Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (24)

Глава двадесета

Кемпиън бе мълчалив тази нощ. Случилото се със Сайфъл ме бе натъжило, ядосало и объркало в равни пропорции, но у него кипеше компонент на мъка, която усещах и не можех в пълнота да споделя. Знаех, че винаги я е харесвал — бях улавяла онези негови коси погледи достатъчно често, за да знам кога гледа нея вместо мен. Сайфъл също знаеше с точност какви чувства храни Кемпиън към нея — личеше си по изражението й, когато разговарят, и омагьосващата комбинация от веселие и надменност, но също и премерено, изпитателно уважение. Беше поглед, който казва: „Смееш да си мислиш, че ще те сметна за толкова интересен, колкото ти намираш мен? Е, вероятно със самата си дързост ме интригуваш, пък макар и мимолетно.“ Не че държанието му беше нещо повече от лек флирт — увертюра към игра, която той нямаше намерение да доведе до завършек. Кемпиън много харесваше Сайфъл и тя го интригуваше, но не мисля, че някога му беше хрумвало да консумира това си увлечение, като преспи с нея или дори като удължи някоя от любезните целувки, разменяни от дяловеците. Въпреки това бих могла да изпитам ревност, все едно колко невинни бяха намеренията му. Но така и не успях да се накарам да намразя Сайфъл. Това беше най-лошата част.

Сега се радвах — не че тя е мъртва, а че никога не съм я мразила; никога не съм й обръщала гръб. А и много исках да открия хората, които са я убили, и ужасно ми се искаше да им причиня немислими неща.

С настъпването на утрото открих, че роботите ме очакват още преди закуска.

— Чухме ужасната новина — каза Каденца.

— Какво нещастие — додаде Каскада. — След всичко, което преживяхте, да изгубите още един от линията си — словата не започват да изразяват дълбините на съчувствията ни.

— Благодаря — отвърнах.

— Разбираме, че ще има нещо като церемония — продължи Каденца.

— Погребалната служба на Сайфъл най-вероятно ще я насрочат за утре или за вдругиден. Щом извлекат каквото успеят от съзнанието й, няма да има смисъл да се отлага.

— Тази служба само за членове на линията ли ще бъде? — поинтересува се Каскада.

— Обикновено е така, но не съм сигурна какъв ще е случаят сега. Гостите ни също участват — вие всички сте жертви на засадата и всички познавахме Сайфъл, включително вие. Предполагам, че церемонията ще бъде открита за всички желаещи, включително имирци. Ще бъде необичайно, да знаете. По принцип няма и тяло. Когато умираме, това обикновено се случва далеч от дома, на хиляди години от други дяловеци. На следващата сбирка ни записват като отсъстващи и ако не се появим и на по-следващата, ни зачеркват като „вероятно мъртви“. Провежда се церемония, а след това някой от нас получава задачата да създаде мемориал — но понеже смъртта се е случила поне преди обиколка, усещаме я по-скоро като възпоменание на някакво историческо събитие. Със Сайфъл ще е различно — ще е много по-лично усещане, много по-скорошно.

— Ако има нещо, с което можем да съдействаме в случая, моля, не се колебайте да ни помолите — каза Каденца.

— Ще съобщя на Бетъни. Сигурна съм, че вече се е заел с уреждането на подробностите.

Ако роботите доловиха недружелюбността в гласа ми или недоволството, че Бетъни взима всички ключови решения, то имаха доблестта да не го покажат.

— Предвид развитието на събитията, вероятно ще е най-добре да отложим заминаването си — каза Каскада. — Все още горим от нетърпение да поемем на път, но също така бихме желали да отдадем последна почит на Сайфъл, ако линията го позволи.

— Сигурна съм, че ще позволи. Много мило от ваша страна да проявите гъвкавост!

— Видяхме какво уважение оказахте спрямо Хесперъс — каза Каденца. — Най-малкото от наша страна бихме могли да отвърнем със същото!

Благодарих на роботите за добрината им.

Закуската се оказа истинско изпитание. Имаше милион неща, които всички искахме да кажем, но никой от нас не беше готов да наруши тишината. Дори Бетъни пазеше мълчание и не каза и дума до самия край. В дъното на всичките ни мисли се криеше подозрението, че убиецът на Сайфъл като нищо може да е някой от седящите на масата, на вид също тъй потиснат като всички останали.

— Погребението на Сайфъл ще се проведе утре — заяви Бетъни и за момент всички помислихме, че това е краят на неговото съобщение. След това той се почеса по брадичката и допълни: — Днес Мъзириън ще възобнови разпита на двамата си затворници. Събитията явно приканват да се побърза, така че съм й дал разрешение да изведе и двамата от стаза.

— Ще изгубим и двамата! — възкликна Кемпиън.

