Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (16)

Глава тринадесета

Сдобихме се с компания веднага щом влязохме в системата Беладона. Един кораб ни намери и ни проследи, настръхнал от нервна заплаха. Беше „Синият Адонис^[1]“, пъпчиво зелено жабоподобно хвъркало, принадлежащ на дяловек на име Бетъни^[2]. От момента, в който ни прихвана, той се държеше извънредно предпазливо, проучваше ни със сензорите си за дълбоко проникване и настоя за няколко допълнителни пласта за автентикация, преди да бъде готов да приеме, че не съм непременно враг.

— Не го приемай по грешен начин, Кемпиън — каза имагото на Бетъни, — но трябва да залагаме на сигурно… — той ме проучи с пронизващ поглед, сякаш в изражението ми можеше да има някаква жизненоважна, издайническа улика. — Определено си ти — заключи и кимна полека. — Успял си в крайна сметка! Другият кораб — той ще да е на Пърслейн, нали? „Сребърни крила на утрото“. Вие сте като две стотинки, които все изникват по едно и също време… — преди да потърся злонамереност в забележката му, добави:

— Днес не бих могъл да се радвам повече да те видя!

— И двамата сме живи. Но има и още. Водим петима други оцелели: Акънайт, Мъзириън, Лусърн, Мълилот и Валериан. Те са всички все още в суспендиране, но иначе са живи и здрави.

— Вие сте седмина? — Бетъни почти се изсмя от радост. — Това е прекрасна новина — мина толкова време, откакто изобщо е идвал някой, че спряхме да се надяваме. Носите ли новини за някой друг?

— Не мога да твърдя със сигурност, но съдейки по видяното в системата за срещи, е слабо вероятно… — внезапно усетих прилив на чувства. Сред останалите дяловеци Бетъни никога не ми е бил любимец. Твърде често го бях смятал за двойник на Фескю, който крои заговори и манипулира за влияние в линията. Но ако бях грешал за Фескю, тогава бе напълно възможно да греша и за Бетъни. Всички стари недоволства и подозрения ми се сториха като багаж, който вече не можех да си позволя да нося.

— Колко се радвам да те видя, Бетъни! — възкликнах. — Почти съм твърде ужасен да попитам колцина други са с теб!

— Общо сме четиридесет и петима. С вас седмината ставаме петдесет и двама. Може и да има още, все още на път, но не съм голям оптимист.

— Петдесет и двама… — казах, поразен по начин, който не бях очаквал. Бях обмислял и по-лоши сценарии от този, включително и до възможността да сме останали само ние седмината. Но в сърцето си бях затаил надеждата, че може да наброяваме и над стотина.

— Знам — каза Бетъни, признавайки мислите ми, сякаш бе способен да ги прочете. — Не сме много. Но трябва да се считаме за късметлии, че изобщо има оцелели. И сме над петдесет, което означава, че имаме валиден кворум. Не че това би ни спряло, ако се наложи да се взимат решения, но е хубаво да знаем, че все пак можем да действаме по правилата!

Абигейл никога не бе уточнявала какво ще стане, ако останат по-малко от петдесет членове на линията общо: сигурно е смятала подобно развитие на нещата за толкова слабо вероятно, че да не изисква специфични указания, също както не ни бе обяснявала и какво да правим, ако Вселената изпадне в колапс или Предшествениците се вдигнат от мъртвите и тръгнат да си връщат галактиката.

Но ето ни тук само с двама членове над позволения минимум. Виждах колко облекчен е от това Бетъни, който винаги се е държал с нокти и зъби за свещените разпоредби на Абигейл.

— Ще се срещнете с останалите, като му дойде времето — каза той. — Те всички са на Невма, като изключим онези от нас, които са на патрулно дежурство. Всеки един кораб, навлизащ в системата, се проучва с изключителна подозрителност — съжалявам да го кажа, но вече се наложи да разбием три входящи летала, които не можаха да докажат, че са добронамерени. И трите се оказаха проучвателни сонди на местните, но нали разбираш причините за нервността ни?

— Не смятам, че са ни проследили — обобщих. — Имахме преследвачи, но им се изплъзнахме. Бетъни, трябва да ти споделя нещо друго съществено. Водим затворници. Акънайт и останалите са успели да ги заловят горе-долу по времето, когато е загинал Фескю.

— Да, чухме за Фескю. Ужасна новина. Но е загинал с чест, нали? Достоен за линията си до края! — събеседникът ми кимна и помълча няколко секунди, потънал в почит, сякаш за първи път се замисляше за съдбата на мъртвеца. След това продължи: — Разкажи ми за затворниците.

— Общо четирима са. Знаем името само на един — Грилс, дяловек от Марселин… — предусетил реакцията му, добавих: — Знам, никога досега не сме имали проблеми с линията им. Може би Грилс е действал самостоятелно. За него се смята, че е изчезнал в небитието преди десет или единадесет обиколки.

— Разпитвали ли сте го?

— Акънайт и Мъзириън са измъкнали каквото могат от него, но не са искали да го убиват. Преценили са, че е най-добре да изчакат, докато се приземим на Невма, преди да го притискат повече.

— Правилно са постъпили. Ако тези затворници са единствената ни връзка с враговете, трябва да се отнасяме с тях, сякаш са най-ценното нещо във Вселената. В нашия случай нищо чудно наистина да е така. Но няма да кацаме никъде, съжалявам да го кажа.

— И защо?

— Местни обичаи. Съкровищниците ни са малко остарели: по времето, когато пристигнахме, на Невма вече имаше цивилизация.

— А местните не искат да кацаме?

— О, те не биха имали нищо против. Нямат против линиите или корабите ни. Всъщност сме повече от добре дошли. Усложняващият фактор е Фракто-коагулацията, позната още като Духа на въздуха.

— Постчовешкият интелект? — попитах, припомняйки си обобщението на съкровищницата, което бях осигурил, когато за първи път научихме идентичността на убежището Беладона.

