Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (19)

Глава шестнадесета

Каденца и Каскада стояха на колене пред останките на Хесперъс. Намираха се на борда на кораба ми, на орбита около Невма. В това положение бяха от поне два часа, редом един до друг, положили сребърна и бяла ръка там, където тялото на робота излизаше от изкривения златен израстък, свързвал го с останките на кораба му. Двата живи робота бяха мълчаливи и неподвижни и само движението на светлинките в черепните им кутии — възбудени и ритмични — подсказваше наличието на машинно съзнание. Що се отнася до Хесперъс, не се забелязваше видима промяна в състоянието му, откакто го бях видяла за последен път. Светлините в главата му бяха приглушени и прилични на въгленчета, а движенията им — почти незабележими. Ръцете на Каденца и Каскада не просто го докосваха, а сякаш се притискаха в тялото му, все едно златната броня на кожата му не беше по-твърда от глина. Но когато изтеглиха длани, бавно и в унисон, не оставиха отпечатъци. Каденца обърна прелестното си сребърно лице към мен.

— Той не е мъртъв, Пърслейн. Под заплахата от тежко нараняване е консолидирал умствените си процеси, свел се е до мъничко, трепкащо пламъче интелект и спомени. Но може да бъде спасен. Тук обаче не сме в състояние да сторим нищо за него.

— А на Невма? — попитах.

— И там също — уточни Каскада, с глас успокоителен и утешителен като винаги, дори когато носеше смазващи новини. — Той трябва да се върне при машинния народ, в пръстена Моносеръс. Там може да бъде възстановен до пълна функционалност и възнаграден за положените за спасението ви усилия!

Помислих си за десетките хиляди години, които щяха да минат, преди да стигне до машинните земи. И още толкова, преди роботът да се завърне отново при нас, ако това изобщо се случи. Дори за един дяловек, свикнал да мисли в обиколки, тежестта на тези години изглеждаше огромна, непоносима.

— Ще преживее ли пътуването?

— Това ще зависи от кораба — каза Каденца. — Ще ни е нужен бърз, за да минимализираме субективния времеви интервал. Тъй като не можем да го поставим в суспендиране, ще се наложи да преживее всяка секунда от пътуването, както е премерена от корабните часовници.

— Не можем ли да направим достатъчно голям саркофаг за стаза?

— Не и с достъпните на Невма технологии. А и ни липсват инструменти да го произведем самостоятелно.

— Не може ли тогава да разглобим Хесперъс на части, на по-малки парчета? Ако сложим само част от него в саркофаг…

— Той няма да преживее разглобяването — уточни Каскада. — Освен това съзнанието му е разпределено из тялото. Нито една част от него не може да бъде отделена безопасно.

— Нали каза, че се е консолидирал, свил е съзнанието си — напомних на Каденца.

— Говорех метафорично — обясни тя. — Техническите подробности не са в обхвата на способностите ти да ги възприемеш. Бъди уверена, че транспортирането е единственият му шанс.

— А ще преживее ли спускане до Невма?

— Ако с него бъде боравено внимателно — съгласи се женският робот.

— Тогава все пак искам да го изправя пред Духа, както обсъдихме преди това. Може да не допринесе с нищо, но поне ще съм опитала.

— Нямаме възражения — съгласи се Каскада. — Съществуват рискове за транспортирането му до повърхността несъмнено, но съществуват и рискове за връщането му у дома в състоянието, в което е.

— Смятате, че ще умре, каквото и да стане — уточних.

— Винаги съществува и такава възможност — каза Каденца. — Но няма да попречим на изпълнението на желанието ти. Искаш ли да го свалиш на Невма веднага? Можем да помогнем за осъществяването на операцията.

— Все още нямам финално потвърждение от властите…

— Ще се изкажем в твоя полза, ако има нужда от допълнителни убеждения — обеща Каскада. — Ако той е предал това желание на теб, тогава ние сме задължени да го уважим!

— Нека го преместим сега — заяви Каденца.

Отстъпих.

— Ако смятате, че…

— Ще се погрижим за него с нежност и внимание — увери ме мъжкият робот.

Проследих как пристъпват от двете страни на уродливия корпус на Хесперъс и го хващат за крайниците. Вдигнаха го без усилие, плавно и изящно. Канех се да предложа да изключа гравитацията или да докарам товарна количка, но роботите нямаха нужда от съдействието ми.

