл. — Без „ама ако“ и без „но“. Даже няма да го оставяме да ни обяснява действията си. Просто откриваме огън!

— Пръв съм на опашката — заяви Чарлък, все още страдащ от загубата на „Стоманен бриз“. Галингейл, поне доколкото го касаеше, беше също толкова виновен за смъртта на кораба му, колкото и роботите. Искаше да има на кого да си го изкара.

Разбирах как се чувства. Но продължавах да се връщам към мисълта колко би било приятно да докопам в ръце гърлото на Галингейл и да го стисна. Щях да го душа бавно и полека, изцеждайки дъха от дробовете му също толкова време, колкото той бе отпуснал на Сайфъл да пада от стаята й. Тя бе знаела, че ще умре; че нищо във Вселената не може да я спаси. Нека Галингейл вкуси нещо със същата суха като пещ сигурност. Далечен удар от гама-оръдие никога не би донесъл същото удовлетворение.

Но Бетъни каза тихо:

— Можем да използваме кораба му. Може би ще използваме и Галингейл, ако все още има да ни каже нещо полезно. Определено можем да използваме кораба обаче!

— Повреден е — посочих аз.

— Но е поправим. Всичко е поправимо, особено предвид ресурсите, които все още имаме на борда на собствените си кораби. „Среднощна кралица“ винаги е била най-бързата от онези, които преживяха засадата, като изключим „Сребърни крила“ разбира се. „Среднощната“ сега е извън състезанието очевидно, но това не значи, че двигателят й е неизползваем. Ако можем да я приберем, да я оправим или да вземем частите на двигателя, може да спечелим предимство. Никой от корабите ни няма да е в състояние да навакса разликата, ако „Сребърни крила“ отново дръпне напред. „Среднощна кралица“ все още може да успее.

Мразех го, но знаех, че е прав.

— Идеята на Бетъни не е лоша.

— А какво ще кажете да го намушкаме с гама-оръдие и после да ровим из останките? — попита Акънайт, сякаш даваше съвършено разумно предложение.

Бетъни продължи, все едно не го е чул:

— Ще прихвана „Среднощна кралица“ със „Синият Адонис“ — трябва ми само малка корекция на курса, за да се срещна с нея. Аз съм сам на борда на кораба си, така че няма да се наложи да поставям нечий живот в опасност.

— „Синият Адонис“ не е достатъчно голям да носи „Кралицата“ — възразих. — Всъщност „Дребен флирт“ е единственият останал ни кораб с достатъчно голям трюм.

— Имам миноги. Те ще изравнят скоростта на развалината на Галингейл и ще я завлекат до вкъщи. Ще се притесняваме за трюмове след това.

— Идвам с теб — заявих.

— Няма нужда, Кемпиън. Нека поема риска!

— Не, идвам! — преди той да повдигне още възражения, добавих: — Изготвил ли си вече курс за прихващане?

— Да — отвърна Бетъни подозрително. — Но решението ти продължава да не ме радва.

— Примири се с него. Знаеш, че има повече смисъл да вземем „Дребен флирт“. Честно, ти дори изобщо не ми трябваш!

— Тогава предполагам сме в патова ситуация — Бетъни ме гледаше упорито, предизвиквайки ме да мигна, след това поклати глава с отвращение или в знак на отстъпление, или в уморена комбинация от двете. — Следвай ме. „Шоков диамант“, „Снежна буря“ и „Хроматична аберация“, продължавайте по курса на преследване! Ще се присъединим към вас веднага щом приберем руината!

„Синият Адонис“ се отклони рязко, не толкова изключвайки блокировката на спирачния режим, колкото забравяйки напълно за нея. Старият „Дребен флирт“ не би могъл да се сравнява с него, но беше много по-пъргав след ремонта на Атешга. От мястото си на мостика проследих как трите други кораба пропадат в далечината, а времевият лаг се разтяга, докато отидат на една трета от секундата. „Синият Адонис“ кривна отново и се върна на първоначалния си курс, само дето сега се движеше по паралелен вектор. Поне по моя сметка сега се намираше на точен курс за сблъсък с изгубилия управление „Среднощна кралица“.