Бетъни ми се стори доволен.

— Написал си си домашното. Духът е тук от милиони години — по-дълго от всяка една цивилизация. Местните го закрилят всячески — и имат право на това, като се има предвид, че той е единствената причина някой някога да ги посещава. Те го изучават и му се кланят и понякога разликата не е забележима с просто око. Но от самото начало е ясно, че те нямат желание никой да го разстройва — а нахлуването на дълги петдесет километра космически кораби в атмосферата, общо взето, е на челно място в тази категория.

— Тогава просто се прехвърляме долу, така ли?

— Там няма вакуумни кули, Кемпиън. Боя се, че ще трябва да ползвате совалки — надявам се, че това няма да ви затрудни чак толкова много.

— Ще го преживеем.

— Не се съмнявам. Пърслейн също ли е будна?

— Вече би трябвало да се е свестила. Във всеки случай „Сребърни крила“ е програмиран да следва „Дребен флирт“ освен ако не предприема някакъв наистина глупав ход.

— Тогава карай след мен, а аз ще намеря подходящо място да паркирате корабите си. Не мога да ти обещая кой знае какво парти за добре дошли — общото ни настроение е доста поочукано напоследък. Но ще направим всичко по силите си!

— Разчитам на това — отвърнах.

Зеленият пъпчив корабожабок на Бетъни се завъртя и изрита пространство-времето в лицето ми.

 

 

— И си сигурен, че е той, а не номер на враговете?

— Да — отвърнах с крайно търпение, защото Пърслейн вече ми беше задала въпроса пет или шест пъти от излизането си от криофага насам, всеки път изслушваше отговора ми и решаваше, че я удовлетворява. — Ако това не е Бетъни, то някой е проникнал толкова дълбоко в джентианските тайни, че спокойно можем още отсега да се предадем.

— Да — отвърна тя, — звучи ми разумно!

Пърслейн все още имаше сънен вид, сковани движения и нефокусиран поглед. Беше се прехвърлила на „Дребен флирт“ веднага щом криофагът я освободи. След малко погледът й се изясни и умствените й скорости се наместиха на обичайните си зъбци. Щом мъглата се проясни, й разказах какво съм научил от Бетъни.

— Трябва да видя Хесперъс — каза тя внезапно. — Трябва да зная дали светлинките още работят!

Светлинките още пламтяха, но не можех да се закълна, че след като бяхме влезли в суспендиране, не са помръкнали и не са се забавили още повече. Прехапах си езика — не исках да казвам нищо в присъствието на Пърслейн. Зад шарените прозорчета от бронирано стъкло в черепа на робота светлинките орбитираха като планети и луни с часовников механизъм, чиито пружини се бяха развъртели почти докрай.

— Там все още има искрица — казах, опитвайки се да постигна баланс между оптимизъм и прагматизъм, — може да не е много, но…

— Не се опитвай да ме развеселиш, Кемпиън — знам, че е по-зле от преди! Но все още е там. Каквото и да е направило онази гравюра на стъклото, все още е вътре!

Бях пропуснал да попитам Бетъни дали оцелелите дяловеци бяха довели със себе си гости и дали сред тези гости има Машинни хора. Внезапно подобна възможност ми се стори слабо вероятна.

— Ще намерим помощ за него на Невма. Там долу има култура. Може да знаят неща, за които ние нямаме представа. Те изучават машинно базиран постчовешки интелект…

— Това е все едно да кажеш, че „човекът изучава водните лилии, значи може да оправи счупения ми крак“…

— Казвам просто, че не сме изчерпали всички възможности…

След известно мълчание Пърслейн каза:

— Слизал ли си вече на Невма?

— Бетъни ни води към орбита. Реших да изчакам, докато си будна, преди да разгледам отблизо.

— Няма да кацаме, така ли?

— Има проблеми. Най-добре да не се караме с местните, ако можем да го избегнем.

— Не очаквах да има местни.

— Винаги съществува шанс да се появят. От казаното от Бетъни съдя, че няма да ни създават проблеми, ако се държим прилично… — подадох й ръка. — Ще посетим ли мостика?

Пърслейн си беше възвърнала част от топлината по времето, когато се прехвърлихме през кораба и застанахме пред показвателя. Прегърнахме се и приятелката ми положи глава на рамото ми, сякаш се намираше само на една прозявка от повторно заспиване. Радвах се, че бях изчакал досега. „Дребен флирт“ можеше да ме снабди с увеличен образ на планетата още преди часове, но предпочитах да отложа, докато не се озовем на броени секунди от планетата, забавяйки с все сили в подготовка за навлизане в полярна орбита. Когато активирахме показвателя, тъкмо минавахме през екваториалната равнина на планетата, която нарастваше видимо с всяка секунда. Корабът на Бетъни представляваше зелена точка в средата на замъглен кръг на няколко хиляди километра пред нас.

Невма беше сух свят, горе-долу в противоположния край на спектъра спрямо водния дом на кентавряните. Лед сковаваше полюсите на планетата, но останалата й част беше пустинна и сребристосива като пемза. Дневната й страна сияеше обърната към нас, но това беше отражението на слънчевата светлина върху дюни от кристал, обещаващи само изсушената празнота на пустинята. И все пак присъствието на атмосфера вече бе очевидно — тънко като марля хало, завито около хоризонта на планетата. В атмосферата имаше дори облаци — рошави и изтънели като призраци, но бяха достатъчно реални.

— Можем ли да оцелеем там долу? — попита Пърслейн.

— Хората си живеят нормално, поне според Бетъни.

— Там има кислород. Сеячите несъмнено са минали оттук. Но не забелязвам никакви организми, няма растителност или животински свят.

— Вероятно последните обитатели са променили атмосферата и все още има достатъчно въздух в системата, макар че не се възстановява.

Пърслейн вдигна глава от рамото ми — с всяка минута се пробуждаше все повече.