Те го пренесоха през кораба и в обширната пещера на главния ми товарен трюм, където бях скачила совалката. Когато пристигнахме, роботите ме разпитаха за съдържанието на трюма, развеселени — или поне любезно заинтригувани — от броя на корабите, които разнасях със себе си, но вниманието им сега бе съсредоточено върху пациента им и дори не погледнаха към колекцията ми.

Кацнахме в Имир след залез-слънце, а изстиващите бархани пееха в нощта. Помолих роботите да доставят Хесперъс до обезопасена стая в кулата, където бяхме настанени всички. Струваше ми се грешно да го заключвам там, на съхранение като някакъв куфар, но помещението щеше да ме осведоми за някакви промени в състоянието му.

Когато се завърнах в собствените си покои, с изненада открих, че Кемпиън не ме чака. Не беше и в своята стая. Почувствах се предадена. Когато потеглих, бях видяла изписаната на лицето му загриженост — или си въобразявах, че съм я зърнала — и предполагах, че ще очаква завръщането ми и ще ми даде да разбера, че се радва, задето отново съм при него.

Нацупена и изпълнена със самосъжаление и наясно, че съм и твърде закъсняла да се присъединя към другите дяловеци за вечеря, наредих на стаята да ми приготви храна по джентианските стандарти. Хапнах без желание, седнала на леглото със свалени обувки, обърната към отворения прозорец на терасата ми и загледана в полюшваните от топлия бриз завеси. От време на време летящ силует се стрелваше през полезрението ми с цветни крила, сияещи като прозорци от цветно стъкло, отворени в небето.

Повечето от тези меднокожи създания щяха да са мъртви, преди някой джентианец да стъпи на друга планета, но не изглеждаше да имат нещо против. Нито пък ми се струваха по-недоволни от други галактически култури. Летяха, сякаш бяха родени за въздуха, и крилата им бяха прелестни. Какво от това, че не бяха виждали нищо от галактиката отвъд онова, което им показваха гостуващите пътешественици? Какво от това, че тяхната цивилизация (според киселите прогнози на универсалния статистик) даваше всички признаци да е ефимерна, обречена да стане част от безконечния, въртящ се кръг на преходните култури след обиколка или две? Хората на Невма мислеха за днешния ден, не за някакъв век в далечното бъдеще.

Може би линиите гледаха погрешно на нещата, мислех си аз. Събирахме преживявания заради самите тях, разтягахме живота си през милиони години, но дори когато всичко вървеше добре — дори когато не ни устройваха засади и не ни тласкаха към ръба на съществуването, — в дълбините на съзнанията ни цареше невротично напрежение, пискливо гласче ни нареждаше да видим всичко, да надничаме зад всеки ъгъл, да не оставим камък необърнат. Бяхме като деца, които трябва да опитат всеки бонбон в сладкарницата, дори ако от толкова сладко ни се доповръща. Знаехме, че галактиката е толкова голяма, че никога няма да сме в състояние да я обхванем, но все едно гласчето не би ни позволило да приемем това за позволение да се предадем. То само ни натякваше да се стараем повече.

И докъде бяхме стигнали в старанието си? След трийсет и две галактически обиколки аз все още нямах усещането, че знам повече, отколкото когато за първи път излязох от цистерната, гола като къртица, разкъсвана от налудничавия глад на Абигейл за пиршество с реалността. Хората живееха и умираха, и вършеха странни, безсмислени неща със себе си. Същото правеха и цивилизациите, независимо дали бяха държави с размера на град или галактически империи, обхващащи хиляди слънчеви системи. Всичко идваше и отминаваше, все някога биваше ново и обещаващо неопетнено, а после — старо и износено, и оставяше малка, смаляваща се следа върху вечността — белег, който времето накрая щеше да изтрие.

— Ти си се върнала! — възкликна Кемпиън, застанал на прага ми. Беше влязъл тихо, стъпките му — прикрити от шумоленето на завесите и писъците на насечената имирска музика от една от съседните кули. Беше дошъл краят на работната седмица и местните празнуваха, преди да се разотидат по домовете си.

— Да — отвърнах и се обърнах с безизразно лице.

— Бях с Мъзириън — обясни той, почуквайки хронометъра. — Настроихме се на шест часа. Минаха за миг — просто няколко субективни минути. Чак когато излязох в нормално време, осъзнах колко късно е станало. Наистина съжалявам, исках да съм тук, когато се спуснеш!

Чувствах се толкова нещастна, толкова нежелана, че бях готова да му простя всичко. Нуждаех се само от намек, че е възнамерявал да ме чака. Не можех да го виня, че е изгубил връзка с времето под влиянието на мрежата — случвало се е с всички ни.