— Имаше ли подозрения? — попита ме Бетъни, докато чакахме руината да се дотътри достатъчно близо, за да я прихванат миногите. — За Галингейл имам предвид.

В гласа му се долавяше нещо доверително и дружеско, сякаш най-сетне се бях издигнал в очите му.

— Съвършено никакви! — признах на имагото му.

— И аз също. Честно, смятам това за голям провал. Мислех си, че съм сложил пръст на пулса на линията. Смятах, че ни познавам всичките — още преди засадата. А след нея, когато линията изсъхна до една шепа от нас, имах чувството, че познавам всеки от оцелелите дяловеци така добре, както самия себе си.

— От самото начало подозирахме, че сред нас има змия. След смъртта на Сайфъл не остана място за съмнение. Но ако ще те успокои, никога не съм си представял, че предателят ще се окаже Галингейл. Дори след онази случка с Угарит-Пант.

— Мислех си, че ти си виновен за бъркотията, не той?

— Е, може аз да съм я започнал, но тя даде на Галингейл идеалното извинение да бутне посланика през ръба. Показал му е записа за Споразумението в статистика — където е записано черно на бяло, че цивилизацията на посланика е загинала.

— Може да е била невинна грешка… — поде Бетъни. — От друга страна, вероятно не е!

— Нищо невинно няма в нея. Галингейл не е първият дяловек, с когото Угарит-Пант е говорил, търсейки информация, след като се изтървах аз. Но Галингейл е единственият, комуто е хрумнала идеята да го допусне да види статистика, а не съкровищниците. Посланикът ми каза, че е проявявал жив интерес и е искал да надникне в статистика много преди да отиде при Галингейл, но все се чудя дали тук не е упражнена и известна манипулация.

— Шпионинът просто „случайно“ е споменал статистика или се е постарал някой друг да го спомене така, че посланикът да чуе?

— Свършило е работа. Успял е да разкрие истинските факти за родната цивилизация на посланика, без да се намесва — в най-добрия случай е щял да се измъкне сух от водата, без никой да разбере, че той е виновен, а в най-лошия — случката да изглежда като поредната издънка. Угарит-Пант дойде при мен, Бетъни, и ми разказа какво се е случило! Можех да ти издам всички подробности, но вместо това се съгласих да защитя Галингейл. Беше ми жал за копелето — все се виждах на негово място. А той през цялото време се е надявал — не, разчитал е! — посланикът да приеме новината толкова зле, че да задейства вградения в собственото си тяло механизъм за самоубийство, докато се намира все още в Имир. Това щеше доста ефективно да се погрижи за останалите членове на линията Джентиан.

— Също и за Галингейл — напомни Бетъни.

— Не е задължително — той би могъл лесно да изтъкне повод да се измъкне от планетата набързо, ако заподозре, че посланикът се кани да се гръмне. Всъщност именно точно това и направи. В деня след погребението на Сайфъл Галингейл много убедително успя да се запише за патрулна обиколка. Сигурно се е надявал посланикът да избие повечето от нас. След това щеше да успее от Космоса да ликвидира останалите оцелели.

— Но не е знаел за плановете на Каденца и Каскада.

— Не, те свариха всички ни неподготвени. Разбира се, сигурно се е надявал да умрат заедно с останалите. Но поне беше вече в Космоса, в бърз кораб и в добра позиция да се впусне в преследване.

— Трябваше да предвидим всичко това.

— Но не успяхме, тъй че няма причина да се товарим със самообвинения. Може би, ако бях забелязал уликата на Сайфъл по-рано, отколкото съумях…

— Не започвай и ти. Достатъчно лошо е, че един от нас има усещането, че е трябвало да стори повече. Ние сме хора, Кемпиън — до това се свежда всичко. Хората не са чак толкова умни, колкото си мислим, не и когато настъпи критичният момент. Край на историята. Когато издигнат надгробен камък на вида ни, това ще е епитафът.

— Смяташ, че ще има някой да го е грижа?

Бетъни отвори уста да отговори, но нещо привлече вниманието му. Чух звъна на аларма.

— Ето го, идва, Кемпиън! Пускам миногите.