— Каква е тази черта през екватора? Пръстенова система?

— Не са пръстени — отвърнах. — Според мен е някаква орбитална структура.

— Прилича ми на руина — сподели Пърслейн, когато ъгълът се промени и линията се превърна в разбит, назъбен по ръбовете пръстен, пристегнат около планетата. Вече беше очевидно, че преди обиколки е бил част от голяма структура. Преди време е имало може би дузина асансьори, свързващи екватора на планетата с Космоса, щръкнали от Невма като спици, срещащи се с големия външен пръстен, намиращ се на десет или единадесет хиляди километра над повърхността. Макар че никой от асансьорите днес не стигаше до земята, някои от тях все още протягаха пръст надолу през атмосферата или се издигаха нагоре към Космоса. Счупените спици бяха обрасли и разрошени, досущ мустакати израстъци на леден кристал. Те или бяха подложени на разлагащо ги гниене, или бяха застроени от някаква друга, следваща цивилизация.

— Хесперъс е знаел за това място! — възкликна Пърслейн.

— Какво?

Тя стегна хватка около ръката ми.

— Не го ли виждаш?

— Кое?

— Картината му — колелото. Именно него гледаме. Това е рисунка на Невма, гледана от Космоса.

Осени ме заслепяващото прозрение, че тя е права, но все още не можех да разбера значението на гравюрата.

— Защо Невма? — попитах.

— Защото е знаел, че идваме тук. Защото знае нещо за този свят, скрито дълбоко в паметта му. Защото е имал време и енергия само да ни прати едно съобщение, преди да потъне в дълбоко изключване на системите.

— Все още не разбирам. Защо да ни праща рисунка на Невма? Вече знаем, че идваме тук.

— Това не е просто рисунка. Това е нещо друго — послание. Той ни казва какво иска да направим.

 

 

Оставихме корабите си в полярна орбита. Дори без да се напъвам, разпознах някои от другите: „Жълтия палячо“ „Среднощната кралица“, „Хартиената куртизанка“, „Стоманен бриз“… всеки кораб гарантираше оцеляването на определен дяловек. Сърцето ми се стопли, когато зърнах „Огнена вещица“ на Сайфъл^[3]. Наистина копнеех тя да е сред живите.

Всички заедно споделихме една совалка към повърхността. По това време Акънайт и Мъзириън бяха излезли от суспендиране, а тримата други джентиански дяловека щяха да бъдат върнати към живота, щом стъпехме на Невма. Совалката пренасяше също и четиримата държани в стаза затворници, съхранявани в кърмовия отсек. Пърслейн засега беше преценила да не мести Хесперъс, в случай че това му причини повече вреда, отколкото полза. Следвахме совалката на Бетъни в сините небеса на планетата. Неговата представляваше хромирана сълза, стесняваща се в задната си част до невъзможно тънка игла.

Нашата совалка, която принадлежеше на Пърслейн, беше оформена като колода с карти с наклонена предница, идеална за въздушни наблюдения. Обзорната зала имаше прозорец, обърнат под такъв ъгъл, че предлагаше ненарушаван от нищо изглед към земята. Наоколо бяха разположени маси и столове, но никой от нас не държеше особено да сяда. Бяхме се облегнали на полирания дървен парапет пред прозореца, изпънали шии да зърнем за първи път местната цивилизация.

— Най-добре да ви разкажа накратко — обяви имагото на Бетъни, излъчвано от сълзата. Той носеше дълга зелена роба, пурпурни панталони и тежки черни ботуши, отстрани нашарени с платинови ленти. — Невма е стар свят и е свидетел на много исторически събития — само на четири хиляди години сме от Старото място. Основателите са дошли тук едва двайсет и две килогодини от началото на космическите пътешествия. Спомняте ли си Сдружението на бляскавата експанзия?

Пърслейн кимна:

— Смътно.

— Имам чувството, че би трябвало — обадих се.

— Е, никога не си си падал по древната история — дори по онези части, които си преживял — отвърна Бетъни. През прозореца безбрежно море от сребърни дюни се простираше до бледия хоризонт, все още извито заради височината. — Но това не е престъпление! И аз трябваше да се поровя за Сдружението. Не ми помогна, че е приключило и изчезнало по време на трийсетото хилядолетие и никога не се е разпростряло отвъд петдесет или шейсет обитаеми системи, зависи на чия съкровищница вярваш. От сведенията, които събрах, явно никой не е идвал тук преди тях — намерили са шепа артефакти на Предшествениците из кометния облак, но по-далеч от това не са стигнали.

— От Сдружението били ли са Сеячи? — попита Пърслейн. — За атмосферата ми беше мисълта.

— Пробвали са се, но екосистемата се е срутила, преди да завършат работата. Трябва да превъртиш трийсет хиляди години напред, докато някой друг стъпи на Невма, а по това време планетата се е върнала към началното си състояние. Ярките сиятелства са били следващите обитатели — те са се справили доста добре. Издържали са четирийсет и пет хилядарки и са успели да засеят не само Невма, но и четири или пет други тела от планетен клас в системата. Невма е единствената, която оцеляла обаче — още по-жалко. Ако не бяха влезли в микровойна с Империята на червената звезда, може би са щели да постигнат нещо.

— А след Ярките сиятелства? — попитах.

— Превърти още четвърт милион години и стигаме до Високите благородия.

— Най-сетне — рекох облекчен. — Галактическа суперсила, за която действително да съм чувал.

— Е, ще трябва много да се постараеш, за да не си чул и за Благородията — в крайна сметка те все пак са оцелели единайсет обиколки — повече от два милиона години. Благородията измислили много от основните принципи, използвани и досега от Сеячите: трансмутационните машини, атмосферните помпи „свят-към-свят“ и другите подобни уреди. За известно време Невма била класически земен тип. Точно по това време Благородията построили техните величествени градове — останките им още са най-големите съществуващи структури на планетата… — Бетъни погледна към хоризонта с присвити очи. — Сега ще стигнем до един от тях. Щели сте да го видите и от Космоса, ако се бяхте вгледали внимателно.