— Липсваше ми! — казах му. — Горе не мина особено добре!

— Съжалявам! — Кемпиън влезе в стаята, наведе се над леглото и ме целуна. — Разкажи ми какво стана — ако искаш да говориш за това, разбира се!

— Всъщност не стана нищо. Роботите просто се докосваха до Хесперъс в течение на дълго време и после казаха, че не могат да му помогнат с нищо. Не е мъртъв, но не могат да му помогнат. Могат, ако го занесат обратно при другите Машинни хора, но няма гаранция, че ще преживее пътуването.

— Къде е той сега?

— Тук. В друга стая. Позволиха ми да го сваля долу.

— Научила ли си нещо за Духа?

— Нищичко.

— Все още има време. Ако не напреднем до утре заран, ще си насрочим нова среща с магистрата. Тя ще склони накрая. Все така става в крайна сметка!

Не чувствах същия оптимизъм, но бях твърде уморена и смазана, за да споря. Кемпиън накара сътворителя да ни създаде две чаши студено бяло вино. Вместо да донесе моята на леглото, той излезе на терасата с потракващи в ръката бокали. Мрачно се размърдах и го последвах, оставяйки обувките си вътре. Музиката се усилваше и затихваше на приливни, подобни на морска болест вълни, сякаш я изпълняваха с неправилна скорост.

— Разкажи ми какво се случи при Мъзириън!

Приятелят ми сподели с мен всички подробности от следобеда.

— Знаем повече, отколкото сутринта. В саркофага е Торн, дяловек от Меликта. Освен това той самият е по-наясно с Дома на слънцата, отколкото ни каза.

— Чия идея беше да го питате за това?

— Просто хрумване.

Взех чашата си от ръката му.

— Добра идея!

— Все още нямаме представа какво е този Дом. Скрита линия може би, за която Гражданството дори не знае? И къде е мястото на Марселин и Меликта в цялата работа?

— А на Джентиан? Ние също сме въвлечени.

— Защото са ни устроили засада ли?

— Защото засадата е изисквала инфилтрация в линията ни. За това вече се досетихме. Ако не беше така, нямаше да могат да докарат X-оръдията близо до планетата.

— Опитвам се да не мисля за това — призна Кемпиън. — Достатъчно лошо е да знаем, че там някъде има линия, която ни иска мъртви, няма нужда да търсим змии в тревата.

— Може да е дори някой от нас.

— Нас двамата ли?

— Имам предвид някой от оцелелите — от джентианците, които са стигнали до Невма. Ако някой е знаел за засадата, не е било трудно да се скрие по време на нападението и след това да го представи така, сякаш е оцелял просто на косъм. Откъде да знаем, че змията не слиза за закуска заедно с нас, докато умува как да довърши и останалите? Някои от нас се държат определено странно.

— Имаш предвид като Бетъни ли? — попита Кемпиън, затваряйки си очите за възможността някой да ни шпионира. — Не, надали е той. Просто се е хванал за възможността да отбележи няколко точки за наша сметка, това е всичко. Ще е някой, който се държи по-ниско от тревата, някой, който дори не сме започнали да подозираме!

— Или пък няма такъв — добавих. — Може и да няма змия в крайна сметка.

— Не, може и да няма. Но докато не сме сигурни, според мен трябва да приемем най-лошото. Бяхме започнали да се отпускаме — ето защо някой успя почти да ни изтрие от лицето на Космоса. Корабите би трябвало да се проверяват за скрити оръжия, преди да бъдат допуснати на разстояние, от което могат да нападнат планетата за сбирки.

— „Би трябвало“ не се брои. А и можеш ли да си представиш какво време би отнела подобна проверка? Повече от самата среща. Само си представи колко ще отнеме да претърсиш „Сребърни крила на утрото“ — а аз въобще не оглавявам класацията на най-катастрофалните събирачи… — поклатих глава. — Няма смисъл да клатим глави над отминали събития. Подходът ни към нещата вършеше работа трийсет и две обиколки. Надали е имало кой знае колко грешки в него.

След известно мълчание Кемпиън каза:

— Знаеш ли към какво се връщам постоянно? Така и нямаше да посетим този свят, ако с нас не се беше случило нещо лошо. Нямаше никога да чуем тези пеещи пясъци, да видим този красив град… Може би щяхме да пътуваме и дотук най-накрая, знам, но нямаше да видим Невма каквато е днес. Сигурно щяхме да се озовем тук след още половин дузина сменили се цивилизации, когато имиранците са се превърнали само в спомен.