Проследих ярките искри, изригващи от дебелата зелена обшивка на „Синият Адонис“ и стрелващи се в щрихи от светлина, забавящи стремително, за да стигнат до бавната рамка на развалината на Галингейл. Аз самият пуснах двадесет от моите миноги и ги пратих да помагат. „Дребен флирт“ бе имал предостатъчно време да замени загубените при преминаването през системата за сбирки, когато беше атакуван от нападателите.

Миногите не се нуждаеха от нашия пряк надзор; те бяха напълно способни да схванат естеството и спецификата на задачата си, а именно — да се прикрепят за останката, да я стабилизират колкото се може по-добре и да я извлачат обратно в рамката на ускорението на „Дребен флирт“ и „Синият Адонис“. От нас с Бетъни се изискваше да гледаме процедурата с нервно нетърпение, наясно, че полека изоставаме зад останалите от ескадрилата преследвачи и после ще трябва да надскочим още повече и бездруго надхвърлената граница на безопасността, за да наваксаме.

— Да го държим на една ръка разстояние — предложих. — Докато не се убедим, че е мъртъв и не е пратил кораба си да се саморазруши върху нас!

— Останах с впечатление, че имаш голямо желание да го спипаш!

— Толкова очевидно ли беше?

Няколко минути по-късно звън оповести, че миногите са установили контакт със „Среднощна кралица“, приближили са я и са се залепили върху обшивката й, без да срещнат съпротива. Ние с Бетъни огледахме пострадалия кораб. И двамата се съмнявахме, че Галингейл е преживял нападението, освен ако не е бил в суспендиране. От обшивката бяха обелени цели декари, а отдолу се показваха възлести, уязвими вътрешности.

— Може би е по-разумно да го изоставим — предложи Бетъни, докато пред погледите ни се редуваха снимки на разбития кораб отблизо. — Надали е останало много за спасяване в това чудо.

— Ядрото на двигателя би трябвало да е малко и добре защитено — казах, сякаш не го знаеше и бездруго. — Дойдохме чак дотук — няма да се върна с празни ръце…

Миногите започнаха да влачат руината към нашите кораби.

Почуквах с пръсти, а сърцето ми се беше качило в гърлото.

— Би трябвало да пратим сонда на борда на кораба.

— Няма време, скъпо момче. Има един милион ъгълчета, където Галингейл би могъл да се укрие — ще ни отнеме седмици да претърсим всяка дупка и цепнатинка на кораба му.

Бетъни беше прав. Не исках да ми се напомня за алтернативата, ако физическо претърсване беше невъзможно.

— Може да е устроил засада.

— Точно затова щеше да е много по-добра идея да си беше останал при другите кораби! — но в гласа на Бетъни не се долавяше укор — по-скоро ми се стори благодарен за компанията. — Ще прекарам „Синият Адонис“ в близост. Ще съм нащрек за нападение, но няма да вдигна импаса до последния момент. Така поне ще знаем какво ни се готви.

— Не ми харесва!

— Никой не те пита дали ти харесва. Важното в случая е да не стоиш наблизо, ако нещата тръгнат на зле. Ако не успея да се справя, ти няма да обърнеш положението. Бързо се връщай при другите три кораба и виж какво можете да направите заедно — може би ще успеете да ми помогнете. Но поне един кораб трябва да оцелее, за да продължи преследването. Това е най-важното!

— Вече се споразумяхме за това. Не е имало вест от Пърслейн, откакто Галингейл нападна „Сребърни крила“, но…

— Тя е жива. Изобщо не се съмнявай в това.

Бетъни позволи на миногите да извлачат мъртвата си плячка по-близо до „Синият Адонис“. Запазих позицията на „Дребен флирт“, поддържайки чисти десет хиляди километра между двата ни кораба. Жабоподобното летало на Бетъни беше по-голямо от „Среднощна кралица“, но не до такава степен, че да е в състояние да я погълне в трюма си. Той остана на псевдотяга и приведе оръжията си в готовност за стрелба, но задържа импаса свален. Още десет миноги изскочиха от обшивката му, за да осигурят маневрена тяга, ако възникне нужда да вдигне щита си. Между двата кораба оставаха сто километра, после десет. При разстояние колкото един кораб, както ги гледах под ъгъл, те вече изглеждаха безнадеждно споени, все едно се бяха сблъскали.