В полезрението ни започна да се промъква тъмен правоъгълен пръст. Представляваше кула, източена като обелиск, висока много километри, очевидно непокътната, но наклонена под опасен ъгъл. Имаше вид, сякаш всеки момент ще се катурне сред дюните.

— Те така ли са строили? — попита Акънайт.

— Не — отвърна Бетъни. — Но кулата е в това състояние от поне милион години и сигурно ще изкара още милион. Няма да се счупи и е закотвена толкова дълбоко в кората, че никога няма да падне.

— Ние бихме могли да построим такива градове, ако пожелаем — обяви Мъзириън сприхаво.

— Да, но не го правим, а Благородията са го сторили и сега са оставили следата си в дълбокото време — а ние ще имаме късмет да ни помнят и след една обиколка дори.

Совалките ни продължиха да се спускат все по-ниско, докато накрая започнахме да забърсваме дюните на височина само няколко километра — достатъчно ниско, че да виждаме хора, ако там имаше някого. Но безконечните бляскави дюни бяха безжизнени. Бетъни насочи леталото си под сянката на надвисналия обелиск, сякаш ни предизвикваше да го последваме. Пърслейн инструктира совалката си да се превърти с корема нагоре, така че се озовахме обърнати наопаки.

Постройката на Благородията беше чисто черна, липсваха й прозорци, входове или площадки за кацане. Не беше идеално гладка: имаше огромни, подобни на плаки шарки, гравирани в надвисналите й структури, ръбовете им блестяха със синята чернота на отчасти отразеното небе. Не знам дали тези шарки бяха абстрактни форми, или служеха за някаква странна практическа цел, или пък представляваха надписи на мъртвия език на Благородията.

— Защо са измрели? — попитах, решил, че няма смисъл да крия невежеството си.

— Всички умират в крайна сметка — каза Бетъни, — това е смисълът на прехода.

— Ние сме още тук.

— Само защото сме разтегнали същия този неизбежен процес в течение на шест милиона години. Това не означава, че сме имунизирани срещу него, а само че сме намерили начин да го удължим.

— Ти си в изумително весело настроение — отбеляза Пърслейн.

— На ръба на изчезването е весело — не й остана длъжен Бетъни. Летяхме още половин час и подминахме още няколко постройки на Благородията — тъмни шипове, щръкнали от земята под странни, притеснителни ъгли, сами или на назъбени, прилични на кактуси снопове — и след това през очните орбити на човешки череп с размерите на планина, с увенчано със сняг теме. След още двадесет минути в полет пред погледа ни изникна един от по-големите градове на местната цивилизация. Слънцето на Невма вече бе започнало да залязва на запад, хвърляйки по дюните дълбоки, вълнисти сенки. Градът изпъкваше черен на нашареното от огън небе.

— Това е Имир — представи ни го Бетъни. — Не е най-големият град на Невма, но е един от най-подходящите за нуждите ни — предоставен ни е като цяло пълен достъп до големи части от него и е най-добре да не се оплакваме.

— Там ли са всички? — попита Акънайт.

— Общо взето. По всяко едно време един-двама от дяловеците може да са някъде на проучвания — патрулират системата за входящи кораби, посещават другите градове или се връщат на орбита за период в суспендиране или за подмладяващи процедури, — но по-голямата част от нас са доволни да си стоят в Имир. Тук има всичко, от което имаме нужда, включително уединение.

— Цялата планета под една администрация ли е? — попитах.

— Не — има поне три основни сили, както и дузина или някъде там второстепенни държави. Те дори не говорят един и същ диалект. Но за нашите цели това няма нужда да ни притеснява. Невманците нямат нищо против да ни се представят като монокултура. Това е в техен колективен интерес толкова, колкото и в наш.

— Тогава с кого точно си имаме работа — и какво е станало с Благородията?

— Наистина си длъжен да го помниш! — изсъска ми Пърслейн.

— Кемпиън може да бъде извинен — каза Бетъни. — Високите Благородия са изчезнали преди два милиона години — няма ги от толкова време, колкото са и съществували. Което е отрезвяващо, като се има предвид, че все още помня времето, когато бяха възникваща местна цивилизация с едва стотина системи на тяхно име.

— Как приоритизираш спомените си си е твоя работа — казах. — Аз предпочитам да държа скорошните събития на върха на колодата.

Бетъни се усмихна сухо:

— А аз пък вървя от долу на горе. За всеки влак си има пътници, мило момче. Както и да е, Благородията… е, те просто си отишли. Твърди се, че влезли в спор с една акватична клиентска култура, Третофазните нереиди, за цената на оводнителното засяване. Спорът се разраствал, докато не обхванал множество системи. Друга цивилизация — Пластмасовите — видяла шанса си и завзела голяма част от териториите на Благородията. Но Пластмасовите не останали задълго с нас.

— А с тях какво се случило? — поинтересува се Акънайт.

— Не били никак гъвкави — обясни Бетъни. — След като изчезнали, от Благородията ни били останали само техните руини.

— Пластмасовите ли са построили космическите асансьори и орбиталния пръстен? — попитах.

— Не, те са се появили много по-късно — строителите им търси към шест-седем цивилизации нататък по веригата. Строили са ги Доставчиците. Прекарали са тук поне четиристотин и двайсет килогодини, преди ситуацията да се скофти за тях.

— А сегашните местни? — поинтересува се Кемпиън.

— Наричат расата си Свидетелите. Доволни са просто да си живеят тук и да изучават и/или боготворят Духа, зависи как тълкуваш фактите. Строят градовете и селищата си на основите, оставени от Благородията — много по-лесно е, отколкото да пускат шахти чак до повърхността, и е много по-малко вероятно да подразни Духа.