Изпих виното с надеждата то да се качи колкото се може по-бързо в главата ми.

— Ако се опитваш да видиш доброто в случилото се, не съм сигурна, че съм напълно готова за подобен скок.

— Просто казвам… че Вселената е странна. Все още може да ни изненада. Ето защо си струва да се продължава напред, предполагам. Ако имах чувството, че всичко, което правим, е да преживяваме фиксиран набор сцени в различни пермутации…

— Надали би било особено зле, стига тези сцени да бяха всички приятни. Нима залезите биха ти омръзнали някога?

— Не — съгласи се Кемпиън.

— А ще ти омръзнат ли водопадите или плажовете?

— Не.

— Тогава за нас винаги има надежда!

Зад гърба ми прозвуча звън. Връчих на Кемпиън чашата си и се върнах в стаята, като го оставих сам на терасата. Когато се настаних пред конзолата, срещу мен се озова очакващото лице на магистратката Джиндабайн.

— Не очаквах да получа вест от вас точно сега — казах.

— Не ви ли обещах, че ще поддържаме връзка? — попита тя, без да се опита да скрие възмущението си.

— Просто стана доста късно.

— Но все още не е полунощ. Обещах ви, че ще се произнесем с решение до края на днешния ден. Просто отне малко повече време, отколкото очаквах, да направя нужните приготовления. Да не сте си променили намеренията, що се отнася до Духа на въздуха?

— Сега съм дори съм още по-сигурна, че това е единственият начин, по който евентуално можем да помогнем на Хесперъс!

Магистратката присви острите си, интелигентни очи.

— Утре следобед точно в три часа на площадката за кацане на единадесето ниво ще дойде да ви вземе флаер. На борда ще бъде член на съвета по научна дейност, експерт по Духа на въздуха. Ако условията останат благоприятни, той ще уреди да ви заведат на наблюдателна платформа, където може да очаквате среща с Духа.

Осъзнах, че Кемпиън стои зад мен.

— Благодаря ви, магистрате! — казах. — Много мило, че го разрешавате!

— Не е мило. Може би е глупаво.

 

 

Сигурно трябваше да усетя, че се задава катастрофа, но едва на следващата сутрин, когато закуската приключваше, осъзнах какво планира Бетъни. Точно преди да започнем да напускаме масата, Каденца и Каскада се появиха на терасата, а Бетъни ги представи с подобаващ на магьосник замах на салфетката си. Неразгадаемите изражения на роботите не издаваха и намек, че знаят какво ще се разиграе оттук насетне.

— Тъй като всички сме тук — каза Бетъни, оглеждайки масата, сякаш да се убеди, че няма вече напуснали я, — моментът е подходящ да уредим един малък проблем, който стигна до вниманието ни. Попадайки в засадата заедно с нас, нашите двама гости от машинния народ имаха неприятния лош късмет да се забъркат с джентианските проблеми. За щастие са невредими — и за тяхно още по-голямо щастие явно не ни се сърдят, задето не сме успели да ги удържим настрани от проблемите.

— Надали сте могли да предвидите засадата — каза Каденца.

— Предполагам, че е така, но все пак имате право да се чувствате засегнати — отвърна Бетъни.

Каскада отвърна:

— Защитихте ни по възможно най-добрия начин, а след това ни доведохте и на този свят. Ние нямаме вражда с линията Джентиан, нито пък с Гражданството. Но не може да пропуснем факта, че бе осъществено престъпление и сега то включва и машинния народ.

— Трябва да предадем в пръстена Моносеръс вестта за това зверство — намеси се и Каденца. — Машинният народ ще претегли всички доказателства и ще реши какъв е подходящият отговор. Дяловеците от линията Джентиан могат да бъдат сигурни, че ще ги подкрепим безусловно, ако има нужда от наказателни действия. Надяваме се, че нашественикът не е друг, а вражеска линия, обхващаща само няколкостотин или няколко хиляди индивида. Но няма да трепнем, дори ако се окаже, че отговорна за случилото се е цяла друга цивилизация.

— Не бихме могли да желаем по-силни съюзници — увери я Бетъни. — Ето защо ще сторим всичко нужно да подпомогнем завръщането ви при вашия народ!

Напрегнах се, започнала да осъзнавам накъде бие.