Видях какво се случва миг преди Бетъни да реагира. Или той беше бавен, или импасорът му не беше толкова ефективен, колкото ни беше накарал да повярваме, но му отне безценни части от секундата да достигне работна мощност. Съсипаната обшивка на „Среднощна кралица“, която вече бях забелязал, че се бели на увредени участъци, оголвайки деликатни вътрешности, се разцепи на части в експлозия от изкривени и назъбени парчета. В мига на самата случка я диагностицирах като катастрофално, терминално нарушение на целостта на кораба — „Среднощна кралица“ най-сетне се разпадаше, напрежението разбиваше на части съсипания му труп. Но в следващата секунда прозрях истината. Уязвимите вътрешности бяха просто пореден пласт камуфлаж, който се отлюспи в същия взрив. Под тази маскировка се появи друг корпус — тъмен, гладък и непокътнат. Кинжал, скрит в кинжала.

Изкрещях предупреждението си към Бетъни.

Беше твърде закъсняло — щетите вече бяха нанесени. Импасът му беше вдигнат, но не достатъчно бързо, за да попречи на парчета от тази измамна броня да се посипят върху „Синият Адонис“ и да нанесат зловещи рани на собствения му корпус. След това по зловещия борд на новия черен кораб на Галингейл зейнаха дълга редица оръжейни дула и го превърнаха в зловещо назъбен инструмент, поне дузина гама-оръдия се подадоха оттам и съсредоточиха огъня си върху кораба на Бетъни. Импасът отрази част от тази енергия, примигвайки като електрически син мехур, щом фотоните се изместваха надолу по оптичния спектър и се пресичаха на гъста, гърчеща се светкавица, докато полевите асиметрии го къпеха по целия му обем, но нападението продължаваше, и то от съсипващо близък обсег, и „Синият Адонис“ вече беше наранен от шрапнелите от обшивката. Въпреки всичко това миногите на Бетъни започнаха да отвръщат на огъня — биеха по другия кораб, хвърляха намотки светлина от маневрените си двигатели, нацепваха Космоса до костния му мозък и посягаха на пулсиращия импас, който Галингейл бе вдигнал около собствения си кораб. От време на време, когато техните разряди съвпадаха с пробив в пулсиращото поле, те улучваха целта си. Но попаденията им нанасяха на черната обшивка много по-малко щети, отколкото бих могъл да предположа, избелваха черни люспи, но така и не постигнаха сериозни резултати.

Лишени от способността да упражняват псевдотяга в пълната й ефикасност, и двата кораба започнаха да изпадат от референтната ми ускорителна рамка. Импасите им постепенно се сливаха, образувайки подобна на гиричка форма, докато полетата се опитваха да намерят решение с минимална повърхност.

Сетих се за древните платноходи, вкопчени в близък бой, със сплетени такелажи, които връзват двамата противници един за друг в смъртта.

Дрезгав глас, дори не имаго, се обади:

— Махай се оттук, Кемпиън! Махай се оттук веднага!

— Бетъни… — подех.

— Просто тръгвай! — викна ми той. — Върви след Пърслейн! Върни я у дома! Кажи й, че направих ужасна грешка и съжалявам!

Завъртях „Дребен флирт“ и се отдалечих на пълна скорост от двата сражаващи се кораба, а пултът ми пищеше предупредително за неминуемата ми гибел. Бях пресякъл по-малко от половината разстояние обратно до другите дяловеци, когато един от двата участващи в схватката кораба се превърна в ослепителна точица светлина, която се разрастваше, докато не изпълни със сдържаното си бяло сияние целия обезформен двойноделен импасорен мехур. Напъна границите на мехура и след това го проби с яростта на миниатюрна супернова. Беше аксиоматично, че нито кораб, нито част от него можеше да преживее такава експлозия. Бетъни се беше пожертвал, беше извършил един последен подвиг за линията, която толкова обичаше. Беше правил грешки и създавал врагове, беше взимал неправилни решения и беше бъркал в преценките си, но — поне в моите очи — в последния миг на съществуването си се беше изкупил докрай.

Но не успя да убие Галингейл.