Сега, когато наближихме Имир, ясно се виждаше какво има предвид. От дюните стърчаха четири корави черни пръста, всеки от тях представляваше наклонен под ъгъл спрямо хоризонтала обелиск на Благородията. Най-късият от пръстите трябва да беше към четири или пет километра от край до край, а най-дългият — един от двата средни пръста — беше поне осем. Отдалеч, хванат в бляскавата светлина на снижаващото се слънце, изглеждаше все едно са инкрустирани с бижута от сини камъни и скъпоценни метали. Но накитите представляваха самия Имир: свидетелите бяха конструирали града си на повърхността на пръстите, с най-гъсто струпване на постройките около средните им участъци. Гъстата маса филигранни кули се издигаше от наклонените основи на реликвите на Благородията, извиваха се и се накъдряха като черупките на изумителни морски същества, блестяха със златни и сребърни украси. Омара от деликатни дантелени пътеки и мостове се усукваше около кулите на Имир, по-дълги линии се пресягаха от пръст към пръст. Във въздуха гъмжеше от ярките подвижни искрици на превозни средства и летящи хора, които се стрелкаха от кула към кула.

Когато совалките приближиха Имир, три подвижни точици се устремиха да ни посрещнат и да ни осигурят ескорт към една от най-големите кули на най-дългия пръст. Съпровождащите ни летящи машини представляваха сложни устройства в златно и рубинено, имитиращи дизайна на орнитоптери или водни кончета със златоперести или нашарени със златни вени механични крила, те обаче се движеха твърде бързо и бяха прекалено подвижни, за да са крилата техният единствен начин на задвижване. В предната част на всяко летало имаше отделение, подобно на гигантско, стиснато в ноктеста лапа око, в които лежеше изтегнат пилотът с очила и шлем и боравеше с набор контролни ръчки. Ескортът ни на свой ред бе съпроводен от крилати, подвижни самолетчета с размер на птици, а те — с орляк още по-малки машини с размер на бижута.

Навигирахме из пренаселеното въздушно пространство на Имир и ескортът ни въведе в гъсталака от кули, под скелетоподобните ленти на свързаните помежду си мостове и пътеки. Още летала се отклониха от курсовете си да ни пресрещнат — поддържаха дистанция, но ни следяха по целия път навътре. Летящите хора носеха трепкащи крила с разнообразен дизайн. Но крилете определено не биха могли да ги крепят във въздуха — те несъмнено разполагаха и с леваторни колани или раници, а крилете осигуряваха финия контрол.

— Боя се, че ще се наложи за кратко време да сте в центъра на вниманието — каза Бетъни. — Невма не посреща много междузвезден трафик и вече минаха шест години, откакто дойде последният дяловек.

— Ще се справим — увери го Пърслейн.

Под нас черните пръсти на реликвите на Благоволителите скриваха от полезрението реалната повърхност, на свой ред намираща се километри по-долу. Беше лесно да се забрави, че този град е кацнал на склона на наклонените кули на рухнала цивилизация, която не е дишала въздуха на Имир от два милиона години. Случваше ми се понякога да ме застигне такова съзнателно прозрение, породено от осъзнаването колко древен съм самият аз и колко път съм изминал от мига на раждането си като самостоятелно човешко бебе, момиченце в налудничаво, обладано от призраци имение.

В момента приближавахме една от най-големите кули, постройка с натруфена луковица на покрива. На средата на накичените й с балкони, извити като тирбушон стени се разтваряше в полукръг наблюдателна тераса, напълно достатъчна на размери да поеме ескортиращите ни машини и двете ни совалки. Крилатите летала останаха във въздуха, но возилото на Бетъни се наклони върху заострения си край, който се удебели, сгъна се и се раздели, за да образува тринога, а след това се спусна полека на терасата. Совалката на Пърслейн изящно се приземи до него по корем. Миг по-късно истинският Бетъни излезе от долната страна на капката, спускайки се между трите крака на леваторен диск. Щом дискът докосна пода, той слезе от него и го върна в тялото на сълзата, с което я запечата.

В хълбока на совалката на Пърслейн се отвори врата, спусна се и образува стълби и перила. Студеният, пръхкав въздух на Имир ме лъхна почти веднага. Вдишах нежните аромати на новия свят, усещайки първите замайващи намеци за световъртеж. Не беше неприятно, по-скоро напомняше на опияняване от първата глътка силно вино. Пърслейн ме хвана за ръка и слязохме по стълбите, а Акънайт и Мъзириън ни следваха.

На площадката за кацане имаше много хора — поне стотина. Бяха разделени на три групи. Пред нас стояха множество джентиански дяловеци — поне четиридесет, вероятно всички, които се намираха на Невма, с изключение на шепата, в момента излезли на патрулно дежурство. Отдясно на по-малка група се бяха събрали дванадесетина индивида, за които предположих, че са оцелелите след сбирката ни гости. Сред тях разпознах неколцина дяловеци от други линии и два индивида, които почти със сигурност бяха Машинни хора, както и няколко високо еволюирали постчовеци с небазова анатомия. Отляво, на брой четиридесет или петдесет, стояха група цивилни посрещачи от местните невманци, облечени за полет, но елегантно сгънали изкуствените крила зад гърба си. От въздуха и в летателните им машини ми се бяха сторили с нормален човешки ръст, но сега, скупчени заедно, можех да определя, че са горе-долу с една глава по-високи от повечето от нас и са с изключително крехко телосложение, имат тъмни, косо поставени очи и изящни, елфически черти. Кожата им с цвят на мед се оказа всъщност много фина козина.