— За нещастие нямаме транспортно средство — каза Каскада. — Бихме могли, разбира се, просто да излъчим вестите си обратно към народа си, но тогава ще бъдем оставени на милостта на човешките мрежи, докато сигналът излезе от главния диск. Може да бъде изкривен или да не успее да стигне до целта си. Ако го предадем лично, ще знаем, че информацията е достигнала до дома ни невредима. Ще можем да се убедим също, че по нея се действа с нужната бързина.

— Съществува също и проблемът с Хесперъс — добави Каденца, извръщайки сребърната си глава така, че погледът й да срещне моя. — Като изключим възможно чудо на Невма, единственият му шанс за оцеляване сега зависи от безопасното завръщане у дома с най-бързия възможен кораб.

— Искате кораба ми — казах приглушено.

Каденца кимна:

— Проучихме спецификациите на всички кораби в орбита около Невма. Всички са бързи, но от всички налични твоят е способен да се приближи най-много до скоростта на светлината. „Сребърни крила на утрото“ има също най-добри шансове да преживее това дори по стандартите на линията продължително пътуване. Няма да бъде възможно да спира за ремонти или преустройства.

— Те са проверили възможностите и са пресметнали вариантите — каза Бетъни, поглеждайки ме със симпатия, сякаш не ми бе погодил този номер лично. — Твоят кораб има най-голям шанс да ги върне у дома и да го стори, преди нещо лошо да се случи на Хесперъс.

— И твоят кораб е бърз — казах.

— Ускорява по-бързо, но „Синият Адонис“ няма твоя круизен таван, а това е от същинско значение.

— Ще сторим всичко по силите си да върнем кораба — увери ме Каскада. — Можеш да го смяташ само за взет назаем, не за подарък.

— Значи ще си го получа след милион години, така ли?

— Притежавала си кораба много по-дълго от милион години, така че дори подобен дълъг интервал не би изглеждал неразумен.

— Много добро постижение, Бетъни! — похвалих събрата си, обръщайки гръб на роботите.

Той вдигна вежди:

— В какъв смисъл?

— Намерил си начин да ме прецакаш, без да изглежда, че ми врътваш личен номер. Това е наказанието, нали? За нас с Кемпиън, за стореното от нас — за това, че сме двойка и че закъсняхме. Няма значение, че върнахме на линията петима оцелели, които иначе нямаше да са тук, забрави, че доведохме затворниците и Хесперъс. Въпреки всичко трябва да си платим, пък ако ще и потайно, без да изглежда като официално наказание.

— Не се дръж така пред гостите ни, Пърслейн, моля те! Ние те молим да направиш доброволен жест, не да понесеш наказание!

Знаех със смазваща увереност, че не бих могла да спечеля — че всеки опит да се измъкна от това положение чрез доводи ще бъде безплоден, но и ще ми коства много повече за в бъдеще.

— Как искаш да постъпим в случая? — попитах. — Можеш да внесеш предложение, но нямаш право да решаваш еднолично политиката на линията. Въпросът все пак подлежи на гласуване.

Бетъни кимна с готовност:

— Ако вие с Кемпиън сте съгласни да ни оставите за малко, можем да гласуваме. Няма нужда да е анонимно — все пак решаваме само прехвърляне на собственост, не нещо сериозно като екскомуникация.

Огледах стаята. Имаше дузина-две дяловеци, които бях сигурна, че мога да считам за съюзници, но те нямаше да стигнат за спечелване на вота. Някои от другите несъмнено щяха да се наредят до Бетъни. Заявих:

— Ще си спестя унижението. Може да вземеш кораба!

— Добре, тогава ще забравим предишния ти изблик. Разбираемо е, че се чувстваш привързана. Сигурен съм, че всички можем да се поставим на твое място!

— Благодаря ти, Пърслейн! — казаха Каденца и Каскада в унисон. — Много щедро от твоя страна! Ще се грижим добре за кораба!

— А аз? — попитах Бетъни. — Какво ще правя аз без кораб? Тук ли ще остана, когато всички други решат да напуснат Невма?

— Сега си сред приятели — увери ме той.

— Не се чувствам по този начин.

— Ще го преодолееш.

— Няма нужда да го прави — намеси се Кемпиън, надигна се от мястото си и разсипа трохи от скута си. — Всъщност ще се разочаровам от нея, ако го стори. Надявам се, че ще можете да спите спокойно след това, нещастници! — стрелна с гневен поглед седналите наоколо. — Знам, че не всички бихте се изправили срещу Пърслейн в тайно гласуване, но не чух никой да се изказва в нейна подкрепа сега. Дори ти, Акънайт. Или ти, Мъзириън!