Не го забелязахме в началото; беше се прикрил до точката на невидимост и бе достатъчно малък, за да изглежда като поредното парче разтопен боклук, отлитащо с въртене встрани от огнената топка. Именно Хенбейн стана подозрителен и отклони „Шоков диамант“ за разузнаване — като се закле да се присъедини отново към гонитбата, след като задоволи любопитството си.

Това, което откри, беше черно яйце, обвито в черупка от импас. Не беше по-голямо от десет метра в сечение и, изглежда, му липсваха всякакви средства за придвижване или управление.

Знаехме точно какво представлява. Галингейл се беше надявал да избяга, да пада през Космоса, докато прецени, че е безопасно да сигнализира за присъствието си. След хиляда години или след десет хиляди, или след петдесет — щеше да се носи през пространството в друга част на метацивилизацията, а времето и Космосът благополучно да са го разделили от спомена за престъпленията му. Щеше да помоли местните да го спасят, а те с радост щяха да се подчинят, дори ако това означаваше да напрегнат науката си до границите на гениалността, дори ако им отнемеше векове или хилядолетия да изпълнят задачата си. Нищо от това нямаше да има значение за Галингейл, стига само някой да го открие, преди да доплува извън ръба на галактиката.

Хенбейн му сигнализира. Някакъв глупав механизъм изведе Галингейл от суспендиране.

Имагото му се появи на всичките ни кораби, грейнало от радост заради собственото му оцеляване. На Езика то каза:

— Привет, разумни събратя от човешка метацивилизация. Аз съм… — последва най-кратката пауза, докато той претърсваше съзнанието си за ново име, нещо различно от Галингейл. — Кемпиън, дяловек от линията Джентиан, оцелял от засада срещу нашата линия. Пътувам от много дълго време, още откакто корабът ми беше разрушен при скорост близо до светлинната. Скромно моля за съдействието ви при забавянето ми до планетарна скорост, така че да мога да установя контакт с други оцелели от това най-ужасно от всички престъпления. Спасителната ми лодка носи съкровищница, пълна с научни и културни открития на милион цивилизации, съдържанието на която с радост ще споделя с всеки в състояние да ми помогне… — той скръсти ръце в скута си и се ухили отново. — Очаквам отговора ви с интерес!

— Здравей, Галингейл! — отвърна Хенбейн. — Съжалявам да ти разваля пиеската, но не си спал чак толкова дълго, колкото си планирал. Малко под час, ако искаш да чуеш суровата истина.

Явно едва тогава Галингейл обърна внимание на хронометъра в претъпканото малко пространство в спасителната си лодка. Издаде звук, който прозвуча досущ като смях, все едно признаваше космическата шега, която току-що му беше изиграна.

— Горе-долу — съгласи се с оценката.

— Не мисля, че Кемпиън ще остане очарован от малката бяла лъжа, която току-що изрече.

— Сигурен съм, че няма да бъде — Галингейл почеса ръба на металното си око. — Кемпиън, ако си на връзка, да знаеш, че съжалявам! Налагаше се да го сторя. Не бих могъл да обикалям наоколо и да се наричам Галингейл и по-нататък, нали?

— Щях да те намеря все някога — включих се и аз.

— Не бих се изненадал, като знам колко си целеустремен. Но знаеш ли какво? Всичко това е за нищо. Не можах да спра роботите и не мисля, че и вие ще се справите.

— Защо тогава се пробва? — попитах.

— По същата причина, заради която правим всичко. Понеже това е нещото, в което вярвам. Домът на слънцата за мен означава повече от Дома на цветята. Домът на цветята е просто една част от Гражданството — ако го премахнеш, цялата къща от карти няма да се срути с трясък. Но Домът на слънцата крепи всичко!

Попитах:

— Какво е Домът на слънцата?

— Това, което поначало смятахте, че е. Друга линия, която действа тайно и е създадена от Гражданството, за да подсигури оставането в тайна на нашата намеса в изчезването на Първите машини. Хубаво име между другото — Галингейл се усмихна. — Да, подслушвах разговора с Пърслейн!

— Тя не каза нищо за наше участие в каквото и да било изчезване. Каза просто, че са измрели.