Една от тях — женска — пристъпи напред. Като останалите невмански граждани и тя носеше плътно прилепнала цяла дреха от съшити черни парчета с текстура на кожа, пристегната през гърдите с метални връзки. Те се преплитаха и по дължината им имаше пришити оцветени копчета, може би контролните уреди за крилата или символи на властта. Жената носеше дебел черен колан, за който предположих, че съдържа леваторните механизми, а над него стомахът й бе пристегнат със син пояс. Под брадичката на съществото висеше прозрачна маска с мундщук и очила, готова да бъде поставена на място (както предположих), ако се наложи полет в разредения въздух над Имир. Нахлузените на краката й ботуши бяха разделени на пръстите, а лишените от ръкавици ръце завършваха с дълги елегантни пръсти. Над веждите козината беше по-тъмна и образуваше твърда грива, която се разтваряше ветрилообразно надолу по опакото на шията й. Повечето от невманските местни демонстрираха подобни фризури, но с леки вариации. Никой от останалите присъстващи не носеше син пояс; десетина имаха пурпурни, а другите бяха с червени или черни.

— Поздрави на почитаемите дяловеци от линията Джентиан — каза жената на гладък транс. Държеше се като политик, с политически тип авторитет. Гласът й бе дрезгав, но иначе напълно разбираем и се разнасяше ясно в редкия, спокоен въздух на площадката за кацане. — Аз съм Джиндабайн, магистрат на Имир и Шестте провинции. Делегирани са ми права да ви приветствам с добре дошли на Невма. Първо бих желала да ви изкажа сърдечните си съболезнования за зверствата, сполетели линията ви. И макар да е трудно да се говори за удоволствия в такъв момент, все пак се надяваме, че престоят ви на Невма ще бъде задоволителен. Бъдете спокойни, че ние, Свидетелите — гражданите на Имир и останалата част на планетата, — ще сторим всичко по силите си, за да направим посещението ви колкото се може по-приятно! Ако имате нужда от нещо, което е по силите ни да ви осигурим, само го пожелайте!

Погледнах към Пърслейн, която ми кимна да заговоря.

— Благодаря ви, магистрате — много мило от ваша страна да ни приветствате така. Аз съм Кемпиън от Джентианците, а това са другарите ми дяловеци Пърслейн — бавно се обърнах, вдигайки ръка, — Акънайт и Мъзириън — също от линията Джентиан. На борда на совалката носим още трима дяловеци от нашата линия, все още в суспендиране… — не бях забравил за затворниците, но приветствената церемония не ми се стори подходящото място да споменавам подобен неприятен детайл.

— Бетъни разказа ли ви за нашия свят, Кемпиън?

— Малко — и, разбира се, разполагаме с информацията от съкровищниците ни. Това не означава, че няма да се радваме да научим повече за вашия дом.

— Сигурна съм, че вече знаете всичко, което си струва да се научава. При все това, чувствайте се свободни да задавате всякакви въпроси: нашето общество е открито и нямаме тайни. В момента човек от екипа ми е готов да ви покаже квартирите ви — ако не ви допаднат, кажете го веднага и ще ви преместим. Междувременно обаче съм сигурна, че нямате търпение да поговорите с другарите си дяловеци. Няма да ви забавям нито миг повече!

— Благодаря, магистрате! — обади се Пърслейн.

— Може да бъде уреден уединителен екран, ако предпочитате. Във всеки случай ние с екипа ми ще изключим разбирането си на транс за известно време. Няма нужда да се притеснявате от подслушване.

— Съмнявам се, че имаме тайни, които не бихме желали да споделим с вас — казах, — но оценяваме жеста — много сте любезни.

Джиндабайн махна към чакащите дяловеци:

— Вървете! Не отлагайте тази среща, колкото и горчива да е сладостта й!

— Магистрате — каза Пърслейн малко преди да прекосим площадката и да поемем към чакащите ни джентианци, — имаме един въпрос… преди да изключите разбирането си. Може да не е подходящият момент да го споменавам…

Настръхнах, осъзнал накъде бие тя.

— Пърслейн — казах под нос, — това може да почака!

— Какво има, дяловек?

— Още откакто чух за Невма, ми е много любопитен Духът на въздуха.

— Както и за повечето ни посетители — каза Джиндабайн с прокраднала се в гласа й острота. — Без тяхното любопитство икономиката ни нямаше да съществува.

— Чудех се дали ще е възможно да… ами, да се срещнем. Или поне да комуникираме с него.

Надали бях успял да разчета и една емоция на лицето на Джиндабайн, но сега видях дипломатическата маска да се разпада за момент, разкривайки напрежението, което кипеше под повърхността.

— Бъдете сигурни, че отделът по обществени записи разполага с голям архив от наблюдения и анализи, които се простират чак до последните дни на Благодетелите. Сигурна съм, че ще намерите в тези архиви всичко, което ви интересува, и, разбира се, по време на престоя си на Невма ще имате възможност да се срещнете както с учените, така и с поклонниците на Духа.

— Интересувам се от самото същество — каза Пърслейн, — не от документацията.

— Въпреки че междувременно — казах — ние с другарите ми дяловеци с удоволствие ще се възползваме от този архив. Много мило от ваша страна да ни го предоставите, магистрате! Сигурен съм, че ще сторим всичко по силите си да ви се отблагодарим за любезността.

Пърслейн ме стрелна изпод вежди за момент.

— По принцип взимаме такса за достъп до архивите си — каза Джиндабайн. — Подаръците и енергиите поддържат света ни в движение. Но за нас е чест да осигурим убежище за приятелите ни от линията Джентиан и дума не може да става за заплащане.

— Благодаря — каза Акънайт, заговорил за първи път, откакто напуснахме совалката. Те с Мъзириън поддържаха уважителна дистанция помежду си — нямаше опасност да бъдат счетени за двойка.

Това явно бе знак за Бетъни да повиши глас:

— С разрешението на магистрата нека приветстваме четирите ни загубени дяловека обратно в букета! Кемпиън и Пърслейн, Мъзириън и Акънайт — и Лусърн, Мълилот и Валериан на борда на совалката! Това е много повече, отколкото сме смеели да се надяваме!