— Ще поемем този риск, но не мисля, че е вероятно. Състоянието на саркофага на Грилс е доста по-добро от това на Джуртина. Смятам, че имаме отлична вероятност да изведем поне един от тях невредим… — сбърчил вежди, Бетъни се втренчи право в очите на Кемпиън. — Освен ако не си си променил мнението, може би е по-добре да стоиш далеч от залата.

Бършейки пръсти със салфетка, Мъзириън се обади:

— Кемпиън може да присъства, ако желае. Стига само да не се опитва да ме спира и този път!

— Прави каквото желаеш — отвърна Кемпиън. — Мога да се сетя за поне милион неща, които предпочитам да правя, вместо да те гледам как измъчваш и насилваш затворниците.

— След като не желаят доброволно да разкриват информация, наистина не виждам какъв избор имам — Мъзириън сгъна салфетката и я постави обратно на масата за закуска. — И бездруго всичко е напразно. Както Бетъни каза, приключихме с тази фаза на разпита. До края на утрото ще разполагам с тела от плът и кръв — поне с едно, да се надяваме.

— Или с нито едно, ако късметът ти не удържи.

Тя се втренчи в приятеля ми и съумя да не мигне нито веднъж.

— Апаратът за разслояване е в готовност. Ти си повече от добре дошъл да наблюдаваш процедурата!

— Всички ще сме там — увери я Бетъни. — Без извинения този път, освен ако човекът не е на патрулно дежурство. Пърслейн, това включва и теб!

— След малко ще ми кажеш и че не мога да отклонявам поглед — изсумтях.

— Искам всички да присъстват. Ще изучаваме реакциите ви, ще проверим кой не се чувства удобно.

— На мен със сигурност ще ми е зле — увери го Кемпиън.

— Не мисля, че сега е моментът за глупости — предупреди го Бетъни.

Приятелят ми сви рамене и се надигна от мястото си, наясно, че вече е казал достатъчно. Съпроводих го до перилата, по-далеч от ушите на останалите. Почти не бяхме говорили тази сутрин. Когато се събудих по изгрев, той вече беше напуснал леглото, седеше на стол на терасата и гледаше към тъмните сребърни дюни с очи, зачервени от сълзите, които се бе опитвал да изтрие.

— Ще го преживеем — казах му сега.

Той ме хвана за ръка и стисна здраво пръстите ми.

— Знам. Това и продължавам да си повтарям. Но нямам такова чувство. Ако ми кажеш, че линията Джентиан свършва утре, ще ми е по-лесно да го повярвам!

— Точно затова трябва да сме най-силни. Преди изгрев е най-тъмно и тъй нататък.

Кемпиън отклони очи:

— Мога да се справя и без баналности.

— Знаеш, че подобна поговорка е възниквала в почти всяка съществувала някога човешка цивилизация. За това си има и причина. Понякога просто трябва да стискаш зъби, да продължаваш да правиш това, с което си се захванал, и да имаш вяра, че положението ще се подобри. Така оцеляваме. В историята е имало милион тежки мигове, в които ситуацията е можела да се влоши още повече, ако всички ние просто сме вдигнели ръце и сме приемели неизбежното. Някои от тези събития са могли да ни довършат, но няколко нерационални, идиотски оптимистични души са стискали с нокти и зъби нишката на надеждата.

— О, аз я стискам, повярвай ми. Просто тя току-що стана много по-тънка и още по-протъркана!

— Значи трябва да я стискаме още по-здраво. Ще се случи нещо хубаво. Съжалявам, че Сайфъл загина, но поне ни подсказа, че сме на прав път. Някой се е уплашил достатъчно, че да я убие. Това означава, че е била на път да разкрие жизненоважна информация.

— Жизненоважна информация, която сега е изгубена завинаги.

— Някой друг може да поеме работата й. Сайфъл беше автоматичният избор за реконструирането на записа ти, но това не означава, че в крайна сметка друг не може да се справи. Просто ще отнеме малко повече време.

— Може предателят да се нуждае точно от това — още малко време.

Размърдах се с неудобство, понеже нямах подготвен добър отговор.

— Знам какво чувстваше към Сайфъл, Кемпиън! Случилото се сигурно те разкъсва отвътре!

— Мразиш ли ме заради това?

— Задето си я харесвал? Това би било много дребнаво от моя страна, нали? Особено сега. Тя беше една от най-добрите сред нас. Беше и красавица — не мисли, че не съм забелязала. Надали мога да те виня, че й се възхищаваше.

— Късметлия съм, че те имам. Каквото и да съм чувствал към Сайфъл, то дори не започваше да се сравнява с…

— Знам — отвърнах и го накарах да млъкне, като поставих пръст пред устните му. — Няма нужда да го казваш на глас. Изобщо няма нужда да го казваш. Просто… продължавай да бъдеш до мен, става ли? Никога не ме напускай!

— Нямам подобно намерение! — увери ме Кемпиън.