— Да — и освен това криеше нещо от теб. Тя си има нейните причини. Но тъжната, грозна истина е, че ние сме намушкали Първите машини в гърба. Дали сме им да пият от отровна чаша, накарали сме ги да измрат в агония, също като призрачните войници в „Придворие“. Не сме имали намерение да измрат като мухи до един, но това не е извинение, нали? Търсили сме средството да ги избием и изведнъж — олеле! — оказва се, че наистина сме ги изтребили.

Погълнах тази истина, без да й се доверявам, като я класифицирах в умствена папка, но без все още да осъществявам емоционална връзка с нея.

— Как действа Домът на слънцата?

— Къде е Бетъни? — попита Галингейл внезапно.

— Бетъни е мъртъв. Точно затова аз задавам въпросите!

— Горкият Бетъни. Той си изигра ролята, да знаеш. Просто нямаше нужните качества.

— Все още чакам отговор на въпроса си.

Галингейл изпусна тежка, изтощена въздишка:

— Домът на слънцата беше предназначен да крепи и надзирава самопредизвиканата амнезия на линиите. Не беше достатъчно просто да забравим за престъплението, което сме предизвикали спрямо Първите машини. Линията Джентиан и другите съучастници трябваше да бъдат активно предпазвани да не преоткрият доказателствата за това престъпление. Така че с това се занимавахме ние. В течение на пет милиона години, още откакто линиите решиха да изтрият историята за Първите машини от колективните си истории, ние стояхме в сянката — чакахме и наблюдавахме. Винаги сме знаели истината — някой трябваше да бъде нагърбен с нея. Наше задължение беше да следим дейността на линиите — и всички други цивилизации от висок порядък — и да се уверим, че никой друг не е сглобил отново парченцата на този пъзел. През четири от тези пет милиона години всъщност нямаше и значение, дори ако някой беше успял. Ние сме хора — щяхме да го преодолеем.

— Но след това се появиха Машинните хора — казах аз. — Това промени всичко!

— Какво предпочиташ да се беше случило, Кемпиън, мир или война? Това е простият избор. Не бихме могли да спрем Бдящите да събират данни, но повечето от онова, което са открили, така и не е излязло от архивите им. След това се появи ти, проправи си път до благоволението им и откри нещо съсипващо. Тогава разбрахме, че нямаме избор. На следващата сбирка линията Джентиан трябваше да бъде унищожена. Беше брутално, но какво друго можехме да сторим?

— Проблемът е, че Машинните хора вече са знаели.

— Те са имали само подозрения. Нямаше как да знаем, а и да знаехме, това не променяше нищо.

— Никога не си подозирал, че Каденца и Каскада са агенти, нали?

— Че подозирал ли ги е някой?

— Прав си. Знаеше ли за звездния бент?

— За плановете им да го отворят? Нищо подобно. Но знам за самия бент. Това е още нещо, което се предполага да следим. Само дето не съм знаел е, че отварачката е в ръцете на Пърслейн… — здравото око на Галингейл проблесна пред неразбирането ми. — Минали са пет милиона години, Кемпиън! Разни неща се забравят дори когато полагаш големи усилия да ги помниш. Сеехме твърде много изкривена информация, за да не се върне част от нея при нас да ни ухапе отзад. Смятахме, че отварачката е разрушена преди обиколки време — или е загубена. Нямахме представа, че още е във владение на линията, да не говорим, че може да е преживяла засадата. Но роботите знаеха къде да гледат. Имаш ли представа какво означава това? — преди да успея да отговоря, той се наведе напред на седалката си с лице, блеснало под слой пот. — Те са имали шпиони вътре в линията, толкова надълбоко внедрени, че дори Домът на слънцата не е знаел за тях. Изучавали са тайните ни, разкривали са за нас подробности, които и самите ние не сме знаели. Като например факта, че Пърслейн е настойник на отварачката. Можеш да ме убиеш сега — няма да те виня. Но проумей следното — без значение какво мислиш за мен, на „Сребърни крила на утрото“ не бива да се позволи да стигне до този звезден бент!

— Ще сторим каквото ни е по силите да предотвратим това.

— Не разбираш. Не съм сигурен дори дали Пърслейн разбира, въпреки че очевидно тя знае. Онова, което ти каза за Първите машини, затворени в капана на това нещо…

— Да?