Дяловеците се развикаха, приветстваха ни и ръкопляскаха. Вдигнах ръка за поздрав. Изобщо не се чувствах като завърнал се у дома победител, но трябваше да отвърна по някакъв начин на поздравите им.

Пърслейн се усмихна престорено и вдигна ръка.

— Много се радвам, че толкова много от нас са живи — каза тя. — Имаше мигове, когато се боях, че никой друг няма да е стигнал дотук! Много се радвам да ви видя всички!

Като изключим Бетъни, на Невма имаше още четиридесет и четири дяловека. Не можех да ги обхвана всички с един поглед, но скоро се снабдих с имена някои от другарите ни дяловеци. Ето я нежната Сайфъл, все тъй прекрасна както винаги, косата й — синьо-бяла като озарен от лунна светлина сняг. Ето го мургавия Чарлък^[4], когото никога не съм смятал за свой съюзник, но който сега срещна погледа ми и кимна по начин, подсказващ, че враждата остава зад гърба ни. Ето го и вечно усмихнатия Уелд^[5], издокаран в обичайната си шкембеста анатомия за сбирки. Тук бяха също и Сейнфейн, Медик, Хенбейн, Барция и Тънзи^[6].

 

Ние с Пърслейн отидохме при оцелелите и се ръкувахме с колкото от тях ни стигнаха силите, а Акънайт и Мъзириън ни следваха по петите.

— Винаги съм съдил грешно за теб, Кемпиън — сподели ми Галингейл^[7], мъжки дяловек, който не бях забелязал досега, но който се пресягаше през рамото на Тънзи да се ръкува с мен. — Да знаеш, че няма да си го простя! Не съм си представял, че ще го кажа, но да пренебрегнеш заповедта на Фескю е било най-хубавото, което си могъл да сториш!

— Решението да влезем в системата беше колкото мое, толкова и на Пърслейн! — казах.

— Разбира се — съгласи се Галингейл. Беше с моя ръст, с изострени черти, червеникава кожа с цвят на месо и късо подстригана бяла коса. Имаше изкуствено око, заменило зеленото, което му бе право по рождение. Беше изгубил истинското — и по-голямата част от лявата страна на лицето си, — когато си играел на турист по време на брутална микровойна и станал жертва на кръстосан огън. Ранен, той паднал — или си позволил да падне — в ръцете на едни от онези местни междузвездни цивилизации. Техните хирурзи го сглобили като нов и го снабдили с око — върхът на техните кибертехнологии. По стандартите на линията беше смешно грубо, като дървен крак или дървена ръка, сгънати в едно положение. След завръщането му под грижите на джентианците Галингейл беше позволил лицевото му увреждане да бъде излекувано напълно, но запази изкуственото око. През онази обиколка записът му беше популярен, а зловещата подмяна остана мило напомняне за минала слава. С все още свити около моята длан пръсти той допълни:

— Трябва да почетем Фескю както следва, нали? Нещо подходящо за статута му!

— Ще се погрижим за това — казах с желанието да сменя темата.

— Нещо изумително. Да показва, че джентианците не се предават така лесно!

— Няма нужда — отвърнах. — Не смятам, че някой има нужда от напомняне за това.

Бетъни ме потупа топло по рамото:

— Точно това са правилните думи, Кемпиън! Още не сме свършени. И, мамка му, някой ще плати за това!

— Ако е виновна друга линия — обади се Акънайт, — казвам да ги сведем до петдесет и двама оцелели дяловека, да видим как ще им хареса!

— Защо да спираме дотам? — попита Галингейл. — Те са искали да ни изтрият напълно. Само въпрос на късмет е, че някои от нас се измъкнаха. Казвам да ги докараме до терминалната граница — пълно изтребление на линията.

— Ако виновникът изобщо е линия — отвърнах. — Грилс може да действа без знанието на Марселин!

— Естествените съюзници на една линия са себеподобните й — обади се Мъзириън. — Това е основата на Гражданството. Разумно е да се смята, че единствените ни врагове би следвало да са именно другите линии.

— Може би трябва да си спестим съжденията, преди да поговорим със затворниците — каза Пърслейн.

Стиснах я за ръката. За първи път от пристигането на Имир се чувствах солидарен с нея, с усещането, че никой от нас не е готов да се хвърля към заключения, преди да са постъпили факти.

— Нека ви представя на нашите гости — смени темата Бетъни.

Гостите бяха от кол и въже, както вече бях заключил. Имаше дяловеци от други линии — нямаше Марселин, но срещнахме Торквата, Ектобиус и няколко Джуртина, както и може би един или двама от линии, които още не бях разпознал. Видях също и масивен слоноподобен постчовек, загърнат в кожеста червена бронирана черупка — не ръбобегач, но с подобна анатомия. Имаше двойка вретеновидни статуи, привидно изработени от изсъхнали клонки, които всъщност се оказаха живи хора, както и един-двама човеци с базова анатомия, които може и да бяха членове на линии, но може и да се окажеха представители на нововъзникнали местни цивилизации, както и двама роботски индивиди. Единият беше сребрист, а другият — с високоотразително бял цвят, като слонова кост или повърхността на излято мляко. Сребристият се оказа с женски форми, а белият — мъж. Като Хесперъс и двамата имаха прозорчета отстрани на черепите си, през които се виждаха танците и подскоците на цветните светлинки.

— Нека ви представя Каденца и Каскада, нашите гости от машинния народ — каза Бетъни, правилно решавайки, че те трябва да предхождат по ред останалите. — Те дойдоха със Сейнфейн — тя ги е срещнала на сбирката на линията Доркъс, само на десет хиляди светлика от вътрешния ръб на пръстена Моносеръс.

— Удоволствие е да се запознаем с вас — каза Каденца, женската. Тя имаше най-прекрасния, примамлив глас, който бях чувал — звучеше като песен на ангели, надпяващи се в изумителна хармония.