— Това е просто кораб — подчерта Акънайт. — Няма нужда толкова да се вълнуваш заради него, старче!

— Това е нейният кораб. Притежавала го е по-дълго, отколкото датират спомените на повечето от вас.

— Ще съберем ресурсите си и ще й вземем нов — каза Акънайт, поглеждайки нервно наляво и надясно, сякаш измерваше подкрепата за това си предложение.

— Ще го преживея — казах, макар че треперех от гняв и унижение. — Нека го вземат. Ако Бетъни беше имал съвестта да ме помоли, вместо да настоява да го получи, можеше и просто да му го дам сама.

— Съжаляваме, че сме причина за това неприятно преживяване! — обадиха се роботите.

Усетих как част от раздразнението ми се насочва към тях, но го сдържах под контрол.

— Вината не е ваша. Не се гневя на вас, задето искате бърз кораб. Знам, че желаете само да помогнете на Хесперъс!

— Той означава много за нас — увери ме Каденца.

— Повече, отколкото можете да си представите — добави Каскада.

Двамата се държаха за ръце — хром и снежна белота.

След това поне дузина дяловеци дойдоха при мен поединично и по двойки и изразиха в различна степен симпатия и съчувствие. Първият ми порив беше да им се скарам, задето не демонстрираха повече подкрепа, когато имаше значение, но успях да си прехапя езика и да си напомня, че за мнозина от тях всъщност се бях отървала леко в сравнение с наказанието, което — поне на теория — ми се полагаше.

— Не сме съгласни — беше израз, който чух повече от веднъж. — Заслужаваше плясване по ръката, но нищо подобно. И все пак — ако това е най-лошото, което ти стори Бетъни, значи си се отървала невредима. Можеше да бъде много-много по-зле.

— Да, а можеше също и да е много по-добре — казах, намеквайки дебело, че не заслужавах изобщо никакво наказание. — Той нямаше нужда въобще да ме прецаква.

Питаха ме:

— Смяташ ли, че вече е приключил? Или ще преследва и Кемпиън?

— Приключил е. Знае, че ако нарани мен, наранява и Кемпиън. Няма да рискува да изглежда отмъстителен — прекалено добър политик е за подобно нещо.

Говореше се да ми помогнат да се сдобия с нов кораб, имаше въпроси дали някой от онези в трюма на „Сребърни крила“ може да ми послужи за момента, като цяло приятелите демонстрираха добра воля (сред тях и такива, които не бях броила за съюзници, но бяха мили и изказваха симпатия по неочаквано трогателен начин), но ми беше ясно, че при гласуване нещата нямаше да се обърнат в моя полза, ако бях настоявала за подобно нещо. Чувствах се облекчена, макар и в обезсърчаващ смисъл. Поне бях излязла от стаята с непокътната гордост. Можеше да ми се прости лекото избухване — бях изказала на глас само онова, което мнозина си мислеха, и дори враговете не можеха да отрекат циничния импулс зад наказанието ми. Дори ако не притежавах най-бързия и силен кораб на орбита, Бетъни щеше да намери начин да даде именно моя на роботите.

Тъй като нямаше причина Каденца и Каскада да останат на Невма до безкрайност — те определено нямаха нужда да чакат, докато линията вземе колективното си решение накъде да се придвижи оттук насетне — се стигна до решение, че предаването на кораба ми ще бъде по-скоро рано, отколкото късно. Съкровищниците на „Сребърни крила“ бяха практически копирани на борда на „Дребен флирт“ — процесът по консолидиране на финалното копие изискваше само няколко часа за допълнителен трансфер на данни. Формалното предаване щеше да включва от моя страна авторизиране на „Сребърни крила“ да приема Каденца и Каскада за свои нови господари, но това означаваше просто изказване, направено в присъствието на кораба. След като изпълнехме тази формалност, той щеше да бъде техен.

Оставаше обаче въпросът с Хесперъс. Споразумяхме се роботите да не тръгват, преди да го поставя в присъствието на Духа на въздуха, независимо какъв е изходът от тази среща. Ако бъде излекуван, те ще тръгнат със или без него, според желанията му. Иначе ще вземат останките му (ако има такива) и ще го изпроводят обратно в тяхната част от галактиката. Решено беше роботите да напуснат по траектория, по която ще избегнат всякаква вероятност от засичане от вражески елементи, дори ако това добави векове към времето на пътуването им. Разбира се, след като напуснеха Невма, нямаше начин да ги насилим да спазят споразумението ни.

