Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (3)

Глава втора

Би било грешка да се твърди, че Кемпиън е мързелив — мързелът е черта, която Абигейл буквално е излязла от кожата си, за да изтрие от личностите ни. Но моят събрат определено беше майстор по извъртането. Беше способен не просто да отложи днешната работа за утре, а за десетки килогодини, докато закъсненията и увъртанията му не отнемеха значителни части от цяла обиколка. Мотото му би могло да бъде: „Защо да се пънеш днес за нещо, което ще те чака да го свършиш и след четвърт милион години?“.

На всичкото отгоре номерът му бе минавал вече трийсет и една обиколки. Но сега тази история с доктор Менинкс щеше да му го върне тъпкано за славните времена на добрия късмет. Кемпиън се шегуваше по повод наказания и екскомуникация, сякаш за да се имунизира срещу подобен изход. Но търпението на линията към щуротиите му притеснително бе изтъняло през последните няколко обиколки, което и бе на първо място причината да му окачат доктор Менинкс на шията. Бе следвало да се отърве от задължението си колкото се може по-бързо, а не да пърха от звездичка на звездичка с доктора все още на борда си.

Скокът от системата на кентавряните до Нелюмбий беше къс — едва деветдесет години полет по планетарно време, — но все пак се налагаше използването на някаква форма на суспендиране. Кемпиън е любител на стазата; аз — колкото и да му се виждаше странно — предпочитам да ме замразяват и размразяват. Веднага щом криофагът ме освободи, извиках информацията от сензорите на „Сребърни крила“ и като изключим шепота на остатъчни енергии — просто признак, че за последните няколко века през системата е минавал кораб, — не се забелязваха свидетелства от човешко присъствие. Нито следа от Атешга или от каквито и да е кораби. Осмислих анализа на „Сребърни крила“, прехвърлих се на борда на „Дребен флирт“ и оттам в предната част на кораба, на мостика, където вече ме чакаха Кемпиън и доктор Менинкс. Кемпиън беше седнал, потънал удобно в един от диваните, а аватарът стоеше близо до него. И двамата бяха обърнати към огромната, сияйна стена на показвателя. Въпреки че не чувах какво говорят, акустиката на мостика ми позволяваше да доловя, че са потънали в тих, донякъде напрегнат разговор, в който от време на време се усещаха както нападателни, така и оправдателни нотки.

Нямаше нужда да ми се обяснява за какво си говорят.

По-голямата част от показвателя заемаше панорамен образ на Млечния път, основан на представата на съкровищницата за реалното му състояние. Спиралите бяха прошарени с призрачни пипалца от бяло и жълто, охра и кафяво и мрачновато, тухлено оранжево, отделните звезди — твърде многобройни да ги съзреш, видими само след групирането си на облаци, потоци и купове. Единствените звезди, които различавах като отделни единици, бяха най-ярките: супергигантите в крайна фаза, които догаряха фитила си до супернови или младоците в таури-фаза^[1], надзъртащи от шарената спирала в горещо синьо и отровно червено.

Основният диск, като изключим външната лента на пръстена Моносеръс^[2], бе с напречно сечение деветдесет хиляди светлика. Населените светове се разстилат от сърцевината до най-външните граници на спиралните рамене, но най-голяма гъстота на човешките обиталища има в дебелия пръстен на Удобната зона — региона, в който планетите изискваха най-малко приспособяване, за да станат обитаеми. Стига да останеше в рамките на зоната, един кораб би могъл да обиколи галактиката за двеста килогодини и дори да му остане време да посети стотина системи по пътя. Този период наричахме „обиколка“ — двестакилогодишния интервал между срещите на Джентиан.

Последният определен за сбирка свят бе планета в обърнатия към сърцевината на галактиката край на спиралния ръкав Норма. Оттогава насетне се бяхме движили по часовниковата стрелка, прескачайки през Шпората на Орион^[3], минахме на хиляда светлика от Стария дом, след това се бяхме гмурнали обратно през ръкавите Стрелец, Щит-Кръст и Персей, преди да изскочим от другата страна на ръкава Щит-Кръст. Вълниста червена линия бележеше напредъка ни. Водната планета на кентавряните се намираше в Щит-Кръст и разстоянието, което бяхме пропътували оттогава насам, бе просто щрих спрямо мащаба на спиралата, не стигаше дори да ни изведе от ръкава. С червена прекъсната линия бе отбелязано колко още ни предстои да пропътуваме, за да стигнем до сбирката на линията — по-малко от хиляда светлика в посока на ръкава Стрелец.

От гледна точка на обиколката почти бяхме стигнали. Но от гледна точка на пунктуалността все едно се намирахме на десет хиляди светлика оттам — или на деветдесет хиляди.

Щяхме да закъснеем — ужасно много — и при това пристигахме с празни ръце.

— А, ето я и прекрасната Пърслейн! — заяви доктор Менинкс, надигайки глас до пискливо недоволство. — Тя ще изслуша с повече симпатия оплакванията ми, дори ако ти си затвориш ушите за тях, Кемпиън! Не е ли така, Пърслейн?