— И за мен — обади се Каскада, накланяйки за поздрав млечнобялата си глава. — Споделяме ужаса ви пред зверствата, сполетели линията ви!

Неговият глас беше дълбок, звучен и безконечно успокоителен — нещо в него сякаш достигаше чак до дъното на душата ми и ме уверяваше, че докато съм в негово присъствие, зло няма да сполети нито мен, нито онези, за които ме е грижа. Той добави: — Бъдете уверени, че Машинните хора ще сторят всичко по силите си да ви помогнат да донесете справедливост за виновниците. Това е моето обещание за вас!

— Благодаря! — казах.

— Вие ли сте единствените Машинни хора, стигнали до сбирката? — попита Пърслейн.

— Доколкото ми е известно — каза милата Каденца. — Разбира се, някои може да са издъхнали по пътя към сбирката, след като засадата вече се бе случила. Смятам го обаче за слабо вероятно. Ние имаме силно чувство за самосъхранение!

Помислих си за начина, по който Хесперъс се бе хвърлил на пътя на опасността, за да помогне на нас, останалите, но се въздържах от коментар.

— Чухте ли за нашия гост? — попита Пърслейн.

— Хесперъс? — попита Каскада. — Да, разбира се. Неговото добруване е въпрос на най-сериозна загриженост от наша страна. Бихме желали да го прегледаме при най-ранна възможност.

— Благодарни сме за всичко, което сте сторили за него — добави Каденца. — Къде се намира сега?

— На борда на кораба ми, „Сребърни крила на утрото“ — каза Пърслейн. — Той е в орбита — трябваше да го оставим там.

— Може би е редно да говорим за това по-късно — казах. — Хесперъс е оцелял досега — още ден или два няма да имат особено значение.

Каденца и Каскада кимнаха като един.

— Тогава ще обсъдим ситуацията утре — каза женският робот.

Сребърното й лице беше съставено само от прецизни ръбове и плоски повърхности, но все пак успяваше да изглежда сърцераздирателно женствено. Чудех се дали Пърслейн изпитва същото привличане към мъжественото съответствие на Каденца.

Бетъни протегна длан към слоноподобния постчовек.

— Нека ви представя също посланика на разположение Угарит-Пант от Споразумението на Хилядата свята, многоуважаема и стабилна суперцивилизация от средно ниво, разположена в ръкава Персей.

Посланикът вдигна хобота си. Връхчето му завършваше с петопръста длан с розов отвор в средата. Посегнах и се ръкувах с отвратителния крайник, усмихнат симпатизиращо.

— Наистина съжалявам, посланик!

Тъмните му очи бяха разположени от двете страни на масивно, изпъкнало чело.

— Съжалявате за какво, дяловек?

— За случилото се, очевидно…

— А какво се е случило по-точно?

— Ами звездният бент… — не довърших — Бетъни ме подхвана подръка и ме понесе нататък.

— Според мен обърка цивилизациите, посланик — мисли си за Пантропичния нексус, нали, Кемпиън?

— Ами естествено — казах притеснен.

— Което дори не е в ръкава Персей. Но Кемпиън си е такъв — галактическата геополитика не му е силната страна, нали?

— Явно не — казах, озадачен.

— За какъв проблем със звезден бент става дума? — попита посланикът.

— Носи се слух за проблем със звезден бент — наведе се между мен и него Пърслейн. — Но го проверих и се оказа само предварително обявена детонация. Понякога на звездите им се позволява да стигнат до супернова, особено ако някоя звездоформираща мъглявина наблизо се нуждае от обогатяване с метали или катализиращ старт, преди да започне да колабира.

— А какво общо има Пантропичният нексус?

— Били са предупредени да ограничат експанзията си в опасната зона. Когато звездата се взривила, някои от системите им били облъчени с животопречистваща мощност. Вероятно за това си мисли Кемпиън.

— Така е — казах, кимайки яростно. — Пантропичният нексус. Какви глупаци!

— Ще си поговорим повече по темата — обеща посланикът в посока на Бетъни.

Той се усмихна сухо.

— А това е почитаемият дяловек Джапджи от линията Торквата…

Когато се озовахме извън обхвата на слуха на слоноподобния посланик, спътникът ми изсъска:

— Той не знае!

— Схванах вече. Кога смятате да му кажете?

— Не смятаме.

— Не е ли доста безотговорно?

— Всъщност не. Посланикът и бездруго е на ръба на самоубийството. Нали знаеш какво става, когато са готови да се самоубият?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

— Отиват в пустинята и се взривяват. В гръдния му кош има напъхано малко устройство с антиматерия.

— Аха! И смяташ, че…

— Докато не сме абсолютно сигурни, че няма да детонира близо до нас и че ако го стори, ще можем да ограничим взрива… трябва да го поддържаме в състояние на просветено незнание. Вече настроихме местните съкровищници така, че да не споменават и дума за факта, че пукнал се звезден бент е изтрил Съдружието от лицето на Вселената. Сега ще трябва да повторим номера и да променим записа за Пантропичния нексус.

— И аз щях да съм депресиран, ако всички ме лъжеха!

— Всичко си беше наред, преди ти да се дотътриш и да започнеш да му съчувстваш.

— Може би първо трябваше да ми кажеш, вместо да разчиташ на телепатия!

— Доста голям намек ти спуснах, когато първо ти го представих. Нали се сещаш, самият факт, че не говорех за цивилизацията му в минало свършено време! Или не го забеляза? — след това Бетъни кимна на Пърслейн: — Ти обаче се справи прекрасно! И как само го измисли за нексуса — поне на един от нас мозъкът му не е в краката!

— На тази планета съм само от десет минути — обадих се, — и вече имам чувството, че съм останал прекалено дълго!

Пърслейн ме изгледа с ледено снизхождение:

— Ако наистина се постараеш както трябва, следващия път и пет ще са ти достатъчни!