— Това не е цялата истина.

— Резервите ни от търпение бързо се изчерпват — намекна Чарлък.

— Това е звезден бент — тази част е вярна. Но не е сложен там да държи роботите затворници. Да не смятате, че няма да сме намерили начин да ги унищожим, ако сме били в състояние да ги заточим в такъв мъничък обем пространство? Щели сме да използваме X-оръдия срещу им и да ги превърнем в топка разтопена каша.

— Хрумна ми тази мисъл — съгласих се.

— Първите машини не са затворени в този бент. Те са някъде другаде. Вътре няма и умираща звезда. Онова, което се намира вътре, е врата — вход, отверстие… — бледият език на Галингейл облиза безкръвните му, бели като на змия устни. — Предшествениците са го направили, докато ние сме били още безгръбначни червеи, плуващи наоколо в океаните на Камбрия. Те са се справили с проблема на каузалността — намерили са начин да отворят достатъчно голяма червеева дупка за макроскопични преходи, която не страда от затруднението на информационната цензура, на което са подложени нашите скромни опити.

— Не можеш да „решиш“ проблема на каузалността — казах, — той е вграден в дълбинната структура на реалността.

— Намерили са начин, Кемпиън — повярвай ми, като го казвам. Междузвездните преходи не са им били проблем — както и ние самите, те са се задоволявали с релативистичните полети. Двеста хиляди години, за да завършиш обиколка около галактиката? Всъщност не е чак толкова много, щом веднъж му влезеш в ритъм. Но да пътуваш до Андромеда или до някоя от галактиките в Местната група? Съвсем друга работа. Тогава те очакват милиони години път. Мамка му, та ние владеем езика само от шест и половина.

— Колкото да стигнеш до Андромеда и да се върнеш.

— Тъкмо толкова. И няма да имаш време за повторно пътуване, дори ако ни стигне ум да го изпълним. Това не е било приемливо за Предшествениците, така че те са построили червеева връзка между двете галактики. Там си е откакто те са изчезнали — спяща, но функционално незасегната. По времето на Първите машини дори не са знаели какво представлява всъщност. Едва след изчезването им е било установено естеството на вратата.

— Да не би Първите машини да са я използвали да избягат в Андромеда?

Галингейл се усмихна при въпроса ми.

— Близо си, но не съвсем. Не, стигнали са там на свой собствен ход, при субсветлинна скорост. Става дума само за малък брой оцелели, нали разбираш. Дълго време фактът, че те са избягали и че линиите не могат да ги проследят и да ги довършат — понеже оцелелите трябваше да бъдат довършени, дори ако повечето от смъртите им бяха случайност, — просто не беше проблем. Те се бяха насочили към Андромеда. Нищо не би могло да ги догони, но поне вече не бяха наш проблем. Нека стигнат там, накъдето са се запътили. Ние си имаме наша галактика. Те нека си имат тяхна. Никой не очакваше да оцелеят и да процъфтят, и да започнат да правят разни неща.

— Липсата! — досетих се аз.

Галингейл кимна мрачно:

— Дотогава роботите бяха далечна грижа. Не полагаха усилия да оповестят присъствието си и що се отнася до останалата част от галактиката, Андромеда бе все още необитаема. Но когато се случи Липсата, осъзнахме, че ситуацията взима нов обрат.

— И какво тогава е Липсата?

— Сигнал, че червеевата дупка е била реактивирана. От този момент нататък Домът на слънцата се сблъсква с криза на два фронта. Трябва да предпазим знанието за предишното зверство да не достигне до настоящите Машинни хора. А трябва да се разправяме и с възможността останките от Първите машини да се приготвят да се завърнат у дома. Не бихме могли да деактивираме червеевата дупка — тя все още е напълно неразбираема за нас. Но поне поставихме звезден бент около нея — нашата последна и единствена защитна линия. За щастие тя беше достатъчна. Можеше да сме сигурни, че нищо няма да е в състояние да проникне през тази преграда. Ако един звезден бент е в състояние да удържи беса на свръхнова, няма познато на науката на линиите оръжие, което може да я пробие. И тя удържа — през всичките години от Липсата насам нищо не е успяло да проникне през нея.