— Не знам, доктор Менинкс. За какво точно се отнасят въпросните оплаквания?

— Нима трябва да изброявам? — отвърна аватарът и вдигна вялата си ръка оригами в посока на показвателя. — Кемпиън отново ме подведе! Не само не сполучи да ме заведе до Бдящите, не само се опита да ме набута на онези смрадливи, некултурни хора-коне с техните отвратителни телесни навици и не само си стоеше със скръстени ръце, докато за малко да се удавя в ужасния им, заразен с боклуци залив, но сега има и наглостта да ми казва, че дори няма да попадна на сбирката навреме, че да ме довери в по-грижовните ръце на някой друг!

— Не съм казал такова нещо! — отвърна Кемпиън с тона на човек, на когото са му свършили аргументите. — Казах само, че може съвсем мъничко да закъснеем.

— А по повод сбирката ви — останалите от линията дали ще забавят началото й, докато пристигнете? — тонът на аватара бе остър като шиш за лед. — Нима това се опитваш да ми кажеш?

— Не мога да дам гаранции. Ако Атешга е тук и ако се съгласи да замени кораба ми, може и изобщо да не закъснеем.

Прекосих тесния език, съединяващ основната част на мостика с облата платформа, на която чакаха Кемпиън и доктор Менинкс.

— И къде смяташ, че е той?

— Не знам, може би се крие — отвърна Кемпиън.

Доктор Менинкс се хвана за думите му.

— О, да, крие се — това е широко разпространен бизнес модел, използван от най-печелившите търговци из цялата галактика!

Усмихнах се:

— Поне гледката е хубава.

Светът на Атешга — виждаше се под картата на галактиката — беше изумителна планета шевица: ивичест пухкав гигант с огърлица от захарни пръстени, сресани и сплетени от приливните сили на дузина глазирани и карамелизирани луни. Пресичахме еклиптиката, така че пръстените бавно се накланяха под по-стръмен ъгъл, разкривайки още повече от обаянието си. Нямаше съмнение, че това е един от най-прелестните светове, които някога съм виждала, а съм посещавала доста много.

Но не бяхме дошли тук да зяпаме живописна планета, дори и такъв изумителен екземпляр като тази пред нас.

— Да си открила нещо, което съм пропуснал? — попита Кемпиън. Целунах го, след това се настаних на едно от свободните кресла.

— Има някои следи от технологична активност, но нищо, на което да заложиш със сигурност. Може би е минал кораб с шумен двигател или пък виждам просто някакъв теч от частната мрежа на друга линия. Ние явно нямаме работещ възел в тази система.

— Ще гледам да оставим такъв. Това е точно от типа добри дела, които биха умилостивили Фескю^[4].

— Боя се, че ще ти трябват доста повече от това.

— Забелязал съм, че няма проблем, ако той закъснява.

Притиснах пръст към челото си — усещах пулсиране между очите си.

— Не повдигай пак темата за Фескю, става ли?

— Ние всички трябва да чакаме суспендирани, докато той благоволи да пристигне. Колко време ли? Като нищо и по седем-осем килогодини. Не съм забелязал да го наказват.

— Това е, защото Фескю е бил поканен от Преродителите да присъства на Запалване. Не е могъл да си тръгне, преди то да завърши, както много добре знаеш. Твоето положение е много по-различно.

— Давай, наритай падналия!

— Може би в крайна сметка трябва да се оставя в ръцете на Пърслейн — отбеляза доктор Менинкс, — така поне може би ще стигна до сбирката, преди тя да свърши!

— Знаеш ли, това не е толкова лоша идея. Защо и двамата не тръгнете незабавно, а аз ще ви догоня, когато мога?

— Като че ли някога бих те зарязала! — отвърнах, стрелвайки с извинителен поглед аватара. — Съжалявам, доктор Менинкс, но не мога да изоставя Кемпиън тук.

— Ще има последствия.

— А ти все още си ми гост — напомни Кемпиън.

— Още по-зле!

— Така е. И представяш ли си каква трагедия би било, ако нещо ти се случи между сегашния момент и сбирката? Нещо неясно и недокументирано, като например внезапна повреда в поддръжката на химическия баланс на цистерната ти? Човек не може да се презастрахова срещу всичко, нали така — апаратурата ти и бездруго изглежда, все едно мястото й е в музей на ужасите от времето на Златния час. Просто си проси нещо да й се повреди!

Хартиеният силует сбърчи в ярост лице:

— Да не ме заплашваш, дяловек?

— Не, просто си позволих малко пожелателно мислене.

Оттук нататък положението щеше да тръгне на зле, ако в този момент „Дребен флирт“ не ни бе прекъснал с доклад. Някой — или нещо — сигнализираше на двата ни кораба. От атмосферата на гиганта, недалеч от препасания му с пояси пухкав екватор, бе изникнало летало, стояло напълно скрито, но сега пламнало от нетърпение да извести за съществуването си.

— И като се сетя, че се съмняваше в мен! — промърмори Кемпиън.