Напрегната от очакване и ужилена от причинената ми несправедливост, последното, което имах желание да правя, бе да гледам как Мъзириън възобновява разпита на затворниците. Но Кемпиън ме увери, че това ще отклони мислите ми от случилото се на закуска.

— Не мисля така — възразих кисело, но все пак тръгнах с него.

Магистратката ми бе казала да очаквам флаер в три часа, дотогава оставаха пет часа, включително възможност за грешка. По времето, когато с Кемпиън влязохме, повечето присъстващи вече бяха забавили синхромрежата си и дяловеците стояха сковани и неми като статуи. И четирите саркофага бяха на място, но само един от обитателите им — този отдясно — беше намален до нисък стазен фактор. Гласът на Мъзириън тътнеше като басова, зловещо спукана камбана.

Оставих капките да се разтекат в очите ми и след това се забавих, без да забравям да наглася срока на механизма, който да ме изкара навреме за срещата ми. Мъзириън се размърда, внезапно анимирана и оживяла.

— Знаем точно кои сте вие — каза тя, разхождайки се напред-назад по подиума пред шкафовете. — Това, което не ни е ясно, е защо сте се върнали от мъртвите. Торн, имаш ли желание да ми разкажеш какво се е случило всъщност, когато се предполага, че си изчезнал в Космоса? Дали изчезването ти е нагласено, за да можеш да нападаш други линии безнаказано?

— Сама се сети! — отвърна мъжът на трона.

— Грилс също е смятан за мъртъв от линията си. На мен това ми изглежда като обща черта.

— Много остро внимание имаш!

— Готова съм да се обзаложа, че и другите двама също са „мъртви“ дяловеци. Ще идентифицираме линиите им съвсем скоро — Марселин, Меликта или каквито и да са. Междувременно може да ми помогнеш за Дома на слънцата.

— Вече ме пита за тях.

— А ти ми каза, че не знаеш нищо, но не ти вярвам. Това линия ли е, Торн, такава, за която Гражданството не знае нищо?

— Няма такова нещо.

— Това вече го чухме. Само че ако имаше такова нещо, дали не би могло да бъде държано в тайна? — Мъзириън докосна брадичката си. — Защо пък не, стига да има достатъчно добра причина. Кой обаче би имал полза от една скрита линия?

— Обади се, когато откриеш.

— Смятам, че ти знаеш всичко по въпроса. Смятам, че дори може да си част от отговора.

— Вече ме свърза с Меликта.

— Да, но си ги напуснал. Защо пък да не си се присъединил към Дома на слънцата след това?

— Човек не си сменя линията. Системата не работи така.

— Да, но Домът на слънцата е друго нещо. Може да действа по съвсем различни правила. Да се храни от отпадъците на другите линии например. Звучи достоверно. Като нищо ще проработи!

— Щом ти харесва тази версия…

— Разбира се, трябва да има инфилтрация на ниво линии. Дяловеците трябва да изфабрикуват собствената си смърт, което включва сложно планиране. Те трябва да знаят предварително, че се включват в Дома на слънцата. И трябва да смятат, че това е по-хубаво, отколкото да останат в собствената си линия, с всичките награди и безгранични възможности, които включва това. Трудна работа, какво ще кажеш? Да си дяловек е съвсем близо до това да си бог… Трябва да предложиш на някого шанса да стане нещо повече от бог, преди да захапе кукичката.

В погледа на Торн се появи искрица на наранено осъзнаване — намек, че Мъзириън бе бръкнала право в раната му. Потреперих при мисълта каква ли дяволска сделка бе подписал той. Мъзириън беше права: наистина разполагахме с почти всичко, за което човек може да мечтае. Живеехме милиони години, пресичахме галактиката безброй пъти, черпехме от богатствата и славата на десетки милиони цивилизации. Материята и енергията бяха наши играчки. Можехме да запалваме звезди или да гасим светлината им; можехме да размятаме наоколо планети, все едно са незначителни прашинки. Цели цивилизации дължаха съществуването си на добрите ни дела, останали без свидетели и без следа в паметта им. Вършехме изумителни, благословени чудеса и никога не се спирахме да потърсим благодарност.

Какво можеше да е по-добро от това да си дяловек?

Само едно нещо, казах си наум.

Да бъдеш зъл дяловек. Да си дявол вместо ангел. Да притежаваш цялата тази сила, цялата тази мъдрост, но да си способен да правиш с нея каквото си пожелаеш. Да можеш не само да сътворяваш, но и да рушиш.