— А сега?

— Сети се сам, Кемпиън. Каденца и Каскада искат отварачката, така че да пуснат Първите машини обратно в нашата галактика. Ето защо е толкова жизненоважно да ги спрем. Няма да се разправяш просто с ядосани роботи, които са седели затворени в тясна кутия последните пет милиона години — цяла пълна с тях галактика чака да се изсипе през прохода. О, освен това смятам, че може да приемем за даденост, че няма да са дружелюбно настроени.

— Ще сторим всичко по силите си — повторих.

— Но няма да сторите нищо, което ще нарани Пърслейн.

— Ти беше готов да я убиеш. Нямаше особена разлика за крайния резултат.

— Аз имах само един кораб, Кемпиън — вие имате четири. Но какво ли ме е грижа? Проблемът вече е ваш, не мой. Казах ви всичко, което знам — не защото изобщо ми пука какво мислите за мен, а защото искам да разберете колко е важно да спрете „Сребърни крила“. Но вече свърших — казах си думичките. Продължавайте нататък и ме убийте!

— Струваш ми се твърдо решен да умреш — отбеляза Чарлък.

— Че какъв избор имам? Дори с вдигнат импас тази лодка няма да издържи много дълго на концентрирана атака от корабите ви.

Чарлък сви рамене:

— Не, вероятно няма.

— Мисля, че предпочитам да си ида бързо. Ще се поставя в суспендиране и така няма да усетя нищо. Правете с мен каквото искате!

Чарлък кимна.

— Така и ще сторим.

Галингейл посегна встрани от екрана и докосна копчето. Ограничителите се стрелнаха и го придърпаха навътре в креслото. Той се стегна като човек, който очаква електрически удар. След това червеният пашкул на стазата се заключи около него.

— Можем да теглим клечки, ако искате — предложи Чарлък.

— За правото да го убием ли? — попита Тънзи.

— За правото да го завлечем обратно на Невма. Един от нас ще трябва да изостави преследването и да се върне у дома. Той каза, че ни е признал всичко, но ще излезем глупаци да му повярваме на честната дума!

— Вярно е — съгласих се.

— Не че не искам да участвам в гонитбата — обади се Соръл, — но „Снежна буря“ и така е на границата. Няма да се справи, ако „Сребърни крила“ извади от торбата с фокусите допълнително ускорение… — спогледа се с Орич, с която споделяше кораба си. Нищо в изражението й не подсказваше, че тя не е съгласна с него.

— Някой трябва да се върне — казах. — Няма лошо това да е Соръл. Ако някой друг не иска да остава през цялото преследване, предлагам да се договорите да се прехвърлите на „Снежна буря“ веднага щом е възможно. Обаче според мен всички трябва да си тръгнете. „Дребен флирт“ е поне толкова бърз, колкото всеки от останалите кораби. Няма особена причина някой от вас да се мъкне през половината от галактиката.

— Аз лично предпочитам да остана докрай — каза Тънзи.

— Аз също — обади се и Хенбейн след кратък размисъл.

— Значи аз ще прибера Галингейл на Невма — заключи Соръл.

— Един от нас трябва да се върне и да разкаже какво стана тук. Нашите никога няма да се доверят изцяло на съобщение, но когато се появя лично, според мен ще ме изслушат… — той ме погледна и за миг очите ни се срещнаха. Каза: — Ще споделя добра дума и за Пърслейн, Кемпиън. И за теб също, разбира се. Ще заявя на съмняващите се, че са сбъркали!

— Някой ден тя лично ще им го каже. Късмет, Соръл! Върни се на Невма, помогни на линията да се организира. Смятам, че спокойно може да се твърди, че с нас няма да има връзка известно време. Но си оставаме джентианци. Рано или късно ще намерите начин да ни пратите съобщение.

— Не се съмнявам нито за миг.

— В определен смисъл направо ти завиждам — казах му.

— Вече ти липсват пеещите дюни на Невма?

— Не точно. Но давам мило и драго да видя изражението на лицето на Галингейл, когато го извадите от стаза. Особено ако първият човек, когото види, е Мъзириън, която си точи ножовете!