Новият кораб бе успокоително старомоден: солиден, приличен пример за корабостроителството на Единадесетото молитвопосредничество. Беше цял съставен от остри ъгли и тъмни, лъскави фасетки, досущ парче въглища с размер на планина, издялано във формата на връх за стрела. Не спираше да ни сигнализира от мига на появата си, изпращайки едно и също, повтарящо се съобщение на Езика. Нямаше нужда да отговаряме; съобщението просто ни инструктираше да намалим скорост от трансеклиптичната си траектория и да чакаме допълнителни нареждания.

Корабът мина по дъга през наръча пръстени, без обаче да навлиза в тях, и наби спирачки в локалната отправна система, обозначена от „Дребен флирт“ и „Сребърни крила на утрото“. Трите кораба образуваха приблизително равностранен триъгълник, със само хиляда километра между центровете на масите си. Возилото на Кемпиън представляваше ромбоид в стил ар деко; моят — безглав хромиран лебед с извити крила, приповдигнати като за ухажване.

— А сега какво? — попитах.

— Ще почакаме и ще видим. Атешга — който и да е той — вероятно не се е радвал скоро на компания. Едва ли ще се отегчи особено, ако ни подържи в очакване още малко.

Докоснах с пръст слепоочието си. Полази ме тръпка, все едно някой се бе разходил по гроба ми.

— Току-що сканираха „Сребърни крила“ със сензори за дълбоко проникване.

— Нападнете го незабавно! — изпищя доктор Менинкс. — Какво чакате? Нападайте веднага!

— „Дребен флирт“ иска разрешение да реализира имаго — заяви Кемпиън.

— Риск печели, риск губи! — кимнах.

Пред нас доби плътност закачулен силует, предаден с точното количество прозрачност и изкуствено трептене, за да ни убеди, че това е проекция, а не физическо присъствие. Гласът — бавен и дълбок, и звучен — беше модулиран да звучи, все едно преминава през примитивна предавателна апаратура.

— Назовете причината за присъствието си, „Дребен флирт“ и „Сребърни крила на утрото“!

Силуетът говореше на вариант на Езика, единственото нещо, което за пътешествениците между звездите се доближаваше до универсална реч.

— Търся онзи, който се нарича Атешга! — изрече Кемпиън, използвайки Транс — частния език на Гражданството на линиите, като се доверяваше на „Дребен флирт“ да преведе изходящото му съобщение на Езика. Можеше да го говори не по-зле от мен самата, но предпочиташе корабът да се занимава с черната работа.

— Пак ще питам — по каква причина сте дошли тук? Защо сте пристигнали в тази звездна система?

— Нуждая се от нов кораб — отвърна Кемпиън. — Бях наведен на мисълта, че тук мога да намеря такъв.

Зависналият пред нас силует носеше качулата роба от тъмночервен плат, нашарен с хромирани жички в разклоняващи се мотиви от древни платки. Ръцете му бяха скръстени отпред, но като цяло скрити под обемните ръкави. Не се виждаше нищо от лицето му под тъмната, провиснала качулка.

— Кораб? — попита той, сякаш това беше последното нещо на света, което Кемпиън би могъл да търси. — Че защо би желал кораб, пътнико?

— Моят е започнал да се износва.

Имах чувството, че нещо се взира в мен изпод качулката — същество със свръхчовешка прозорливост.

— Да виждаш много кораби тук, пътнико?

— Не, признавам, че не ми избождат очите на мига.

— Следователно, изглежда, че сте дошли на грешното място, нали?

— Само дето съкровищницата ми твърди друго — отвърна Кемпиън. — Виж сега, ако не беше изскочил от онзи юпитерианец, можеше и да го припиша на грешка в данните, но появата ти е прекалено голямо съвпадение. Именно с Атешга разговарям — така е, нали?

— И какво се споменава в съкровищницата ти за този Атешга?

— Много малко. Цените му са обявени за почтени и той очевидно притежава голям набор употребявани кораби. Но ми стига и само да знам, че ги продава.

Изпод ръкавите се показаха тънки бели китки и още по-тънки бели пръсти със странно скачени стави, увенчани с обсидианови нокти. Атешга вдигна ръце да смъкне качулката. Лицето му се оказа същинска гулска маска: призрачна бяла кожа, опъната върху череп с хлътнали бузи. Очите му бяха потънали дълбоко в сумрачните си орбити. Зъбите му представляваха назъбени късчета кървавочервено стъкло, натикани във венците под неравни ъгли. Призна:

— Може и да имам няколко кораба.

Кемпиън ме погледна, преди да попита:

— Може ли да ги видим?

— Последвайте ме. Ще ви покажа какво е за продан.

— Не му вярвам на този тип — заяви доктор Менинкс. — Настоявам да си тръгнем незабавно!

Сетих се веднага за предупреждението, поднесено от мистър Небюли. Беше като докосване на оголен нерв.

— Кемпиън — казах, — може би трябва да помислим…

Корабът на Атешга се обърна и ускори отново в посока на газовия гигант. При появата си зад кърмата му екзотичните частици проблясваха, щом измъченото, изкривено пространство-време се отпускаше обратно към обичайното си състояние. Звездите и единият край на пръстеновата система се замъглиха като гледани през размътена вода.

— Ще го последваме — реши Кемпиън.