— Надявах се доброволно да ми кажеш всичко, което знаеш за Дома на слънцата — заяви Мъзириън. — Щеше да е далеч по-лесно, а и да ни спести цял куп неприятни преживявания. Но очевидно няма да се получи. Така че ще те изкарам от стаза обратно в реалновременност. Може да преживееш излизането, може и да не успееш. Ако оцелееш, ще бъде, за да продължим с разпита ти. Веднага щом се сдобия с живото ти тяло, ще го разчленя. Знаеш ли какво означава това, Торн? Разбира се, че знаеш — ти си светски човек. Виждал си ужасяващи, отвратителни неща. Всички сме ги виждали. А сега ще ти се случи едно от тях — освен ако не проговориш!

— Не знам нищо за Дома на слънцата — запъна се той. Но в гласа му се долавяше нотка, която не бях чувал преди. Беше уплашен, маската на безразличие започваше да се пропуква.

Мъзириън посегна към ръчката.

— Сега си на сто. Ще те сваля до десет!

Тя завъртя ръчката наляво, докато не я докара до предпоследното деление. Саркофагът издаде мъчително стенание при намаляването, сякаш огромна турбина внезапно бе срещнала пречка. Уредът се разтърси зловещо. Скалите около главната ръчка се разтрепериха, регистрирайки бясното, неовладяно времево напрежение.

Мъзириън настрои хронометъра си така, че субективното й време да съвпада с това на Торн. В залата скритата й публика стори същото.

— Ще продължа след малко. Това е последната ти възможност да ми кажеш онова, което искам да знам. Защо ни устроихте засада? Какво представлява Домът на слънцата?

— Няма да го направиш! — заяви Торн. — Твърде много ти трябвам жив. Докато съм вътре, мога да ти разкажа някои неща, макар че не си в състояние да ги извадиш насила от мен.

— Защо ни устроихте засада?

— Отдавна ви се канехме.

— Какво е Домът на слънцата?

— Нещо, за което и до смъртта си няма да научиш подробности!

Мъзириън завъртя циферблата на хронометъра си, от моя перспектива движенията й се ускориха, когато препаратът я пусна обратно в реално време. Посегнах към собствения си хронометър, но преди да успея да го настроя, ръката на сестра ми се стрелна към ръчката и я тласна докрай наляво. Саркофагът проблесна и издаде остър кашлящ звук.

Веднага осъзнах, че Торн е умрял; безопасното изплуване щеше да е далеч по-малко драматично.

Подробностите на стазната технология никога не са ме интересували. Винаги съм се старала да разбирам само това, че шкафът държи обитателя си вътре в мехур от пространство-време, отделено от онова, което го заобикаля — както жълтъкът от белтъка. И щом мехурът се приближи към нормалното течение на времето, взаимодействието между мехура и външното пространство-време следва да се изпари като квантова неопределеност. В повечето случаи става именно така. Но от време на време, често при стари или зле конструирани уреди, границата се държи по-различно. Тя се настройва към съдържанието на мехура, залепва като лепило. И в конкретния миг на аварията, вътрешността на мехура се разкъсва и се изтласква навън, компресирайки съдържанието по нетрепващата преграда на тази тънка като кожа бариера.

Наричаме го „люспене“.

Това се беше случило с Торн. Натрошените му части заедно с тези на доскорошния му стол се посипаха на твърдия под на подиума. Мъзириън коленичи и ги разрови, докато намери парче от лицето му. Беше като глинен отпечатък на актьор, имитиращ ужас; глина, която е била изпечена, докато е станала твърда.

— Трябваше да изчакаш — каза Чарлък, надигнал се от мястото си. — Не ни беше казал достатъчно!

Мъзириън му отвърна с почти нетрепващ глас:

— Каза ми всичко, което възнамеряваше да сподели с мен. Никакви доводи нямаше да го накарат да сметне, че съм сериозна. Единственият начин да го убедя беше този!

— Изгуби един затворник.

— Имаме още трима. Сега мога да им покажа празния саркофаг и да им дам да разберат, че съм съвсем сериозна… — тя размаха парчето плът като трофей. — Имам и това — другарите му ще разпознаят физиономията.

Все още стиснала парчето и разритвайки остатъците от затворника, Мъзириън се приближи към втория саркофаг. Посегна към ръчката за стаза, готова да въведе пленника в обхвата на синхромрежата.